Джо Абъркромби
Гласът на острието (41)

Всеки боготвори себе си

Присвила очи, Феро гледаше втренчено големия бял, той, на свой ред, също я гледаше втренчено. Това продължаваше вече известно време, не непрекъснато, но горе-долу. Гледаха се. Всичките бели бяха грозници, но този беше по-специален.

Беше направо отвратителен.

Феро осъзнаваше, че и тя има немалко белези, че лицето й е загрубяло от слънцето, вятъра и дългите години в пустошта, но бледата кожа на този тук беше направо като стар, видял стотици битки, щит — кълцан, рязан, дран и изкривен. Истинска изненада бе да види живи очи на толкова опустошено лице, но ето че те бяха такива и гледаха право в нея.

Определи го като опасен тип.

Не просто голям, но и силен. По животински силен. Може би тежеше два пъти колкото нея и дебелият му врат бе целият в изпъкнали жили. Усещаше силата, която струи от него. Нищо чудно да може да я вдигне с една ръка, но това не я притесни, за целта ще трябва първо да я хване. Многото маса и сила правят човека бавен.

А бавен и опасен не вървят ръка за ръка.

Белезите му също не я тревожеха. Те просто показваха, че се е бил в доста битки, но не и че ги е спечелил. Друго я притесняваше. Начинът, по който седеше — неподвижно, но нащрек. Готов за действие. Търпелив. А също и очите му — хитри, предпазливи, прескачаха от нея към различни части от стаята и пак обратно. Тъмни, наблюдателни, разумни. Преценяваха я. Имаше дебели, изскочили вени по ръцете, но пръстите му бяха дълги, говореха за интелект и имаха черни черти мръсотия под ноктите. От единия му пръст бе останало само късо, бяло чуканче. Като цяло тази комбинация не се хареса на Феро. Надушваше опасност в нея.

Не би искала да се бие невъоръжена с този човек.

Но се наложи да даде ножа си на онзи бял при портата. Беше на косъм да го наръга, но в последния момент си промени решението. Нещо в очите му й напомни за очите на Аруф, преди гуркулите да набучат главата му на копие. Тъжни и замислени, сякаш я разбираха. Сякаш виждаха в нея човек, а не предмет. И в последния момент, против вътрешното си убеждение, тя му даде ножа. Остави се да бъде доведена тук.

Глупачка!

Вече съжаляваше, горчиво се каеше, но въпреки това, ако се наложи, пак ще се бие. Повечето хора не осъзнават колко оръжия се търкалят наоколо им. Неща, които да хвърлиш по противника или да хвърлиш него върху тях. Усукани дрехи, с които да го удушиш. Прах, която да хвърлиш в очите му. И ако нищо от това не свърши работа, ще му разкъса гръкляна със зъби. Феро оголи зъбите си към него, но белият изглежда не я забеляза. Седеше и гледаше право напред. Притихнал, неподвижен, грозен и опасен.

— Шибани бели — тихо изсумтя Феро.

Вторият в стаята беше пълна противоположност, в него Феро не забеляза нищо опасно. Беше болнав на вид и с дълга коса, като на жена. Свит и притеснен, той непрекъснато облизваше устни. От време на време хвърляше по някой и друг поглед към нея, но в момента, в който срещнеше нейния, извръщаше очи, преглъщаше нервно и изпъкналата буца на гърлото му подскачаше нагоре-надолу. Определено беше изплашен и Феро прецени, че не представлява опасност, но продължи да го държи под око, докато наблюдаваше големия. По-добре да не го отписва напълно засега.

Животът я бе научил да очаква изненади.

Оставаше старият. По правило Феро не се доверяваше на белите, но от всички в тази стая, бе най-малко склонна да се довери на този с голата глава. Цялото му лице бе в тънки линии, около очите, около носа. Жестоки линии. Имаше едри, масивни скули. Ръцете му бяха големи и дебели, покрити с бели косъмчета. Ако се наложеше да убие и тримата, при цялата опасност, която струеше от големия, Феро реши, че първо ще убие плешивия. Напомняше й търговец на роби, оглеждаше я от глава до пети, хладно и пресметливо, сякаш преценява колко струва.

Копеле.

Баяз, така го нарече Юлвей, и двамата изглежда добре се познаваха.

— Е, братко — каза плешивият на кантикски, въпреки че бе повече от очевидно, че двамата не са роднини, — какво ново във великата империя Гуркул?

— Само година след като Утман сложи короната — въздъхна Юлвей, — и вече успя да потуши всички бунтове и да подчини на волята си до един местните владетели. След само година на престола, младият император е по-страховит, отколкото баща му някога успя да стане. Войниците му с гордост го наричат Утман-ул-Дощ. Почти цяла Канта е в ръцете му. Владее всички земи около Южно море.

— С изключение на Дагоска.

— Вярно, но очите му сега натам гледат. Армиите му се стичат към полуострова, а шпионите му зад стените на града работят неуморно. Сега, когато войната е в Севера, няма да мине много време, преди да реши, че е назрял моментът да обсади Дагоска, а когато това стане, боя се, че градът няма да издържи дълго.

— Сигурен ли си? Съюзът все още владее морето.

— Видяхме кораби, братко — свъси вежди Юлвей. — Много и големи кораби. Гуркулите разполагат с флот. Огромен, но го държат в тайна. Сигурно са започнали да го събират още преди години, още по време на последната война. Страхувам се, че господството на Съюза по море скоро ще свърши.

— Флот ли? Надявах се да имам още няколко години за подготовка. — Плешивият звучеше мрачно. — С това плановете ми стават още по-неотложни.

Феро се отегчи от приказките им. Беше свикнала да е непрекъснато в движение, да бъде винаги с една крачка преднина, не обичаше бездействието. Задържиш ли се за по-дълго на едно място, и гуркулите ще те открият. Не смяташе да стои тук като животно за показ на любопитните бели. Тръгна с небрежна походка през стаята, докато двамата старци продължаваха да дрънкат до безкрай, да гледат сериозно изпод вежди и да въздишат замислено. Потупа с крак по дъските на пода, мушна с пръст парчетата плат, които висяха на стените, и надзърна зад тях. Прокара пръсти по ръбовете на мебелите, зацъка с език и заскърца със зъби.

С две думи, изнерви всички в стаята.

Мина покрай големия грозник, достатъчно близо, за да го докосне с ръка. Направи го без причина, просто ей така, да му покаже, че пукната пара не дава за това колко е голям, колко белези има и така нататък. После се отправи наперено към страхливия — онзи кльощавия, с дългата коса. Той преглътна нервно, като я видя да приближава.

Феро изсъска в лицето му и той измърмори нещо и се отмести. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Застана с гръб към стаята.

Искаше да покаже на белите, че не я е грижа за тях.

Навън видя градини. Дървета, растения, широки, подредени ливади. Групи дебели бели мъже и жени се изтягаха на окосената морава и тъпчеха храна в тлъстите си лица. Дебели, грозни и мързеливи бели, чийто единствен бог са яденето и леността.

— Градини — прошепна презрително Феро.

В двореца на Утман имаше градини и тя често ги гледаше през малкото прозорче на стаята си. Не, на клетката си. Беше отдавна, преди още той да стане Утман-ул-Дощ. Тогава той беше просто най-малкият син на императора, а тя — една от многото роби. Затворничка. Феро се надвеси навън и се изплю през прозореца.

Мразеше градините.

Като цяло, мразеше и градовете. Средища на робство, страх и позор. Стените им бяха затворнически стени. Колкото по-скоро се махнеше от това омразно място, толкова по-доволна щеше да бъде. Или поне по-малко нещастна. Обърна си и видя, че всички в стаята я гледат.

Онзи, наречен Баяз, заговори пръв.

— Тя определено е удивителна находка, братко — каза той. — Не можеш я пропусна и сред тълпа. Сигурен ли си, че е това, което търся?

Юлвей я погледна замислено.

— По мое мнение, да — каза накрая.

— Аз съм тук — изръмжа Феро, но плешивият продължи да говори на Юлвей, сякаш въобще не я забелязваше.

— Изпитва ли болка?

— Почти не. На идване се би с ядач.

— Сериозно? — Баяз се подсмихна многозначително. — Колко зле я подреди?

— Доста зле, но след два дни ходеше, а след седмица беше напълно здрава. Няма дори белези. Това не е нормално.

— И двамата сме се нагледали на ненормални неща досега. Трябва да сме сигурни. — Плешивият бръкна в джоба си и Феро проследи движенията му с подозрителен поглед. Той извади ръката си и я постави върху масата. Когато я отдръпна, там имаше два гладки, лъскави камъка. Наведе се над масата.

— Кажи сега, Феро, кой от двата камъка е син?

Тя го погледна изпитателно, после погледна камъните. Бяха еднакви. Всички погледи в стаята бяха настоятелно приковани в нея. Тя стисна зъби.

— Този — посочи тя камъка отляво.

— Точно такъв отговор очаквах — усмихна се Баяз. Феро повдигна рамене. Чист късмет, че налучка верния отговор. Тогава забеляза погледа на плешивия бял. Взираше се неразбиращо в камъните.

— И двата са червени — каза Баяз. — Не виждаш цветове, нали, Феро?

Така значи, плешивият я изигра. Нямаше представа откъде би могъл да знае, но не й хареса. Никой не може да си играе така с Феро Малджин. Тя се разсмя. Смехът й бе груб, грозен и недодялано гърлен.

Тогава тя скочи върху масата.

Плешивият дори не успя да се изненада, преди юмрукът й да се забие в лицето му. Той изхърка, столът му се наклони назад. Баяз падна по гръб на пода. Феро се спусна през масата към него, но Юлвей я сграбчи за единия крак и я издърпа обратно. Ръцете й задраскаха във въздуха, но не успяха да докопат шията на стареца. Масата се преобърна и камъните се търкулнаха на пода.

Феро измъкна крака си и отново се нахвърли върху Баяз, докато той се изправяше на крака, но Юлвей успя да я хване отново, този път за ръката.

— Кротко, Феро! — не спираше да вика той. Тя го удари с лакът в лицето и той политна към стената, като при това повлече и нея. Феро първа скочи на крака, готова отново да се нахвърли върху плешивия.

В този момент големият бял бе станал и приближаваше, без да откъсва очи от нея. Тя се усмихна и стисна здраво юмруци. Сега ще види колко точно е опасен този грозник.

Той направи още една крачка напред.

Тогава Баяз го спря с вдигане на ръка. Другата му ръка стискаше носа му, в опит да спре кръвта, която шуртеше от него. Започна да се смее.

— Много добре! — разкашля се Баяз. — Страшно свирепа и ужасно бърза. Вече няма съмнение, че си това, което търся! Моля за извинение, Феро.

— Какво?

— За отвратителните си обноски. — Той избърса кръвта от горната си устна. — Заслужих си го, но просто трябваше да се уверя. Съжалявам. Приемаш ли извинението ми?

Сега в него имаше нещо различно, но въпреки това беше все така дружелюбен, прям и добронамерен. Съжалява. Но това не е достатъчно, за да спечели човек доверието на Феро. Нужно е много повече.

— Ще си помисля — изсъска тя.

— Само толкова искам, Феро. Също и минута насаме с Юлвей, за да обсъдим… нещо. Нещо, което по-добре да обсъждаме само аз и той.

— Всичко е наред, Феро — каза Юлвей. — Те са приятели. — Тя бе напълно сигурна, че няма приятели измежду тях, но въпреки това се остави да бъде изведена от стаята заедно с другите двама бели. — И, Феро, просто се опитай да не убиваш никого.

Другата стая приличаше доста на първата. Трябва да са богати тези бели, колкото и да не им личи, помисли си Феро. Имаше огромна камина от тъмен камък, прошарен от светли жили. Имаше малки възглавнички, а около прозореца висеше мек плат, на който с помощта на ситни шевове бяха изрисувани цветя и птици. На стената висеше картина, а от нея гледаше строго някакъв мъж с корона на главата. Феро отвърна на строгия му поглед. Разкош.

Феро мразеше разкоша дори повече, отколкото градините.

Разкошът означава робство, държи те по-сигурно затворен и от решетки. Меките мебели са по-опасни от оръжия. Твърда земя и студена вода, само от това се нуждае Феро. Меките неща размекват човека, тя не искаше това да стане и с нея.

В тази стая имаше човек. Обикаляше в кръг, със скръстени на гърба ръце, сякаш не го свърташе на едно място. Не беше точно бял, кожата му бе загрубяла и на цвят беше нещо средно между нейната и тези на белите. Главата му бе обръсната като на свещеник. Това не допадна особено на Феро.

Тя мразеше свещениците повече от всичко на света.

Въпреки презрителния й поглед, той грейна от щастие при вида й и се спусна към нея. Беше странен, дребен мъж, с износени дрехи, а главата му стигаше едва до устата й.

— Аз съм брат Лонгфут. — Той разпери широко ръце. — От великия Орден на навигаторите.

— Браво на теб. — Феро се обърна и наостри уши да чуе какво си говорят двамата старци в другата стая, но това не спря Лонгфут.

— О, да, щастливец съм аз! Да, да, точно така! Господ ме е благословил! Най-тържествено заявявам, че никога досега в човешката история не е имало по-подходящ човек за своята професия, както и професия по-подходяща за човек, отколкото аз, брат Лонгфут, съм подходящ за славната професия на пътешественика! От заснежените планини на Севера до изпепелените от слънцето пясъци на далечния Юг, целият свят е мой дом, наистина!

На лицето му грейна дразнеща, самодоволна усмивка. Феро не му обърна внимание. Другите двама бели си говореха в далечния край на стаята. Говореха на някакъв непознат за Феро език. Звучаха като две грухтящи прасета. Може би обсъждаха нея, но й беше все едно. После двамата излязоха през една друга врата и я оставиха сама със свещеника, който продължаваше да плямпа.

— Малко са земите в Кръга на света, които да са ми непознати, и при все това, аз, брат Лонгфут, съм в пълно неведение за земята, от която идвате. — Той зачака отговор, но Феро не проговори. — А, значи искате да отгатна, така ли? Да, сериозна загадка е това. Да видим… очите ви имат формата на тези на народа на далечния Сулджук, където черните планини се издигат право нагоре от блестящото море, но пък кожата ви…

— Млъквай, гнусно копеле.

Човекът не можа да довърши изречението си, покашля се и се дръпна настрана. Оставена на мира, Феро можеше да се съсредоточи върху гласовете от другата стая. Дървото на вратата беше дебело и думите достигаха до нея приглушени, но двамата старци не знаеха колко остър слух има Феро Малджин. Продължаваха да говорят на кантикски и след като Лонгфут най-после беше млъкнал, тя чуваше всяка дума на Юлвей.

— … и щом Калул нарушава Втория закон, значи ти можеш да нарушиш Първия, така ли? Не ми харесва тази работа, Баяз! Ювенс никога нямаше да допусне това!

Феро се намръщи. Нещо странно се долавяше в гласа на Юлвей. Страх. Вторият закон. Беше го споменал на двамата ядачи. Забранено е да се яде човешка плът, спомни си Феро.

Сега заговори плешивият бял.

— Първият закон е парадокс. Всичката магия идва от Другата страна, дори нашата. Всеки път, когато променяш нещо, се докосваш до подземния свят и всеки път, когато създаваш нещо, черпиш от Другата страна. И всеки път има последствия, плащаш цена.

— Но този път цената може да е прекалено висока! Прокълнато нещо е това Семе, прокълнато. Само хаос поражда то! При всичката мъдрост и могъщество на синовете на Еуз, то ги довърши, до един, всеки по различен начин. Ти по-мъдър ли си от Ювенс, Баяз? По-хитър ли си от Канедиас? По-силен ли си от Глустрод?

— Не съм, братко, но да те питам… колко ядачи е направил Калул?

— Няма как да съм сигурен — каза Юлвей след дълго мълчание.

— Колко са?

— Може би двеста — отвърна Юлвей след нова продължителна пауза. — А може и повече. Духовенството ги издирва из целия Юг. Повечето са млади и слаби, но пък Калул прави все повече нови.

— Двеста, може би повече, и броят им непрекъснато расте. Много от тях слаби, но може да има и такива, които да са силни колкото теб или мен. Онези, които бяха чираци на Калул в Старите времена — онзи, когото наричат Източен вятър, и проклетите близначки.

— Проклети кучки! — въздъхна Юлвей.

— Да не забравяме и Мамун, чиито лъжи поставиха началото на този хаос.

— Добре знаеш, Баяз, бедите бяха започнали да назряват още преди той да се е родил. Но, да, Мамун беше в Лошите земи. Усещах, че е наблизо. Станал е ужасно силен.

— Знаеш, че съм прав. Междувременно, нашите редици почти не се разрастват.

— Мислех, че този Кай е обещаващ младеж.

— Ще са ни нужни обаче още стотина като него и двайсет години, в които да ги обучим. Чак тогава ще сме с равни шансове. Не, братко, не. Ще се борим срещу огъня с огън.

— Дори и ако този огън превърне и теб, и всичко живо в пепел? Нека отида в Саркант. Калул може и да прояви здрав разум…

Разнесе се смях.

— Този човек пороби половината свят! Кога ще се събудиш, Юлвей? Когато пороби и другата половина? Не мога да си позволя да те загубя, братко!

— Не забравяй, Баяз, има и по-лоши неща от Калул, много по-лоши. — Гласът му намаля до шепот и Феро напрегна докрай слуха си. — Издаващите тайни непрекъснато слушат…

— Достатъчно, Юлвей! Дори не искам да мисля за това! — Феро се намръщи. Що за глупости са това? Издаващите тайни? Какви тайни?

— Помни какво те научи Ювенс, Баяз. Пази се от гордостта. Използваш Изкуството, знам го. Виждам сенките върху теб.

— Да вървят на майната си сенките! Правя каквото трябва! Не забравяй на какво Ювенс научи теб, Юлвей. Не може вечно да съзерцаваш. Времето напредва и аз повече няма да гледам отстрани. Аз съм Първият и трябва да взема решение.

— Нима аз винаги не съм те следвал, накъдето и да решиш да ме поведеш?

— А нима аз винаги не съм те водил в правилната посока?

— Никога не е късно. Ти си Първият, Баяз, но не си Ювенс. И моя работа е да се съмнявам, а също и на Закаръс. На него също няма да му допадне този план. В никакъв случай няма да го хареса.

— Но въпреки това трябва да се направи.

— Но както обикновено, други ще плащат цената. Този северняк, Деветопръстия, наистина ли може да говори с духовете?

— Да. — Феро не можа да повярва на ушите си. Духове? Белият с деветте пръста не даваше вид на човек, който може да говори с хора, камо ли с духове.

— И ако успееш да намериш Семето — долетя отново през вратата гласът на Юлвей, — искаш Феро да го носи, така ли?

— Все някой трябва, а и тя има всичко необходимо за задачата.

— Но внимавай, Баяз. Познавам те. Малцина те познават така добре като мен. Искам да ми обещаеш, че ще я пазиш, дори след като изпълни предназначението си.

— Ще я пазя и закрилям повече и от собствено дете.

— Повече от детето на Създателя ще е достатъчно.

Последва дълго мълчание. Феро напрегна глава да осмисли чутото. Ювенс, Канедиас, Закаръс — странни имена, които не й говореха нищо. И какво е това семе, което може да изпепели целия свят? В едно бе сигурна — тя не искаше да участва в тази работа. Нейното място бе на юг, където да се бие с гуркулите, с оръжия, които познава.

Вратата се отвори и двамата възрастни мъже влязоха в стаята. Както стояха един до друг, човек трудно можеше да си представи двама души с повече различия помежду си. Единият тъмнокож, висок и кокалест, с дълга коса, а другият — бял, набит и плешив. Феро изгледа подозрително и двамата. Белият заговори пръв.

— Феро, имам предложение за…

— Никъде не отивам с теб, дърт бял глупако.

За миг по лицето на плешивия пробяга сянка на раздразнение, но той бързо потисна реакцията си.

— Защо? Каква друга работа имаш, която да е по-спешна?

— Отмъщение. — Феро изрече любимата си дума без капка колебание.

— А, ясно. Мразиш ли гуркулите?

— Да.

— Търсиш от тях отплата, за всичко, което са ти сторили, нали?

— Да.

— За това, че отнеха от теб семейството ти, народа ти, страната ти?

— Да.

— За това, че те направиха роб.

Феро го погледна навъсено. Замисли се откъде той знае всичко това; замисли се дали да не го нападне отново.

— Те ти отнеха всичко, Феро. Отнеха ти целия живот. Ако бях на твое място… ако аз бях преживял твоите страдания… в целия Юг нямаше да се намери достатъчно кръв да задоволи жаждата ми за мъст. Нямаше да намеря покой, докато не видя с очите си трупа на последния войник в Гуркул. Нямаше да спра, докато и последния град на Гуркул не изчезне в пламъци. Нямаше да намеря покой, докато не видя как техният император изгнива в клетката пред собствения си дворец!

— Да! — изсъска тя и устните й се разтегнаха в зловеща усмивка. Това вече бе нейният език. Юлвей никога не бе говорил на него — май този плешив бял не е чак толкова лош. — Ти разбираш! Аз трябва да се върна в Юга!

— Не, Феро. — Сега плешивият се усмихваше. — Не осъзнаваш какъв шанс ти предоставям. Не императорът управлява Канта. Колкото и могъщ да изглежда той, друга ръка дърпа конците му и той танцува, както тя му нареди. Добре скритата ръка на човек на име Калул.

— Пророкът?

Баяз кимна утвърдително.

— Ако бъдеш порязана, кого ще виниш, ножа или онзи, чиято ръка го размахва? Императорът, гуркулите, те са само инструменти в ръцете на Калул, Феро. Императорите идват и си отиват, но в сянката зад тях пророкът е винаги един и същ. Шепне в ушите им, внушава, заповядва. От него трябва да искаш отплата.

— Пророкът… да.

Ядачите говореха за него. Калул. Пророкът. Всеки знае, че дворецът на императора е пълен със свещеници, а също и тези на местните владетели. Свещениците бяха плъзнали из целия Юг като рояк насекоми. Бяха в градовете, в селата, сред войниците и не спираха да разпространяват лъжите си. Шепнеха. Внушаваха. Заповядваха. Юлвей не изглеждаше доволен, но Феро знаеше, че плешивият е прав.

— Да, сега разбирам! — каза тя.

— Тогава ми помогни, Феро, и аз ще ти дам твоето отмъщение. Истинско отмъщение. Не един войник или десет, а хиляди. Десетки хиляди. Кой знае, може и самия император да ти осигуря? — Той повдигна рамене и понечи да се отдалечи. — Но не мога да те насилвам, Феро. Ако искаш, върни се в Лошите земи — крий се, бягай, рови в земята като плъх. Щом това те устройва. Щом това е отмъщението, което търсиш. Ядачите, децата на Калул, те търсят и рано или късно ще те открият, а без нас ще е по-скоро рано. Но ти решаваш.

Феро се замисли. Всичките години на бой със зъби и нокти и вечно бягане из пустошта не я бяха довели до никъде. Не й донесоха отмъщение в истинския смисъл на думата. Ако не беше Юлвей, щеше да е свършено с нея. Бели кости в пустинята. Месо в стомасите на ядачите. Труп в клетката пред императорския дворец.

Гниещ труп.

Не можеше да откаже, знаеше го, но въпреки това не бе доволна. Този старец знаеше точно какво да й предложи. Мразеше да няма никакъв избор.

— Ще си помисля — отвърна Феро.

Сянката на раздразнение отново премина през лицето на плешивия, но той отново я прикри на мига.

— Така да бъде, но нямаш много време. Императорът струпва войски и времето ни изтича. — Той излезе от стаята и я остави с Юлвей.

— Мразя белите — каза тя, достатъчно силно, за да я чуе плешивият от коридора. После понижи глас. — Трябва ли да тръгнем с тях?

— Ти, да. Аз трябва да се върна на юг.

— Какво?

— Някой трябва да държи гуркулите под око.

— Не!

Юлвей се разсмя.

— Два пъти се опита да ме убиеш, веднъж се опита да избягаш от мен, но сега не ме пускаш да си тръгна. Не мога да те разбера, Феро.

— Този плешивият казва, че ще ми даде отмъщение. Лъже ли?

— Не.

— Тогава трябва да отида с него.

— Знам. Затова те доведох тук.

Феро не знаеше какво да каже. Сведе поглед към пода, но Юлвей я изненада, като пристъпи напред към нея. Първоначалната й реакция бе да вдигне ръка да се предпази от предстоящия удар, но вместо това той просто я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Странно усещане. Толкова е близо до някой друг. Топло. Тогава Юлвей отстъпи назад, но задържа едната си ръка на рамото й.

— Следвай божите стъпки, Феро Малджин — каза й той.

— Ха. Тези тук нямат бог.

— По-скоро имат много.

— Много ли?

— Не си ли забелязала? Тук всеки боготвори себе си. — Тя кимна в съгласие. Звучеше й правдоподобно. — Пази се, Феро. И слушай Баяз. Той е първенецът на моя орден и малцина са по-мъдри от него.

— Не му вярвам.

Юлвей се наведе към нея.

— Не ти казвам да му вярваш. — Той се усмихна и й обърна гръб. Феро го проследи с очи, докато бавно отиде до вратата и излезе в коридора. Чу тихото шляпане на босите му крака по плочите на пода и подрънкването на гривните му.

Остави я сама сред разкош, градини и бели.