Джо Абъркромби
Гласът на острието (5)

Игра с ножове

Беше прекрасен пролетен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно в клоните на ароматното кедрово дърво и хвърляше шарена сянка върху насядалите под него играчи. Подухваше лек бриз и всички карти бяха стиснати здраво в ръце или затиснати под чаши и монети. В клоните на дърветата чуруликаха птички. От далечния край на ливадата долиташе звука от градинарски ножици и високите бели фасади около квадратния двор го отразяваха в приятно за ухото ехо. С какви очи гледаше всеки един от играчите на голямата сума пари в средата на масата, зависеше от картите, които държеше в ръце.

На капитан Джизал дан Лутар тя определено се харесваше. Беше открил своя необикновен талант в тази игра веднага след назначението си в Кралската гвардия. Талант, който използваше, за да печели огромни суми от другарите си. Разбира се, тъй като произхождаше от заможно семейство, той не се нуждаеше от тези пари. С тяхна помощ обаче капитан Лутар успяваше да поддържа илюзията, че е пестелив, докато същевременно пръскаше пари като луд. При всяко връщане у дома баща му отегчаваше всички с непрестанните си хвалби за доброто му финансово планиране и преди шест месеца за награда му купи капитанско звание. Братята му не останаха доволни.

Да, парите си ги биваше, а и нищо не бе така забавно, колкото възможността да се подиграеш с най-близките си приятели.

Джизал полегна на пейката и, опънал крак, огледа небрежно другите играчи. Майор Уест се клатеше на стола си и пропадаше толкова назад, че аха! да падне по гръб всеки момент. Държеше пред очите си чаша и се възхищаваше на това, как слънчевите лъчи пронизват кехлибарената алкохолна напитка. На лицето му бе изписана бегла, загадъчна усмивка, която сякаш казваше: „Аз може и да не съм благородник, да нямам вашето високо потекло, но спечелих Турнира и благосклонността на краля на бойното поле. Това ме прави по-добър от вас, затова, момченца, слушайте какво ви говоря.“ Според Джизал той нямаше шанс да вземе тази ръка, а и по принцип беше доста предпазлив по отношение на парите си.

Лейтенант Каспа седеше наведен напред, намръщено чешеше пепеляворусата си брада и се взираше съсредоточено в картите си, все едно се опитва да пресметне сбора им. Той беше младеж с прекрасно чувство за хумор, но същевременно възможно най-смотаният картоиграч. Винаги благодареше от сърце, когато Джизал го черпеше питие със собствените му пари, загубени по време на играта. Но пък нямаше проблем да продължи да губи: баща му беше един от най-едрите земевладелци в Съюза.

Джизал бе установил, че дори и не чак толкова глупав човек, попадне ли в интелигентна компания, започва да се държи глупашки. Загубил добрите си позиции, той на драго сърце започва да се прави на симпатичен идиот, който не се меси в спорове, които, така или иначе, ще загуби, и като така се превръща във всеобщ любимец. Изражението на тотална обърканост по лицето на Каспа сякаш казваше: „Аз не съм умник, но съм откровен и всеки ме харесва, а това е по-важното. Умът не е всичко. О, а също така съм много, много богат, така че хората и бездруго ме харесват.“

— Аз влизам — каза Каспа и хвърли малка купчинка сребърни монети на масата. Монетите се пръснаха с приятен звън и проблеснаха на слънцето.

Джизал набързо пресметна наум натрупаната сума. Може би една нова униформа? Всеки път, когато държеше наистина добра ръка, Каспа леко се разтреперваше, а сега стоеше неподвижно. Да речеш, че блъфира — значи си надценил скромните му възможности; най-вероятно се бе отегчил от многократно излизане от ръцете. Джизал не се съмняваше, че при следващото качване, той ще се огъне.

Лейтенант Яленхорм ядосано хвърли картите си на масата.

— Днес само скапани карти ми идват! — намуси се той.

Облегна се назад на стола и увеси мускулестите си рамене. По намръщеното му лице се четеше: „Аз съм голям, истински мъжкар съм и лесно избухвам. Затова всички трябва да ме уважават.“

Но именно уважение той никога не получаваше от Джизал на игралната маса. Избухливостта може и да бе полезна на бойното поле, но намесят ли се пари, превръща се в слабост. Жалко, че не държи малко по-добри карти, Джизал с лекота щеше да му измъкне половината заплата. Яленхорм пресуши чашата си и се пресегна за бутилката.

Остана само Бринт, най-младият и най-беден от групата. Той облиза устни и по лицето му се изписаха тревога и отчаяние. Изражението му сякаш казваше: „Аз не съм нито млад, нито беден. Мога да си позволя да загубя такава сума. Аз съм точно толкова важен, колкото и всеки един от вас.“ Днес Бринт имаше много пари, сигурно издръжката му току-що е пристигнала. Може би това бяха всичките му пари за следващите няколко месеца. Джизал реши, че ще му ги вземе и после ще ги пръсне по пиене и жени. Помъчи се да потисне напушилия го при тази мисъл смях. Ще се хили после, когато спечели тази ръка. Бринт се облегна назад и се замисли. Решението му можеше да се проточи, затова Джизал взе лулата си.

Запали я от специално донесената за целта лампа и започна да изпуска нагоре към клоните на кедъра зле оформени кръгчета дим. За съжаление пушенето не му се удаваше и наполовина така добре, както картите. Повечето кръгчета представляваха просто безформени облачета кафеникав пушек. Ако трябваше да е напълно откровен, той дори не харесваше пушенето, от него леко му се гадеше. За беда това беше много скъпо и много модерно занимание и Джизал по-скоро би умрял, отколкото да пропусне нещо толкова престижно само защото не му харесва. Още повече, при последното си ходене в града баща му подари красива лула от слонова кост, която така добре му подхождаше. Като се замислеше, братята му и от това не бяха останали много доволни.

— Влизам — каза Бринт.

Джизал свали крак от пейката.

— Тогава — каза той — вдигам със сто, около сто марки.

Той избута цялата си купчинка монети в средата на масата. Уест шумно пое въздух през стиснати зъби. Една от монетите падна от купчинката, приземи се на ръб и се търкулна до ръба на дървения плот. Монетата падна от масата и издрънча по каменния плочник с непогрешимия звън на изтървани пари. В другия край на моравата главата на градинаря инстинктивно се надигна, после се наведе отново, когато собственикът й се върна към подкастрянето на тревата.

Каспа хвърли картите си, сякаш пареха в ръката му, и поклати глава.

— Пусто да остане, хич не ме бива в тази игра — измрънка той и облегна гръб на грубия, кафяв дънер на дървото.

Джизал впери поглед в лейтенант Бринт и на лицето му се изписа бегла усмивка.

— Той блъфира — избълва Яленхорм. — Не му се давай, Бринт.

— Не го прави, лейтенант — каза Уест.

Джизал знаеше, че младият лейтенант няма да се вслуша в Уест. Той трябваше да покаже, че е способен да губи. И Бринт не се поколеба и избута с небрежен жест всичките си монети в средата на масата.

— Сто, плюс-минус.

Бринт всячески се опитваше да звучи пред по-възрастните офицери, сякаш владее положението, но в гласа му се долавяше нотка на истерия.

— Става — каза Джизал. — Приятели сме, все пак. Какво държиш, лейтенант?

— Имам земя. — Очите на Бринт трескаво заблестяха, докато показваше картите си на останалите.

Джизал се наслаждаваше на напрегнатата атмосфера. Смръщи вежди и повдигна рамене. Почеса замислено глава. Започна да наблюдава как изражението на Бринт се мени при всяка смяна на неговото. Надежда, отчаяние, пак надежда, пак отчаяние. Джизал разстла в редица картите си.

— О, я виж ти. Имам слънца, отново.

Лицето на Бринт представляваше интересна картинка. Той въздъхна и поклати глава. Яленхорм се намръщи.

— Сигурен бях, че блъфира — каза той.

— Как го прави? — попита Каспа и подхвърли в общия куп една останала встрани монета.

Джизал вдигна рамене.

— Всичко е в играчите, картите нямат нищо общо. — Той започна да прибира с шепи купчината сребро.

Бринт го проследи с поглед, стиснал зъби и с пребледняло лице. Монетите звънтяха приятно, докато падаха в кесията. Приятно за Джизал поне. Една монета се търкулна и падна до ботуша му.

— Дали ще бъдеш така добър да ми я подадеш, лейтенант? — помоли Джизал със сладникава усмивка.

Бринт скочи на крака, блъсна масата така рязко, че монетите и чашите подскочиха с дрънчене.

— Имам си друга работа — каза той с пресипнал глас. След което се запъти с широка крачка към другия край на двора, като при разминаването си с Джизал го блъсна грубо с рамо и го запрати с гръб към ствола на дървото. После се отдалечи с наведена глава и изчезна в офицерските помещения.

— Видяхте ли това? — Възмущението на Джизал нарастваше с всяка секунда. — Да ме блъска така, крайно невъзпитано! При това мен, по-старши офицер! Смятам да го докладвам!

Заканата му да докладва Бринт беше посрещната с хор от негодувание.

— Добре, добре. Човекът просто не умее да губи.

Яленхорм го изгледа строго изпод вежди.

— Не трябваше да го подкачаш толкова. Той не е богат. Не може да си позволи загубата на такава сума.

— Щом не може да си позволи да губи, тогава да не играе! — тросна се Джизал. — А и кой му каза, че блъфирам? Ти по-добре си затваряй голямата уста!

— Още е нов — намеси се Уест — и просто иска де се впише сред хората. Не беше ли и с теб така?

— Ти какво, да не си ми баща? — Джизал ясно си спомни болезненото усещане за това, как се бе чувствал като новак и леко се засрами от припомнянето на майор Уест.

— Ще му дам малко пари назаем, не се безпокой — махна с ръка Каспа.

— Няма да ги приеме — каза Яленхорм.

— Е, негова работа. — Каспа притвори очи и се обърна с лице към слънцето. — Горещо е. Зимата със сигурност си замина. Минава пладне.

— Проклятие! — извика Джизал и скочи на крака, докато продължаваше да си събира нещата. Градинарят вдигна очи и погледна към тях. — Уест, защо не ми каза?

— Аз какво, да не съм ти баща? — попита майорът. Каспа се изхили.

— Закъсняваме, а? — рече Яленхорм и изду бузи. — Лорд-маршалът няма да остане доволен!

Джизал грабна тренировъчните си оръжия за фехтовка и побягна към далечния край на моравата. Майор Уест тръгна с бавна походка след него.

— Хайде, де! — подвикна му Джизал.

— Идвам, капитане — отвърна му той. — Зад теб съм.

 

 

— Мушкай, мушкай, Джизал, мушкай, мушкай! — излая Лорд-маршал Варуз и го шляпна с пръчката си през ръката.

— Ау! — изхленчи Джизал и вдигна отново върха на металния прът.

— Искам да видя тази дясна ръка да се движи, капитане, да се изхвърля като змия! Искам да ме заслепиш със скоростта на ръцете си!

Джизал направи още няколко неуверени атаки с непосилно тежкото желязо в ръка. Истинско мъчение беше. Цялата му ръка, от върха на пръстите та чак до рамото, гореше от болка и усилие. Беше плувнал в пот; от лицето му хвърчаха едри капки. Лорд-маршал Варуз парираше с лекота жалките му атаки.

— Сега замах! Замах с лявата!

Джизал замахна с всичка сила с тежкия стоманен чук към главата на възрастния мъж. Дори и отпочинал, той едва успяваше да вдигне това проклето нещо. Варуз без никакви усилия отскочи встрани и го фрасна с пръчката по лицето.

— Яау! — жално извика Джизал и се запрепъва назад. Чукът се изплъзна от ръката му и се стовари върху пръстите на единия му крак. — Аааа! — Стоманеният прът издрънча върху плочите, когато той се преви на две и сграбчи пръстите на крака си. В този момент Джизал усети пронизващо парене. Лорд-маршал Варуз го плесна през задника. Острият плющящ звук отекна из двора. Джизал се просна по очи на земята.

— Жалка картина! — изрева възрастният мъж. — Правиш ме за срам пред майор Уест!

Майорът отново се клатеше на стола си и се тресеше в опитите си да потуши избилия го смях. Като не намираше никаква належаща нужда да се изправи, Джизал остана на земята, приковал очи в безупречно излъсканите ботуши на лорд-маршала.

— Ставай, капитан Лутар! — изкрещя Варуз. — Времето ми е ценно!

— Добре! Добре! — Джизал колебливо се изправи на крака. Застана прав под жаркото слънце, задъхан, плувнал в пот и олюляващ се от слабост.

Варуз се доближи до него и подуши дъха му.

— Пил си днес, нали? — поинтересува се той. Сивите му мустаци потрепериха. — И вчера също!

Джизал не отговори.

— Непрокопсаник! Имаме работа за вършене с теб, капитан Лутар, и не можем да я вършим сами! Остават четири месеца до Турнира, четири месеца да направя от теб майстор фехтовач!

Варуз направи пауза в очакване на отговор, но Джизал не можа да измисли такъв. Той правеше всичко това, единствено за да угоди на баща си, и много се съмняваше, че това е отговорът, който очакваше да чуе лорд-маршалът. Освен това предпочиташе да мине без повече удари за днес.

— Ба! — извика в лицето му Варуз и се отдалечи, стиснал здраво в две ръце пръчката си.

— Маршал Ва… — отвори уста Джизал, но преди да успее да довърши, Варуз се извърна рязко и заби пръчката в корема му.

— Ъъъ — изстена Джизал и се свлече на колене. Старият войн застана над него.

— Сега, капитане, ти ще отидеш малко да потичаш.

— Ъъъ?

— Ще бягаш оттук до Кулата на веригите. Ще я изкачиш и ще застанеш до парапета на върха. Ще разбера кога си стигнал там, защото сега ние двамата с майора ще се качим на покрива, където ще изиграем една игра на квадрати. — Маршалът посочи шестетажната сграда зад гърба си. — Оттам се вижда идеално върхът на кулата. Ще те наблюдавам през далекогледа си, така че този път без шикалкавене!

При тези думи той плесна отново Джизал по главата.

— Ау! — Джизал разтърка удареното място.

— И след като ми се покажеш на върха, ще тичаш обратно. Ще тичаш с всичка сила и аз знам, че ще го направиш, защото, ако не си се върнал, докато си свършим играта, ще повториш упражнението. — Джизал потръпна и присви очи. — Майор Уест е отличен играч на квадрати, което значи, че ще са ми нужни цели трийсет минути, за да го победя. Предлагам ти да тръгваш незабавно.

Джизал скочи на крака и се отправи тичешком към аркадата в края на двора, като не спираше да ругае под носа си.

— Ще трябва да тичаш малко по-бързо от това, капитане! — провикна се зад него Варуз.

Джизал усещаше краката си като пълни с олово, но положи усилие да ускори темпото.

— Вдигай коленете! — подвикна бодро майор Уест.

Джизал премина в шумен тръс през тунела на портала. Седящият на входа портиер го изгледа ухилено, докато завиваше зад ъгъла, за да излезе на широката улица. Джизал мина тичешком покрай облицованите в слонова кост стени на Университета, като продължаваше да проклина Варуз и Уест под мустак. После изтича покрай грамадната и без почти никакви прозорци фасада на Палатата на въпросите. Огромната порта на сградата беше здраво залостена. Той мина покрай няколко невзрачно облечени чиновници, запътили се в различни посоки, но иначе по това време на деня Агрионт беше пуст и Джизал не срещна никой, който да представлява интерес за него. Докато не стигна до парка.

Три изискани млади дами седяха под сянката на голяма върба край езерото, в компанията на възрастна придружителка. Джизал моментално ускори крачка и замени нещастното си изражение с безгрижна усмивка.

— Дами — поздрави той, докато профучаваше покрай тях. Чу как момичетата се разсмяха зад гърба му и безгласно се поздрави за този си успех. В момента, в който се скри от погледите им, Джизал свали темпото наполовина.

— Варуз да си гледа работата — каза си наум, докато завиваше по широкия Кралски булевард, и тичането му премина в нещо като малко по-бърза походка. Наложи се обаче отново да се забърза. На не повече от двайсетина метра от себе си той видя принц Ладисла, следван от огромната си, ярко облечена свита.

— Капитан Лутар — извика му Негово височество. Слънцето блесна в екстравагантните му златни копчета. — Тичай здраво! Заложил съм хиляда марки на теб в Турнира!

Джизал знаеше от сигурен източник, че принцът е заложил две хиляди на Бремър дан Горст, но независимо от това се поклони, колкото можа по-ниско, без да спира да тича. Контетата от свитата зад принц Ладисла неохотно подвикнаха окуражително зад гърба на Джизал.

— Жалки глупаци — изсумтя тихичко Джизал. И все пак би дал мило и драго да е на мястото на кой да е от тях.

Сега минаваше между редиците от статуи, отдясно, тези на кралете от последните шестстотин години, а отляво, значително по-малки, тези на верните им благородници. Джизал кимна на магус Баяз и зави към Площада на маршалите. Статуята му отвърна с обичайната си неодобрителна строгост. Вдъхващото й страхопочитание изражение губеше част от ефекта си заради стеклото се по едната буза на магуса птиче изпражнение.

Камарата на лордовете заседаваше по това време на деня и площадът беше почти празен, което позволи на Джизал да го прекоси с бавна походка по посока на Военната палата. Един сержант с едро телосложение му кимна и Джизал се замисли дали не е от неговата рота — обикновените войници му изглеждаха досущ еднакво. Джизал не обърна никакво внимание на поздрава и влезе между двете извисяващи се бели сгради.

— Страхотно — промърмори той. Каспа и Яленхорм седяха край вратата на Кулата на веригите, пушеха лулите си и се смееха. Негодниците са се досетили, че отива натам.

— За чест и слава! — изрева Каспа, докато Джизал го подминаваше тичешком, и раздруса меча си в ножницата. — Не карай лорд-маршала да чака!

Джизал чу едрият лейтенант да се залива от смях зад гърба му.

— Проклети глупаци — промърмори той задъхано, докато връхлиташе с рамо тежката врата.

Останал без дъх, атакува спираловидното стълбище. Това беше една от най-високите сгради в Агрионт: двеста деветдесет и едно стъпала.

— Проклети стъпала — продължи да ругае Джизал.

На стотното стъпало краката му започнаха да изтръпват от болка, гърдите му се надигаха и спускаха неконтролируемо. Когато стигна до стъпало номер двеста, вече бе напълно изтощен. Изкачи останалите ходешком. Всяка стъпка бе истинско мъчение. Най-накрая изскочи на върха и се облегна на парапета. Внезапната ярка светлина го накара да замига учестено.

Градът се простираше на юг под него, един безкраен килим от бели къщи, чак до блестящия на слънцето залив. В обратната посока Агрионт изглеждаше дори още по-впечатляващо. Неравномерно разпределени, величествени постройки, издигащи се една над друга и тук-там разпокъсани от зеленината на ливади и огромни дървета. Всичко това заобиколено от защитен ров и градските стени, прободени от високи отбранителни кули. Кралският булевард прорязваше в права линия центъра на града по посока Камарата на лордовете с блестящия й бронзов купол. Отзад се извисяваха кулите на Университета, а още по-назад се издигаше мрачният масив на Кулата на Създателя, който, надвиснал над околните сгради като тъмна планина, ги обвиваше в огромната си сянка.

На Джизал му се стори, че забеляза проблясването на слънцето в далекогледа на лорд-маршал Варуз в далечината. Той изруга отново и тръгна обратно към стълбите.

 

 

Джизал с огромно облекчение видя, че на игралната дъска все още има няколко плочки, когато най-накрая се добра обратно до покрива, където го чакаше лорд-маршала.

Варуз го изгледа намръщено.

— Извади голям късмет. Майорът вложи страхотни усилия в защитата си. — По лицето на Уест пробяга усмивка. — Успял си някак да спечелиш уважението му, въпреки че все още има да се бориш за моето.

Джизал стоеше, превит о две, облегнал длани на коленете си. Дишаше тежко, от лицето му се стичаше пот и капеше по пода. Варуз взе от масата дългото сандъче, застана пред Джизал и го отвори с рязко движение.

— Да видим сега позициите.

Джизал взе в лявата си ръка късото острие, а в дясната — дългото. След тежкия стоманен прът те му се сториха леки като перце. Лорд-маршал Варуз отстъпи встрани.

— Започвай.

Джизал светкавично зае първа позиция — опъната напред дясна ръка и прибрана пред гърдите лява. Премина от една позната позиция в друга и остриетата изсвистяха във въздуха, проблясвайки на следобедното слънце. С отработена лекота той премина през цялата последователност на позициите и завърши с двете остриета отпуснати надолу от двете страни на тялото си.

Варуз кимна одобрително.

— Бързо действа с ръцете капитанът, а?

— Отлично — съгласи се Уест с широка усмивка на лицето. — Страхотна гледка е, в пъти по-добър, отколкото бях аз някога.

Варуз изглеждаше недотам впечатлен.

— Сгъваш прекалено много коленете в трета позиция, а в четвърта трябва да поработиш за по-опъната лява ръка. Но като цяло… — той направи пауза — става.

Джизал въздъхна с облекчение. Това всъщност си бе доста висока оценка.

— Ха! — Възрастният мъж замахна със сандъчето и удари Джизал в ребрата.

Джизал се свлече на пода, не можеше да си поеме въздух.

— Трябва да поработим и върху рефлексите, капитане. Трябва да си винаги готов. Винаги. Щом държиш стомана в ръцете си, по-добре си пази гарда.

— Слушам — с дрезгав глас отвърна Джизал.

— А издръжливостта ти е направо за срам. Запъхтял си се като риба на сухо. Знам от сигурен източник, че Бремър дан Горст бяга по десет мили дневно и дори не успява да се изпоти. — Варуз се надвеси над него. — От сега нататък ще правиш същото. О, да. Всяка сутрин в шест обиколка на стените на Агрионт, а после един час спаринг с майор Уест, който бе така добър да се съгласи да ти бъде партньор в тренировките. Доверявам му се да поправя всички недостатъци в техниката ти.

Свил от болка очи, Джизал разтри ребрата си.

— А колкото до пиянските гуляи, искам да сложиш край на това. Не съм против веселбите в подходящо време. След края на Турнира, в случай че работиш здраво и спечелиш, ще имаш предостатъчно време за празнуване. До тогава — никакво пиене. Разбираш ли това, капитан Лутар? — Маршалът се надвеси още по-близо, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Никакво. Пиене. Капитане.

— Слушам, лорд-маршал Варуз — смотолеви Джизал.

 

 

Шест часа по-късно той беше мъртвопиян. Смееше се като побъркан, когато със замаяна глава изскочи на улицата. Студеният въздух му подейства като плесница. Ниските постройки се завъртяха и разлюляха пред очите му, а зле осветената улица се надигна на една страна като палубата на потъващ кораб. Джизал се пребори мъжки с порива за повръщане, пристъпи, олюлявайки се, и се обърна да затвори вратата след себе си. Връхлетяха го размазани ярки образи, смях и викове. В този момент от вътрешността на таверната излетя неясна фигура и го блъсна в гърдите. Джизал отчаяно се вкопчи в нея, преди да падне по гръб. Стовари се на земята с глух удар.

За момент всичко притъмня, после, когато зрението му се възвърна, той откри, че лежи по гръб в прахта под тежкото телосложение на лейтенант Каспа.

— Проклятие! — изфъфли. Езикът му бе подут от изпития алкохол.

Той изблъска настрана с лакът хилещия се лейтенант, преобърна се и като залиташе силно, се изправи на крака. Улицата отново се разлюля нагоре-надолу. Каспа остана да лежи по гръб, задавен от смях и вонящ на евтина пиячка и застоял дим от лула. Джизал направи несполучлив опит да изтупа прахта от униформата си. На гърдите му имаше голямо петно, миришещо на бира.

— Проклятие! — смотолеви отново той. — Това пък кога е станало?

Тогава долови шума от викове, идващ от другата страна на улицата. Двама се бяха счепкали един в друг пред една врата. Джизал примижа, напрегнал очи в мрака. Едър мъжага беше извил зад гърба ръцете на един добре облечен човек и се опитваше да ги завърже. После започна да нахлузва чувал на главата му. Джизал примигна невярващо. Със сигурност не се намираше в най-престижната част на града, но това беше прекалено.

Вратата на таверната се отвори с гръм и оттам излязоха Уест и Яленхорм. Двамата бяха потънали в пиянски разговор за нечия сестра. Светлината от кръчмата проряза мрака и ясно освети двамата мъже от другата страна на улицата. Едрият бе облечен в черно и носеше черна маска върху долната половина от лицето си. Косата и веждите му бяха като сняг, а кожата на лицето по-бяла и от мляко. Джизал изгледа белия дявол, който му отвърна със свиреп поглед на розовите си, присвити очи.

— Помощ! — извика човекът с чувала на главата. Гласът му бе писклив, изпълнен с ужас. — Помощ! Аз съм…

Белият здравеняк му нанесе страхотен удар в корема и той се сви и изпъшка.

— Ей, ти! — извика Уест.

Яленхорм вече бързаше към другата страна на улицата.

— Какво? — каза Каспа и се надигна на лакти.

Съзнанието на Джизал бе напълно замъглено, но краката му изглежда самоволно последваха Яленхорм и той се остави да го отнесат натам с тромава походка. Отново усети, че ще повърне всеки момент. Уест тръгна след него. Белият призрак скочи напред и застана между тях и затворника си. Един друг мъж, висок и слаб, също с черни дрехи и маска, но с дълга мазна коса, излезе с енергична походка от сенките. Той вдигна ръка в черна ръкавица.

— Господа — провлеченият му, просташки диалект долетя приглушен от маската, — ако обичате, ние сме тук по заповед на краля!

— Кралските дела се вършат по светло — изръмжа Яленхорм.

Маската на новодошлия леко се изкриви, когато той се усмихна.

— И точно за това сме ние — за нощните задачи, ясно, приятел?

— Кой е този човек? — Уест посочи мъжа с чувала на главата.

Затворникът с мъка се бе изправил отново.

— Аз съм Сеп дан… ууф!

Този път бледият звяр заглуши думите му с тежък юмрук в лицето, от което онзи се строполи на земята.

Стиснал зъби, Яленхорм сложи ръка на дръжката на сабята си. Тогава белият призрак пристъпи към него с ужасяваща скорост. Отблизо изглеждаше още по-масивен и страховит, сякаш беше чудовище от непознат свят. Яленхорм неволно отстъпи крачка назад, спъна се в неравната повърхност и се стовари по гръб.

— Назад! — изкрещя Уест. Сабята му излетя от ножницата с едва доловим звън на метал.

Чудовището изсъска неразбираемо и стисна ръце в юмруци като две бели канари.

Изпод чувала на главата на падналия долетя хъркащ звук.

Сърцето на Джизал се качи в гърлото. Той погледна към слабия мъж. По очите му се четеше усмивка. Как е възможно някой да се смее в такъв момент? Джизал с изненада откри, че сега в ръката на високия проблясва грозно острие на нож. Това пък откъде се взе? С пиянска неловкост, той се засуети със сабята си.

— Майор Уест! — гласът долетя откъм сенките, по-надолу по улицата.

С наполовина извадено оръжие, Джизал спря неуверено. Яленхорм скочи на крака. Целият гръб на униформата му бе покрит с гъста кал. Бледият звяр не спираше да ги гледа втренчено с немигащи очи, без да помръдне и милиметър назад.

— Майор Уест! — отново долетя до тях гласът, този път придружен от почукване и шум от провлачване. Лицето на Уест пребледня. От сенките изплува фигура с бастун в едната ръка. Човекът се приближи с глухо почукване на бастуна и като провлачваше единия си крак. Широката периферия на шапката му скриваше горната част на лицето, а устата му беше изкривена в особена усмивка. С внезапен порив на погнуса Джизал видя, че четири от предните му зъби липсват. Без да обръща никакво внимание на извадените оръжия, мъжът се приближи и подаде ръка на Уест.

Майорът бавно прибра сабята си в ножницата, пое подадената му ръка и я раздруса сковано.

— Полковник Глокта? — попита той с пресипнал глас.

— Ваш покорен слуга, въпреки че вече не съм военен. Сега съм служител в кралската Инквизиция. — Той свали бавно шапката си. Лицето му бе смъртнобледо, с дълбоки бръчки, а късо подстриганата му коса бе прошарена до сиво. Очите му се стрелкаха трескаво из дълбоки, тъмни кръгове. Лявото бе видимо по-тясно от дясното, със зачервен клепач и силно насълзено. — А това са моите асистенти, практик Северард — високият се поклони подигравателно — и практик Фрост.

С една ръка бледото чудовище вдигна мъжа с чувала на главата от земята.

— Я почакай. — Яленхорм пристъпи напред, но инквизитор Глокта постави внимателно ръка на рамото му.

— Този човек е затворник на Инквизицията на Негово величество, лейтенант Яленхорм. — Едрият войник застина, изненадан от това, че е назован по име. — Сигурен съм, че имате само благородни намерения, но той е престъпник, предател. Имам заповед за ареста му, подписана лично от самия архилектор Сълт. Повярвайте ми, този човек не е ни най-малко достоен за вашето застъпничество.

Яленхорм смръщи вежди и изгледа заплашително практик Фрост. Бледият звяр не изглеждаше по-притеснен под погледа му, отколкото би била някоя безчувствена скала. Той без никакво усилие метна на рамо затворника и се отдалечи по улицата. Другият практик се усмихна отново с очи, прибра ножа си и след кратък поклон, последва колегата си. Започна да си подсвирква някаква неопределена мелодия, докато се отдалечаваше с небрежна походка.

Левият клепач на инквизитора запърха учестено и по бледата му буза се изтърколиха едри сълзи. Той внимателно ги избърса с опакото на ръката си.

— Моля за извинение — каза той. — Искрено съжалявам. Става така понякога, човек да не може да контролира собственото си око. Проклета хленчеща пихтия. На моменти ми се ще да го извадя и да тръгна с превръзка. — Стомахът на Джизал се обърна. — Колко време стана, Уест? Седем години? Осем?

Отстрани на челото на майор Уест затрепери мускул.

— Девет.

— Виж ти. Девет години. Не е за вярване. Сякаш беше вчера. Бяхме на билото, нали, когато се разделихме?

— Да, на билото.

— Не се безпокой, Уест, ни най-малко не виня теб. — Глокта приятелски шляпна Уест по рамото. — Не и за това. Ти се опита да ме разубедиш тогава, добре помня. Имах много време да размишлявам над това, докато бях в Гуркул. Достатъчно дълго време за размисъл. Ти винаги си ми бил добър приятел. А я виж сега, младият Колем Уест е майор в Кралската гвардия.

Джизал нямаше ни най-малка представа за какво говорят двамата. Искаше му се просто да повърне и да си легне да спи.

Инквизитор Глокта се обърна към него с усмивка и разкри отново противната гледка на зеещата празнина в зъбите си.

— А това трябва да е капитан Лутар, на когото всички възлагат такива големи надежди в наближаващия Турнир. Лорд-маршал Варуз е строг учител, а? — Глокта размаха едва бастуна си към Джизал. — Мушкай, мушкай, а, капитане? Мушкай, мушкай.

Джизал усети как червата му се обръщат. Той заби поглед в краката си с надежда светът да спре да се върти. Инквизиторът ги огледа един по един очаквателно. Уест продължаваше да е все така пребледнял, а Яленхорм — все така навъсен. Лейтенант Каспа все още не се бе изправил от земята. Никой нямаше какво повече да каже.

— Е — покашля се Глокта, — дългът зове. — Той се поклони сковано. — Надявам се да се видим скоро с вас. Много скоро.

Джизал беше сигурен, че не иска никога повече да среща този човек.

— Може някой път да направим един спаринг-дуел — измънка майор Уест.

Глокта се разсмя от сърце.

— О, с огромно удоволствие, Уест, но в последно време съм леко сакат. Все пак, ако ти се прииска малко бой, сигурен съм, че практик Фрост с удоволствие ще се отзове. — Глокта погледна към Яленхорм. — Само да те предупредя, той не се бие като джентълмен. Желая на всички ви приятна вечер.

При тези думи той сложи шапката си, обърна се бавно и с куцане се отдалечи по мръсната улица. Тримата офицери го изгледаха как изчезва в мрака, потънали в безкрайно дълго, неловко мълчание. Каспа най-накрая се бе изправил на крака и сега се приближи с неуверена походка.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Нищо — отвърна Уест през стиснати заби. — По-добре да забравим, че въобще се е случило.