Джо Абъркромби
Гласът на острието (35)

Обича ме… не ме обича

— Ах! — извика Джизал, когато върхът на острието на Филио се вряза силно в рамото му. Залитна, примижа от болка и изруга. Стириянецът му се усмихна и размаха оръжията си.

— Туше за господин Филио! — извика реферът. — С това резултатът става две на две!

Откъслечни овации и ръкопляскания изпроводиха Филио, който се върна с наперена походка и досадна усмивка в заграждението си.

— Хитро копеле — изсъска под носа си Джизал и отиде в своето. Трябваше да предугади този скок. Не внимаваше достатъчно и го знаеше.

— Две на две? — изсъска Варуз, докато задъханият Джизал сядаше на стола. — Две на две ли? Срещу този никаквец? Та той дори не е от Съюза?

Джизал прояви благоразумието да не уточнява, че в днешно време Уестпорт бе част от Съюза. Добре разбираше какво има предвид Варуз, както и всеки един от зрителите на арената. За тях човекът беше чужденец с никакви шансове за победа. Джизал грабна кърпата от протегнатата ръка на Уест и избърса потното си лице. Пет рунда бяха доста, но Филио не даваше признаци на умора. Погледна към него и го видя да подскача на пръсти и да кима с глава, попивайки шумния поток от инструкции на треньора си.

— Можеш да го биеш — прошепна Уест, докато му подаваше бутилката с вода. — Можеш да го биеш и после си на финала.

Финалът. Това означаваше Горст, а Джизал не бе напълно сигурен, че иска точно това.

Варуз обаче изглеждаше напълно убеден.

— Просто иди там и го бий! — изсъска маршалът. Джизал напълни устата си с вода, изжабурка я, после изплю половината в кофата, а останалата преглътна. — Просто излез и го бий!

Просто да го бие. Лесно е да се каже, но този стириянец се оказа костелив орех.

— Можеш да го направиш! — повтори Уест и стисна рамото му. — Успя да стигнеш дотук!

— Смачкай го! Излез и го убий! — Маршал Варуз погледна Джизал в очите. — Ти никаквец ли си, капитан Лутар? Загубих ли си времето с теб? Или си някой? А? Сега е моментът да решиш!

— Господа, моля! — извика реферът. — Време е за решаващия рунд!

Джизал издиша тежко, пое оръжията си от Уест и се изправи. Чу как треньорът на Филио надвикваше тълпата и продължаваше да крещи окуражения на ученика си.

— Смачкай го! — провикна се още веднъж Варуз, преди Джизал да се върне в кръга.

Решаващият рунд. Решаващ в толкова много отношения. Дали Джизал ще отиде на финала, дали ще си извоюва репутация. Беше уморен, много уморен. Беше се дуелирал здраво в продължение на почти половин час, в жегата, а това си казваше думата. Отново започваше да се поти. Усещаше как едрите капки избиват по лицето му.

Отправи се към точката си. Малко кръгче от тебеширен прах в пожълтялата трева. Филио вече беше заел мястото си, чакаше, усмихнат, предусещащ победа. Дребно лайно, такова. Щом Горст можеше да мачка противниците си в кръга, то тогава и Джизал можеше да измете тревата с лицето на този глупак. Стисна дръжките на оръжията и се съсредоточи в дразнещата усмивка срещу себе си. За миг му се прииска остриетата да не бяха затъпени, но в следващия момент осъзна, че наръганият може да е той.

Начало!

 

 

Джизал подреждаше картите си, разместваше ги насам-натам в ръката си, без всъщност да гледа символите по тях. Все едно му бе и дали останалите ги виждаха.

— Вдигам с десет — каза Каспа и плъзна по масата няколко монети. Изражението на лицето му сякаш казваше… е, кой го е грижа какво точно казва, мислите на Джизал бяха другаде. Последва дълго мълчание.

— Ти си наред, Джизал — тросна се Яленхорм.

— Така ли? О, ъъъ… — Джизал огледа символите на картите в ръката си и отново не успя да схване смисъла им. — Хм… излизам. — Той хвърли картите си на масата. Беше потиснат днес, много потиснат, за пръв път от незнайно кога. Беше изцяло зает с мисли за Арди: умуваше как да я вкара в леглото си, без никой от двамата да пострада и по-специално, без той да бъде убит от Уест. За съжаление дори не се и доближаваше до намиране на отговор.

Каспа придърпа към себе си монетите с широка усмивка на лице. Не можеше да повярва на тази неочаквана победа.

— Е, днес добре се би, Джизал. Беше на косъм, но успя, а?

— Хм — отвърна Джизал и взе лулата си от масата.

— Кълна се, за момент си помислих, че си му в ръцете, но тогава… — Той щракна с пръсти под носа на Бринт: — Бам! Тръшна го като едното нищо! Тълпата направо полудя! Сериозно, за малко да се напикая от смях!

— Мислиш ли, че можеш да победиш Горст? — попита Яленхорм.

— Хм. — Джизал вдигна рамене и запали лулата. Облегна се в стола си и засмукал мундщука, се загледа в сивото небе.

— Изглеждаш напълно спокоен — каза Бринт.

— Хм.

Тримата лейтенанти се спогледаха разочаровано, че избраната тема не постигна успех. Каспа поде нова.

— Приятели, видяхте ли принцеса Терез?

Бринт и Яленхорм заахкаха и завъздишаха, после тримата се впуснаха в глупашки брътвежи в прослава на споменатата жена.

— Дали я видях? О, и още как!

— Наричат я бижуто на Талинс!

— Слуховете не лъжат по отношение на нея!

— Дочух, че женитбата с принц Ладисла била сигурна.

— Щастливец!

Джизал седеше, облегнат в стола, и изпускаше дим към небето. От малкото, което бе видял от Терез, не бе напълно убеден в достойнствата й. Наистина, отдалеч бе красива, но при мисълта за лицето й си представи усещането за допир на стъкло: хладно, твърдо и крехко. Нищо общо с това на Арди…

— И все пак — продължаваше да дърдори Яленхорм — да ти призная, Каспа, сърцето ми принадлежи на братовчедка ти Арис. Сто пъти бих предпочел наше момиче, от Съюза.

— Искаш да кажеш, би предпочел парите й — промърмори Джизал, без да откъсва очи от небето.

— Не! — възмути се едрият лейтенант. — Тя е истинска дама! Мила, въздържана, от добро потекло. Ех! — Джизал се усмихна. Ако Терез беше студено стъкло, Арис бе умряла риба. Да я целуваш, би било като да допреш устни до стар, влажен парцал: провиснал и еднакъв отвсякъде. Тя не можеше да целува като Арди. Никой не можеше…

— Безспорно и двете са красавици — намеси се в плямпането Бринт, — изящни дами, за които да мечтаеш, в случай че си решил да си останеш само с мечти. — Той се надвеси заговорнически напред, усмихна се лукаво на всеки един от присъстващите, сякаш имаше да казва нещо тайно и вълнуващо. Другите двама придърпаха напред столове, но Джизал не помръдна. Беше му все едно коя курва е подлъгал в леглото си дребният идиот.

— Виждали ли сте сестрата на Уест? — попита тихо Бринт. Цялото тяло на Джизал се напрегна. — Естествено, тя не може да се мери с такива красавици, но е доста хубавка, по един простоват начин и… ми се струва, че е доста лесна. — Бринт облиза устни и сръчка с лакът Яленхорм. Едрият войник се усмихна виновно като ученик, на когото са разказали някоя мръсна история. — О, да, изглежда е от дашните.

Каспа се изкикоти. Джизал забеляза, че ръката му леко трепери, докато оставяше лулата на масата. Другата стискаше подлакътника на стола с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

— Сериозно ви казвам — продължи Бринт, — ако не бях сигурен, че майорът би ме пронизал с шпагата си, щях да съм доста изкушен да изпробвам своята върху сестра му.

Яленхорм избухна в смях. Джизал усети, че едното му око започва да потрепва, когато Бринт обърна към него самодоволната си усмивка.

— Какво ще кажеш, а, Джизал? Виждал си я, нали?

— Какво ще кажа ли? — На Джизал му се стори, че гласът му дойде някъде от много далеч. Погледна ухилените физиономии на тримата лейтенанти. — Ще кажа да внимаваш какви ги плещиш, гнусно копеле такова.

Беше станал прав и зъбите му изскърцаха толкова силно, че за момент помисли, че ще се счупят. Трите усмивки увехнаха. Усети на ръката си дланта на Каспа.

— Стига де, той просто искаше да каже…

Джизал отскубна ръката си, сграбчи масата за ръба и я обърна във въздуха. Монети, карти, бутилки и чаши полетяха нагоре и се пръснаха по тревата. В другата си ръка държеше сабята си, за щастие прибрана в ножницата. Наведе се към Бринт, достатъчно близо, за да го опръска със слюнка.

— Сега ти ме чуй, дребно копеле! — изръмжа той. — Чуя ли още веднъж нещо подобно, каквото и да е, няма да има нужда да се притесняваш за Уест! — Джизал притисна силно дръжката на оръжието си в гърдите на Бринт. — Аз лично ще те заколя като свиня!

Тримата мъже го погледнаха втрещено, със зяпнала уста. Не по-малко изненадан от този внезапен изблик на нерви бе и самият Джизал.

— Ама… — понечи да каже Яленхорм.

— Какво? — изкрещя Джизал, сграбчи в юмрук яката на униформата на лейтенанта и почти го издърпа от стола му. — Имаш да казваш нещо ли?

— Не — изписка бабанката и вдигна умолително длани, — нищо.

Джизал го пусна и онзи падна обратно на стола. Яростта му започна бързо да се изпарява. Почти бе готов да се извини, но тогава пред очите му изникна пребледнялото лице на Бринт и в мислите му пак нахлуха думите: „Изглежда е от дашните.“

— Аз! Лично! Като свиня! — изръмжа отново Джизал, обърна се и си тръгна. На половината път до колонадата на изхода осъзна, че е забравил куртката си, но не можеше и да си помисли да се връща за нея. Навлезе в мрака на тунела, но след няколко крачки спря и се облегна на стената. Дишаше тежко и трепереше, сякаш току-що е пробягал десет мили. Сега разбра какво означава да си изпуснеш нервите. Допреди дори не предполагаше, че има такъв избухлив нрав, но вече не се съмняваше в това.

— Какво беше това, мамка му? — ехото от гласа на Бринт достигна тунела. Джизал го чу едва през шума от ударите на собственото си сърце. За да чуе гласовете им, трябваше да затаи дъх.

— Проклет да съм, ако знам. — Яленхорм звучеше още по-изненадан. Последва шумът от вдигането на масата. — Не съм предполагал, че има такъв избухлив нрав.

— Мисля, че много му се насъбра — каза неуверено Каспа. — Турнира и всичко останало.

— Това не е извинение! — прекъсна го Бринт.

— Освен това, двамата с Уест са близки, нали? Нали се дуелират заедно и така нататък, сигурно се познава със сестрата… знам ли?

— Има и друго обяснение. — Гласът на Бринт се напрегна, сякаш разказваше някаква история и бе стигнал до драматичния финал. — Може би той е влюбен в нея!

Тримата избухнаха в смях. Ама че шега. Капитан Джизал дан Лутар влюбен в момиче без никакво потекло. Направо смехотворно! Ама че абсурдна идея! Каква шега само!

— Мамка му. — Джизал стисна главата си с ръце. Не му беше до смях. Как успя тя да му причини това? Как? Какво толкова намира в нея? Естествено, харесваше му да я гледа, беше умна и духовита и прочее, но това пак не обяснява нещата. — Не мога да я виждам повече — прошепна той. — Няма да я виждам повече! — Джизал плесна с ръка по стената. Решението му бе окончателно. Както винаги.

До момента, в който под вратата му не се плъзна следващата бележка.

Джизал изпъшка и стовари длан върху главата си. Защо се чувства така? Защо я… Дори не можа да се насили да извика в мислите си точната дума… харесва толкова много? Изведнъж му просветна.

Защото тя не го харесва.

Всичките тези ехидни усмивки. Погледите с крайчеца на окото, които от време на време забелязваше. Шегите й, които засягаха прекалено близо до болното място. Да не говорим за изблиците на неприкрита неприязън. Може би преследваше парите му. Естествено, привличаше я положението му в обществото. Безспорно, тя го харесваше физически, но като цяло го презираше.

Тази идея го осени едва сега. До момента винаги бе смятал, че всички го харесват, никога не бе имал причина да мисли за себе си като за нещо друго, освен достоен за уважение и адмирации мъж. Но Арди не го харесваше, сега вече напълно осъзнаваше това и то го накара да се замисли. Като оставим настрана изящната брадичка, разбира се, парите и дрехите му, има ли какво друго да хареса в него?

Напълно заслужаваше презрението й, че дори и повече.

— Странна работа — промърмори той и се свлече безпомощно с гръб към стената. — Странна работа.

Прииска му се да я накара да промени мнението си за него.