Джо Абъркромби
Гласът на острието (36)

Семето

— Как си, Санд?

Полковник Глокта отвори очи. В стаята беше тъмно. Проклятие, ще закъснее!

— Проклятие! — извика той, отметна енергично завивката и скочи от леглото. — Закъснявам! — Грабна униформените си панталони, обу ги и започна да закопчава колана си.

— Не се безпокой за това, Санд! — Гласът на майка му бе едновременно успокояващ и нетърпелив. — Къде е Семето?

Глокта сбърчи чело, докато напъхваше ризата в панталоните си.

— Нямам време за глупости, майко! Защо винаги мислиш, че знаеш какво е най-добре за мен? — Огледа се за оръжието си. — Във война сме!

— Така е. — Глокта изненадано вдигна поглед. Гласът бе на архилектор Сълт. — В две войни. Едната се води със стомана и огън, но под нея има друга — стара война, тече от години. — Глокта се намръщи. Как може да обърка майка си с този празнодумец? И не на последно място, какво търси той в стаята му? Седи си на стола пред леглото му и дърдори за някакви стари войни?

— Какво търсиш ти в стаята ми? — изръмжа Глокта. — И какво си направил със сабята ми?

— Къде е Семето? — Отново женски глас, но не този на майка му. Нечий друг. Непознат глас. Той примижа в мрака, напрягайки очи да види кой седи в стола. Успя само да различи нечии неясни очертания, но сянката бе твърде дълбока, за да види повече.

— Коя си ти? — попита строго Глокта.

— Коя бях аз? Или какво съм аз? — Фигурата се размърда и стана плавно от стола. — Аз бях една търпелива жена, но вече дори не съм жена. Дългите години изчерпаха докрай търпението ми.

— Какво искаш? — Гласът на Глокта потрепери и прозвуча пискливо и несигурно. Той отстъпи назад.

Фигурата пристъпи напред и попадна в снопа лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Беше жена, слаба и грациозна, но лицето й продължаваше да бъде засенчено. Глокта бе обзет от внезапен порив на страх. Залитна назад към стената и протегна ръце да се предпази от жената.

— Искам Семето. — Една бледа ръка се протегна и приближи неговите. Докосването й беше нежно, но студено. Студено като камък. Глокта се разтрепери, не можеше да си поеме въздух. Стисна очи. — Нуждая се от него. Не можеш да си представиш колко силна е нуждата ми. Къде е то? — Пръстите придърпаха дрехите му, затършуваха пъргаво и бързо, опипваха, търсеха, мушкаха се в джобовете, под ризата, докосваха кожата му. Студени. Хладни като стъкло.

— Семето? — изхлипа Глокта, скован от ужас.

— Знаеш за какво говоря, недъгав човеко. Къде е?

— Създателят падна… — прошепна той. Дори не разбра откъде изникнаха думите му.

— Знам това.

— … в пламъци, в пламъци…

— Бях там. — Лицето бе достатъчно близо, за да усети по кожата си дъха му. Хладен. Студен като слана.

— … той падна на моста пред кулата…

— Да, помня.

— … те търсиха Семето…

— Да… — нашепваше подканящо гласът в ухото му. — Къде е то? — Нещо докосна лицето му, бузата, клепача на едното око, беше меко и лигаво. Език. Студен. Студен като лед. Побиха го тръпки.

— Не знам! Не можаха да го открият!

— Не можаха? — Около шията му се обвиха пръсти. Стиснаха, смачкаха гръкляна му и изстискаха въздуха навън. Студени. Студени като желязо и точно толкова твърди. — Мислиш си, че познаваш болката, така ли, недъгав човеко? Нищо още не си видял! — Гласът изстърга в ухото му и го обгърна с леден дъх. Железните пръсти продължаваха да стискат гърлото му. — Но аз мога да ти покажа! Мога да ти покажа!

Глокта изкрещя, заизвива тяло, започна да се бори. Успя да стане и за момент остана прав, замаян. Тогава кракът му поддаде и той политна. Стаята се завъртя и Глокта се блъсна в дъските на пода с оглушителен трясък. Едната му ръка остана превита под него, главата му изтропа на дъските.

Вкопчи се в крака на леглото и напрегна сили да се изправи. Подпря се на стената и забута нагоре, хриптеше, останал без дъх. Едва събра смелост да извърне обезумелите си от ужас очи към стола пред леглото. Сноп лунна светлина прорязваше тъмнината и падаше върху измачканите завивки и полираната седалка. Празен.

Глокта огледа останалата част от стаята. Очите му привикваха към мрака и обхождаха всяко тъмно кътче в помещението. Нищо. Празна. Сън.

В този момент, след като лудото препускане на сърцето му отслабна и накъсаното му дишане се успокои, дойде болката. Главата му затуптя, кракът му направо пищеше, ръката му тръпнеше притъпено. Усети вкуса на кръв в устата си. Очите му бяха насълзени и щипеха, а стомахът му се преобръщаше. Глокта изскимтя и подскочи на един крак към леглото. Строполи се върху осветения от луната дюшек. Беше облян в студена пот.

Откъм вратата долетя настойчиво чукане.

— Господине? Добре ли сте? — той чу гласа на Барнам зад нея, последван от ново почукване. Лошо. Заключена е. Винаги е заключена. Не мисля, че ще мога да помръдна. Фрост ще трябва да я разбие отново.

Изненадващо, вратата се отвори и Глокта засенчи очите си с ръка срещу внезапно нахлулата в стаята светлина от лампата в ръцете на прислужника.

— Добре ли сте?

— Паднах — промърмори Глокта. — Ръката ми…

Възрастният прислужник застана до леглото, взе внимателно в ръце пострадалата ръка на Глокта и повдигна ръкава на нощницата му. Глокта изкриви лице от болка. На предмишницата му имаше голямо зачервено петно, което започваше да се подува. Барнам цъкна с език.

— Не мисля, че е счупена — каза той, — но ще доведа доктора, за всеки случай.

— Да, добре. — Глокта отпрати прислужника със здравата си ръка. — Доведи го.

Проследи с поглед прегърбения прислужник, докато забързан излизаше от стаята. Чу скърцането на дъските по тесния коридор и надолу по стълбите. Чу и затръшването на входната врата. После стана тихо.

Погледна към свитъка, който бе взел от професора историк. Стоеше си, стегнато навит на тоалетната масичка в очакване да бъде отнесен на архилектор Сълт. Създателят падна в пламъци. Стовари се върху моста под кулата. Странно, как така нещата от реалността навлизат в сънищата. Проклетият северняк и нощната му посетителка. Жена. Студ. Това ще да е причината за този сън.

Глокта разтри леко пострадалата си ръка и натисна внимателно подутината с пръсти. Нищо. Просто сън. И въпреки това, нещо не спираше да го гложди отвътре. Погледна към вратата. Все още в ключалката, ключът блестеше жълтеникав на светлината от лампата. Отключена, въпреки че съм сигурен, че я заключих. Няма как да не съм. Винаги го правя. Глокта погледна празния стол. Какво каза онзи идиот, чиракът? Магията идва от Другата страна. От долния свят. Адът.

Някак странно, в този момент, след този сън, не му бе така трудно да повярва. Беше сам и отново го обзе страх. Протегна здравата си ръка към стола. Отне му цяла вечност да го достигне. Трепереше и се тресеше, но пръстите му докоснаха дървото. Хладно, но не студено. Не е студен. Няма нищо тук. Бавно отдръпна ръка и я прибра към тялото си. Нищо. Празен.

Сън.

 

 

— Какво се е случило с вас?

Навъсен, Глокта прокара език по венците си.

— Паднах от леглото — каза той и небрежно разтри китката си през превръзката. Само допреди секунда го болеше ужасно, но гледката пред очите му изтика болката на заден план. Можеше да е по-зле. Много по-зле. — Грозна картинка. Доста грозна.

— Напълно сте прав. — Наполовина скритото лице на Северард беше изкривено от погнуса. — Насмалко не повърнах, като го видях. Аз!

Облегнат на ствола на едно дърво, Глокта отмести с бастуна си част от папратта и надникна отдолу към усуканата маса от накълцаната плът.

— Сигурни ли сме, че е мъж?

— Може да е жена. Със сигурност е човек. Това там е стъпало.

— А, вярно. Как е било открито тялото?

— Онзи там го е открил. — Северард кимна с глава към един градинар, който седеше недалеч, пребледнял, пред локва засъхващ бълвоч в тревата. — Точно тук, сред дърветата. Изглежда онзи, който е сторил това, е искал да го скрие в храстите. И се е случило неотдавна. Трупът е пресен. Прав си — почти не мирише и са го накацали едва няколко мухи. Съвсем пресен, сигурно е от през нощта. Можеше с дни да не бъде открит, ако някой не беше поръчал да се окастрят тези дървета. Спирали слънцето, или нещо такова. Виждал ли сте подобно нещо?

Глокта вдигна рамене.

— В Англанд, преди ти да дойдеш. Един от затворниците се опита да избяга. Силите му стигнаха само за няколко мили, преди да го довърши студът. После мечките се бяха погрижили за трупа. Беше грозна картина, но далеч не така отвратителна като тази.

— Не мога да си представя какво е да измръзнеш до смърт, не и в нощ като последната. Беше горещо като в ада.

— Ммм — каза Глокта. Ако приемем, че адът е горещ. Аз винаги съм си мислел, че е студен. Студен като лед. — При всички положения, в Агрионт има няколко мечки. Някаква представа за самоличността на това… — Той посочи с бастуна си към останките в храстите — … на този човек?

— Никаква.

— Някой да липсва? Някой да е обявен за изчезнал?

— Аз поне не знам за такъв.

— Значи нямаме никаква представа коя е жертвата, така ли? Защо тогава такъв интерес? Нямаме ли си някой магус самозванец, когото да следим?

— Именно. Новите им стаи са ей там. — Облечената в ръкавица ръка на Северард посочи сградата на не повече от двайсет крачки от мястото. — Следих ги, когато изникна този проблем.

— Разбирам. — Глокта го погледна озадачено. — Предполагаш, че има връзка с тях, така ли? — Практикът повдигна рамене. — Тайнствени посетители посред нощ, отвратителни убийства на самия им праг? Май нашите гости привличат около себе си бедите, както лайното — мухи.

— Хм — каза Северард и пропъди една муха. — Поразрових се за другото, което ми бяхте поръчали. Банкерите. Валинт и Балк.

Глокта вдигна поглед.

— Така ли? И?

— Не открих много. Стара банка. Много стара и много уважавана. Репутацията им сред търговците е непоклатима. Имат клонове из Мидърланд, Англанд, Старикланд, Уестпорт и Дагоска, че дори и извън Съюза. Влиятелни хора са, няма спор. Всякакви хора им дължат пари. Странно обаче, изглежда никой не познава лично нито Валинт, нито Балк. Но пък, кой ги знае банките? Обичат тайните. Искате ли да разровя по-надълбоко?

Може да е опасно. Много опасно. Задълбаеш ли много навътре, може да се окаже, че дълбаеш собствения си гроб.

— Не. По-добре да не задълбаваме. Засега. Но не спирай да се ослушваш.

— Ушите ми са вечно наострени, шефе. Между другото, за кого сте в Турнира?

Глокта погледна въпросително практика.

— Как можеш да мислиш за подобни неща с това пред очите?

Практикът повдигна рамене.

— Че какво му пречи? — попита той. Глокта погледна отново усуканото тяло. Ами да, какво му пречи, по-лошо няма накъде да стане. — Е, хайде де, Лутар или Горст?

— Горст. Надявам се да накълца на парчета онова нагло копеле.

— Сериозно ли? Хората разправят, че бил просто един тромав вол, ама извадил късмет да стигне до финала.

— Е, аз пък казвам, че е истински гений — каза Глокта. — След някоя и друга година всички ще се дуелират като него, ако въобще това ще може да се нарече фехтовка. Помни ми думата.

— Горст, а? Може пък да направя малък залог за него.

— Няма да сбъркаш. Междувременно, по-добре събери тази пихтия и я отнеси в Университета. Вземи Фрост да ти помогне, той има здрав стомах.

— В Университета?

— Е, не можем просто да я оставим тук. Някоя изтънчена дама, излязла на разходка, ще си докара приличен шок. — Северард се изхили. — Освен това, май познавам точно човека, който би могъл да хвърли малко светлина върху тази загадка.

 

 

— Доста интересна находка, инквизиторе. — Професорът медик спря работа и вдигна поглед към Глокта. Едното му око беше огромно, уголемено многократно зад увеличителното стъкло, прикрепено на челото му — Наистина, много интересна находка — промърмори той, надвеси се отново над трупа с инструменти в ръце и продължи да ровичка из кървавата плът.

Глокта огледа лабораторията и устните му се изкривиха от отвращение. Три от четирите стени бяха опасани с рафтове, по които бяха наредени различни по размер буркани, в които, като мариновани, плуваха всякакви парчета месо. Някои от тях Глокта успя да разпознае като човешки органи, но други не. Дори той се почувства неуютно сред тази зловеща колекция. Чудя се, как ли Канделау се е сдобил с тях? Дали случайно посетителите му не свършват разчленени и потопени в буркани по стените? Сигурно от мен биха излезли някои интересни експонати.

— Невероятно. — Професорът медик разхлаби ремъка на увеличителното стъкло, вдигна го нагоре и разтри розовата ивица, която се бе отбелязала около окото му. — Какво можете да ми кажете за това тук?

— Всъщност дойдох, за да разбера какво вие можете да ми кажете за него — намръщи се Глокта.

— Разбира се, разбира се. — Професорът стисна устни. — Да видим, ъъъ, по отношение на пола на злощастните останки, ъъъ…

— Е?

— Ами, хм, органите, които биха позволили категорично заключение… — Той посочи към ярко осветената плът на масата — … липсват.

— И това е единственият извод от анализа ви, така ли?

— Е, има и друго: средният пръст на мъжката ръка по правило е по-дълъг от показалеца, което не е задължително при жените, но тези останки не съдържат достатъчния брой пръсти за преценка. И така, за установяване на пол без достатъчно части от ръцете, боя се, сме с вързани ръце — изхили се нервно Канделау на собствената си шега.

Глокта остана сериозен.

— Възраст, млад, стар?

— Ами, отново, боя се, че е доста трудно да преценя. Зъбите — Професорът докосна трупа с пинсетите в ръката си — са в добро състояние и, ъъъ, колкото е останало от кожата, също е признак за младост, но, ъъъ, просто, ъъъ…

— Добре, има ли нещо, което можете да кажете със сигурност за жертвата?

— Ами… не, нищо. — Професорът се усмихна извинително. — Но, имам интересно откритие по отношение на причината за смъртта!

— Нима?

— О, да, погледнете това! Не горя от желание. — Глокта неохотно докуца до масата и се надвеси да погледне към мястото, което сочеше професора.

— Виждате ли това? Формата на тази рана? — Той побутна парче хрущял.

— Нищо не виждам — отвърна Глокта. Всичкото това ми изглежда като една огромна рана.

Възрастният мъж се наведе към него с широко отворени очи.

— Човек — каза той.

— Знаем, че е човек! Това тук е стъпало!

— Не! Не! Следите от зъби, ето… това е човешка захапка!

Глокта се намръщи.

— Ухапване… от човек?

— Без съмнение! — Жизнерадостната усмивка на Канделау беше в пълен контраст със заобикалящата го обстановка. Както и с темата на разговора, по мое мнение. — Този човек е бил хапан до смърт от друг човек и, предвид количеството на останките… — Професорът направи триумфален жест към кървавата пихтия на масата — … е бил частично изяден!

За момент Глокта остана с приковани в професора очи. Изяден? Изяден? Защо става така, че отговорът на един въпрос повдига нови десет?

— Това ли искате да предам на архилектора? — попита той.

— Ами, ха-ха — изсмя се нервно Канделау. — Това са фактите, такива, каквито ги виждам…

— Неидентифицирана личност, може би мъж, може би жена. Не знаем дали млад, или стар. Нападнат само на двеста крачки от двореца, от неизвестен нападател и хапан до смърт, след което… частично изяден, така ли? — попита отново Глокта.

— Ами… — Канделау хвърли тревожен поглед към вратата. Глокта се извърна да проследи погледа му. В стаята имаше нов посетител, когото не бе чул да влиза. В сянката, извън осветеното поле от лампите над масата, скръстила ръце на гърдите си, стоеше жена. Беше висока, с къса, червена коса на стърчащи във всички посоки кичури. Носеше черна маска и наблюдаваше с присвити очи Глокта и професора. Беше практик. Не и такъв, когото познавам, а жените са рядкост в Инквизицията. Бих помислил, че…

— Добър ден, добър ден! — С енергична походка в стаята влезе мъж: съсухрен, оплешивяващ, с дълго, черно палто и тънка, превзета усмивка. Глокта го познаваше, но изненадата не бе приятна. Проклет да си Гойл. Новият ни областен началник на Адуа най-после е тук. Страхотна новина.

— Инквизитор Глокта — измърка мъжът, — каква радост, че отново се срещаме!

— За мен също, началник Гойл. Ах, ти, копеле.

Още двама души последваха усмихнатия началник по петите и сега малката лаборатория изглеждаше сериозно претъпкана. Единият беше тъмнокож, нисък и набит кантик, с голяма златна халка на ухото, а другият, чудовищно голям северняк с лице като каменен блок. Той почти се наведе при влизане. И двамата носеха маски и бяха облечени в черните дрехи на практици.

— Това е практик Витари — изхили се Гойл и посочи червенокосата жена, която сега вървеше покрай рафтовете, надзърташе един по един във всички буркани, почукваше ги с пръст и разклащаше намиращите се в тях образци. — А това са практици Халим — южнякът се провря покрай Гойл и очите му почнаха да шарят из стаята — и Байр. — Гигантският северняк се вторачи в Глокта, сякаш чак от тавана. — В неговата страна го наричат Каменотрошача, да се чуди човек защо, но аз не мисля, че тук това име би било уместно, нали Глокта? Практик Каменотрошача? — Гойл тихо се засмя и поклати глава.

Така ли изглежда сега Инквизицията? Не подозирах, че циркът е пристигнал. Чудя се, какъв ли е номерът им, човешка пирамида ли правят, или скачат през горящи обръчи?

— Забележително разнообразие при подбора ви от хора — каза Глокта.

— О, да — засмя се Гойл. — Подбирам ги отвсякъде, където са ме водили пътуванията ми, нали така, приятели?

Жената повдигна рамене и продължи да обикаля бурканите. Тъмнокожият практик кимна с глава, а севернякът дори не помръдна.

— Където са ме водили пътуванията ми! — изсмя се отново Гойл, все едно всички останали в стаята споделяха веселото му настроение. — Имам и други! Ех, какви времена само! — Той изтри една радостна сълза и пристъпи към масата в средата на лабораторията. Изглежда всичко го развеселяваше, дори обектът на анализ на професора медик. — А, какво е това тук? Тяло, ако не ме лъжат очите! — Погледът на Гойл светна. — Тяло? Смърт на територията на града? Като областен началник от Инквизицията, това май е от моята сфера, а?

— Разбира се. — Глокта почтително сведе глава. — Нямах представа, че сте пристигнал, началник Гойл. Също така, предвид необичайните обстоятелства около този…

— Необичайни ли? Не виждам нищо необичайно!

Каква игра играе този нахилен глупак?

— Със сигурност бихте се съгласили — продължи Глокта, — че става дума за… изключително сериозна проява на насилие.

Гойл превзето повдигна рамене.

— Кучета — каза той.

— Кучета? — не се сдържа Глокта. — Говорите за побеснели домашни животни или за диви кучета, които са се прехвърлили през градските стени?

— Което си изберете, инквизиторе — заяви с усмивка началникът. — Както ви устройва повече.

— Боя се, че не е възможно да са кучета — поде със самодоволен тон професорът медик. — Аз тъкмо обяснявах на инквизитор Глокта… ето, виждате ли тези следи тук, а също и тук по кожата? Това безсъмнено са следи от човешка захапка… — Думите на професора бавно заглъхнаха, когато жената се отдалечи от бурканите и се приближи с небрежна походка. Надвеси се над него, докато маската й не се оказа само на инч-два от гърбавия му нос.

— Кучета — прошепна тя и излая в лицето му.

Медикът подскочи от изненада.

— Е, предполагам, че е възможно да бъркам… разбира се… — Той отстъпи назад и се блъсна в гърдите на огромния северняк, който се бе придвижил с изненадваща скорост зад гърба му. Канделау бавно се обърна и погледна нагоре с изпълнени с ужас очи.

— Кучета — повтори гигантът.

— Кучета, кучета, кучета — заповтаря монотонно южнякът със силен акцент.

— Ама разбира се — изписка Канделау, — разбира се, че са кучета, колко съм глупав!

— Кучета! — викна въодушевено Гойл и разпери ръце. — Загадката е разгадана! — За най-голямо учудване на Глокта, двамата мъже практици започнаха да ръкопляскат. Не очаквах, че началник Калайн някога ще ми липсва, а ето че ме обзема носталгия. Гойл бавно се извърна и се поклони дълбоко. — Първи ден тук и вече нямам търпение да се захвана с работа! Можете да погребете това. — Той посочи останките и се усмихна широко на ужасения професор. — Ще е най-добре да го заровим, нали? Обратно при пръстта, както казват в твоята страна! — обърна се той към северняка.

Едрият практик с нищо не показа, че се говори на него. Кантикът просто си стоеше и въртеше голямата златна халка в ухото си. Жената надникна в кървавата пихтия на масата и подуши шумно през маската си. Професорът медик бе отстъпил към бурканите си и се потеше обилно.

Стига представления. Имам работа за вършене.

— Е — каза сковано Глокта и закуца към вратата, — мистерията е разбулена. Нямате повече нужда от мен тук.

Началник Гойл се обърна към него и веселото му настроение изведнъж се изпари.

— Не! — злобно изсъска той и свирепите му малки очички изскочиха силно напред. — Нямаме… нужда от вас… повече!