Джо Абъркромби
Гласът на острието (37)

Никога не се обзалагай с магус

Логън седеше прегърбен на пейката и се потеше под жаркото слънце.

Смешното му облекло не помагаше по никакъв начин срещу жегата, нито пък имаше някаква друга полза от него. Кожената туника със сигурност не бе предвидена за седене, при всяко движение твърдата материя се забиваше болезнено в слабините му.

— Проклет парцал — изръмжа Логън и придърпа сигурно за двайсети път черната кожа. Кай също, изглежда, не се чувстваше много удобно в магьосническите си одежди — блестящите златни и сребърни символи допълнително подчертаваха болнавия му вид, правеха го по-блед, а очите му — по-изцъклени и насълзени. Цялата сутрин почти не бе обелил дума. От тримата единствено Баяз се забавляваше. Усмихваше се приветливо на тълпата по пейките около себе си, с лъснало под слънцето, загоряло теме.

Тримата ярко се открояваха сред превъзбудената публика, която явно не намираше компанията им за доста приятна. Въпреки че пейките бяха претъпкани и хората седяха, допрели рамене едни в други, никой не бе изявил желание да седне до тях и около магьосника и двамата му спътници се бе оформило празно пространство.

Шумът бе още по-смазващ за Логън и от жегата и близостта на тълпата. Ушите му пищяха. Полагаше огромни усилия да не ги запуши с ръце и да легне по корем под пейката. Баяз се наведе към него.

— Твоите дуели така ли изглеждаха? — Въпреки че устата му бе само на педя от ухото на Логън, магьосникът трябваше да крещи.

— Тц. — Дори когато Логън се би с Руд Три дървета и половината от армията на Бетод се бе наредила в голям полукръг около тях, а стените на Уфрит бяха препълнени със зяпачи, въпреки виковете, крясъците и думкането с оръжия по щитовете, публиката пак бе по-малко от половината на тази, събрала се днес на арената. Когато уби, а след това разфасова като прасе Шама Безсърдечния, го гледаха не повече от трийсет човека. Споменът го накара да примижи и потрепери. Спомни си как кълца ли, кълца, а после облизва пръстите си от кръвта под ужасения поглед на Кучето и смеха и окуражителните викове на Бетод. Стори му се, че усети отново вкуса на кръв в устата си, потрепери и я отри с ръка.

Толкова по-малко хора имаше там тогава, а толкова повече се решаваше в онзи дуел. От една страна, животът на биещите се, от друга, собствеността над земя, села и градове, бъдещето на цели кланове. Двубоят му с Тъл Дуру бе наблюдаван от не повече от стотина човека, но съдбата на целия Север се обърна в онзи кървав половин час. Ако тогава Буреносния го бе убил, дали нещата щяха да са същите, каквито са сега? Ако Дау Черния, Хардинг Мрачния или кой да е от останалите го бе върнал при пръстта, дали сега Бетод щеше да се кипри с голямата златна огърлица и да нарича себе си крал? Щеше ли този Съюз да е във война със Севера? От самата мисъл го заболя главата. Повече, отколкото от шума и жегата.

— Добре ли си? — попита го Баяз.

Логън измънка нещо и усети, че трепери, въпреки жаркото слънце. Защо са тук всички тези хора? Просто за забавление. Като се изключи Бетод, малцина биха се забавлявали да гледат дуелите на Логън.

— Това няма нищо общо с моите битки — прошепна тихо той.

— Какво казваш? — попита Баяз.

— Нищо.

Възрастният магьосник се усмихна отново, огледа тълпата и се почеса по късата брада.

— Кой, мислиш, ще победи?

Логън наистина нехаеше за това, но реши, че едно разсейване от спомените ще му дойде добре. Надникна в загражденията, недалеч от тях, където двамата мъже се подготвяха за дуела си. Единият от тях беше красивият, наперен младеж, когото бяха видели при портите на града. Другият беше доста масивен, с дебел врат и почти отегчено изражение на лицето.

— Не разбирам нищо от всичко това — вдигна рамене Логън.

— Моля? Ти? Кървавия девет? Първенецът на Бетод, спечелил в десет дуела? Човекът, от когото трепери целият Север? И нямаш мнение? О, със сигурност битката между двама души е същата и в твоята част на света!

Логън примижа с очи и облиза устни. Кървавия девет. Това име беше минало, но не толкова далечно, колкото му се искаше. Устата му още вкусваше соления, метален вкус — вкусът на кръв. Това, да докоснеш другия с острието си, и това, да го разсечеш на две в никакъв случай не бяха едно и също, но той отново погледна към мъжете в загражденията. Надменният младеж нави ръкавите на ризата си, наведе се и докосна с ръце върховете на ботушите си, после започна да извива вляво и вдясно тялото си от кръста на горе. Накрая завъртя ръце напред-назад като криле на вятърна мелница, под сериозния поглед на един възрастен воин в безупречна червена униформа. Един висок мъж с тревожно изражение на лицето подаде на младежа две тънки остриета, едното дълго, другото по-късо, и онзи ги завъртя пред себе си с невероятна скорост.

Противникът му стоеше, подпрян на дървената преграда на заграждението си, разтягаше врата си и се оглеждаше лениво, явно заникъде не бързаше.

— Кой кой е? — попита Логън.

— Надутият задник, когото срещнахме пред портата на Агрионт, се казва Лутар, а онзи, полузаспалият, е Горст.

Веднага стана ясно кой е любимецът на тълпата. Името на Лутар се открояваше в общата глъч и всяко негово движение с тънките оръжия бе възнаграждавано с окуражителни подвиквания и аплодисменти. Младежът изглеждаше бърз, пъргав и умен, но в отпуснатата стойка на едрия му противник имаше нещо страховито, нещо мрачно и смъртоносно се криеше зад тези тежки, притворени клепачи. При всичката бързина на Лутар, Логън би предпочел да се бие с него, вместо с Горст.

— Мисля, че Горст ще победи — каза той.

— Сериозно? — Очите на Баяз светнаха. — Какво ще кажеш за един малък облог?

Логън чу как до него Кай рязко и шумно пое въздух през стиснати зъби.

— Никога не се обзалагай с магус — прошепна чиракът.

Логън не взе присърце предупреждението.

— Че какво толкова имам аз, което мога да заложа? — попита той.

Баяз повдигна рамене.

— Е, тогава просто ей така, за едната чест?

— Хубаво, щом искаш. — Точно от това Логън никога не бе имал много, а и не се притесняваше, че може да изгуби и малкото му останала.

 

 

— Бремър дан Горст.

Оскъдните аплодисменти бяха погълнати от вълна от освиркване и гневни провиквания. Едрият като вол мъж се запъти с провлачена походка към една от точките в кръга. Тежките стоманени остриета се полюшваха небрежно в големите му длани. Между късо подстриганата му коса и яката на ризата, там, където трябваше да е вратът, се виждаше само едно масивно парче стегнат мускул.

— Грозно копеле — промърмори под носа си Джизал, докато проследяваше с поглед противника си. — Проклет глупав грозник. — Всичките му ругатни обаче не можаха да прозвучат достатъчно уверено, не можа да заблуди сам себе си. Видя как този човек в три дуела направи на пух и прах трима добри фехтовачи, за един от които хората говореха, че още не можел да става от леглото. През последните дни беше тренирал специално за противодействие на касапския стил на Горст: Варуз и Уест го налагаха с тежките дървени дръжки на метли, които той трябваше да избягва и парира. Провали се неведнъж в тази си задача и в момента все още изпитваше болка от получените наранявания.

— Горст — провикна се отново реферът с почти умолителен тон, в опит да измъкне поне някакви аплодисменти от публиката, но тя не искаше и да чуе. Освиркванията се засилиха и се смесиха с подигравки и заяждания в момента, когато Горст застана на точката си.

— Вол такъв!

— Връщай се във фермата и опъвай ралото!

— Бремър животното!

Докъдето му стигаше поглед, Джизал виждаше само хора. Всички бяха тук днес. Сякаш целият свят се бе събрал на арената. Всичкото простолюдие от града седеше по най-отдалечените краища на трибуните. Средните части преливаха от търговци, занаятчии и чиновници. Всеки мъж или жена от аристокрацията на Агрионт седеше в предните редове, от петите синове на дребните благородници до големците във Висшия съвет и Камарата на лордовете. Кралската ложа също бе пълна: кралицата, двамата принцове, лорд Хоф и принцеса Терез. Като никога, кралят дори не изглеждаше заспал, каква чест само. Ококорените му очи шареха наоколо с недоумение. Някъде там бяха бащата на Джизал и братята му, приятелите, офицерите от батальона му, кажи-речи всичките му познати. Надяваше се сред тях да е и Арди, да е дошла да го гледа…

Забележителна публика, спор няма.

— Джизал дан Лутар — изрева реферът. От безразборната глъч на тълпата се надигна буря от аплодисменти, цялата арена прогърмя. Виковете и крясъците отекнаха оглушително, чак болезнено в главата на Джизал.

— Давай, Лутар!

— Лутар!

— Убий това животно!

— Тръгвай, Джизал — прошепна в ухото му Варуз и го плесна по гърба, побутвайки го леко към кръга. — Успех!

Джизал вървеше като в мъгла. Шумът от трибуните блъскаше в ушите му и главата му напираше да се пръсне. Тренировките от изминалите месеци проблясваха в главата му. Бягането, плуването, тежкия стоманен прът. Спаринг-дуелите, гредата и безкрайното повторение на позиции. Наказанията, обучението, потта и болката. И всичко това, за да застане днес в този кръг. Всичко се сведе до четири от седем победи.

Джизал зае мястото си срещу Горст и се вгледа в притворените му очи. Те отвърнаха на погледа му, хладни, безразлични, сякаш гледаха към нещо зад него, без дори да го забелязват. Това го подразни и той опита да пропъди тази мисъл от главата си. Повдигна гордо благородната си брадичка, не трябва, не може да позволи на този глупак да го победи. Ще покаже на всички тези хора своето благородно потекло, уменията си, ще им покаже на какво е способен. Той е Джизал дан Лутар. Ще спечели този дуел и това е неопровержимата истина. Убеден бе в това.

— Начало!

Още първият замах го извади от равновесие. Разби увереността му, достойнството му, а за малко и китката му. Естествено, беше гледал как се дуелира Горст, ако това въобще можеше да се нарече фехтовка, очакваше атака с мощни удари, но нищо не можеше да го подготви за подобен съкрушителен сблъсък. Тълпата затаи дъх заедно с него, когато силата на удара го накара да залитне няколко крачки назад. Всичките му старателно изградени стратегии, всичките съвети на Варуз се изпариха. Лицето му се изкриви от шока и болката. Ръката му трепереше от мощния удар, ушите му пищяха от пронизителния звън на метала. Коленете му се разтрепериха и устата му зяпна.

Необнадеждаващо начало. Следващият замах на Горст последва веднага след първия и се стовари отгоре му с още по-голяма сила. Джизал отскочи встрани и увеличи дистанцията, като по този начин си осигури пространство и време. Време, за да измисли някаква тактика, нещо, с което да се противопостави на безмилостния порой от свистяща стомана. Но Горст не възнамеряваше да му предостави такава възможност. Той нададе поредното си гърлено ръмжене и нанесе следващия си невъзможен за париране удар.

Когато успяваше, Джизал лавираше между летящите остриета, когато не успяваше, ги парираше. Китките му започнаха да изтръпват от нескончаемия побой. Първоначално се надяваше Горст да се умори. Никой не можеше да върти тази тежка стомана по начина, по който той го правеше за дълго. Скоро чудовищното темпо ще си каже думата и здравенякът ще стане по-бавен, ще отпадне и остриетата му ще изгубят способността си да хапят така свирепо. Тогава Джизал ще се впусне в неуморно настъпление, ще изтощи докрай противника и ще го срази. Тълпата ще разцепи с крясък Агрионт. Класически пример за победа над привидно по-силен противник.

Само дето Горст не се умори. Този човек беше като машина. Няколко минути по-късно в притворените му очи още нямаше и най-малка следа от изтощение. В редките моменти, в които Джизал дръзваше да отмести поглед от оръжията и да го погледне в очите, той не забеляза в тях никаква емоция. Рапирата на Горст продължаваше да сече с широк замах, отново и отново, а кинжалът му винаги бе на безпогрешно точното място, за да отклони вялите контранападения на Джизал, когато въобще успяваше да промуши някое между засипващите го атаки. Мощта на ударите на Горст така и не отслабна, ръмженето му си остана все така гърлено и енергично. Останала без повод за аплодисменти, публиката започна сърдито да шуми. Джизал бе този, който пръв усети как краката му се забавят, как потта хвърчи от челото му и дръжките на оръжията се плъзгат в ръцете му.

Видя удара сякаш от цяла миля разстояние, но не можеше да направи нищо. Бе отстъпил докрай и сега бе на самата линия на кръга. Бе парирал удари, докато вече напълно не усещаше пръстите си. Този път, когато вдигна уморена ръка и парира със звън на стомана, един уморен крак се подхлъзна и Джизал излетя от кръга. Падна на една страна и кинжалът излетя от изтръпналите му пръсти. Главата му се тресна в земята и той усети скърцането на пясък в устата си. Падането бе едновременно болезнено и истински срам, но Джизал бе прекалено уморен и смазан, за да изпита кой знае какво разочарование.

— Една победа за Горст! — извика реферът. Оскъдните аплодисменти бяха смазани от мощно освиркване и подигравки, но едрият мъж сякаш не ги чуваше. Той затътри крака и с наведена глава застана в точката си. Вече предусещаше и следващата си победа.

Джизал бавно се обърна и застана на ръце и колене, и без да бърза да се изправя. Раздвижи изтръпналите си китки. Имаше нужда от малко време да си поеме въздух, да се подготви, да измисли стратегия. И Горст му го даде: стоеше в очакване, едър, мълчалив и неподвижен. Джизал изтупа пясъка от ризата си. Как да го бие? Как? Пристъпи бавно в точката си и вдигна остриетата.

— Начало!

Този път Горст го връхлетя още по-здраво. Размахваше рапирата си, все едно коси трева, и принуди Джизал да затанцува из целия кръг. Един от ударите му мина толкова близо отляво, че Джизал почувства раздвижването на въздуха покрай бузата си. Следващият мина също така близо, но отдясно. И тогава Горст замахна отстрани, като се целеше в главата му. Джизал видя пролуката. Сниши се под замаха и усети как острието на рапирата разроши косата му. Докато тежката стомана на Горст прелиташе над главата му и в завършващата фаза на удара почти закачи лицето на рефера, Джизал скъси дистанцията. Сега дясната страна на противника му бе напълно незащитена.

Джизал се хвърли напред, уверен, че най-после е направил своя пробив, предусетил изравняването на резултата. Но Горст пое с кинжала си промушващия удар на рапирата му и го отклони встрани. Двете остриета изстъргаха едно в друго и гардовете им щракнаха един в друг. Джизал яростно посече с късото си острие, но Горст съумя да парира и този удар. Незнайно как, рапирата му се издигна точно навреме и спря острието на Джизал на косъм от гърдите си.

За момент останаха така, със закопчани пред гърдите си оръжия и лица на педя едно от друго. Оголил зъби, Джизал ръмжеше като куче. Мускулите на лицето му се стегнаха в свирепа маска. Грубото лице на Горст не издаваше никакво напрежение. Изглеждаше като човек, който пикае: ангажиран с досадно и неприятно занимание, с което иска да приключи колкото се може по-скоро.

В този момент Джизал натисна с всичка сила, всеки добре трениран мускул на тялото му се напрегна: краката запъваха в земята, коремът напъваше да извърти ръцете, ръцете натискаха дланите, а те от своя страна стискаха с всичка сила дръжките на оръжията. Бе напрегнал всеки мускул и всяко сухожилие. Осъзнаваше, че е в по-добра позиция, Горст бе почти изваден от равновесие, само да успее да изтика здравеняка, само стъпка назад… поне инч още…

В същия момент Горст свали рамене, изръмжа и отблъсна Джизал назад. Метна го както дете захвърля омръзнала му играчка.

Джизал се запрепъва заднешком с широко отворени от изненада очи и уста. Стъпалата му отчаяно затърсиха опора и цялото му внимание се насочи към това да остане на крака. Чу как Горст изръмжа и с изненада видя острието на рапирата му отново да полита в широка дъга отстрани. В това положение не можеше и да помисли за избягване на удара с тяло, дори нямаше време за подобно движение. Лявата му ръка се вдигна инстинктивно, но дебелото, притъпено острие на Горст отнесе кинжала му като сламка и се заби в ребрата му. Ударът изкара въздуха от дробовете му с болезнен стон и ехото го повтори многократно в притихналата арена. Краката му се подкосиха и той се просна на тревата с разперени ръце. Дъхът му свистеше на пресекулки като пробит ковашки мех.

Този път нямаше никакви аплодисменти. Тълпата изля гнева си върху Горст и го засипа с освиркване, докато едрият мъж се връщаше в заграждението си.

— Проклет да си, Горст, изрод такъв!

— Ставай, Лутар! Ставай и нападай!

— Върви си у дома, животно такова!

— Проклет дивак!

Недоволните крясъци преминаха в неубедителни аплодисменти, когато Джизал се надигна от тревата. Цялата лява половина от тялото му изгаряше от болка. Ако в дробовете му имаше останал достатъчно въздух, сигурно би закрещял с пълно гърло. Въпреки всичките усилия, въпреки всичките тренировки, противникът му го превъзхождаше и Джизал осъзнаваше това. Призля му от мисълта, че догодина ще трябва да премине отново през всичките мъки. Положи всички усилия да не изглежда сломен, докато вървеше тромаво към заграждението си, но не успя да се сдържи да не се свлече от безсилие върху стола. Пусна очуканите си оръжия на земята и задиша тежко.

Уест се наведе над него и вдигна ризата му, за да огледа пораженията. Джизал погледна боязливо надолу. Очакваше да види огромна дупка в гърдите си, но вместо това видя само дълга, доста неприятна на вид, зачервена ивица напряко на ребрата, която вече започваше да се подува.

— Нещо счупено? — Маршал Варуз се надвеси над рамото на Уест.

Майорът докосна ребрата му и Джизал стисна очи, за да спре сълзите си.

— Не мисля, но, мамка му! — Уест захвърли ядосано кърпата. — Това ли наричаме красива игра? Няма ли някакво правило срещу такива тежки оръжия?

— Трябва само да са с еднаква дължина — поклати мрачно глава Варуз, — но за тежината няма ограничения. Така де, кой би искал да мъкне толкова тежки остриета?

— Е, вече е ясно кой! — тросна се Уест. — Дали да не прекратим дуела, преди онова копеле да му е отнесло главата?

Варуз се направи, че не го е чул. Наведе се към лицето на Джизал.

— Слушай ме сега. Имаш седем рунда! Четири от седем победи! Има още време!

Време за какво, помисли си Джизал, да ме разсече на две, въпреки притъпените остриета.

— Твърде силен е! — задъхано каза Джизал.

— Твърде силен? Никой не е твърде силен за теб! — извика Варуз, но дори сам не си повярва. — Има време! Можеш да го биеш! — Възрастният маршал засука мустаци. — Можеш да го победиш!

Но Джизал забеляза, че маршалът не предложи как точно да стане това.

 

 

За момент Глокта се притесни, че ще се задави, толкова силно се тресеше от смях. Опита да насочи мислите си към нещо различно от това как Джизал дан Лутар биваше размазван в кръга, но не успя. Видя го как примижава с очи, докато избиваше поредния удар на Горст. Откакто получи онзи удар в ребрата, лявата му половина не работеше добре и Глокта почти усещаше болката му. О, каква радост за очите ми е от време на време да виждам чуждото страдание. Публиката съвсем посърна, когато видя как Горст подгони с мощни атаки любимеца им из кръга. Само Глокта избухваше в сподавен кикот през стиснатите си венци.

Лутар беше бърз и действаше светкавично в момента, в който видеше връхлитащата стомана. Добър фехтовач е. Достатъчно добър, за да спечели Турнира в някоя по-посредствена година. Бързи крака и ръце, но умът му не сече достатъчно бързо. Не и колкото трябва. Прекалено предсказуем е.

На пръв поглед Горст изглеждаше пълната му противоположност. Размахваше бясно остриетата, привидно без всякакъв замисъл, но Глокта знаеше, че това не е така. Има напълно нов подход. По мое време фехтовката беше просто мушкай, мушкай и пак мушкай. На Турнира следващата година всички ще размахват и секат с такива тежки остриета. Замисли се дали навремето би победил Горст. При всички положения би било дуел, който си заслужава да видиш — далеч по-добър спектакъл от тази пародия.

Горст се справи с лекота с няколко неубедителни промушващи удара на Джизал и в следващия момент Глокта примижа, а тълпата извика възмутено, когато поредният му касапски замах почти отлепи краката на Лутар от земята. Сега Джизал бе притиснат до линията на кръга и нямаше как да избегне следващия страничен замах на тежката стомана, затова просто отскочи назад в пясъка.

— Три победи за Горст, нула за Лутар! — обяви реферът.

Глокта бе разтърсен от радостен кикот, когато ядосаният Лутар замахна яростно и удари с рапирата си земята, при което запрати пръски пясък наоколо. Лицето му бе пребледняло и представляваше жалка картина на самосъжаление. Майко мила, капитан Лутар, май отиваме на четири към нищо. Пълна загуба. Срам и позор. Може би това ще научи жалкото хленчещо нищожество на малко смирение. Един добър бой се отразява крайно благотворно на някои хора. Виж мен, например.

— Начало!

Четвъртият рунд започна точно както завърши третият. С Лутар, отнасящ здрав бой. Човекът се бе изчерпал откъм идеи, Глокта веднага го забеляза. Лявата му ръка реагираше бавно, движеше се болезнено, а краката му изглеждаха натежали. Нов зашеметяващ удар се стовари със звън върху рапирата му и го запрати, залитащ и задъхан, към границата на кръга. Сега Горст просто трябваше да натисне още малко. А нещо ми подсказва, че не е от хората, дето оставят недовършена работата си. Глокта взе бастуна си и се изправи. За никого не бе тайна, че краят наближава, и той не искаше да се окаже притиснат от разочарованата тълпа, когато всички едновременно станат да си вървят.

Тежката рапира на Горст полетя отвисоко към Лутар. Довършващият удар. Лутар нямаше друг избор, освен да опита да парира, а това неминуемо щеше да го изхвърли от кръга. Или да разцепи дебелата му глава. Да се надяваме на второто. Глокта се усмихна и се обърна да си върви.

Съвсем неочаквано, с крайчеца на окото си, мярна, че ударът пропуска целта. Горст примигна невярващо, когато дългото му острие се вкопа в тревата и изръмжа в момента, в който Джизал го посече странично в бедрото с кинжала си. И това недоволно ръмжене бе единственият израз на емоция, който гигантът бе показал днес.

— Победа за Лутар! — извика реферът след кратка пауза, без да съумее да прикрие изненадата си напълно.

— Не — промърмори Глокта, когато тълпата около него избухна в бурни аплодисменти. Не. През живота си се беше бил в стотици рундове и бе гледал може би хиляди, но никога не бе виждал нещо подобно. За пръв път виждаше толкова бърза реакция. Осъзнаваше, че Лутар е добър фехтовач. Но никой не е чак толкова добър. Проследи със сериозно изражение как двамата финалисти излизат от загражденията си след втората почивка.

— Начало!

Лутар бе нов човек. Атакува фронтално, започна да преследва Горст със светкавични промушващи удари и не му даваше никаква възможност да замахне. Сега едрият изглеждаше на предела на възможностите си: парираше и лавираше между ударите, като отчаяно се стараеше да поддържа безопасна дистанция. Сякаш по време на почивката тайно бяха измъкнали Лутар от арената и го бяха заменили с напълно различен човек: по-силен, по-бърз и далеч по-уверен негов двойник.

Така дълго лишена от повод за ликуване, публиката се дереше с цяло гърло. Но Глокта не споделяше всеобщия ентусиазъм. Става нещо тук. Нещо не е наред. Обиколи с поглед лицата на седящите около него, но по всичко личеше, че никой друг не вижда нищо нередно. Виждаха само онова, което им се искаше, а именно как Лутар хвърля страхотен и напълно заслужен пердах на грозния касапин. Глокта зашари с очи по пейките на трибуните, без да знае какво точно търси.

Баяз, самозваният магьосник. Седеше на един от предните редове, изцяло погълнат от дуела, без да изпуска от очи двамата финалисти. До него седяха „чиракът“ му и белязаният северняк. Изглежда никой не забелязваше какво става, погледите на всички бяха вперени в кръга и двамата фехтовачи, но Глокта видя. Разтри очи и отново погледна.

Нещо не е наред.

 

 

— Едно е ясно за Първия магус, че е долен шмекер — изръмжа Логън.

Ъгълчето на устата на Баяз се повдигна в лукава усмивка, докато попиваше потта от челото си.

— Че кой твърди обратното? — каза той.

Лутар отново имаше неприятности. Сериозни, при това. При всяко следващо париране остриетата му поддаваха все повече, захватът на дръжките му отслабваше с всяка секунда. При всяко следващо избягване на ударите на Горст, той се приближаваше все повече към края на пожълтялата трева.

И тогава, когато всичко изглеждаше предрешено, Логън забеляза с периферното си зрение как въздухът над раменете на Баяз затрептя, точно както стана на пътя, малко преди дърветата да избухнат в пламъци, и усети същото, странно обръщане на стомаха си.

Изненадващо, Лутар си възвърна силите. Спря следващия смазващ удар с гарда на късото си острие. Само преди секунда подобен замах с лекота би избил кинжала от ръката му, но сега задържа за секунда оръжието на противника си, след което с вик го отблъсна мощно назад и светкавично премина в нападение.

— Ако на север те хванат да мамиш в дуел — изръмжа Логън и поклати глава, — разпарят ти корема на кръст и ти разпиляват червата.

— Имам късмет, тогава — промърмори Баяз през зъби, без да откъсва очи от кръга, — че вече не сме в Севера. — По главата му отново бяха избили едри капки пот и част от тях се стичаха на струйки по лицето му. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци и трепереха от напрежение.

Лутар нанасяше удар след удар, остриетата му се сляха в блестящи, сребристи дъги. Горст ръмжеше и парираше ударите, но сега Лутар бе прекалено бърз и силен за него. Подгони го безмилостно из кръга като побесняло куче, надушило кръв.

— Скапан измамник — отново изръмжа Логън, когато рапирата на Лутар изсвистя и остави ярка червена резка на бузата на Горст. Капки кръв пръснаха в публиката отляво на него и трибуните избухнаха в овации. Това, макар и бегла, бе прилика с неговите дуели. Обявяването на равенство в резултата от рефера бе почти напълно заглушено от тълпата. Горст се намръщи леко и докосна раната на бузата си.

Логън чу сред общата глъч тихия глас на Кай.

— Никога не се обзалагай с магус…

 

 

Джизал знаеше, че е добър, но дори и на сън не си бе представял, че е чак толкова добър. Беше бърз като котка, повратлив като муха и силен като мечка. Ребрата вече не го боляха, китките също, и най-малката следа от умора и неувереност го бяха напуснали. Беше безстрашен, неповторим, недостижим. Овациите кънтяха около него и въпреки това той успяваше да чуе всяка дума, да забележи всяка подробност по лицата на хората в тълпата. Сърцето му сякаш изпомпваше огън във вените му, дробовете му сякаш можеха да вдишат и облаците от небето.

По време на почивката дори не седна, толкова огромно бе нетърпението му да се върне в кръга. Самата идея за стола в заграждението го обиждаше. Не чуваше какво му казват нито Варуз, нито Уест. И двамата в момента не означаваха нищо за него. Просто две дребни човешки фигурки долу в нищото, които гледаха нагоре в него, с пламнали от възбуда и смайване лица, точно както и трябва да бъде. Той е най-великият фехтовач, живял някога.

А онзи сакат инквизитор дори нямаше представа колко прав се бе оказал: да, Джизал просто трябваше да поиска нещо, за да се получи то — каквото и да бе. Усмивката не слезе от лицето му, докато се връщаше с танцуваща походка към точката си в кръга. Ликуващата тълпа го накара да се засмее. Усмихна се на Горст, докато заставаше срещу него. Всичко си беше на мястото. Ленивият поглед, притворените клепачи над тънката червена драскотина, която Джизал му бе направил, но сега имаше нещо ново: следа от шок, предпазливост и респект. И с право.

В момента нямаше нищо на света, което той, Джизал, да не е в състояние да постигне. Той е недосегаем. Той е недостижим. Той е…

— Начало!

… отново на дъното. Болката го прониза отляво и го накара да се захласне. Внезапно пак се почувства изплашен, уморен и слаб. Горст изръмжа и отприщи пороя от смазващи удари, разтърси остриетата в ръцете на Джизал, подгони го като подплашен заек из кръга. Надмощието на Джизал, хладнокръвието му, бързината на ума — нямаше ги; а атаката на Горст беше по-свирепа отвсякога. Обзе го отчаяние. В следващия момент рапирата му бе избита от изтръпналите пръсти, полетя във въздуха и издрънча в дървената преграда на загражденията. Джизал бе свален на колене. Тълпата притаи дъх. Всичко свърши…

… Но не още. Острието на Горст се спускаше в плавна парабола. Довършващият удар. Но някак бавен. Много, много бавен, сякаш стоманата разсичаше не въздух, а мед. Джизал се усмихна. Нямаше проблем да парира с кинжала. Силата му се възвърна. Той скочи на крака и блъсна Горст със свободната си ръка. Изби следващия му удар, и следващия, и следващия, кинжалът му вършеше работата на две оръжия, при това без никакво затруднение. Цялата арена бе потънала в тишина, нарушавана единствено от сблъсъка на стомана. Кинжалът му летеше, вляво, вдясно, Джизал дори не успяваше да го следи с очи, не, дори мисълта му бе по-бавна. Сякаш острието направляваше него, а не обратното.

С писък на метал, кинжалът на Джизал изби рапирата от ръката на Горст, после с рязък замах отстрани стори същото с кинжала му. За момент сякаш всичко замръзна. Застанал на самата граница на кръга, напълно обезоръжен, едрият мъж вдигна очи към Джизал. Публиката мълчеше.

Джизал бавно вдигна късото си острие, сега то сякаш тежеше цял тон, и леко докосна с него гърдите на Горст.

— Ха — каза тихо здравенякът и го погледна учудено.

Трибуните избухнаха в оглушителни аплодисменти. Шумът се надигаше сякаш до безкрай и обливаше на вълни Джизал. Сега, когато всичко свърши, той се почувства изцеден като никога досега. Затвори очи, олюля се, кинжалът се спусна надолу и се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джизал падна на колене, беше на предела на силите си. Усещаше се така, все едно в рамките на последната една минута бе изразходвал енергия за цяла седмица. Дори стоенето на колене му изглеждаше като непосилна задача, но се страхуваше, че ако падне, никога повече няма да стане.

Тогава усети как нечии силни ръце го хващат под мишниците и го вдигат във въздуха. Високо горе, шумът на тълпата бе още по-силен. Отвори насълзените си очи, но видя единствено пробягващи в кръг размазани цветове. Главата му кънтеше. Усети, че е върху нечии рамене. Видя една подстригана до кожа глава. Горст. Здравенякът го бе вдигнал във въздуха като горд баща, който показва на многолюдната тълпа сина си. Той му се усмихваше с голямата си, грозна усмивка и Джизал усети, че макар и против волята си, също се усмихва. Странен момент.

— Победител Лутар! — извика напълно безсмислено и почти недоловимо реферът. — Победител Лутар!

Постепенно овациите преминаха в ритмично скандиране.

— Лутар! Лутар! Лутар!

Цялата арена кънтеше. Главата на Джизал се замая. Беше като пиян. Опиянен от победата. Опиянен от себе си.

Когато скандиранията започнаха да отслабват, Горст го свали обратно на земята.

— Ти ме победи — каза той с широка усмивка на лице. Гласът му бе неочаквано мек и висок, почти като на жена. — Честно и справедливо. Искам да бъда първият, който ще те поздрави. — Той сведе почтително голямата си глава, усмихна се отново и разтри драскотината на бузата си, без следа от наранени чувства. — Заслужи си победата — добави Горст и подаде ръката си.

— Благодаря — отвърна Джизал с вяла усмивка, удостои лапата на противника си с мимолетно ръкостискане и се отправи към загражденията. Мамка му, естествено, че бе заслужил победата, и проклет да е, ако позволи на това копеле да се облива с неговата слава и секунда повече.

— Каква смелост, момчето ми, какъв кураж! — бръщолевеше превъзбудено Варуз и го шляпаше по гърба, докато Джизал вървеше с огъващи се колене към стола. — Знаех си, че можеш да се справиш!

Уест се усмихна, докато му подаваше кърпата.

— За този дуел ще се говори с години — каза той.

Надойдоха още хора да поздравят Джизал. Множество усмихнати лица се надвесиха над преградите на заграждението, сред тях видя това на баща си, сияещ от гордост.

— Знаех, че ще успееш, Джизал! Никога не съм се съмнявал! Нито за секунда! Каква чест донесе на семейството си!

Джизал забеляза, че най-големият от братята му не изглежда много доволен. Въпреки триумфа на Джизал, той стоеше там, с обичайното си отегчено изражение на лицето и както личеше, се пръскаше от завист. Скучен, завистлив негодник, помисли си Джизал, не може ли поне за ден да се радва на успехите на собствения си брат?

— Може ли и аз да поздравя победителя? — Джизал дочу нечий глас зад рамото си. Беше онзи идиот от портата, същият, когото Сулфур нарече свой господар. Същият, който се представи като Баяз. Цялото му теме бе плувнало в пот, лицето му бе пребледняло, а очите дълбоко хлътнали. Сякаш и той самият току-що бе изиграл седем рунда срещу Горст. — Чудесна работа, млади приятелю, беше почти… магическо представление.

— Благодаря — отвърна тихо Джизал. Не знаеше нито кой е този човек, нито какво преследва, но въпреки това изпита сериозно недоверие към него. — Съжалявам, сега трябва да…

— Разбира се. По-късно пак ще поговорим. — Имаше нещо смущаващо в начина, по който го каза, все едно предстоящият им разговор бе неизбежен и той лично се бе погрижил за това. Обърна се и изчезна в тълпата. Тогава Джизал забеляза баща си, погледът му проследи оттеглящия се плешив странник, а лицето му бе силно пребледняло, сякаш току-що бе видял призрак.

— Познаваш ли го, татко?

— Аз…

— Джизал! — Развълнуваният Варуз го сграбчи за ръката. — Ела! Кралят иска да те поздрави! — Той го откъсна от семейството му и го повлече след себе си към кръга. Докато прекосяваха пожълтялата трева, станала сцена на победата на Джизал, публиката отново започна да аплодира. Лорд-маршалът прегърна бащински Джизал през раменете и се усмихна на тълпата, все едно аплодираха него. Явно всички днес искат частица от славата му, реши Джизал и ловко се изплъзна от прегръдката, когато започнаха да се изкачват към кралската ложа.

Пръв пред тях застана по-малкият син на краля, принц Рейнолт. Беше скромно облечен, беше вежлив и с честно лице. Въобще не приличаше на кралска особа.

— Браво! — извика той, надвиквайки рева на публиката. Радостта му от победата на Джизал изглеждаше напълно непресторена. — Добра работа!

По-големият му брат бе по-многословен.

— Феноменално! — изкрещя принц Ладисла. Златните му копчета ярко проблясваха на слънцето. — Превъзходно! Невероятно! Впечатляващо! За пръв път виждам нещо подобно! — Джизал се усмихна и почтително сведе глава. Докато минаваше покрай него, принцът го шляпна силно по гърба. — Въобще не се съмнявах, че ще успееш! Казах ти, че ти си моят човек!

Принцеса Терез, единствената дъщеря на великия херцог Орсо, владетел на Талинс, наблюдаваше Джизал с тънка, надменна усмивка и вяло потупваше с два пръста дланта си — само толкова ентусиазъм можеше да си позволи в аплодирането. Брадичката й бе така високо вирната, че сигурно изпитваше болки във врата. Позата й сякаш казваше на Джизал, че за него трябва да е истинска чест да бъде удостоен макар и само с един поглед от принцесата, чест, която не ще може да оцени напълно, нито пък напълно заслужава.

Най-накрая Джизал стигна до трона на Гуслав V, върховен крал на Съюза. Главата му бе клюмнала настрани под тежестта на блестящата корона. Подпухналите му бледи пръсти потрепваха върху пурпурната коприна на пелерината му и приличаха на тлъсти, бели, голи охлюви. Очите му бяха затворени и гърдите му бавно се издигаха и спускаха. Провисналите му устни тихо пръхтяха при всяко издишване и от тях по брадата му се стичаха лиги, които се смесваха с потта от тлъстините на шията му и така образуваха голямо тъмно петно на високата му яка.

Джизал не можеше да повярва, че така изглежда кралското величие.

— Ваше величество — прошепна лорд Хоф, но държавният глава не реагира. Кралицата наблюдаваше отстрани, изпъната като струна, с неподвижна, безизразна усмивка на силно напудреното й лице. Джизал не знаеше накъде да погледне и сведе очи към прашните върхове на ботушите си. Лорд-шамбеланът шумно се покашля. Под потната тлъстина на бузата на краля потрепна мускул, но Негово величество отново не се събуди. С мъчително изражение на лицето Хоф се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи и мушна с пръст кралските ребра.

Кралят подскочи, клепачите му рязко се отвориха и той се вторачи в Джизал с обезумял поглед на кървясалите си, насълзени очи.

— Ваше величество, това е капитан…

— Рейнолт! — възкликна кралят. — Моят син!

Джизал преглътна притеснено и се помъчи да не спира да се усмихва. Изкуфелият старец го обърка с по-малкия си син. Като капак на всичко, въпросният принц стоеше само на няколко крачки от него. Каменната усмивка на кралицата леко потрепна. Съвършените устни на принцеса Терез се изкривиха в презрителна усмивка. Лорд-шамбеланът се покашля неловко.

— Ъъъ, не, Ваше величество, това е…

Твърде късно. Без всякакво предупреждение, кралят се надигна мъчително и обгърна Джизал в сърдечна прегръдка. Тежката му корона се килна на една страна и един от инкрустираните й със скъпоценни камъни върхове за малко да извади окото на Джизал. Лорд Хоф зяпна от изненада. Двамата принцове се облещиха. Джизал не успя да потисне безпомощното изражение на лицето си.

— Моят син! — продължи да бръщолеви кралят със задавен от вълнение глас. — Рейнолт, така се радвам, че се върна! Когато аз напусна този свят, Ладисла ще има нужда от теб. Той е толкова слаб, а короната тежи ужасно! Ти винаги си бил по-подходящият да я носиш! Такава тежест е! — изхлипа той на рамото на Джизал.

Това беше истински кошмар. Ладисла и Рейнолт се спогледаха с недоумение, после извърнаха ужасени лица към баща си. Терез изгледа надменно и с нескрита неприязън бъдещия си свекър. Нещата отиваха на много по-зле. Какво се прави в такава ситуация, замисли се Джизал? Дали имаше някакъв установен етикет за подобни моменти? Той неловко потупа краля по гърба. Не му дойде друго наум. Какво трябваше да направи — да тръшне обратно в трона изкуфелия старец пред очите на половината му поданици? Идеята го изкуши.

За късмет, тълпата възприе прегръдката на краля като израз на възхищението му от уменията на Джизал и заглуши безсмислените брътвежи с нова вълна от аплодисменти. Никой извън кралската ложа не чу думите на краля. Публиката не успя да схване цялостната картина — Джизал бе напълно уверен в това — на най-неловката ситуация, в която някога бе изпадал.