Джо Абъркромби
Гласът на острието (38)

Идеалната публика

Когато Глокта пристигна в кабинета, архилектор Сълт стоеше пред огромния прозорец и гледаше през кулите на Университета към Кулата на Създателя. Както винаги, представляваше величествена гледка в снежнобялото си, дълго палто. В кръглата стая повяваше приятен ветрец, рошеше бялата коса на високия мъж с великолепна осанка и тихо шумолеше в множеството документи на огромното бюро.

Глокта провлачи крак в стаята и той се обърна.

— Инквизиторе — каза той резервирано и подаде ръката си, облечена в бяла ръкавица. Едрият камък на пръстена, символ на поста му, улови яркото слънце и проблесна с пурпурни огньове.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. — Глокта пое ръката му и с разкривено от болка лице се наведе да целуне камъка. Бастунът му се разтрепери от усилието. Проклет да съм, ако само си въобразявам, но дъртият негодник подава ръката си всеки път по-ниско. Явно се забавлява да ме гледа как страдам.

С плавно движение Сълт седна на мястото си, постави лакти на масата и сключи пръстите на двете си ръце пред себе си. Глокта остана прав и зачака покана да седне. Кракът го болеше от познатото изкачване на Палатата на Въпросите, по главата му се стичаха струйки пот.

— Заповядай, седни — промърмори Сълт и изчака, докато Глокта се наместваше с усилие в един от по-малко представителните столове около кръглата маса. — И така, увенча ли се разследването ти с някакви резултати?

— Не бих казал. Преди няколко вечери е имало инцидент в помещенията на посетителите ни. Те твърдят, че…

— Без значение, явно просто опит да придадат допълнителна достоверност на безумната си история. Магия! — изсумтя презрително Сълт. — Установи ли как всъщност е бил направен пробивът в стената?

— С магия, най-вероятно. Боя се, че не, архилекторе.

— Жалко. Доказателство за това, как е бил направен този номер, би било добре дошло. — Сълт въздъхна дълбоко, все едно и без друго не бе очаквал много. — Но човек не може да иска всичко. Говори ли с тези… хора?

— Да. Баяз, ако позволите да използвам това име, се оказа костелив орех. Само с въпроси, без помощта на по-стимулиращи техники, не успях да изкопча нищо от него. Приятелят му, севернякът, също си заслужава допълнително проучване.

Гладкото чело на архилектора се сбърчи леко.

— Подозираш някаква връзка с онзи дивак Бетод?

— Възможно е.

— Възможно е — повтори Сълт с горчивина в тона, сякаш думите оставиха отровен вкус в устата му. — Нещо друго?

— Има допълнение към веселата групичка.

— Знам. Навигаторът.

— Защо въобще си давам зор? Да, Ваше високопреосвещенство, навигатор.

— Хак да им е. Тези жалки просяци, тези панаирджийски гадатели са голям таралеж в гащите. Не спират да плямпат за бог и всякакви подобни врели-некипели. Алчни нещастници.

— Напълно сте прав, архилекторе, таралеж в гащите, но съм любопитен защо ли са потърсили услугите им?

— И защо са го направили?

— Не знам — отвърна Глокта след кратко колебание.

— Хм, нещо друго?

— След нощното посещение в спалните им, нашите гости бяха преместени в помещения до парка. Наскоро направихме зловещо откритие на нечии останки, само на двайсетина крачки от прозорците им.

— Началник Гойл ми спомена за това. Според него не е нищо, което да си заслужава моето внимание, и няма нищо общо с посетителите. Оставих нещата в негови ръце. — Сълт погледна Глокта със сериозно изражение на лицето. — Сбъркал ли съм в преценката си?

— По-добре да не се замислям дълго за отговора си. В никакъв случай, архилекторе. — Глокта сведе почтително глава. — Аз не поставям на съмнение преценките на началник Гойл.

— Хм. В крайна сметка, доколкото разбирам, все още не разполагаме с никакви резултати, така ли е?

— Не съвсем. Разполагаме с това. — Глокта измъкна от джоба си древния свитък и го подаде на Сълт.

По лицето на архилектора се четеше известна доза любопитство, докато развиваше пергамента. Той го разпъна пред себе си на масата и се вгледа в непонятните символи.

— Какво е това?

— Ха. Явно не знаеш всичко на този свят. Може да се каже, че е исторически документ. Описание на победата на Баяз над господаря Създател.

— Исторически документ. — Сълт замислено потупа с пръст по масата. — И по какъв начин ще ни помогне той? Може би искаш да кажеш, по какъв начин ще е от полза за теб?

— Според него нашият приятел Баяз е този, който е запечатал Кулата на Създателя. — Глокта кимна към извисяващата се грамада отвън — заключил портите и… взел ключа.

— Ключ? Тази кула винаги е била запечатана. Винаги. И доколкото ми е известно, в портите дори няма ключалка.

— За същото си помислих и аз, Ваше високопреосвещенство.

— Хм. — Усмивката бавно се завърна на лицето на архилектора. — Историята е такава, както я разказваме, нали? И, смея да твърдя, нашият приятел Баяз добре разбира това. Той самият се опитва да използва историята ни срещу нас, но ето че сега можем да си разменим ролите. Оценявам иронията. — Той вдигна свитъка. — Автентичен ли е?

— Има ли значение?

— Не, естествено.

Сълт грациозно се изправи и тръгна бавно към прозореца, като през това време леко потупваше свитъка в дланта си. Остана за момент пред прозореца, загледан навън. Когато се обърна, на лицето му бе изписано огромно задоволство.

— Току-що ми хрумна, че утре вечер има тържество в чест на новия ни шампион, капитан Лутар. Проклет мошеник. Всички значими личности ще присъстват: кралицата, двамата принцове, по-голямата част от Висшия съвет и много влиятелни благородници. Да не забравиш краля. Дотам сме стигнали, че вече присъствието му на официална вечеря не си заслужава споменаването. Те са идеалната публика за малкото ни представление със сваляне на маските, не мислиш ли?

Глокта предпазливо кимна.

— Разбира се, архилекторе. Идеална публика. Ако планът проработи. Ако ли не, ще бъде крайно неподходящата публика за провал.

Сълт като бе ли предусещаше триумф.

— Точно така, най-подходящия случай за целта, а и имаме достатъчното време за подготовка. Изпрати съобщение на нашия приятел, Първия магус, с което го уведомяваме, че той и спътниците му са най-тържествено поканени на тържеството. Надявам се, ти също ще присъстваш?

Аз? Глокта отново кимна в съгласие.

— Не бих пропуснал за нищо на света, Ваше високопреосвещенство.

— Чудесно. Доведи и практиците си, нашите приятели може да решат да прибегнат до насилие, когато осъзнаят, че играта им е разкрита. Кой знае на какво са способни подобни варвари? — Едва доловим жест на ръката на архилектора сложи край на разговора. Всичките тези стълби само за това?

Докато Глокта бавно се влачеше към изхода, Сълт наблюдаваше изпитателно свитъка в ръката си.

— Идеалната публика — го чу Глокта да промърморва под носа си, докато затваряше зад себе си тежката врата.

 

 

В Севера всички войници на кой да е главатар са с него всяка вечер. Седят заедно на общата маса в тронната му зала, а жените носят дървени купи с храна. Набождаш голямо парче месо с ножа си, после пак с него отрязваш по-малки парченца, които тъпчеш с пръсти в устата си. Ако попаднеш на кост или хрущял, просто ги хвърляш в сламата по пода и кучетата свършват останалото. Самата маса, в случай че въобще има такава, представлява просто грубо сковани талпи, целите в мазни петна, дупки и бразди от многото забивани в тях ножове. Войниците седят на дълги пейки, а за именитите воини може да има и някой друг стол. В залата обикновено е тъмно, особено през дългите зими, и задимено от пушека в огнището и лулите с дървесна гъба на мъжете. Често се пеят песни и залата се оглася от приятелски закачки, които понякога преминават в крясъци и недотам приятелски такива, но винаги има много пиене. Има само едно правило, чакаш главатарят пръв да започне да се храни.

Логън не знаеше какви може да са правилата тук, но нещо му подсказваше, че са доста.

Шейсетте, може би малко повече, гости седяха около три дълги маси, подредени във формата на подкова. За всеки от гостите имаше отделен стол, а тъмното дърво на масите бе полирано до блясък, достатъчно, реши Логън, че да се огледаш в тях. Беше светло, заради стотиците свещи по стените и масите. Пред всеки имаше поне три ножа с тъпи остриета и куп други неща, подредени на масата, и Логън нямаше представа за какво могат да служат, включително и големия, плосък диск от блестящ метал.

Никой не викаше, още по-малко пък да пее. Отвсякъде се чуваше приглушен шепот, който се сливаше в общ шум от жужене, като на човешки кошер, и всички се навеждаха един към друг, все едно, че си разменяха тайни. Дрехите бяха по-странни от всичко, което бе видял досега. Независимо от горещината, възрастните мъже носеха дълги мантии в черно, червено и златисто, украсени с животински кожи с лъскав косъм. Младите мъже бяха облечени в тесни жакети в яркочервено, зелено или синьо, обкантени със сплетени на въжета и възли златни и сребърни върви. Жените бяха тежко накичени със златни колиета, пръстени и скъпоценни камъни и носеха странни рокли в ярки цветове, които на места бяха неестествено широки и надиплени, а на други — болезнено стегнати, и също така оставяха доста, привличащи погледите, разголени места.

Дори прислужниците бяха облечени като лордове. Разхождаха се тържествено около масите, мълчаливо се надвесваха и доливаха бокалите на гостите със сладникаво, воднисто вино. Логън вече бе успял да погълне солидна доза от него и стаята започваше да добива приятен вид.

Проблемът бе, че нямаше никаква храна. Не беше ял от сутринта и стомахът му къркореше. От известно време гледаше високите съдове, поставени на масите между гостите. В тях имаше красиви цветя, които не му приличаха много на храна, но пък в тази страна се ядяха някои странни неща. Логън издърпа едно от стръкчетата, дълго зелено стебло с яркожълт цвят на края. Отхапа малко от долната страна. Имаше блудкав вкус, но поне беше хрупкаво. Отхапа по-голямо парче и задъвка без особено удоволствие.

— Не мисля, че са предназначени за ядене. — Логън се озърна. Учуди се, че чува северняшка реч на това място, учуди се, че някой въобще говори на него. Съседът му, висок слаб мъж, с изсечени черти на лицето, се беше навел към него и се усмихваше сконфузено. Беше му познат отнякъде. Беше същият от играта с оръжията, онзи, когото видя да подава остриетата на надменния младеж от портата.

— А — смотолеви Логън с пълна уста. Вкусът на това нещо ставаше по-лош, но въпреки това го погълна. — Съжалявам. Не знам много за порядките тук.

— Честно казано, аз също. Какъв вкус има?

— На лайна. — Логън започна да върти колебливо остатъка от цветето между пръстите си. Покритият с плочи под изглеждаше безупречно чист, надали щеше да е добра идея просто да го хвърли под масата. Нямаше никакви кучета наоколо, а и да имаше, малко вероятно бе да изядат подобно нещо. В това отношение едно куче имаше повече мозък в главата си от Логън. Остави цветето в кръглия метален диск и обърса пръсти в дрехите си с надеждата никой да не забележи.

— Казвам се Уест — каза съседът му и подаде ръка. — От Англанд съм.

— Деветопръстия. — Логън стисна ръката му. — Аз съм брин, идвам от север, отвъд Височините.

— Деветопръстия ли? — повтори мъжът.

Логън размърда чуканчето на липсващия си пръст и онзи кимна с глава.

— А… ясно. — Усмихна се, сякаш изведнъж се бе сетил нещо забавно. — Чух веднъж една песен в Англанд, за мъж с девет пръста. Как го наричаха? Кървавия девет! Точно така! — Логън усети как усмивката му изчезва. — Беше една от онези северняшки песни, знаеш ги, дето се пее само за зверства и насилие. Как този, Кървавия девет, бил отсякъл една каруца с глави, как изпепелявал цели градове, смесвал бирата си с кръв и така нататък. Ти не си същият този човек, нали?

Явно това беше шега.

— Не, не съм я чувал тази песен — засмя се нервно Логън, но за щастие Уест смени темата.

— Да те питам, изглеждаш ми като човек видял битки, прав ли съм?

— Бил съм в няколко мелета, да. — Беше безсмислено да отрича.

— Познаваш ли случайно този, когото наричат краля на северняците? Онзи Бетод?

— Познавам го. — Логън погледна съседа си с крайчеца на окото си.

— Бил ли си се срещу него по време на война?

Логън направи физиономия. Неприятният вкус на цветето още не бе изчезнал напълно от устата му. Вдигна бокала си и отпи.

— По-лошо — отвърна бавно той, докато оставяше чашата на масата. — Бил съм се за него.

Това само засили любопитството на високия мъж.

— Значи познаваш тактиките му, войската му. Знаеш как мисли на бойното поле? — Логън кимна утвърдително. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е изключително коварен и жесток противник, без капка милост и задръжки. Не ме разбирай погрешно, аз мразя този човек, но от времето на Скарлинг Качулатия насам не е имало по-добър пълководец в Севера. В него има онова, което кара мъжете да го уважават, да се боят от него или поне да му се подчиняват. Когато тръгне на поход, изстисква докрай хората си, така че да стигне пръв на бойното поле и да може да избира позиция, но въпреки това мъжете го следват, защото им носи победи. Когато трябва, е предпазлив, когато трябва, е дързък и безстрашен, но никога не пропуска и най-дребните подробности. Бива го във всички тънкости на войната — да залага капани и устройва засади, да прави лъжливи маневри с цел заблуда на противника, да изненадва неподготвените с неочаквани атаки. Там, където най-малко се очаква да бъде, там го търси. И ако привидно ти изглежда слаб, очаквай точно тогава да е най-силен. Но най-много се страхувай, когато уж тръгва да отстъпва. Повечето на север се боят от него, а онези, които не изпитват страх, са глупаци.

Логън взе отново цветето и започна да го къса на парченца.

— Армията му е групирана около главатарите на отделните кланове, а повечето от тях са сами по себе си отлични пълководци. Повечето войници са един вид роби, селяни, принудени да се бият. Леко въоръжени са, обикновено с копие или лък, и са разделени на бързоподвижни малки групи. В миналото бяха зле обучени, просто събрани в последния момент от полето селяни, но с течение на дългите войни много от тях се превърнаха в истински воини, безмилостни на бойното поле.

Той започна да подрежда парченцата от растението, които трябваше да представляват бойни групи, а металният диск се превърна в хълм.

— Всеки главатар държи редовата войска от селяни до бойците от своя клан, които са добре въоръжени и с хубави брони. Те са наистина умели с меча, секирата и копието и разбират от дисциплина. Някои имат коне, но тях Бетод ще държи скрити, в изчакване на най-подходящия момент да нападнат или преследват врага. — Логън откъсна жълтите листенца от цветето и ги нареди като конница по фланговете. — Накрая идват известните воини, именитите мъже, тези, които са си спечелили име и уважение в битките. Те могат да предвождат малки групи от редовата войска или да действат като следотърсачи и ударни групи, често дълбоко в тила на врага.

Логън осъзна, че металният диск пред него е пълен с парченца от цветето и побърза да ги изтръска на масата.

— Това е традиционната война в Севера, но Бетод винаги е имал вкус към новостите. Чел е книги, изучавал е чужди начини за водене на битки и открай време говори за купуване на онези странни, кръстати лъкове, тежки брони и бойни коне от търговците от Юга, така че да сформира армия, от която цял свят да трепери.

Логън с изненада установи, че бе говорил сякаш в продължение на часове. Толкова приказки не бе изприказвал през последните няколко години, но Уест го гледаше съсредоточено, погълнат от думите му.

— Явно си човек, който си разбира от работата — каза той накрая.

— Е, случайно уцели единствената област, в която минавам за голям разбирач.

— Какъв съвет би дал на човек, тръгнал на война с Бетод?

— Да внимава и да си пази гърба — отвърна Логън със сериозно изражение на лицето.

 

 

Джизал не се забавляваше. Естествено, първоначално идеята му допадна истински: тържество в негова чест, точно такова, за което винаги бе мечтал, на което да присъстват всички знатни личности от Съюза. Не се съмняваше, че това е само началото на прекрасния му живот на шампион в Турнира. Всички велики неща, които хората предричаха… не, които му обещаваха, бяха на път да се случат. Натежали като добре узрели плодове, чакаха подходящия момент да паднат право в скута му. Очакваха го повишения и слава. Може би тази вечер ще го произведат в майор и ще замине на война в Англанд като командир на батальон…

Но, странно, изглежда всички тази вечер бяха погълнати от собствените си дела. Обсъждаха държавни въпроси, търговия, проблеми със собствеността на земя, политика. Фехтовката и забележителните постижения на победителя в Турнира почти не се споменаваха. И никакви повишения не се задаваха на хоризонта. Трябваше само да седи, да се усмихва и да приема някое и друго хладно поздравление от непознати хора във великолепни дрехи, които дори не го поглеждаха в очите. Една кукла с неговия лик би свършила същата работа. Трябваше да признае, благоговението на простолюдието на арената му бе далеч по-приятно. Те поне бяха откровени в радостта си.

И въпреки това, досега никога не бе влизал в двореца, крепост в самата крепост Агрионт, до която само малцина имаха достъп. А ето как тази вечер той седеше начело на масата в самата кралска столова, въпреки че нямаше да се учуди, ако Негово величество се храни предимно полегнал в леглото си, при това сигурно хранен с лъжица от друг.

В далечния край на залата имаше малка сцена. Джизал бе чувал, че Остус, бъдещият престолонаследник, обичал шутовете да го забавляват по време на всяко ядене. Морлик Лудия пък организирал екзекуции по време на вечеря. За крал Касамир се говореше, че обичал да слуша, как най-върлите му врагове, затворени в клетки, крещят обиди срещу него, докато закусва, и така поддържал омразата си жива. Но на тази сцена завесите бяха спуснати и Джизал трябваше да потърси източници на забавление другаде, но в това отношение изборът не бе голям.

Маршал Варуз не спираше да му дърдори в ухото. Той поне се интересуваше от фехтовка, но за съжаление с него за друго не можеше да се говори.

— Не бях виждал подобно нещо. Целият град приказва. Най-страхотният дуел, който някога се е случвал! Кълна се, по-добър си от Санд дан Глокта навремето, а честно казано, не мислех, че може да има втори като него! Не съм и мечтал, Джизал, че можеш да се биеш така, ни най-малка представа нямах!

— Ммм — отвърна Джизал.

Принц Ладисла и бъдещата му съпруга, принцесата на Талинс, представляваха зашеметяваща двойка на централната маса, точно до дремещия крал. Погълнати от разговор, двамата не обръщаха внимание на нищо около себе си, но далеч не по начина, който можеше да се очаква от бъдещи младоженци. Караха се ожесточено и почти не си правеха труда да понижат глас, докато съседите им старателно се преструваха, че не попиват всяка тяхна дума.

— … Е, скоро тръгвам на война, в Англанд, така че няма да се наложи дълго да ме търпиш! — заяви превзето Ладисла. — Може да ме убият! Сигурно това ще направи Нейно височество щастлива?

— Молитвите ми никога не стихват — отвърна Терез и от стириянския й акцент направо прокапа отрова, — но щом така трябва, така да е. Предполагам, ще се науча да понасям тъгата си…

Нечий удар с юмрук по масата разсея Джизал.

— Проклетото простолюдие! Проклетото селячество се е вдигнало на оръжие в Старикланд! Мързеливи псета, отказват да работят! — възмущаваше се той.

— Заради данъците е — отвърна съседът му, — тези военновременни данъци им разбуниха главите. Чухте ли за този проклетник, някой си Щавача? Най-обикновен селяк, а открито призовава на бунт! Чух също, че един от кралските бирници е бил нападнат от разгневена тълпа само на миля извън стените на Келн. Говоря за кралски бирник! От разгневена тълпа селяни! Само на миля от градските стени…

— Сами си го изпросихме! — намеси се трети. От мястото си Джизал не виждаше лицето му, но позна извезаните със злато ръкави. Маровия, върховния правозащитник. — Отнасяш ли се с някого като куче, не след дълго ще те ухапе, това е то! Като управници и благородници, нашето призвание е да уважаваме и закриляме простолюдието, вместо да го потискаме и презираме, нали така?

— Не става дума нито за уважение, лорд Маровия, нито за презрение, а само че трябва да си плащат дължимото на нас като собственици на земята, на която живеят, а също и като на техни господари…

Междувременно, маршал Варуз продължаваше с хвалебствената си тирада.

— Ама каква гледка беше само, а? Как го обърна, при това с едно острие срещу две! — Ръката на въодушевения маршал изсвистя във въздуха. — Целият град говори! Велики дела те очакват, момчето ми, помни ми думата! Проклет да съм, ако един ден не седнеш в стола ми във Висшия съвет!

Това повече не се издържаше. Джизал бе търпял този човек в продължение на всичките тези месеци и някак си бе представял, че след като всичко мине, повече няма да му се налага да го прави, но по всичко личеше, че тепърва има да се разочарова, както от безкрайните глупости на маршала, така и от много други неща. Странно как бе пропуснал да забележи какъв досаден стар глупак е Варуз. Е, сега го осъзнаваше напълно.

В допълнение към изумлението му, забеляза сред гостите хора, на които в никакъв случай не им бе мястото тук. Реши, че за някои би могъл да намери извинение, например Сълт, архилектор на Инквизицията. Той беше член на Висшия съвет на Съюза и безспорно сред най-влиятелните личности в кралството, но не успя да намери никаква основателна причина за присъствието на онова копеле Глокта. Сакатият днес изглеждаше още по-зле от обикновено. Сълзливите му очи бяха дълбоко хлътнали насред тъмни кръгове. По незнайни причини, сакатият инквизитор хвърляше от време на време по някой подозрителен поглед към Джизал, все едно го подозираше в някакво престъпление. Каква наглост, та това е тържество в негова чест.

А като капак на всичко, в другия край на залата седеше онзи стар, плешив човек, който наричаше себе си Баяз. Джизал все още не бе открил логика в необичайното му поздравление след края на Турнира, нито пък за странното поведение на баща си, в този ред на мисли. И приятелят му, онзи деветопръст варварин, също беше тук.

Майор Уест бе извадил лошия късмет да бъде настанен точно до дивака, но той май добре си прекарваше в компанията му; двамата изглеждаха потънали в оживен разговор. В един момент севернякът избухна в гръмогласен смях, стовари едрия си юмрук на масата и чашите подскочиха. Някои поне се забавляват на неговото тържество, помисли си навъсен Джизал, и в този момент му се прииска да бе там с тях.

От друга страна, знаеше, че един ден иска да бъде влиятелен човек. Да носи дрехи с много животинска кожа по кантовете и яката, както и тежка огърлица, символ на високия му пост. Искаше хората да му се кланят, да му правят път, когато се зададе, да се умилкват и угодничат. Беше взел това решение преди много време и все още държеше това да се изпълни. Само дето, надниквайки сега отблизо, цялата тази работа с властта му изглеждаше просто фалшива и досадна. Много повече би предпочел сега да е някъде насаме с Арди, въпреки че я видя едва миналата вечер. В нея нямаше нищо досадно…

— … Диваците приближават Остенхорм, така чух аз! — извика някой отляво на Джизал. — Лорд-губернатор Мид събира армия и се е заканил да изтика северняците вън от Англанд!

— Кой, Мид? Този празноглав старец не може на вързано куче хляб да подхвърли!

— Може, но пак има достатъчно акъл в главата да смаже тия животни северняците, нали? Ами така де, един от нашите мъже се равнява на десет от техните…

Джизал чу как гласът на Терез рязко се извиси в писък над общата глъч, достатъчно силен, може би, за да бъде чут и в най-отдалечения край на залата.

— … естествено, че ще се омъжа, щом така заповядва баща ми, но не съм длъжна да ми хареса! — Лицето й имаше такова свирепо изражение, че Джизал не би се учудил, ако в следващия миг забие вилицата си в очите на принца. Донякъде почувства облекчение, че той не е единственият с проблеми с жените.

— … о, да, невероятно представление! Всички говорят само за това! — продължаваше да нарежда Варуз.

Джизал започна да се върти от неудобство на стола си. Колко ли още ще продължи това мъчение? Усещаше, че се задушава. Огледа отново лицата около масата и с периферното си зрение улови отново подозрителния поглед на Глокта. За Джизал продължаваше да е трудно да устои на погледа му — било то на тържеството в негова чест или където и да е другаде. Какво има против него този сакат негодник?

 

 

Дребно, жалко нищожество. Не спечели честно. Не знам как, но го направи. Сигурен съм. Глокта отмести бавно поглед към срещуположната маса и съзря Баяз. Дъртият мошеник се разполагаше като у дома си. И той има пръст в тази работа. Заедно скалъпиха измамата. Успяха някак.

— Уважаеми лордове, дами! — Гласовете утихнаха, когато лорд-шамбеланът се изправи и се обърна към присъстващите. — От името на Негово величество, бих желал да приветствам всички с добре дошли на това скромно събиране. — Кралят се размърда леко, огледа се неразбиращо, примигна и пак затвори очи. — Естествено, поводът за това тържество е капитан Джизал дан Лутар, който съвсем наскоро добави името си в списъка на най-доблестните мъже в Съюза: победителите в ежегодния Турнир. — Няколко чаши бяха вдигнати и в залата се разнесе мърморене.

— Виждам сред събралите се тук някои от предишните победители в Турнира, много от които днес заемат важни държавни постове: лорд-маршал Варуз, командир Валдис от Кралските рицари вестители, ето там е майор Уест, отскоро в щаба на маршал Бър, разбира се. Дори аз самият бях победител навремето. — Той погледна издутото си шкембе. — Естествено, говоря за преди много време. — По масите премина учтив смях. Направи ми впечатление, че не бях споменат. Май не всички победители са за завиждане?

— Победителите в Турнира често се устремяват към велики дела — продължи лорд-шамбеланът. — И аз се надявам, всички ние се надяваме, това да бъде бъдещето и на младия ни приятел, капитан Лутар. — Аз лично се надявам противния шмекер да го сполети бавна и мъчителна смърт в Англанд. Наравно с останалите, Глокта вдигна тост за здравето на арогантния негодник, който сега седеше ухилен и се топеше от удоволствие.

Като си помисля само. Преди време и аз седях в същия този стол, ръкопляскаха ми, потупваха ме по гърба, завиждаха ми. Други мъже в помпозни дрехи, други изпотени от жегата лица, но иначе почти нищо не се е променило. Дали и моята усмивка е била така самодоволна? Не, разбира се. Аз бях още по-лош случай от него. Но поне спечелих заслужено.

Хоф така се бе надъхал, че не спря с тостовете чак докато бокала му не остана празен. После го плъзна по масата и поиска да бъде напълнен отново. Облиза устни и продължи.

— И сега, преди да бъде сервирана вечерята, имаме специално подготвена малка изненада от моя колега във Висшия съвет, архилектор Сълт. — При тези думи лорд-шамбеланът се стовари тежко в стола си и протегна празен бокал за още вино.

Глокта хвърли един поглед на Сълт. Изненада от архилектора? Лоши новини за някого.

Тежките червени завеси на сцената бавно се вдигнаха и разкриха възрастен мъж, легнал на дъските на сцената. Беше облечен в бели дрехи, нацапани с червено — имитация на кръв. Зад него имаше голямо платно, на което бяха нарисувани гора и звездно небе. То извика неприятни спомени у Глокта за стенописа в кръглата стая в избата на порутената къща на Северард при доковете.

На сцената излезе с плавна походка втори мъж: висок и слаб, с невероятно изящни черти. Главата му бе гладко избръсната и имаше къса, бяла брада, но Глокта веднага го позна. Йосиф Лестек, един от най-уважаваните актьори в града. Той изигра умело изненада при вида на окървавения труп.

— Ооо! — извика той и разпери ръце, изигравайки едновременно ужас и отчаяние. Имаше невероятно силен глас, от вика му гредите на покрива направо потрепериха. Доволен, че е успял да привлече вниманието на всички в залата, Лестек започна да рецитира репликите си, като не спираше да ръкомаха с ръце. Лицето му се изпълни с емоция.

Лежи на Ювенс тялото пред мен окървавено,

надеждите за мир навеки са сломени

на Канедиас от коварната ръка.

Смъртта му залез означава,

на ера цяла край поставя.

Възрастният актьор отметна назад глава и Глокта забеляза сълзи в очите му. Страхотен номер, да можеш да плачеш по поръчка. Една сълза се търкулна по бузата му и публиката затаи дъх. Той се обърна отново към тялото на земята.

Днес брат над брата вдигнал е ръка,

жестокост тъй коварна не познава на времето безкрайната река.

Звездите на небето да угаснат чакам аз,

да се отворят земните недра,

да плъзнат пламъци на ярост и на бяс.

Лестек падна на колене и заблъска с юмруци гърдите си:

О, съдба жестока,

в смъртта аз господаря си последвал бих с охота!

Кончината на мъж велик света стеснява

за всичките, кои след края му остават.

Скръбта и болката ще трябва те да носят,

но делото на тез пред тях да следват без въпроси.

Актьорът бавно вдигна поглед към публиката, изправи се на крака и огромната мъка на лицето му премина в твърда решителност.

На Създателя черната кула издига снага

със залостени здраво железни врата.

От стомана и камък издялана цяла

на нечувана сила би тя устояла.

Но за мъст аз готов съм да чакам!

Стоманата бавно в ръжда ще изгние,

ако трябва и с голи ръце аз скалата ще стрия.

О, да, аз за мъст съм готов и ще чакам!

Очите му проблеснаха. Заметна пелерината си и напусна сцената под бурните аплодисменти на публиката. Това беше съкратена версия на доста популярна пиеса, която често се поставяше в града. Макар и не така добре като това изпълнение. Глокта с изненада откри, че той самият ръкопляска. Добро изпълнение. Благородство, страст, власт. В пъти по-убедителен е от един друг мним Баяз, за когото се сещам.

Глокта се облегна назад, изпъна левия си крак под масата и се приготви да догледа представлението.

 

 

Логън гледа с изкривено от недоумение лице. Досети се, че това е от онези представления, за които беше споменал Баяз, но езикът му се стори доста непонятен, за да схване всичко.

Движеха се напред-назад, въздишаха тежко, ръкомахаха с ръце и нареждаха някак странно и напевно. Двама от тях трябваше да бъдат чернокожи, но всъщност си бяха нацапали лицата в черно. В друг момент от представлението онзи, който трябваше да е Баяз, шепнеше на някаква дама през затворена врата. Умоляваше я да му отвори, само дето вратата беше най-обикновена боядисана дъска насред нищото, а дамата бе момче в рокля. Много по-лесно би било, помисли си Логън, просто да заобиколи дъската и да си говорят направо.

Едно обаче веднага стана ясно — истинският Баяз не беше доволен. Логън усещаше как с всяка следваща сцена недоволството му расте. Щом достигна кулминацията си, Баяз заскърца със зъби, когато злодеят, едър мъж с ръкавица и черна превръзка на едното око, бутна момчето от бойниците на направена от дърво крепостна стена. Очевидно беше, че момчето трябваше уж да падне от много високо, но Логън го чу как тупна върху нещо меко, точно зад дървената преграда.

— Как смеят, мамка му? — изръмжа тихо истинският Баяз. Ако можеше, в този момент Логън би излязъл от залата, но за съжаление трябваше да се задоволи само с преместване на стола си към Уест, колкото се може по-далеч от гнева на Първия магус.

Сега фалшивият Баяз уж се биеше с онзи с ръкавицата и превръзката на окото, но всъщност двамата просто обикаляха един около друг и непрекъснато говореха. Накрая злодеят последва момчето през дървената палисада, но не преди противникът му да вземе от него един огромен златен ключ.

— Доста са разкрасили истинската случка — промърмори Баяз, докато двойникът му вдигна високо ключа и избълва няколко фрази. Към края на представлението Логън съвсем изостана с това, което ставаше, но успя да схване последната реплика, точно преди възрастният актьор да се поклони ниско.

На историята наша тук слагаме края

и вярвам наслада донесла ви тя е.

Желанието скромно наше това е.

— Как ли пък не — изсъска Баяз през зъби, докато се усмихваше широко и енергично ръкопляскаше.

 

 

Глокта проследи с поглед последните поклони на Лестек, преди завесата да се спусне пред него. Златният ключ блестеше в ръката му. Архилектор Сълт се изправи и аплодисментите стихнаха.

— Изключително съм щастлив, че скромното ни представление ви е допаднало — каза той и се усмихна към доволните лица около масите. — Не се съмнявам, че много от вас вече са гледали тази пиеса, но тази вечер тя е от особена важност. Капитан Лутар не е единственият, в чиято чест сме се събрали днес. Сред нас има и друг почетен гост. Самият главен герой в тази пиеса — Баяз, Първият магус! — Сълт се усмихна и изпъна ръка към мнимия магьосник в срещуположния край на залата. Разнесе се тихо шумолене, когато всички глави се завъртяха да погледнат към мястото, което сочеше Сълт.

Баяз отвърна на усмивката му.

— Добър вечер — поздрави той. Някои от присъстващите се разсмяха, вероятно в очакване представлението да продължи, но Сълт остана сериозен и това накара смеха им бързо да утихне. Настана неловко мълчание. Гробна тишина, бих казал.

— Първият магус — продължи Сълт. — От известно време той е отново тук, в Агрионт. Той и няколко негови… придружители. — Архилекторът погледна отвисоко белязания северняк, после отново самозвания магус. — Баяз. — Произнесе името бавно и направи пауза, за да попие то в главите на слушателите му. — Първата буква от азбуката на древния език. Първият чирак на Ювенс, първата буква от азбуката, прав ли съм, господарю Баяз?

— О, архилекторе — продължи да се усмихва възрастният мъж, — да не би да сте ме проверявали, а? Невероятно. Със сигурност е наясно, че наближава краят на играта му, но продължава да се придържа към ролята си.

Сълт остана невъзмутим.

— Мой дълг е да подлагам на обстойна проверка всичко и всекиго, който може да представлява опасност за краля и страната ми — заяви той.

— Възхищавам се на безпримерния ви патриотизъм. Не се съмнявам, че вашето разследване е потвърдило, че аз все още съм член на Висшия съвет, въпреки че столът ми седи празен от незапомнени времена. Също така, смятам, че ще е уместно да използвате обръщението лорд Баяз.

Хладната усмивка на Сълт дори не потрепна.

— И кога бе последното ви посещение тук, лорд Баяз? Струва ми се, че от човек, така силно свързан с нашата история, е съвсем логично да очакваме повече интерес през всичкото това време. Защо, ако смея да попитам, през вековете след раждането на Съюза, след управлението на Харод Велики, нито веднъж не сте ни посетили? Добър въпрос. Ще ми се да се бях сетил да го попитам точно това.

— О, направих го, няколко пъти. По време на управлението на крал Морлик Лудия, както и през последвалата гражданска война аз бях учител на младеж на име Арнолт. По-късно, когато Морлик бе убит и Камарата на лордовете издигна Арнолт на престола, служих при него като лорд-шамбелан. По онова време се представях под името Биаловелд. По-късно се върнах отново, по времето на крал Касамир. За него бях Золър и заемах вашия пост, архилекторе.

Глокта едва се сдържа да не ахне от възмущение, нещо, което на други около него не се удаде. Трябва да му се признае, няма срам. Биаловелд и Золър, двама от най-уважаваните служители на Съюза. Как смее? И все пак… В мислите му изникна портретът на Золър в кабинета на архилектора и статуята на Биаловелд на Кралския булевард. И двамата плешиви, със сурово изражение на лицето, брада… Какво си въобразявам? Майор Уест е започнал леко да оплешивява — това какво, прави ли го легендарен магьосник? Най-вероятно шарлатанинът предварително е подбрал двете плешиви фигури.

Междувременно Сълт поведе разговора в нова посока.

— Да ви питам друго, Баяз: според добре познатата ни история, дори Харод се е усъмнил във вас, когато преди всичките тези години сте го посетили за пръв път в тронната му зала. За да докажете възможностите си, тогава вие сте разцепили на две общата маса в залата. Да кажем, че и тази вечер сред нас има скептично настроени хора. Ще бъдете ли склонен на подобна демонстрация?

Колкото повече Сълт втвърдяваше тона, толкова по-пренебрежително го гледаше възрастният измамник. На последната нападка отвърна просто с небрежно махване с ръка.

— Това, за което настоявате, архилекторе, не е като да жонглираш или да рецитираш на сцената. Винаги съществува опасност и последствия. Освен това ще е жалко да развалям тържеството на капитан Лутар, като се перча наоколо, не мислите ли? Да не говорим каква загуба би било разрушаването на такава прекрасна мебел. Аз, за разлика от много други в наши дни, истински уважавам миналото.

Някои от гостите следяха с несигурни усмивки словесния дуел, може би все още с подозрението, че това е някаква добре замислена шега. Други, с повече акъл в главата, наблюдаваха със сериозни лица и се опитваха да преценят накъде отиват нещата и кой надделява за момента. Глокта забеляза, че върховният правозащитник Маровия има изключително доволен вид. Сякаш знае нещо, което ние не. Размърда се на стола си и фиксира с поглед плешивия самозванец. Нещата не се развиват според очакванията. Кога ще започне да се поти? Кога?

 

 

Пред Логън бе поставена купичка гореща супа. Това със сигурност бе предназначено за ядене, но той вече нямаше апетит. Може и да нямаше хал хабер от обноски и етикет на поведение, но един поглед му бе достатъчен, за да разбере кога назрява насилие. С всяка реплика между двамата възрастни мъже усмивките им се оттегляха, тонът им ставаше по-остър, а залата сякаш се свиваше и надвисваше по-близо отгоре им. Сега вече всички имаха тревожен вид — Уест, надменният младеж, който спечели играта с мечовете благодарение на шмекеруването на Баяз, треперещият недъгав, който дойде в стаята им да задава въпроси…

Логън усети как косъмчетата по тила му настръхват. От по-близката до него врата надзъртаха две фигури. Бяха облечени в черно и носеха черни маски. Погледът му се стрелна към другата врата. Там също имаше поне две такива фигури и нещо му подсказваше, че не са дошли да вдигнат съдовете. Бяха тук заради него. За него и за Баяз, сигурен беше. Човек не слага маска, освен ако не е замислил нещо тъмно. Реши, че няма как да се справи с толкова много врагове едновременно, но въпреки това незабелязано скри зад ръката си един от тъпите ножове на масата. Ако се опитат да го хванат, ще се бие. Не му трябваше много време, за да вземе такова решение.

Баяз, междувременно, започваше да се изнервя.

— Дадох ви всички доказателства, които поискахте, архилекторе!

— Доказателства! — Високият мъж, когото наричаха Сълт, се усмихна презрително. — Действате с прашни документи и думи! А това е по-скоро работа на някой сополив чиновник, не на легендарна историческа фигура! Някои биха казали, че магус без магия е просто досадно старче, което си вре носа там, където не му е работа! Ние сме във война и аз не мога да си позволя да рискувам! Споменахте архилектор Золър. Неговото усърдие в преследването на истината е добре познато и, сигурен съм, разбирате моето. — Той се наведе напред и се облегна на юмруци върху масата. — Покажете ни магия, Баяз, или ключа!

Логън преглътна напрегнато. Не му харесваше накъде отива работата, но пък и не познаваше правилата на тази игра. По някаква причина се бе доверил на Баяз и това трябваше да остане така. Малко бе късно за смяна на страните.

— Не искате ли да кажете още нещо? — попита Сълт и бавно понечи да седне на стола си. Усмивката се върна на лицето му, а очите му се извърнаха към една от вратите. Логън долови как маскираните фигури с нетърпение напираха напред, в очакване на знак да нахлуят. — Свършиха ли ви думите? Не пазите ли за последно още някой номер?

— Само още един. — Баяз бръкна в пазвата си и извади нещо навън — дълга тънка верижка. Един от маскираните направи крачка напред, явно очакваше оръжие, и ръката на Логън стисна силно дръжката на ножа. Тогава верижката излезе изцяло от ризата на Баяз и накрая й се показа просто цилиндър от тъмен метал.

— Ключът — каза Баяз и го поднесе към светлината на свещите. Металното парче дори не проблесна. — Няма такъв блясък като този в пиесата ви, но уверявам ви, това е истинският ключ. Канедиас никога не работеше със злато. Не обичаше красивите, а практичните неща.

— И смятате, че просто трябва да ви повярвам, така ли? — Устните на архилектора се изкривиха отново.

— О, не, разбира се. Ваше задължение е да подлагате на съмнение всекиго и ако позволите да отбележа, справяте се превъзходно. Днес времето напредна, така че ще отворя Кулата на Създателя утре сутрин. — Някой изпусна лъжицата си и тя издрънча на пода. — Ще трябва да има и свидетели, естествено, за да сте сигурен, че не правя някакви фокуси. Какво ще кажете за… — Зелените очи на Баяз обходиха масите. — … инквизитор Глокта и… новия ви шампион по фехтовка, капитан Лутар?

При споменаване на името му, сакатият се намръщи, а Лутар изглеждаше силно объркан. Архилекторът седна и презрителното му изражение се смени с такова на каменна невъзмутимост. Погледът му неколкократно премина от усмихнатото лице на Баяз към бавно поклащащото се парче метал на врата му и обратно. После погледна към една от вратите и едва доловимо поклати глава. Тъмните фигури се оттеглиха назад в сянката. Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и внимателно постави ножа обратно на масата.

Баяз се усмихна дружелюбно.

— Ама и вие, господарю Сълт, направо не може да ви се угоди — каза той.

— Смятам, че ще е уместно да използвате обръщението Ваше високопреосвещенство — изсъска Сълт.

— Така е, прав сте. Започвам да мисля, че няма да се успокоите, докато не счупя част от мебелировката, но понеже ще е жалко да разливам супата на хората… — разнесе се силен трясък и столът под архилектора се разцепи на парчета. Ръката на Сълт се стрелна нагоре и се вкопчи в бялата покривка на масата, секунда преди той да се просне ничком сред натрошеното дърво. Кралят подскочи и се събуди, гостите запримигваха недоумяващо и ахнаха от изненада. Баяз невъзмутимо посегна към лъжицата си.

— Супата е превъзходна — каза той и сръбна шумно.