Джо Абъркромби
Гласът на острието (39)

Кулата на Създателя

Беше сив и дъждовен ден и на фона на облачното небе огромната Кула на Създателя изглеждаше още по-мрачна от обикновено. През улиците и площадите на Агрионт духаше хладен вятър и развяваше полите на черното палто на инквизитор Глокта, докато той с мъка следваше капитан Лутар и самозвания магус. До него вървеше белязаният северняк. Бяха наблюдавани. Следят ни неотлъчно. Зад прозорци, от входните врати, от покривите. Практиците бяха навсякъде, усещаше погледите им върху себе си.

Беше таил надежди, бе очаквал, че през нощта този така наречен Баяз и спътниците му ще изчезнат, но това не се случи. Плешивият изглеждаше така равнодушен, сякаш щеше да отваря просто килера в кухнята, и това не се харесваше на Глокта. Кога ще свърши това преструване? Кога ще вдигне ръце и ще признае, че всичко е само игра? Като наближат Университета? Като стигне до моста към Кулата? Когато застане пред самите порти и стане ясно, че ключът не пасва? Но през цялото време в главата му се прокрадваше една мисъл: Ами ако това не е краят? Ако отвори вратите? Ами ако наистина е този, за когото се представя? Докато прекосяваха вътрешния двор към Университета, Баяз не спря да си бъбри непринудено с Лутар. С цялото спокойствие на някой дядо, излязъл на разходка с любимия си внук. Точно толкова досаден е.

— … разбира се, градът много се е разраснал от последното ми идване тук. Този квартал, който наричате Три ферми, толкова оживен и пълен с хора днес… помня го от времето, когато беше малко село извън града и се състоеше точно от три ферми! Сериозно! Далеч, далеч извън градските стени!

— Хм… — успя само да вмъкне Лутар.

— Ами седалището на Гилдията на търговците на подправки! За пръв път виждам такава показна разточителност…

Мислите на Глокта препускаха, докато се влачеше зад двамата. Прецеждаше потока от празни приказки, в опит да отсее скрит смисъл, да открие ред в хаоса. Въпросите се трупаха един връз друг в главата му. Защо избра мен за свидетел? Защо не самия архилектор? Смята ли този така наречен Баяз, че може лесно да ме направи на глупак? И защо Лутар? Защото спечели Турнира ли? И как го спечели? Дали и той не е част от измамата? Но ако Лутар бе част от някакъв зловещ план, това по никакъв начин не личеше. Според Глокта държанието му с нищо не показваше, че е нещо повече от самовлюбения глупак, какъвто беше в действителност.

И накрая стигаме до следващата загадка. Глокта хвърли крадешком поглед на едрия северняк. По лицето му не се четяха никакви опасни намерения. Всъщност по това лице не се четеше нищо. Или е много глупав, или е ужасно умен. Дали трябва да се боим от него, или просто да не му обръщаме внимание? Той прислужникът ли е, или господарят? На никой от тези въпроси нямаше отговор. Засега.

— А от това място е останала просто сянка от някогашното му величие — отбеляза Баяз, когато спряха пред вратите на Университета. Погледна критично зацапаните, наклонени статуи на входа и почука енергично на паянтовите, олющени врати. За най-голяма изненада на Глокта, отвориха му почти незабавно.

— Очакват ви — изграчи престарелият портиер, преди всички да влязат в мрачното фоайе. — Позволете да ви отведа до… — каза старецът, докато се бореше със скърцащата, тежка врата.

— Няма нужда — провикна се през рамо Баяз, вече устремен с бодра стъпка по прашния коридор. — Знам пътя!

Глокта с мъка успяваше да не изостава много, потеше се, въпреки хладното време, а кракът му изгаряше от болка при всяка стъпка. Усилието, което влагаше в поддържане на темпото, му попречи да се замисли над това, откъде този плешив негодник познава вътрешността на сградата на Университета. А той очевидно познава добре тези коридори. Вървеше уверено напред, цъкаше възмутено с език при вида на състоянието, в което се намираше сградата, и не спираше да бръщолеви.

— … никога не съм виждал толкова много прах, а, капитан Лутар? Не бих се учудил, ако не са чистили от последното ми идване! Не мога да си представя как е възможно човек да мисли в тези условия! Умът ми не го побира…

Вековната история на Университета, представена чрез портретите на мъртви професори, гледаше навъсено от рамките по стените, сякаш възмутена от всичкия този шум.

 

 

Минаха по безброй коридори в това древно, запуснато, забравено място. От стените ги наблюдаваха потънали в прахоляк портрети и книги. Джизал не даваше пет пари за книгите. Беше чел няколко за фехтовка и езда, няколко за известни военни кампании, веднъж дори отвори една за историята на Съюза, която бе открил в кабинета на баща си, но се отегчи още на първите няколко страници.

Баяз не спираше да нарежда монотонно.

— Ето тук се бихме със слугите на Създателя. Добре помня. Крещяха за помощ, но Канедиас отказа да слезе. В онзи ден тези зали бяха плувнали в кръв, кънтяха от писъци и бяха обгърнати от кълба дим.

Джизал нямаше представа защо старият глупак избра него за слушател на небивалите си истории, още по-малко, какво се очакваше от него като отговор.

— Звучи… страшно — рече.

— Така и беше — кимна Баяз. — Не се гордея с това, но понякога и добрите хора трябва да прибягват до насилие.

— Сериозно ли? — намеси се изненадващо севернякът. Джизал дори не бе забелязал, че онзи следи разговора.

— Освен това, времената бяха други. Бурни времена бяха. Само в Старата империя хората бяха напреднали до малко над крайния примитивизъм. Мидърланд, сърцето на днешния Съюз, ако щете вярвайте, беше просто една помийна яма. Опустошена земя от безкрайните войни на варварските племена. Малцина бяха късметлии и биваха вземани на служба при Създателя. Останалите бяха диваци с боядисани лица, без писменост, без наука, без почти нищо, което да ги отличи от зверовете.

Джизал погледна крадешком към Деветопръстия. С това животно до себе си не му бе никак трудно да си представи варварските племена, но мисълта, че красивият му дом някога е бил в средата на безлюдна пустош, че той е наследник на дивашко племе, продължаваше да му се струва абсурдна. Този плешив старец бе или откачен плямпалник, или лъжец. Интересно защо обаче някои от сановниците на Съюза го вземаха на сериозно. А Джизал винаги бе смятал, че е по-добре да правиш каквото смятат за правилно важните мъже.

 

 

Логън последва останалите в запуснат вътрешен двор. От три страни го ограждаха порутените сгради на Университета, а от четвъртата — вътрешната страна на огромната защитна стена на Агрионт. Целият бе обрасъл в мъх, гъст бръшлян и изсъхнали къпинови храсти. Насред бурените, върху един паянтов стол, седеше мъж и наблюдаваше приближаването им.

— Очаквах ви — каза той и се изправи с мъка на крака. — Проклети колене. Не ме бива вече.

Беше невзрачен човечец, на възраст, облечен в протрита и лекьосана отпред риза. Баяз го погледна изпитателно.

— Вие ли сте началникът на стражата? — попита той.

— Аз съм.

— А къде са хората ви?

— Жена ми приготвя закуска, ама вие май не питате за нея. Е, аз съм цялата рота. Яйца — каза той жизнерадостно и потри корем.

— Моля?

— За закуска. Обичам яйца.

— Браво на теб — промърмори Баяз с леко обезпокоен вид. — По време на управлението на крал Касамир петдесет от най-храбрите мъже в Кралската гвардия бяха назначени за стража при портите на Кулата на Създателя. Нямаше по-голяма чест от тази по онова време.

— Било е много отдавна — каза единственият останал от стражата и задърпа сконфузено ризата си. — Когато постъпих тук на младини, бяхме деветима, но после останалите се захванаха с други неща или измряха. Така и не дойдоха нови попълнения. Аз като си отида, не знам кой ще ме смени, няма много желаещи напоследък.

— Защо ли не съм изненадан. — Баяз се покашля. — Така, Началник на стражата! Аз, Баяз, Първият магус, искам вашето разрешение да изкача стълбището към петата порта, да мина през нея и да премина моста към Кулата на Създателя.

Началникът на стражата го погледна с присвити очи.

— Сигурен ли сте?

— Да, защо? — не можа да скрие раздразнението си Баяз.

— Помня последния, който реши да направи същото. Беше отдавна, бях още младеж. Казах си, едър мъжага, умен човек. Изкачи стълбището с десет силни работници, с чукове, длета, кирки и каквото ви хрумне още, заканваха се как щели да отворят кулата и да изнесат отвътре съкровища и така нататък. Върнаха се точно след пет минути, не продумаха и дума и имаха вид на хора, видели мъртвите да се надигат от гробовете си.

— Какво се е случило там? — промърмори Джизал.

— Нямам представа, но едно мога да ви кажа — не носеха никакви съкровища.

— Страховита история, няма спор — каза Баяз, — но ние отиваме.

— Ваша си работа — каза възрастният мъж и се затътри бавно през обраслия двор. Изкачиха тясно стълбище с протрити в средата каменни стъпала. Влязоха в тъмен тунел в стената на Агрионт и спряха пред тясна порта.

В момента, в който резето беше издърпано, Джизал усети внезапен порив на безпокойство. Опита да се отърси от него и раменете му потрепериха.

— Усещате го вече, а? — ухили му се широко началникът на стражата.

— Какво да усещам?

— Наричат го „дъха на Създателя“ — отвърна онзи и бутна леко двете крила на портата. Те плавно се отвориха и в тунела нахлу ярка светлина. — Дъхът на Създателя, точно така.

 

 

Притиснал здраво зъби във венците си и силно обезпокоен от бездната под краката си, Глокта закуца по моста. Той представляваше тънка, каменна арка, която излизаше високо от стената на Агрионт и стигаше до портите на Кулата на Създателя. Многократно се бе възхищавал на тази кула отдолу, откъм града, от другата страна на езерото, чудил се бе как продължава да стои след толкова много години. Каква величествена, забележителна и красива постройка е. Оттук погледната, никак не е красива. Мостът бе тесен, не повече от един човешки бой — крайно недостатъчен, за да се чувства човек спокойно при мисълта за огромното разстояние до водата отдолу. Най-лошото от всичко беше, че нямаше парапет. Нямаше дори най-прости дървени перила. А ветрецът подухва доста приятно днес.

Лутар и Деветопръстия също изглеждаха притеснени. А и двамата могат да разчитат на здрави и силни крака. Само Баяз измина дългия път по него спокойно и уверено, сякаш краката му стъпваха по широка алея в парка.

Естествено, през цялото време вървяха в сянката на огромната кула. Колкото повече приближаваха, толкова по-масивна ставаше тя, а най-ниският й етаж бе високо над стената на Агрионт. Издигаше се от езерото в подножието си като мрачна, черна планина и засенчваше слънцето. Принадлежеше на друга епоха и бе строена по други стандарти.

Глокта погледна назад към портата в другия край на моста. Не бе сигурен дали си въобразява, но му се стори, че видя нещо да помръдва между бойниците на върха на стената. Наблюдаващ практик, може би? Ще видят как старецът се проваля в отварянето на портите и ще го чакат на връщане. Но дотогава съм безпомощен. Не му стана по-леко от тази мисъл.

Глокта отчайващо се нуждаеше от успокоение на нервите, докато куцаше към края на моста. Усети как го изпълва и как започва да го гложди отвътре. Не беше само заради височината, нито заради странната компания, а по-скоро заради самата надвиснала отгоре му кула. Беше първичен, безпочвен страх. Чудовищен кошмар и с всяка стъпка се засилваше. Вече виждаше портата. Квадрат от тъмен метал, вкопан в гладкия камък на кулата. В средата му беше гравиран кръг от букви. По необяснима причина видът му предизвика у Глокта позив за повръщане, но той продължи да върви. Кръговете бяха даже два: един с големи букви и един с малки. Странни, неразбираеми драскулки. Стомахът му се преобърна. Кръговете бяха много: символи и чертички, прекалено заплетени, за да може да ги различи, и плуваха пред насълзените му очи. Глокта не можеше да продължи по-напред. Спря на място, подпрян на бастуна, всяка частичка от волята му се бореше с обзелата го нужда да падне на колене и да пропълзи обратно.

Деветопръстия се справяше по-добре, беше стиснал зъби, дишаше тежко през носа, а на лицето му бяха изписани истински ужас и отвращение. Лутар бе много по-зле: стиснал зъби, пребледнял и буквално парализиран от ужас. Той падна бавно на колене и зяпна захласнато, докато Глокта минаваше покрай него.

Баяз не показваше признаци на страх. Пристъпи уверено към вратата и прокара пръсти по кръга от по-големите символи.

— Единайсет резки и още единайсет на обратно. — Пръстите му се плъзнаха по кръга от по-малките символи. — Единайсет по единайсет. — Сега пръстът му описа кръг по тънката външна линия. Възможно ли е и тя да е съставена от миниатюрни символи? — Кой ще сметне колко е това? Наистина, мощно заклинание!

Шумно повръщащият през моста капитан Лутар почти не наруши всеобщото усещане за страхопочитание.

— Какво пише? — изграчи Глокта и преглътна надигналите се в устата му стомашни сокове.

— Нима сам не усещате, инквизиторе? — усмихна му се широко Баяз. — Пише да се връщаме обратно. Пише да се махаме оттук. Пише… никой… няма… да премине. Но не се безпокойте, това не се отнася за нас. — Той бръкна в пазвата си и извади цилиндричния ключ. Беше от същия тъмен метал като портата.

— Не ни е тук мястото — изръмжа отзад Деветопръстия. — Това място е мъртво. Да си вървим.

Баяз се престори, че не го е чул.

— Магията изтича от света — чу го Глокта да мърмори под носа си. — Всички творения на Ювенс са в руини. — Той претегли в ръка ключа, после бавно го поднесе напред. — А работата на Създателя е все така могъща. Неговите творения не са подвластни на времето… нито пък някога ще бъдат. — Във вратите не личеше да има ключалка, но въпреки това ключът се плъзна бавно, свободно и потъна в центъра на кръговете. Глокта затаи дъх.

Щрак.

Нищо не се случи. Вратите останаха затворени. Това е всичко, значи. Край на играта. Обзе го облекчение и той се обърна назад, към Агрионт и вдигна ръка, за да сигнализира на практиците на стената. Няма нужда да отивам по-нататък. Няма нужда. В този момент дочу глух отговор на изщракването, долетя като далечно ехо.

Щрак.

Глокта долови как лицето му потръпна при този звук. Въобразявам ли си? Надяваше се да е така — от душа и сърце.

Щрак.

Отново. Няма грешка. В този момент, пред невярващите очи на Глокта, кръговете от символи започнаха да се въртят. Глокта залитна назад от изненада, бастунът му задра в каменната настилка на моста.

Щрак, щрак.

По нищо не личеше, че кръговете са различно парче метал; нямаше процеп, нито жлеб, нито някакъв механизъм, но все пак те се въртяха, при това с различна скорост.

Щрак, щрак, щрак…

Кръговете ускориха въртенето си. Глокта усети, че му се завива свят. Най-вътрешният пръстен, този с най-големите символи, пълзеше едва, докато най-външният, с най-ситните, препускаше главоломно.

Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак…

Докато символите преминаваха един покрай друг, в кръговете се оформяха очертания: линии, квадрати, триъгълници и всякакви други сложни форми. Появяваха се, танцуваха за кратко и изчезваха…

Разнесе се последно изщракване и кръговете спряха, подредени в различна конфигурация. Баяз бавно извади ключа. Чу се тихо свистене, почти недоловимо, сякаш някъде далеч шумеше вода, после в средата на портата се появи тънък процеп. Двете половини бавно започнаха плавно да се отдръпват и отворът по средата започна да се разширява.

Щрак.

Двете половини на вратата потънаха в стените и се изравниха с камъка. Вратата беше отворена.

— Ето това — каза тихо Баяз — наричам аз майсторска изработка.

От вътрешността на кулата не излезе зловонен повей, нямаше дори най-малка следа от мирис на гнило и разложение, нищо не подсказваше, че са изминали дълги години от последното отваряне на вратата. Усети се просто лек повей на хладен, сух въздух. Защо е тогава това усещане като от отварянето на гробница?

Тишината около Глокта бе нарушавана единствено от вятъра, нахлуващ в тъмния отвор, свистенето в пресъхналото гърло на собствения му дъх и далечния шум от водата под моста. Нечовешкият ужас си бе отишъл. Остана само силното безпокойство при вида на зейналия в кулата отвор. Не по-различно от усещането да чакам пред кабинета на архилектор Сълт. Баяз се обърна усмихнат към останалите.

— Много време мина, откак запечатах това място. От незапомнени времена през този праг не е прекрачвал човешки крак. Вие тримата трябва да сте истински поласкани. — Глокта не се чувстваше поласкан. Чувстваше, че му прималява. — Вътре дебнат опасности. Вървете само там, където ви отведа аз, и не докосвайте нищо. Не изоставайте, защото коридорите се променят.

— Променят се? — попита Глокта. — Как е възможно това?

— Аз съм просто портиер тук — повдигна рамене Баяз и окачи обратно ключа на врата си, — не съм архитектът на това място.

При тези думи той навлезе сред сенките във вътрешността на кулата.

 

 

Джизал не се чувстваше добре, никак не му беше добре. Прималя му не просто като при вида на поредната бележка под вратата му. Беше му много по-зле. Получи остър пристъп на шок и погнуса — както когато надигнеш чаша и очакваш да вкусиш вода, а вътре се оказва нещо друго. В този случай — пикня. Същият пристъп на изненада го обземаше сега, но проточен в минути, в часове. Нещата, които бе пренебрегвал като глупости или дрънканици от миналото, изведнъж оживяваха пред очите му. Сега светът за него не бе същият като този от предишния ден. Беше едно странно и разбъркано място и той всячески предпочиташе старото положение.

Не знаеше защо е тук. Не знаеше почти нищо от историята. Ювенс, Канедиас, дори Баяз, за него бяха имена от прашните книги. Чувал си ги като дете, но дори тогава историите им не са ти били интересни. Лош късмет, просто лош късмет. Спечели Турнира и ето го сега тук, стои и се мае пред някаква древна кула. Да, нищо повече от чудновата, древна кула.

— Добре дошли — приветства ги Баяз — в Кулата на Създателя.

Джизал вдигна поглед и челюстта му провисна. Думите бяха безсилни да опишат достоверно мащаба на потъналото в сенки помещение, в което се озова. Цялата сграда на Камарата на лордовете можеше да се побере с лекота вътре и пак щеше да остане място отстрани. Стените бяха голи, неизмазани, иззидани от безразборно наредени груби камъни, и се издигаха сякаш до безкрай. Над центъра на помещението, високо, много високо отгоре, висеше нещо. Нещо огромно и озадачаващо.

В съзнанието на Джизал се въртеше един от онези уреди на навигаторите, но този тук беше стотици пъти по-голям. Представляваше система от гигантски, блестящи в полумрака, метални пръстени. Бяха един над друг, а помежду им, около тях, вътре в тях, се въртяха множество по-малки рингове. Общо бяха сигурно стотици и всичките изписани с неразбираеми символи: може би някакво писмо, или просто драскотини. В центъра на тази система висеше голямо, черно кълбо.

Баяз тръгна по кръглия, черен под, в който, посредством втъкан в камъка блестящ метал, беше начертана сложна плетеница от линии. Ехото от стъпките му откънтя високо нагоре. Джизал неохотно го последва. Имаше нещо плашещо, нещо главозамайващо в това да вървиш през такова огромно пространство.

— Това е Мидърланд — каза Баяз.

— Какво?

Възрастният мъж посочи към пода. Сега завъртулките започнаха да придобиват смисъл. Брегове, реки, сушата, водата. Очертанията на Мидърланд изплуваха ясно в съзнанието на Джизал, толкова пъти ги бе виждал на стотици карти и сега ги откри в краката си.

— Целият Кръг на света — каза Баяз и описа жест с ръка към необятния под. — Натам е Англанд, а отвъд нея, Севера. Гуркул е натам. Ето ги Старикланд и Старата империя, а тук са градовете държави на Стирия. По-нататък са Сулджук и далечният Тонд. Канедиас се погрижи земите от познатия Свят да са подредени в кръг, чийто център е тук, в собствения му дом, а границата му да пресича остров Шабулиян, далеч отвъд Старата империя.

— Края на Света — промърмори под носа си севернякът и закима с глава.

— Ама че арогантност — възмути се Глокта, — да смяташ дома си за център на всичко останало.

— Хм. — Баяз погледна към него. — На Канедиас никога не му е липсвала арогантност. Нито пък на братята му.

Напълно слисан, Джизал се огледа отново. Помещението беше дори още по-високо, отколкото широко. Таванът му, ако въобще имаше такъв, се губеше в тъмните висини. На около двайсет крачки над главата му по стените се виеше метален кръг, може би нещо като вътрешен балкон. Над него имаше друг и отгоре друг, и всеки следващ беше по-блед в полумрака, и така, докъдето поглед стигаше. И в средата, най-отгоре, висеше странното устройство.

Джизал се сепна. Нещото се движеше! Цялото се движеше! Кръговете се местеха и въртяха, плавно и безшумно. Умът му не го побираше как е възможно това. Явно ключът в портата някак го е задействал… А дали не се е движело и през всичките тези години?

Прималя му. Скоростта на движение на странния уред се увеличаваше. Сега и вътрешните балкони започнаха да се въртят в обратна посока. Гледането нагоре само влошаваше състоянието му, затова Джизал прикова очи в познатите очертания на Мидърланд в краката си. И ахна от изненада. Това бе дори по-лошо! Като че ли целият под се въртеше! Цялото помещение се въртеше около него! Коридорите, които тръгваха от него, изглеждаха напълно еднакви. Бяха дванайсет, може би повече. Вече не можеше да каже по кой точно бяха дошли. Обзе го силна паника. Забеляза, че единственото неподвижно нещо в помещението бе голямото, черно кълбо, и той прикова очи в него. Насили се да диша бавно и спокойно.

Усещането отшумя. Огромната зала отново бе неподвижна… почти. Кръговете продължаваха да се въртят, почти незабележимо, и като че ли дори бавно приближаваха. Джизал преглътна мъчително, прегърби се и последва останалите.

— Не натам! — извика неочаквано Баяз и гласът му разтърси тишината, отскочи от стените и се върна, после пак и пак, докато не изпълни огромното пространство с многократно повтарящо се ехо.

Джизал подскочи от изненада. Коридорът, към който вървеше, както и мрачната зала от другата му страна, изглеждаха абсолютно същите, към които вървяха и останалите, но той с недоумение установи, че сега другите бяха отдясно на него. Незнайно как, той се бе отклонил.

— Казах, върви само накъдето аз отивам! — изсъска ядосано Баяз.

— Не натам. Не натам — повтаряше още ехото.

— Съжалявам — заекна Джизал и гласът му прозвуча немощен и жален в огромното пространство. — Помислих, че… всичко е толкова еднакво!

Баяз сложи ръка на рамото му и го поведе напред.

— Не исках да те плаша, приятелю, но ще е истински жалко да загубим толкова обещаващ младеж тъй преждевременно. — Джизал погледна към коридора и се замисли какво ли толкова може да го е очаквало там. Безброй неприятни мисли му минаха през ума. Докато тръгваше след Баяз, ехото продължаваше тихо да нашепва: „Не натам, не натам…“

 

 

Логън мразеше това място. Камъкът бе студен и мъртъв, въздухът бе неподвижен и мъртъв, дори звукът от стъпките им бе някак приглушен и безжизнен. Не беше студено, но не беше и топло, а гърбът му бе мокър от пот. Вратът му беше настръхнал от страх, но Логън не знаеше от какво точно идва този страх. На всеки няколко крачки спираше и се обръщаше рязко назад, не можеше да потисне чувството, че някой го наблюдава, но при всяко обръщане виждаше само момчето Лутар и сакатия Глокта, които изглеждаха точно толкова тревожни и объркани, колкото и той самият.

— Преследвахме го точно през тези зали — каза тихо Баяз. — Бяхме единайсет. Всичките магуси, заедно за последен път. Всички, без Калул. Закаръс и Коунил се биха със Създателя точно тук, но и двамата бяха надвити. Извадиха късмет и оцеляха. Анселми и Счупения зъб нямаха техния късмет. Създателят ги погуби. Двама приятели, двама братя загубих в този ден.

Приближиха бавно до тесен балкон, осветен от бледа светлина. От едната му страна каменната стена се издигаше право нагоре, от другата се спускаше отвесно надолу и изчезваше в мрака. Висеше над бездънна пропаст от сенки, без нищо отпред, нито отгоре, нито отдолу. Независимо от огромното отворено пространство, нямаше ехо. Въздухът бе напълно неподвижен, нямаше и най-малък повей и беше застоял, точно като в гробница.

— Някъде отдолу трябва да има вода — промърмори Глокта и надзърна през перилата. — Все трябва да има нещо, нали? — Той примижа с вдигната нагоре глава. — Къде е таванът?

— Тук смърди — възмути се Лутар и запуши носа и устата си с ръка.

Като никога, Логън бе съгласен с него. Познаваше добре тази миризма. Устните му се изкривиха от омраза.

— Смърди на шибани плоскоглави.

— О, да — каза Баяз. — Шанка също са творение на Създателя.

— Творение?

— Точно така. Направи ги от глина, метал и остатъци от плът.

— Направил ги е? — не вярваше на ушите си Логън.

— За да се бият във войната му. Срещу нас. Срещу магусите и собствения му брат, Ювенс. Първите шанка отгледа тук и после ги пусна на свобода — да се плодят, множат и да сеят разруха по света. Това е предназначението им. В продължение на години след смъртта на Канедиас ние ги преследвахме, но не успяхме да унищожим всички. Изтикахме ги по краищата на света, но там те продължиха да се множат и сега отново са плъзнали навред и вършат онова, за което са предназначени — плодят се, множат се и сеят разруха. — Логън продължаваше да гледа недоумяващо.

— Шанка. — Лутар се разхили и поклати глава.

За Логън в плоскоглавите нямаше нищо смешно. Той рязко се обърна и се надвеси застрашително над Лутар.

— Нещо смешно ли има?

— Не, просто всеки знае, че няма такова нещо като шанка.

— Бил съм се с тях с тези две ръце — изръмжа Логън, — цял живот. Те убиха жена ми, децата ми, приятелите ми. Целият Север гъмжи от шибани плоскоглави. — Той се надвеси още по-близо до Лутар. — Така че не ми казвай какво има и какво няма.

Лутар пребледня. Потърси подкрепа у Глокта, но сакатият се бе облегнал на стената и разтриваше крака си. Беше стиснал здраво устни и лицето му бе плувнало в пот.

— Въобще не ме интересува има ли, няма ли! — троснато отвърна той.

— Достатъчно много шанка има на този свят — изсъска Логън право в лицето на Лутар. — Може би някой ден лично ще ги срещнеш. — Той се обърна и последва Баяз, който вече се отдалечаваше към входа в другия край на балкона.

Не искаше да остане последен на това място.

Поредната зала. Беше огромна и обградена по краищата с гъста гора от колони, които хвърляха множество сенки по пода. Някъде високо отгоре падаха лъчи светлина и изписваха странни форми по пода, мешавица от тъмни и светли петна, чертаеха черни и бели линии. Почти като писмо. Дали няма някое скрито послание тук? За мен? Глокта се разтрепери. Може би, ако се вгледам по-внимателно, може би ще открия…

Лутар мина покрай него и неговата сянка падна напряко на пода, линиите бяха нарушени и чувството се изпари. Глокта се отърси от мислите си. Губя си разсъдъка на това прокълнато място. Трябва да разсъждавам трезво. Фактите, Глокта, само фактите.

— Откъде идва тази светлина?

— Отгоре — махна с ръка Баяз.

— Прозорци ли има?

— Сигурно.

Бастунът на Глокта чукна едно светло петно, после едно тъмно. Левият му крак се провлачи по пода.

— Само зали и коридори, къде е смисълът? — попита той.

— Кой знае какво става в главата на Създателя? — отвърна превзето Баяз. — Кой може да прозре грандиозния му замисъл? — Явно се гордееше от недвусмисления си отговор.

Според Глокта цялото това място бе една огромна загуба на усилия.

— Колко човека са живели тук? — попита той.

— Преди много години, в по-добрите времена, стотици. Всякакви хора, които служиха на Създателя и му помагаха в работата. Но Канедиас беше недоверчив и мнителен по отношение на тайните си. Лека-полека, той отпращаше служителите си, към Агрионт, към Университета. Накрая останаха само трима: Канедиас, помощникът му Джеремая — Баяз направи пауза — и дъщеря му Толомей.

— Дъщерята на Създателя?

— Да, какво за нея?

— А, нищо, нищо. И ето как за миг самообладанието му се изплъзна. Странно е, че той така добре се ориентира на това място. А вие кога сте живели тук?

Баяз силно смръщи чело.

— В даден момент въпросите ми идват в повече.

Глокта го проследи с очи, докато се отдалечаваше. Сълт не е прав. Най-после и самият архилектор да сгреши. Подцени този Баяз и това му коства много. Кой е този плешив, досаден глупак, който може да си позволи да просне по гръб и да направи за посмешище един от най-влиятелните мъже в Съюза? Застанал тук, в търбуха на тази чудовищна кула, отговорът вече не бе толкова странен за Глокта.

Първият магус.

— Тук е.

— Кое? — попита Логън. Коридорът продължаваше напред, завиваше леко и изчезваше в тъмнината. Пред него се издигаше гола стена от огромни каменни блокове.

Баяз не отговори. Той плъзна бавно ръце по камъните в стената, търсеше нещо.

— Да. Тук е — повтори магьосникът и извади ключа от пазвата си. — По-добре се приготви.

— За какво?

Първият магус постави ключа в невидим отвор в стената и един от блоковете внезапно полетя нагоре и изчезна в тавана с оглушителен трясък. Логън се дръпна назад, невярващ на очите си. Видя как Лутар се преви на две и запуши ушите си с ръце. Целият коридор се изпълни с ехото от тътена.

— Чакай тук — каза Баяз, но Логън едва го чу през оглушителния шум. — Не пипай нищо. Не мърдай от място. — Той остави ключа да стърчи от стената и пристъпи в отвора.

Логън надзърна през рамото му. Мъждукаща светлина осветяваше тясна пътека. Дочу шум от течаща вода. Изведнъж го обзе странно любопитство. Хвърли един поглед на другите двама. Може би Баяз имаше предвид само те да останат на място? Логън се мушна в отвора на стената.

Озова се в ярко осветена, кръгла стая. Светлината нахлуваше някъде отгоре и бе изключително силна, почти болезнена за очите след мрака на коридора. Кръглите стени бяха направени от идеално гладък бял камък. По тях се стичаше вода, която се събираше в голям басейн под пътеката. Въздухът беше хладен и Логън усети как кожата му се полепва с влага. Пътека преминаваше в тясно мостче от стъпала, които водеха до висока, стърчаща от водата, бяла колона. Баяз стоеше на върха й и гледаше надолу.

Затаил дъх, Логън бавно се приближи до Първия магус. Пред него стоеше голям бял каменен блок, върху който от високо капеше вода. Капките равномерно удряха на едно и също място. Върху мократа каменна повърхност лежаха два предмета. Единият беше обикновена кутия от тъмен метал, може би достатъчно голяма, за да побере човешка глава, но вторият бе доста по-интересен. Беше направен от същия тъмен метал и приличаше на оръжие, на нещо като малка брадва. Дългата му дръжка се състоеше от тънки, усукани като стъблото на лоза, метални пръчки. В единия си край брадвата завършваше с набраздена ръкохватка, а в другия — с плоско парче метал, цялото на дупки и преминаващо в дълга, закривена кука. Светлината играеше по многото метални повърхности и искреше в ситните капчици вода по тях. В средата на ръкохватката, със сребрист метал, бе инкрустирана една буква. Логън веднага я разпозна — беше същата като онази на меча му. Знакът на Канедиас. Знак, че това е творение на Създателя.

— Какво е това? — попита той и посегна към него.

— Не пипай! — изкрещя Баяз и го плесна през ръката. — Аз не ти ли казах да чакаш отвън?

Логън отстъпи неуверено. За пръв виждаше Баяз така притеснен, но същевременно не можеше да откъсне очи от метала върху каменния блок.

— Това оръжие ли е? — попита отново Логън.

Баяз пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Да, при това наистина ужасно оръжие. От него не може да те предпази ни стомана, ни камък, ни магия. Предупреждавам те — дори не припарвай до него. Опасно е. Канедиас го наричаше Разделителят, с него уби Ювенс, моя господар. Веднъж ми каза, че то има две остриета, едното е тук, а другото — от Другата страна.

— Какво означава това? — Логън не виждаше и едно острие, което да става за рязане.

Баяз повдигна рамене.

— Предполагам, ако знаех, самият аз щях да съм господарят Създател, а не просто Първият магус. — Той се пресегна и вдигна кутията. Присви очи, сякаш тежеше доста. — Ще ми помогнеш ли с това, моля?

Логън подпъхна ръка под кутията и зяпна. Тежеше, все едно е плътен стоманен блок.

— Тежичка е — изръмжа.

— Така я е изковал Канедиас. Вложил е всичките си умения в здравината й. И не за да предпазва съдържанието й от света — магьосникът се доближи до Логън и прошепна, — а за да предпазва света от него.

— А какво има вътре? — Логън гледаше изпитателно кутията.

— Нищо — промърмори Баяз. — Засега.

 

 

Джизал се замисли кого мрази най-много на този свят. Бринт? Празноглав идиот. Горст? Просто заради жалките му напъни да го победи в Турнира? Варуз? Помпозното старче.

Не. Тези тримата тук — те бяха най-отгоре в списъка му. Арогантният старец с малоумните брътвежи и дразнещата мистериозност, която се опитваше да поддържа около себе си. Огромният дивак с грозните белези и заплашителна физиономия. Надменният, недъгав инквизитор с неговите самодоволни забележки и претенции да разбира от всичко. Тези тримата, в комбинация със застиналия въздух и непрестанен мрак на това ужасно място, бяха почти достатъчни, за да го накарат да повърне пак. Но единственото по-лошо, за което се сещаше, освен тяхната компания, бе липсата на компания. Огледа се и потрепери при мисълта.

Когато завиха зад ъгъла и видя малкото квадратче дневна светлина отпред, духът му отново се приповдигна. Забърза напред, изпревари влачещия се Глокта и устата му се навлажни от удоволствие, че отново ще застане под открито небе.

Излезе навън и притвори блажено очи. Вятърът погали лицето му и Джизал напълни дробовете си. Облекчението беше невероятно, сякаш беше стоял затворен там долу в продължение на седмици, сякаш шията му бе стискана от нечии пръсти, които току-що са отпуснали хватката си. Пристъпи напред по грубите каменни плочи на пода. Зад високия до кръста парапет стояха един до друг Баяз и Деветопръстия, а под тях…

Долу в ниското лежеше Агрионт. Приличаше на разстлана покривка от съшити парчета, бели стени и сиви покриви, лъщящи прозорци и зелени градини. Все още бяха далеч от върха на кулата, намираха се на едно от най-долните нива над портата, но все пак бяха ужасно високо. Джизал разпозна порутените сгради на Университета, блестящия купол на Камарата на лордовете и масивната камара на Палатата на въпросите. Забеляза и Площада на маршалите, трибуните приличаха на малка дървена купа насред сградите, стори му се дори, че зърна крайче от малкия кръг пожълтяла трева в средата. Отвъд оградения с бяла ограда и защитен ров Агрионт, сивата пелена на Адуа се простираше под облачното небе чак до морето.

Джизал се засмя от удоволствие. В сравнение с това, Кулата на веригите бе като обикновена дървена стълба. Стоеше толкова високо над света, че сякаш всичко наоколо беше неподвижно, застинало дори във времето. Почувства се като крал. Никой човек не бе виждал тази гледка от стотици години. Той е велик, огромен, далеч по-важен от всички дребни хорица, които живеят и работят в малките постройки под краката му. Обърна се към Глокта, но сакатият не се усмихваше. Беше силно пребледнял, гледаше свъсено миниатюрния град под тях и лявото му око нервно потрепваше.

— Да нямате страх от височини? — засмя се Джизал.

Глокта обърна към него изпитото си, пребледняло лице.

— Нямаше стълби. Не сме изкачили и едно стъпало! — Усмивката на Джизал се стопи. — Нито едно стъпало, разбирате ли? Как е възможно? Как? Кажете, де!

Джизал се замисли за това, как бяха стигнали до тук. Сакатият бе прав. Нямаше стъпала, нито наклони. Не се бяха изкачвали, нито слизали. При все това сега стояха по-високо от най-високата сграда на Агрионт. Отново му призля. Сега от гледката му се виеше свят, намираше я за отвратителна и противна. Отстъпи бавно назад от парапета. Искаше да си върви у дома.

 

 

— Последвах го сам през мрака и тук се изправих срещу него. Канедиас. Създателят. Тук се бихме. Със стомана, огън и плът. Стояхме точно тук. Пред очите ми хвърли Толомей от кулата. Видях го, но не можах да го спра. Собствената си дъщеря, представяте ли си? Тя, сред всички хора, най-малко заслужаваше такъв край. Нямаше по-невинна душа от нейната. — Логън се намръщи. Не знаеше какво се казва в подобни случаи.

— Тук беше битката ни — продължи тихо Баяз. Юмруците му стискаха силно парапета. — Нахвърлих се върху него с огън, стомана и плът и той отвърна със същото. Хвърлих го през парапета и той се размаза върху моста пред портата. И така, последният от синовете на Еуз напусна този свят, а с него толкова от тайните им бяха загубени завинаги. Унищожиха се един друг, всичките четирима. Каква загуба.

Той се обърна към Логън.

— Но това беше преди много време, нали, приятелю? Много отдавна. — Баяз въздъхна и отпусна рамене. — Да си вървим. Това място прилича на гробница. То е гробница. Да го затворим отново, а с него и спомените. Всичко вече е минало.

— Баща ми някога казваше, че от семената на миналото се ражда плодът на бъдещето — каза Логън.

— Така е. — Баяз се пресегна и пръстите му докоснаха леко хладния тъмен метал на кутията в ръцете на Логън. — Така е, баща ти е бил мъдър човек.

 

 

Кракът на Глокта изгаряше от болка. Усещаше превития си гръбнак като огнена река, а устата си — суха като пясък. Потеше се, лицето му се гърчеше в спазми и дишаше на пресекулки, но въпреки това не забави крачка. Бързаше да се отдалечи от мрачната зала с черното кълбо и странното му обкръжение, бързаше към вратата. И светлината на деня.

Застана на тесния мост пред портата, килна назад глава и пое дълбоко от чистия въздух. Усещаше хладния бриз по лицето си. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Кой би предположил, че вятърът може да е така приятен? По-добре, че нямаше стълбища, може би никога нямаше да успея да изляза оттам.

Лутар вече бе в средата на моста и бързаше така, все едно нещо го гони по петите. Малко след него вървеше Деветопръстия, дишаше тежко и не спираше да си мърмори под носа на северняшки, повтаряше нещо, което Глокта реши, че значи „още съм жив“. Големите му ръце бяха обгърнали металната кутия и жилите му бяха изскочили, все едно тежеше като наковалня. Тази разходка не беше просто за доказателство. Какво взеха от кулата? Какво може да тежи толкова? Обърна се към мрачния вход и потрепери. Не беше сигурен, че иска някога да научи отговора на този въпрос.

Баяз излезе последен от тъмния коридор и се усмихна с обичайната си самодоволна усмивка.

— Е, инквизиторе — подметна той небрежно, — как ви се понрави разходката из Кулата на Създателя?

Небивал, ужасен кошмар. Предпочитам да бях прекарал тези няколко часа в императорския затвор.

— И без това нямах нищо по-интересно за правене тази сутрин — тросна се в отговор Глокта.

— Радвам се, че ви е харесало — засмя се Баяз и измъкна металния цилиндър изпод ризата си. — Но, кажете, все още ли ме мислите за измамник? Разсеяха ли се най-после подозренията ви?

Глокта изгледа с недоверие ключа. Погледна с недоверие и гологлавия мъж. Също така подозрително изгледа и смазващия мрак във вътрешността на кулата. Подозренията ми нарастват с всяка следваща секунда. Те никога не умират, само променят формата си.

— Честно да ви призная, не знам какво да мисля — каза Глокта.

— Чудесно. Осъзнаването на собственото невежество е първата крачка към просветлението. Между нас да си остане, но по-добре измислете нещо друго, което да разкажете на архилектора. — Глокта усети как клепачът му заигра. — А сега по-добре вървете напред, инквизиторе, докато аз заключа отново портата.

Изведнъж полетът надолу към студената вода не плашеше чак толкова Глокта. Ако падна, поне ще умра на светло. Глокта хвърли последен поглед назад, когато чу вратите да се затварят с тихо изщракване. Кръговете се завъртяха в първоначалното си положение. Всичко си е постарому, все едно не сме идвали. Глокта извърна настръхналия си гръб, облиза празните си венци и усети познатото прилошаване. Изруга тихо и закуца по моста.

В другия край на моста Лутар отчаяно блъскаше по старите врати.

— Отворете портата — почти проплака той и в гласа му се прокрадна паническа нотка. — Пуснете ни да влезем!

Най-накрая вратата се отвори и на нея се показа смаяният началник на стражата.

А, жалко. Сигурен бях, че капитан Лутар всеки момент ще избухне в сълзи. Гордият победител в Турнира, най-смелият син на Съюза, олицетворението на мъжествеността, коленичил пред вратата и рони крокодилски сълзи. Тази гледка можеше да компенсира неприятната част от сутрешната ми разходка. Лутар се хвърли през вратата, а мрачният северняк го последва с кутията в ръце. Докато Глокта минаваше покрай началника на стражата, човекът го изгледа въпросително.

— Връщате се толкова скоро?

— Ама че глупак. Какви ги плещиш, толкова скоро?

— Ами, още не съм си доял яйцата. Няма и половин час, откакто тръгнахте.

Глокта избухна в бурен смях.

— Половин ден, искаш да кажеш — каза Глокта, но в момента, в който забеляза, че сенките в двора бяха почти същите като в момента, в който тръгнаха към Кулата на Създателя, лицето му придоби сериозно изражение. Все още е ранна утрин, но как е възможно?

— Веднъж Създателят ми каза, че времето е само в главата. — Примигна неразбиращо и се обърна. Баяз стоеше зад него и потупваше темето си с пръст. — Може и по-лошо да е, повярвайте ми. Когато излезете, преди още да сте влязъл, тогава е моментът за сериозни притеснения. — Той се усмихна и очите му грейнаха. На глупак ли се правиш? Или се опитваш мен да изкараш такъв? Няма значение, започнаха да ми омръзват тези игрички.

— Стига вече загадки — усмихна се ехидно Глокта. — Защо просто не ми кажете какво искате?

Първият магус, ако въобще беше такъв, продължаваше да се усмихва приветливо.

— Харесвам ви, инквизиторе, наистина. Не бих се учудил, ако сте последният останал честен човек в тази проклета страна. В даден момент ще е добре да си поговорим, вие и аз. За това, какво искам аз и какво искате вие. — Усмивката изчезна. — Но няма да е днес.

При тези думи Баяз влезе през вратата и остави Глокта зад гърба си.