Джо Абъркромби
Гласът на острието (11)

Добър човек

Беше много горещ ден. Слънцето грееше ярко през многото крила на прозорците и хвърляше кръстовидни отблясъци по дървения под на стаята за аудиенции. Минаваше пладне и помещението беше нажежено и душно като кухня.

Лицето на Фортис дан Хоф, дворцовият шамбелан, беше силно зачервено. Той се потеше обилно в украсената си с кожи дворцова мантия и цял следобед беше в отвратително настроение. Харлен Мороу, неговият секретар за аудиенциите, изглеждаше дори по-потиснат, но все пак освен с жегата той се бореше и със страха си от Хоф. И двамата изглеждаха посвоему изтерзани, но поне можеха да седят.

Майор Уест също се потеше в пищната си парадна униформа. В продължение на вече два часа той стоеше в тази поза, със скръстени на гърба ръце, стиснал зъби, докато лорд Хоф продължаваше да мрънка навъсено, да се жалва и да крещи на искащите аудиенция и всички останали, изпречили му се пред очите. За кой ли път този следобед, на Уест от душа и сърце му се прииска да лежи под някое голямо дърво в парка със силно питие в ръка. Или дори под някой ледник, закопан насред ледовете му. Където и да е, само не тук.

Да стои на стража по време на тези аудиенции, далеч не бе най-любимата част от службата, но можеше да е къде-къде по-зле. Направо можеше да ти дожалее за осемте войници, които стояха покрай стените: бяха облечени в пълна броня. Уест очакваше някой от тях да припадне и да се строполи на пода със звука на падащ кухненски шкаф, пълен с чинии, което несъмнено би предизвикало истинско отвращение у дворцовия шамбелан, но засега те някак успяваха да останат на крака.

— Защо температурата в тази проклета стая никога не е както трябва? — настоя да разбере Хоф, сякаш температурата в помещението му нанасяше лична обида. — Половин година е истинска жега, през другата половина — студ! Няма никакъв въздух, не се диша! Защо не се отварят тези прозорци? Не може ли да ни се отпусне по-голяма стая?

— Ъ… — смотолеви изтормозеният секретар и побутна очилата си нагоре по потния нос — молбите за аудиенция винаги са се разглеждали в тази стая, лорд-шамбелан. — Той замлъкна за момент под заплашителния поглед на началника си. — Ъ… това е… традиция.

— Знам това, глупако! — изрева Хоф. Лицето му стана пурпурно червено от горещината и обзелия го гняв. — А кой ти е искал на теб идиотското мнение?

— Да, искам да кажа, не — заекна Мороу, — така де, прав сте, милорд.

Хоф поклати глава и смръщи възможно най-страховито вежди. Огледа стаята за нещо друго, което да го дразни.

— Колко още от тези трябва да понеса днес?

— Ъ… още четирима, Ваша чест.

— Проклятие! — Гласът на шамбелана прогърмя, докато той се размърда в огромното кресло и взе да разклаща напред-назад кожената си яка, за да влезе малко въздух под нея. — Това е недопустимо!

Уест мълчаливо се съгласи с него. Хоф сграбчи един сребърен бокал от масата и шумно отпи голяма глътка вино. Страшно си падаше по пиенето, всъщност не бе спрял да пие през целия следобед. Това не успя да оправи настроението му.

— Кой е следващият дръвник? — попита той.

— Ъ… — Мороу присви очи зад стъклата на очилата си и затърси по дългия списък. Прокара един изцапан с мастило пръст по нечетливо изписаните редове. — Следващият е Гудман Хийт, фермер от…

— Фермер ли? Фермер ли каза? Значи трябва да седим тук, в тази непоносима жега, и да слушаме как някакъв селяк се жалва, че времето му провалило овцете?

— Ами, милорд — промърмори Мороу, — изглежда че, ъъъ, Гудман Хийт има основателна причина да се жалва от местния владетел и негов лорд и…

— Проклети да са всичките! До гуша ми е дошло от хорските жалби! — Дворцовият шамбелан отпи нова глътка вино. — Кажи на този глупак да влезе!

Вратите бяха отворени и Гудман Хийт бе въведен в стаята. За да се подчертае позицията на властта, масата на дворцовия шамбелан беше поставена на висок подиум, така че, дори седнал, той гледаше отгоре на стоящия пред него. Новодошлият имаше честно, но изпито лице. В треперещите си ръце той стискаше опърпана шапка. Уест раздвижи рамене, за да потисне неудобството от една стичаща се по гърба му капка пот.

— Ти си Гудман Хийт, така ли?

— Да, милорд — промълви селянинът на силен диалект. — Аз съм от…

— И се явяваш пред нас да искаш аудиенция при Негово кралско величество, върховния крал на Съюза? — прекъсна го Хоф с впечатляваща надменност.

Хийт облиза устни. Уест се замисли от колко ли далеч е дошъл, за да бъде правен на глупак. Най-вероятно от много далеч.

— Пропъдиха семейството ми от земята ни. Нашият господар каза, че не сме си плащали наема, ама…

Хоф пренебрежително махна с ръка.

— Очевидно това е от компетенцията на Комисията по земята и посевите. Негово кралско величество се грижи за всичките си поданици, дори и за най-низшите. — Уест почти примижа при тази обида. — Но не можем да очакваме от него да се занимава лично с всяка дреболия. Времето му е ценно, а също и моето. Приятен ден.

Това беше. Двама войници отвориха двойната врата, за да може Гудман Хийт да излезе.

Лицето на селянина пребледня, юмруците му извиваха периферията на шапката.

— Добре, милорд — заекна той. — Ама, аз вече бях в комисията…

— Казах, приятен ден!

Селянинът увеси рамене. Огледа още веднъж стаята. Мороу изучаваше с огромен интерес нещо на отсрещната стена и отказа да срещне погледа му. Дворцовият шамбелан го гледаше ядосано, бесен от загубеното време. Уест почувства, че му се гади от самото му присъствие в стаята. Хийт се обърна и навел глава, затътри крака към изхода. Вратите се затвориха след него.

— Видяхте ли това? — Хоф удари с юмрук по масата. — Цялата наглост на този човек! Видяхте ли това, майор Уест?

— Да, милорд, видях всичко — сковано отвърна Уест. — Срамота.

За щастие Хоф не долови целия смисъл на думите му.

— Точно така, срамота, напълно сте прав, майор Уест! Не мога да си обясня защо всички обещаващи млади хора постъпват в армията? Искам да знам кой пуска тук тези просяци! — Той изгледа гневно секретаря, който преглътна мъчително и заби поглед в документите пред себе си. — Кой е наред?

— Ъъъ, Костър дан Колт — каза Мороу. — Магистър на Текстилната гилдия.

— Естествено, че знам какъв е! — сопна се Хоф и избърса поредната доза пот от челото си. — Ако не са проклетите селяндури, ще са проклетите търговци! — изрева той към войниците до вратата, като повиши глас дотолкова, че със сигурност да бъде чут от чакащите вън. — Кажете на проклетия мошеник да влиза!

Магистър Колт представляваше коренна противоположност на последния тъжител. Беше едър, закръглен мъж, с точно толкова благо изражение на лицето, колкото твърдост струеше от погледа му. Лилавите му представителни одежди бяха извезани с тонове златен ширит и изглеждаха така пищни и показни, че самият император на Гуркул не би се осмелил да ги облече. Придружаваха го двама старши представители от гилдията, чието облекло бе в нищожна степен по-малко внушително. Уест се замисли дали Гудман Хийт би могъл да купи една от тези мантии с парите, които изкарваше за десет години. Със сигурност не, дори и да не бе изхвърлен от земята си.

— Милорд-шамбелан — напевно поздрави Колт с дълбок поклон.

Хоф удостои присъствието на магистъра на Текстилната гилдия с възможно най-беглия жест, на който бе способно кое да е човешко същество, с повдигане на една вежда и едва доловимо потрепване на горната устна. Колт очакваше подхождащ за статута му поздрав, но такъв не последва. Тогава той шумно се покашля.

— Дошъл съм да моля за аудиенция при Негово кралско величество…

Хоф изсумтя презрително.

— Предназначението на тази служба е да преценява кой заслужава вниманието на Негово величество. Ако не сте дошъл за аудиенция при него, значи сте се натресли в грешната стая.

Стана ясно, че това изслушване щеше да има толкова успех, колкото и предишното. В това има някаква ужасяваща справедливост, замисли се Уест. Най-висшият и най-низшият бяха третирани по един и същи начин.

Магистър Колт присви леко очи, но продължи:

— Многоуважаемата Гилдия на търговците на платове, на която аз съм скромен представител… — Хоф сръбна нова глътка вино, което принуди Колт да направи пауза — … е подложена на най-злонамерени и зловредни нападки…

— Напълни това, ако обичаш — провикна се Хоф и размаха празния бокал към Мороу. Секретарят охотно скочи от стола си и сграбчи гарафата. Колт отново бе принуден да чака със стиснати зъби, докато виното с клокочене се изливаше в бокала.

— Продължавайте, де! — разфуча се Хоф и махна подканящо с ръка. — Да нямаме цял ден на разположение!

— Най-злонамерени и долни нападки…

Лорд-шамбеланът присви недоверчиво очи.

— Нападки, казвате? Нападенията са от компетенцията на Градската стража!

Лицето на магистър Колт се изкриви в гримаса. И той, и двамата му придружители бяха започнали да се потят.

— Не става въпрос за подобни нападения, милорд-шамбелан, говоря за подмолни, коварни атаки с цел опетняване на безупречната репутация на нашата Гилдия и в ущърб на търговските ни интереси в свободните градове на Стирия и из целия Съюз. Атаки от страна на лукави елементи от Инквизицията на Негово величество и…

— Чух достатъчно! — Шамбеланът го прекъсна с рязко вдигане на голямата си ръка. — Ако става дума за търговия, то тогава въпросът трябва да се отнесе до Комисията по търговия на Негово величество.

Хоф изрече тези думи бавно и отчетливо, като училищен директор, който се кара на най-непослушния си ученик.

— Ако има нарушение на закона, тогава с това трябва да се занимае отделът на върховния правозащитник Маровия. Ако ли пък става дума за вътрешните дела в Инквизицията, уредете си среща с архилектор Сълт. При всички положения обаче това не е нещо, с което да занимаваме вниманието на Негово кралско величество.

Магистърът на Текстилната гилдия отвори уста да възрази, но Хоф го прекъсна отново, с още по-силен глас:

— Нашият крал назначава комисия, избира върховен правозащитник и архилектор, за да не се налага да се занимава лично с всяка дреболия! Между другото, това е и причината той да издава разрешителни на определени търговски гилдии, а не защото иска да налива пари в джобовете… — устните на Хоф се изкривиха в злостна, подигравателна усмивка — … на търговската класа! Приятен ден.

Вратите се отвориха.

Цветът изчезна от гневното лице на Колт при последната забележка.

— Уверявам ви, милорд-шамбелан — хладно заяви той, — че ще потърсим удовлетворение другаде, и при това много настоятелно.

Хоф го изгледа продължително изпод вежди.

— Търсете, където си искате — изръмжа той — и колкото си искате настоятелно. Но не тук. Приятен… ден!

Ако думите „приятен ден“ можеха да секат глави, в този момент тази на магистъра щеше да се търкаля на пода.

Колт примигна с очи, ядно се завъртя и излезе с цялото му останало достойнство. Двамата му лакеи го последваха с развети зад гърба си великолепни мантии.

Вратите се затвориха.

Хоф нанесе нов удар с юмрук по масата.

— Възмутително! — запелтечи той. — Тези арогантни свине! Какво си мислят, че могат да се присмиват на кралските закони, но когато нещата се объркат, да искат помощ от краля?

— О, не — каза Мороу. — Разбира се…

Шамбеланът игнорира забележката на секретаря и се обърна към Уест.

— Обаче стори ми се, че видях над главите им кръжащите лешояди, независимо от ниския таван, а, майор Уест?

— Разбира се, милорд-шамбелан — промърмори Уест. Чувстваше се вече съвсем некомфортно и всячески искаше това мъчение да свърши. После можеше да се върне при сестра си. Сърцето му се сви. Сега тя беше още по-костелив орех и от преди. Вярно, беше умна. Може би прекалено умна, за да не си навреди. Де да можеше да се омъжи за някой честен мъж и да бъде щастлива. Службата му тук и без нейните театрални изпълнения беше достатъчно несигурна.

— Лешояди, лешояди — мърмореше под носа си Хоф. — Зловещи птици, но полезни. Кой е наред?

Изпотеният секретар изглеждаше още по-неловко, докато затършува в главата си за подходящите думи.

— Имаме група… дипломати.

Лорд-шамбеланът застина с поднесен към устните си бокал.

— Дипломати ли? Откъде?

— Ъ… от този така наречен крал на северняците, Бетод.

Хоф избухна в смях.

— Дипломати! — продължи да се хили той, докато попиваше потта от лицето с ръкава си. — Имаш предвид диваци!

— А, да, милорд, ха-ха! — засмя се неубедително Мороу. — Ама разбира се, диваци!

— Опасни диваци, а, Мороу? — Насмешката в тона на Хоф се изпари мигновено. — Много опасни. Трябва да внимаваме. Кажете им да влизат!

Бяха четирима. Първите двама, по-дребни от останалите, бяха огромни мъже. Брадясали, със свирепи изражения и множество белези по лицата, те носеха нащърбени и очукани брони. Разбира се, бяха обезоръжени на портите на Агрионт, но въпреки това около четиримата витаеше аура на опасност. Според Уест бяха оставили на влизане в града не малко стари, силно износени оръжия. Такива мъже сега се тълпяха по границите на Англанд, жадни за война и съвсем недалеч от дома му.

Третият беше по-възрастен, също обгърнат с вдлъбнати на места брони, с дълга коса и величествена бяла брада. През лицето му преминаваше дълъг синкав белег и завършваше в едното му око, което беше бяло и сляпо. По устните му бе изписана широка усмивка, а приветливото му изражение изпъкваше в ярък контраст с мрачния вид на двамата му спътници, както и с това на последния влязъл през вратите.

На влизане той се наведе, за да мине под горната рамка, която се издигаше на цели седем фута от пода. Беше обвит от глава до пети в грубо кафяво наметало с голяма качулка, която напълно скриваше лицето му. Когато влезе и се изправи, по-висок от всички присъстващи, стаята изведнъж се смали. Самата му осанка всяваше страх, но имаше и още нещо. Нещо злокобно, което като че ли се носеше на вълни от него. Войниците покрай стената го почувстваха и се размърдаха неспокойно. Почувства го и секретарят, докато се потеше и нервно ровичкаше из документите. Със сигурност го почувства и майор Уест. Въпреки жегата кожата му изстина и той усети как всяко косъмче под подгизналата му униформа настръхва.

Само Хоф остана незасегнат. Той изгледа навъсено от горе до долу четиримата северняци. Не изглеждаше по-впечатлен от закачуления гигант повече, отколкото беше от Гудман Хийт.

— Значи вие сте пратеници на Бетод — Хоф повъртя известно време думите из устата си и накрая ги изплю, — крал на северняците.

— Точно така — отвърна усмихнатият мъж с изразителен поклон. — Аз съм Хансул Бялото око.

Гласът му беше плътен и мек, не говореше на диалект, за най-голямо учудване на Уест.

— И ти си официален емисар на Бетод, така ли? — попита небрежно Хоф и отпи от виното. За пръв път Уест се почувства добре от факта, че шамбеланът е в стаята, но когато погледът му падна отново върху фигурата в наметалото, безпокойството отново го обзе.

— О, не — отвърна Бялото око. — Аз съм тук просто като преводач. Това е емисарят на краля на северняците.

При тези думи здравото му око нервно подскочи нагоре към обвитата в наметало фигура, сякаш дори той се боеше от нея.

— Това е Фенрис. — Той произнесе името с провлачване на „с“-то в края. — Фенрис Страховития.

Подходящо име, помисли си Уест и се върна в мислите си към песни, които бе чувал като дете, за кръвожадни великани в планините на далечния Север. За момент в стаята настана пълна тишина.

— Хм — шамбеланът изглеждаше невъзмутим. — И искате аудиенция при Негово кралско величество, върховен крал на Съюза?

— Точно така, милорд-шамбелан — отвърна възрастният войн. — Нашият господар, Бетод, гледа с огромно съжаление на враждебността между нашите две нации. Той просто иска да поддържа най-добри отношения с южните ни съседи. Носим предложение за мир, от нашия крал за вашия, както и дар в името на добрата ни воля. Това е всичко.

— Я виж ти — каза Хоф и се облегна във високото си кресло с широка усмивка на уста. — Любезна молба, представена изискано. Можете да видите краля утре, по време на заседание на Камарата на лордовете, където ще можете да връчите предложението и даровете си, в присъствието на най-високопоставените мъже в кралството ни.

Бялото око се поклони почтително.

— Изключително мило от ваша страна, милорд-шамбелан. — Той се обърна и тръгна към вратата, последван от двамата мрачни воини. Фигурата в наметалото остана за миг на място, после се обърна бавно и последва останалите. Наведе се и излезе от стаята. Едва след като вратите бяха затворени, Уест успя отново да си поеме въздух без затруднения. Той разтърси глава и потните му рамене потрепериха. Песни за великани, ли? Просто много едър мъж в огромно наметало. Но все пак тази врата беше наистина доста висока…

— Ето, виждаш ли, господин Мороу? — Хоф изглеждаше страшно горд със себе си. — Въобще не са такива диваци, както ми ги представи! Мисля, че сме на път да разрешим проблемите си със Севера, не мислиш ли?

Секретарят май не беше много убеден в това.

— Ъ… да, милорд, разбира се.

— Да, ми. Много шум за нищо. Куп песимистични, пораженчески глупости от шашнатите ни сънародници на север, а? Война ли? Ба! — Хоф шляпна силно по масата и част от виното в бокала плисна навън и покапа по дървения плот. — Тези северняци не биха посмели! Съвсем скоро ще дойдат дори да молят за членство в Съюза! Помнете ми думата, че така ще стане, нали майор Уест?

— Ъ…

— Добре! Отлично! Поне нещо полезно свършихме днес! Още един и можем да си тръгваме от тази пещ! Какво имаме за накрая, Мороу?

Секретарят сключи вежди и побутна очилата си нагоре по носа.

— Ъ… имаме Йору Сулфур — с мъка произнесе необичайното име.

— Имаме кого?

— Ъ… Сулфър или Сулфор, или нещо подобно.

— Не съм го чувал — изсумтя шамбеланът. — Що за човек е? Някакъв южняк? Не, не ми казвай, че е поредният селяндур!

Секретарят се консултира със записките си и преглътна.

— Емисар.

— Да, да, но чий?

Сега Мороу откровено изкриви лице от уплаха, като дете, очакващо шамар.

— От Великия орден на магуситеите — избълва той на един дъх.

Настъпи краткотрайно вцепенение. Веждите на Уест се повдигнаха, а долната му челюст увисна. Предположи, че абсолютно същото става — незабележимо — и зад визьорите на шлемовете на войниците му. Примижа в очакване на изблика на дворцовия шамбелан, но последният изненада всички, като избухна в звучен смях.

— Отлично! Най-после малко забавление. От години не сме имали посещение от магус! Поканете магьосника да влезе! Да не го караме да чака!

Йору Сулфур се оказа истинско разочарование. Беше облечен в прости, изцапани от пътя, дрехи, всъщност беше не кой знае колко по-добре облечен от Гудман Хийт. Жезълът му не бе обкован със злато, нито имаше огромен кристал на върха. В очите му не проблеснаха загадъчни пламъчета. Приличаше на съвсем обикновен човек на около трийсет и пет, леко изморен, като след дълго пътуване, и с нищо не показваше смущение от присъствието на дворцовия шамбелан.

— Добър ден на всички — каза той и се облегна на жезъла си.

Уест имаше затруднения да определи откъде идва човекът. Не беше от Съюза, кожата му беше прекалено тъмна. Не беше и от Гуркул — беше прекалено светъл. Ни от Севера или Стирия. Явно от по-далеч, но откъде? При по-внимателен оглед Уест забеляза, че очите на новодошлия са с различен цвят: едното синьо, другото зелено.

— Добър ден и на вас, господине — каза Хоф и се усмихна, все едно поздравът му бе от сърце. — Вратата ми винаги е отворена за Великия орден на магусите. Но кажете дали имам честта в момента да разговарям със самия Баяз?

Сулфур го изгледа озадачен.

— Да не би грешно да са ме представили? Казвам се Йору Сулфур. Господарят Баяз е плешив господин. — Той прокара ръка през къдравата си, кестенява коса. — Отвън на булеварда има негова статуя. От друга страна, имах честта да се обучавам при него в продължение на няколко години. Той е най-могъщият и най-учен сред магусите.

— Разбира се! Естествено! С какво можем да сме ви полезни?

Йору Сулфур се прокашля, сякаш се канеше да им разказва приказка.

— След смъртта на крал Харод Велики, Баяз, Първият магус, напусна Съюза. Но той тържествено обеща, че един ден ще се завърне.

— Да, да, вярно — разхили се Хоф. — Абсолютно вярно. Всяко дете го знае.

— И той обяви, че когато настъпи моментът да се завърне, неговото пристигане ще бъде възвестено от друг.

— И това е вярно.

— Ами — каза Сулфур и се усмихна широко, — ето ме и мен.

Дворцовият шамбелан избухна в гръмогласен смях.

— Ето те и теб! — извика той и удари с длан по масата. Харлен Мороу си позволи едно тихо хихикане, но в момента, в който видя как усмивката изчезва от лицето на Хоф, веднага замлъкна.

— През мандата ми като дворцов шамбелан съм приел трима представители на Великия орден на магусите, които искаха аудиенция при краля. Двама от тях бяха откровено ненормални, а третият крайно дързък мошеник. — Хоф облегна лакти на масата и преплете пръсти пред лицето си. — Кажете ми, Сулфур, вие от кои магуси сте?

— Нито един от тези.

— Разбирам, значи имате документи.

— Естествено. — Сулфур бръкна в джоба си и извади малко писмо, запечатано с бял восък. Печатът представляваше един-единствен странен символ. Той небрежно сложи писмото на масата пред Хоф.

Шамбеланът го погледна смръщено. Вдигна писмото и го завъртя в ръцете си. Внимателно огледа печата, попи потта от лицето с ръкава си, разчупи восъка и разгъна дебелата хартия. Започна да чете.

Йору Сулфур не показваше и най-малка следа от притеснение. Сякаш дори жегата не го притесняваше. Той тръгна с небрежна походка из стаята, кимна на покритите с брони войници и не се засегна, когато те не отвърнаха. После рязко се извърна към Уест.

— Ужасно горещо е днес, нали? Истинско чудо е, че тези клети момчета не са започнали да припадат и да се строполяват на пода със звука на кухненски шкаф, пълен с чинии.

Уест примигна. Същите мисли, които го бяха споходили преди малко.

Лорд Хоф внимателно постави писмото на масата. По лицето му вече нямаше и следа от усмивка.

— Смятам, че Камарата на лордовете в никакъв случай няма да е подходящо място да обсъждаме този въпрос.

— Съгласен съм с вас. Аз по-скоро се надявах на лична аудиенция при канцлер Фикт.

— Боя се, че това няма да е възможно. — Хоф прокара език по устните си. — Лорд Фикт е мъртъв.

Сулфур сключи вежди.

— Колко жалко.

— Разбира се, разбира се. Всички ние скърбим дълбоко за загубата. Вероятно аз и някои определени членове на Камарата на лордовете ще можем да сме ви от полза.

— Осланям се на преценката ви, милорд-шамбелан. — Сулфур почтително наведе глава.

— Ще се опитам да уредя нещо за довечера. До тогава ще ви настаним някъде в Агрионт… подобаващо за ранга ви. — Хоф даде знак на стражата и вратите се отвориха.

— Искрено благодаря, лорд Хоф. Господин Мороу. Майор Уест. — Сулфур учтиво кимна на всеки от тях, обърна се и излезе.

За пореден път вратите се затвориха и оставиха майор Уест да се чуди откъде този човек знае името му.

Хоф се обърна към секретаря за аудиенции.

— Върви веднага при архилектор Сълт и му кажи, че трябва незабавно да се срещнем. После доведи върховния правозащитник Маровия и лорд-маршал Варуз. Кажи им, че въпросът е от първостепенна важност и нито дума за това пред когото и да е, освен тях тримата. — Хоф размаха пръст пред потното лице на Мороу. — Нито дума!

Секретарят го зяпна през застаналите накриво очила.

— Тръгвай! — изрева Хоф.

Мороу скочи на крака, спъна се в полите на робата си и излетя през една странична врата. Устата на Уест пресъхна.

Хоф изгледа продължително всички присъстващи в стаята.

— Колкото до вас, нито дума за това пред когото и да е, в противен случай ви очакват най-строги последици. А сега — вън, всички вън!

Войниците незабавно напуснаха с подрънкване на брони. Уест не дочака допълнителна покана. Бързо се отправи след войниците си и остави замисления шамбелан сам във високото кресло.

Докато затваряше вратата зад гърба си, мрачни и объркани мисли връхлетяха майор Уест. Парченца от старите истории за магусите, страх от война на север, откъслечни образи на закачулени гиганти, стигащи почти до тавана на стаята. Сред посетителите на Агрионт днес имаше странни и зловещи хора и той бе налегнат от сериозни притеснения. Опита да се отърси от тях, да си каже, че са просто глупави, неоснователни тревоги, но всеки път в главата му изникваше образът на сестра му, лудуваща по детински из улиците на Агрионт.

Уест изпъшка. Сигурно и сега лудува с Лутар. Проклет да е, че ги запозна. Незнайно защо, бе очаквал да види същото срамежливо, кльощаво момиченце с остър език, което помнеше отпреди години. Изненадата му бе огромна, когато на прага му застана жена. Едва я позна. Истинска жена, при това добре изглеждаща. А Лутар е арогантен, богат и красив и има самоконтрола на шестгодишен. Уест знаеше, че двамата са се виждали и след като ги запозна, при това повече от веднъж. Само като приятели, естествено. Арди нямаше други приятели тук. Просто приятели.

— Проклятие! — изруга той. Все едно да оставиш котка при млякото и да очакваш, че няма да посегне с език. Защо не обмисли докрай нещата? Самата идея предвещаваше катастрофа! Но какво можеше да се направи сега? С нещастен вид той се загледа по коридора.

Нищо друго не може да те накара да забравиш собственото си нещастие, както това да видиш нечие друго, а Гудман Хийт представляваше наистина жална гледка. Седеше сам на една дълга пейка, с мъртвешки пребледняло лице и празни, вторачени в нищото очи. Беше седял тук през цялото време, докато търговци, северняци и магуси влизаха и излизаха. Нищо не чакаше, нямаше къде да отиде. Уест огледа коридора. Не видя никого другиго наблизо. Хийт беше в пълно неведение за присъствието му, с отворена уста, стъклени очи и забравена, омачкана шапка в скута.

Уест не можеше просто да отмине така човек, не му бе присъщо.

— Гудман Хийт — каза той, докато приближаваше селянина, който се сепна и го погледна стъписан. Напипа шапката си и понечи да стане, като мърмореше извинения.

— Не, моля, не ставай. — Уест седна на пейката и заби поглед в ботушите си. Не намери сили да погледне човека в очите. Настъпи неловко мълчание. — Имам приятел в Комисията по земята и посевите. Може би има нещо, което той би успял да направи за теб…

Засрамен и с притворени очи, Уест зарея поглед по коридора.

— Ще съм ви много признателен за всичко. — Фермерът се усмихна натъжен.

— Да, да, разбира се. Ще направя каквото мога.

Нищо добро нямаше да излезе от това, и двамата го знаеха. Уест изкриви уста и прехапа устна.

— Вземи това — каза той и постави една кесия във вкочанената, мазолеста длан на селянина.

Хийт го погледна и зяпна. Уест му отправи една неловка усмивка и стана на крака. Нямаше търпение да се махне от това място.

— Господине! — извика Гудман Хийт след него, но той вече се отдалечаваше бързо по коридора и не се обърна назад.