Джо Абъркромби
Гласът на острието (32)

Думи и прах

Карстър подскачаше извън кръга. Дългата му, руса коса се пилееше по раменете. Махаше на тълпата и раздаваше въздушни целувки на момичетата. Публиката крещеше и аплодираше перченето на гъвкавия младеж. Той беше от Адуа и офицер в Кралската гвардия. Местно момче, за това е толкова популярен.

Бремър дан Горст стоеше облегнат на преградата в заграждението си и наблюдаваше танца на противника си с притворени очи. Оръжията му изглеждаха необичайно масивни, бяха доста износени и тежки на вид, може би твърде тежки, за да бъдат въртени бързо, но и самият Горст имаше доста масивен вид, не предполагаше някаква скорост. Беше едър като бик, с дебел врат и телосложение на борец. Не изглеждаше като фаворит в предстоящия рунд, това бе преобладаващото мнение сред публиката. Аз не мисля така, обаче.

Наблизо мина събирач на залози и започна да прибира пари от шумните зрители.

— Какъв е курсът на залозите за Горст? — попита Глокта, надвесен от мястото си.

— За Горст ли? — попита събирачът — Едно към едно.

— Залагам двеста марки.

— Съжалявам, приятел, не мога да покрия толкова.

— Сто тогава, при пет към четири.

Човекът се замисли за момент, вдигна поглед нагоре, докато пресмяташе наум.

— Дадено.

Глокта се облегна на мястото си. Погледна към Горст, който навиваше ръкавите на ризата си, докато реферът обявяваше състезателите. Предмишниците му бяха дебели като дънери и при всяко движение на пръстите му по тях изскачаха мускули като дебели въжета. Разкърши врат и пое оръжията си от секунданта. Направи няколко загряващи фронтални атаки. Малцина в публиката забелязаха това, защото бяха ангажирани с аплодирането на Карстър, който заемаше мястото си в кръга. Но Глокта го видя. По-бърз е отколкото изглежда. Много по-бърз. Тежките остриета вече не ми се струват толкова мудни.

— Бремър дан Горст! — обяви реферът и едрият състезател се запъти с тромава походка към кръга.

Аплодисментите за него бяха оскъдни. Никой не виждаше майстор-фехтовача в мудния като вол мъж.

— Начало!

Грозна картина. Още от първата секунда на дуела Горст атакува с широки, не дотам прецизни, но мощни удари на тежката рапира. Приличаше на дървар, който сече дърво. Придружаваше всеки от ударите си с дрезгаво ръмжене. Странна гледка бяха двамата в кръга. Единият просто участваше в състезание по фехтовка, а другият все едно се биеше за живота си. Кротко човече, достатъчно е само да го докоснеш с острието, не е нужно да го разцепиш на две! Колкото повече гледаше Глокта, толкова по-бързо осъзнаваше, че мощните удари на Горст далеч не са така непохватни, както бе решил в началото. Напротив, бяха в добър синхрон и много точно премерени. Карстър се изсмя при първия силен замах на противника си и го избегна с елегантно движение, при третия се усмихваше, а при петия усмивката му вече бе изчезнала от лицето. И май няма да се върне.

Наистина грозна картина. Но преимуществото му е неоспоримо. Карстър се гмурна под поредния силен замах. В този имаше достатъчно сила да му отреже главата, независимо от затъпеното острие.

Фаворитът на тълпата се постара да използва всяка възможност да вземе инициативата и даде всичко от себе си, но Горст го превъзхождаше и в отбрана. Той умело изби ударите му с кинжала и отново всяко негово движение бе съпътствано от ръмжене, после рапирата му продължи да свисти около противника, отново и отново. Глокта примижа с очи, когато дългото острие на Горст срещна това на Карстър с пронизващ ушите звън. Ударът обърна китката на русия офицер и почти изтръгна оръжието от пръстите му. Той залитна назад и лицето му се изкриви от болка и изненада.

Сега ми става ясно защо остриетата на Горст са в такъв вид. Карстър увеличи скоростта си, в опит така да избегне яростните атаки, но Горст се оказа прекалено бърз. Значително по-бърз. Вече бе разучил противника си, предугаждаше всяко негово движение и не спираше да го тормози с удари. Нямаше измъкване.

Два бързи мушкащи удара изтикаха Карстър към края на кръга, а последвалия мощен посичащ удар отстрани изби дългото острие от ръката му. Рапирата му се заби дълбоко в тревата и остана да се поклаща напред-назад. Той залитна назад, с празна ръка и облещени от ужас очи. Тогава Горст го връхлетя. Нададе мощен рев и с всичка сила заби масивното си рамо в беззащитните ребра на русия офицер.

Глокта прихна да се смее. Досега не бях виждал фехтовач да лети. Всъщност Карстър не просто полетя, а направи половин задно салто, изпищя като момиче, докато се превърташе във въздуха, приземи се тежко и се изпързаля по лице. Спря в пясъка извън кръга, на цели три крачки от мястото на сблъсъка му с Горст, и тихо изпъшка.

Публиката притихна от изненада, настъпи такава тишина, че кискането на Глокта можеше да се чуе от съседните редове. Треньорът на Карстър изтича от загражденията и внимателно претърколи ученика се. Младежът размърда леко крака, изхлипа и се хвана за ребрата. Горст го погледна с безразличие, сви рамене и се върна на своята точка в кръга.

— Съжалявам, но ученикът ми не може да продължи — каза треньорът на рефера.

Глокта не можеше да сдържи смеха си. Трябваше да запуши устата си с ръка, но цялото му тяло се разтресе от смеха. Всеки кикот му причиняваше остри бодежи във врата, но сега не го беше грижа за това. Стана ясно, че мнозинството от публиката не смяташе представлението за много забавно. Навсякъде около него се надигна възмутен шепот, който постепенно премина в освиркване, когато Карстър беше изнесен от арената от треньора и секунданта си. Секунда по-късно освиркването се извиси до хор от гневни викове.

Горст обходи публиката с ленив поглед през полузатворените си клепачи, сви отново рамене и се отправи с бавна походка към загражденията. Докато излизаше от арената, Глокта продължаваше тихичко да се подхилква. Кесията му бе по-пълна, отколкото на влизане. Не се беше забавлявал така от години.

 

 

Университетът се намираше в един от закътаните краища на Агрионт, в самата сянка на Кулата на Създателя, където дори птиците изглеждаха стари и уморени. Намираше се в огромна, порутена сграда, от доста по-ранна епоха. Говореше се, че е най-старата сграда в града. И изглежда като такава. Беше цялата обвита в полуизсъхнал бръшлян.

Покривът беше провиснал в средата и на места изглеждаше като пред срутване. Деликатните й кули се ронеха и заплашваха всеки момент да паднат в запуснатата градина отдолу. Мазилката бе престаряла и зацапана. Големи парчета от нея се бяха изронили и отдолу се показваха камъните на зида. На една от стените под пробития улук на покрива имаше огромно кафяво петно. В минали времена изучаването на науки бе привличало младежи от най-видните родове в Съюза и тогава тази сграда сигурно е била сред най-грандиозните постройки в града. А архилекторът се притеснява, че Инквизицията губи популярност.

От двете страни на олющената порта стояха две статуи — двама възрастни мъже, един с фенер в ръка, другият забол пръст в страниците на разтворена книга. Мъдрост и напредък или други подобни глупости. Този с книгата беше загубил носа си някъде през миналото столетие, а другият се бе наклонил под такъв ъгъл, че ръката с фенера сякаш се протягаше в отчаян опит да се хване някъде.

Глокта вдигна юмрук и потропа на древните порти. От ударите му те издрънчаха и се разместиха сериозно, все едно щяха да излязат от пантите. Глокта изчака малко. И след това още малко.

Изведнъж отвътре изтрака резе и едната порта се открехна едва. В процепа между вратите се появи съсухрено от годините лице и чифт очи примижаха срещу него. Отдолу ги освети бледата мъждива светлина на свещ, стисната в бледа, сбръчкана ръка. Старите, мътни очи го огледаха от горе до долу.

— Да?

— Инквизитор Глокта.

— А, от името на архилектора?

— Да, точно така.

Глокта се изненада. Явно не са чак толкова откъснати от света. Изглежда знаят кой съм.

Вътре беше опасно тъмно. От двете страни на вратите имаше огромни свещници, но в тях нямаше никакви свещи и явно отдавна не бяха лъскани, защото светлината от малката свещ в ръката на стареца хвърли матови проблясъци по повърхността им.

— Насам, господине — изхриптя старецът и превит о две, затътри крака напред. Дори за Глокта не бе проблем да го следва, без да изостава.

Двамата се влачеха един зад друг по мрачния коридор. Прозорците от едната страна бяха много стари, имаха малки, толкова зацапани стъкла, че дори и в най-слънчевия ден не биха пропуснали кой знае колко светлина, а сега, на смрачаване, през тях не преминаваше абсолютно нищо. На отсрещната стена танцуващата светлина от свещта освети няколко прашни картини. Бледи възрастни мъже в сиво-черни роби гледаха втренчено от обелените си рамки и стискаха в ръце колби, зъбни колела и пергели.

— Къде отиваме? — попита Глокта след няколко минути куцане в мрака на сградата.

— Професорите вечерят — каза старецът и го погледна с безкрайно уморени очи.

Столовата на Университета беше просторна зала с високи тавани. Няколко дебели свещи, чиито фитили се бяха вкопали дълбоко надолу във восъка й осигуряваха точно толкова светлина, колкото да не се каже, че е в пълен мрак. В огромна камина гореше малък огън и хвърляше танцуващи сенки по откритите греди на покрива. По цялата дължина на пода се простираше правоъгълна маса. Беше излъскана от годините употреба и около нея стояха наредени паянтови столове. На нея спокойно можеха да се хранят осемдесет човека, но в момента имаше само петима. Седяха, скупчени в единия й край, близо до камината. Ехото от почукването на бастуна на Глокта ги накара да вдигнат очи от чиниите и да погледнат към него с огромен интерес. Мъжът, който стоеше начело на масата, стана и, хванал с една ръка пеша на робата си, забърза да го посрещне.

— Посетител — изхриптя портиерът и направи жест със свещта към Глокта.

— А, от името на архилектора! Аз съм Силбър, ректор на Университета. — Той стисна ръката на инквизитора.

Междувременно останалите на масата се бяха надигнали от столовете си и пристъпяха сковано, сякаш изчакваха почетният гост да заеме мястото си.

— Инквизитор Глокта — представи се той и огледа нетърпеливите лица на възрастните мъже. Доста по-почтително отношение, отколкото очаквах. Но да не забравяме, че името на архилектора отваря много врати.

— Глокта, Глокта — измърмори един от мъжете. — Струва ми се, че помня отнякъде това име.

— Ти все помниш нещо отнякъде, но никога не можеш да си спомниш откъде — подхвърли саркастично ректорът и се засмя апатично. — Моля, разрешете да ви представя хората.

Той спря поотделно до всеки от четиримата учени в черни роби.

— Соразин, професор химик.

Пълен и рошав мъж с петна отпред на робата и не едно парченце храна в брадата си.

— Денка, професор металург.

Най-млад от групата, значително по-млад от останалите, но въпреки това възрастен. Имаше нещо арогантно в усмивката му.

— Чайл, професор механик.

Глокта за пръв път виждаше човек с толкова голяма глава и така малко лице. Ушите му, в частност, бяха гигантски и от тях стърчаха сиви косми.

— И Канделау, професор медик.

Имаше вид на престарял щъркел, кокалест, с дълъг врат и очила върху изгърбен клюн вместо нос.

— Моля, присъединете се към нас, инквизиторе — каза ректорът и посочи един празен стол между двама от професорите.

— Чаша вино? — предложи учтиво Чайл с превзета усмивка. Вече се бе надвесил с гарафата и наливаше в една чаша.

— Да, благодаря.

— Тъкмо обсъждахме научната стойност на нашите области на изследване — промърмори Канделау и погледна към Глокта през лъщящите стъкла на очилата си.

— Както всеки ден — отбеляза печално ректорът.

— И естествено, човешкото тяло е единствената област на изследване, която заслужава задълбочено проучване — продължи професорът медик. — Трябва първо да разгадаем тайните вътре в нас, преди да обърнем взор към външния свят. Всички ние имаме тяло, нали така, инквизитор? Начините за лекуването и увреждането му са от основен интерес за нас. И именно човешкото тяло е моята област на познание.

— Тела! Тела! — изропта Чайл. Нацупи се и почна да побутва храната в чинията си. — Опитваме се да ядем!

— Именно! А ти притесняваш инквизитора с досадните си брътвежи!

— О, аз не се притеснявам лесно — каза Глокта и се усмихна широко към професора металург, предоставяйки му добра гледка към беззъбата си уста. — Работата ми за Инквизицията изисква високи познания по анатомия.

Настана неловко мълчание. Соразин взе чинията с месото и я поднесе към инквизитора. Глокта погледна сочните червени резени и прокара език по дупките във венците си. — Не, благодаря.

— Вярно ли е — попита професорът химик със заговорнически тон и надзърна над чинията с месо, — че ще ни отпуснат допълнително средства? Сега, след като всичко с Текстилната гилдия се уреди?

Глокта смръщи вежди. Всички погледи бяха насочени към него, чакаха отговор. Вилицата на един от професорите бе спряла на половината път към устата му.

Това било, значи. Пари. Но защо очакват пари от архилектора? Тежката чиния с месото се разклати в ръката на възрастния професор. Е… ако това ще им привлече вниманието.

— Пари може и да се намерят, разбира се, в зависимост от получените резултати.

Около масата се понесе шепот. Професорът химик остави чинията с трепереща ръка.

— В последно време имам сериозни успехи с киселини…

— Ха! — присмя се професорът металург. — Резултати, инквизиторът иска резултати! Само да ги доусъвършенствам и новите ми сплави ще станат по-здрави от стомана!

— Все тия сплави! — въздъхна Чайл и извъртя очи към тавана. — Никой вече не го е грижа за това колко важни са солидните познания по механика!

Другите трима професори понечиха да се нахвърлят ожесточено върху него, но ректорът скочи на крака.

— Господа, моля! Инквизиторът не се интересува от нашите дребни неразбирателства. Всеки ще има възможността да говори за работата си и нейните достойнства. Това не е състезание, прав ли съм, инквизиторе? — Отново всички очи се насочиха към Глокта. Той огледа бавно нетърпеливите лица на възрастните мъже, но не отговори.

— Направих машина за…

— Моите киселини…

— Сплавите ми…

— Тайните на човешкото тяло…

— Всъщност — прекъсна ги Глокта, — интересува ме нещо от областта на… предполагам вие бихте ги нарекли гърмящи вещества…

Професорът химик скочи от стола си.

— Това е по моята част! — извика той и тържествуващо огледа колегите си. — Имам от тези вещества! Имам образци! Моля, последвайте ме, инквизиторе! — Той захвърли приборите си в чинията и се отправи към вратата.

 

 

Лабораторията на Соразин отговори на очакванията на Глокта почти до най-малка подробност. Дълго правоъгълно помещение с тунеловиден таван, по който на места се забелязваха почернели кръгове и следи от потекла надолу мръсотия. По-голямата част от стените бе заета от рафтове, преливащи от безразборно натрупани кутии, буркани и бутилки, които, от своя страна, съдържаха прахове, течности и пръчки странни метали. Очевидно нямаше никаква система на подредба на различните контейнери и повечето от тях нямаха етикети. Организацията май не е приоритет тук.

По стелажите в средата на помещението цареше още по-голям безпорядък. Бяха отрупани с високи конструкции от стъкло и потъмняла от времето мед — тръбички, колби, мензури и спиртни лампи, една от които гореше. Цялата тази камара имаше вид на готова да се сгромоляса и да облее със смъртоносни, врящи отрови всеки, имал неблагоразумието да стои наблизо.

Професорът химик се зарови в бъркотията като къртица в бърлогата си.

— Да видим — измърмори под носа си той и подръпна с ръка брадата си, — гърмящите прахове са някъде тук…

Глокта го последва в лабораторията и заоглежда с недоверие планините от стъклария. Сбърчи нос. От самото помещение се носеше остра, неприятна миризма.

— А, ето го! — извика професорът и размаха голям буркан, наполовина пълен с черни гранули. Разбута с месестата си ръка част от подрънкващата бъркотия от метал и стъкло на един от стелажите и разчисти място. — Тази смес е изключително рядка, инквизиторе, много трудно се намира! — Той махна запушалката на буркана и изсипа тънка линийка от черния прах върху дървения плот на стелажа. — Малцина са имали привилегията да я видят в действие! Малцина! И сега вие ще станете един от тях!

Глокта предпазливо отстъпи крачка назад, гледката на дупката в стената на Кулата на веригите бе още прясна в главата му.

— Това е безопасно разстояние, предполагам?

— Естествено — отвърна тихо Соразин и протегна внимателно в изпъната напред ръка горяща свещ към единия край на линията черен прах. — Няма никаква опас…

Последва остър пукот и над стелажа се издигна кълбо от бели искри. Професорът химик отскочи назад, изпусна на пода горящата свещ и се блъсна в Глокта. Нов пукот, по-силен от предишния и с повече искри. Лабораторията се изпълни с миризлив дим. Разнесе се силен гърмеж, придружен с ослепителен блясък и тихо съскане. После всичко утихна.

Соразин размаха широкия ръкав на робата си в опит да разсее гъстия дим, който беше обгърнал лабораторията и допълнително допринасяше за мрака в нея.

— Забележително, а, инквизиторе? — попита той и се задави от кашлица.

Не особено. Глокта угаси все още горящата свещ на пода с върха на ботуша си и пристъпи към стелажа. Събори с ръка остатъците от сив прах на земята. Отдолу на плота се откри дълга следа от изгоряло, но нищо повече. Май най-забележителното в експлозията беше димът с остра миризма, който вече започваше да драска гърлото на Глокта.

— Определено се отделя доста пушек — каза той дрезгаво.

— Да — изкашля отговора си професорът, — и смърди до небесата.

Глокта погледна отново черната резка на плота.

— Да кажем, че някой разполага с голямо количество от този прах, ще може ли с него да пробие дупка в стена?

— Възможно е… ако успее да се сдобие с достатъчното количество, кой знае какво може да стане? Доколкото ми е известно, досега никой не е опитвал.

— Имам предвид каменна стена, дебела около четири фута.

Професорът се замисли.

— Възможно е, но ще са нужни цели бъчви от сместа! Цели бъчви! Няма толкова много в целия Съюз, а дори ако може да се намери такова количество, цената би била колосална! Разбирате ли, инквизиторе, съставките се набавят от далечния Юг, от Канта, а дори там са рядкост. Ще се радвам да проуча възможностите, разбира се, но ще се нуждая от значително финансиране…

— Благодаря ви за отделеното време — каза Глокта и тръгна към вратата през вече разнасящия се дим.

— Наскоро постигнах сериозен напредък с киселини! — провикна се професорът с треперещ глас. — Трябва да ги видите! — Той пое мъчително въздух. — Кажете на архилектора… сериозен напредък. — Задави се в нов пристъп на кашлица и Глокта затвори вратата след себе си.

Загуба на време. Нашият Баяз не би могъл да вкара незабелязано в стаята няколко бъчви от този прах. А дори и да го е направил, представям си колко дим и миризма щяха да се надигнат. Загубих си времето.

В коридора отвън се спотайваше Силбър.

— Можем ли да ви покажем нещо друго, инквизитор? — попита той.

Глокта се замисли за момент.

— Някой тук разбира ли от магия?

Ректорът стисна здраво зъби.

— Шегувате се, предполагам…

— Не, говоря точно за магия.

Силбър присви очи.

— Разбирате, че това е научно заведение, надявам се. Практикуването на така наречена магия би било крайно… неуместно.

Глокта го изгледа намръщен. Не искам от теб да размахваш вълшебна пръчица, глупако.

— От историческа гледна точка — рязко каза той. — Магуси и прочие. Баяз!

— А, от историческа гледна точка, разбирам. — Напрегнатите черти на Силбър се отпуснаха леко. — В нашата библиотека се съхраняват множество старинни текстове, някои от които датират от времето, когато на магията се е гледало като на нещо… не така необикновено.

— Има ли кой да ми помогне с тях?

— Боя се, че нашият професор историк е твърде възрастен — каза ректорът и извинително повдигна вежди.

— Искам да поговоря с него, не да се дуелираме.

— Разбира се, инквизиторе, оттук моля.

Глокта хвана дръжката на една антична врата, обкована с черни нитове, и понечи да я отвори, когато усети ръката на Силбър върху своята.

— Не! — отсечено каза той и поведе Глокта по един страничен коридор. — Книгохранилището е тук долу.

 

 

Професорът историк изглеждаше съвсем като част от древната история на сградата. Лицето му бе сбръчкана маска от провиснала, прозрачна кожа. Главата му бе покрита с редки, снежнобели косми. От тях бе останало сигурно по-малко от четвърт от първоначалното им количество, но пък бяха доста по-дълги от очакваното. Въпреки това веждите му бяха тънки, но невероятно дълги и щръкнали встрани като котешки мустаци. Беззъбата му уста зееше немощно, а кожата на ръцете му беше провиснала като няколко номера по-големи сбръчкани и протрити от времето ръкавици. Само в очите му имаше някакъв живот и те се извърнаха към ректора и Глокта.

— О, имаме посетители — каза старецът, очевидно обръщайки се към едра, черна врана, която стоеше на бюрото му.

— Това е инквизитор Глокта — извика ректорът, надвесен към ухото му.

— Глокта?

— Идва от името на архилектора.

— Нима? — Старецът примижа.

— Почти глух е — промърмори ректорът, — но никой не познава тези книги като него. — Замисли се и погледна към безкрайните рафтове, чиито редици се губеха в мрака. — Всъщност, никой друг не познава тези книги.

— Благодаря — каза Глокта и ректорът се отдалечи към стълбите.

Глокта пристъпи към професора и в този момент враната отлетя и заблъска лудо с криле, докато обикаляше в кръг близо до тавана. Инквизиторът залитна болезнено рязко назад. Сигурен бях, че проклетото нещо е препарирано. Проследи с поглед птицата, докато накрая тя кацна на един от рафтовете и застана неподвижно като преди, вперила едно лъскаво като мънисто око в него. Инквизиторът си издърпа стол и седна.

— Интересувам се от Баяз.

— Баяз — промърмори престарелия професор. — Първата буква от древната азбука, разбира се.

— Не знаех това.

— Светът е пълен с неща, които не знаете, младежо. — Птицата неочаквано нададе остър крясък, който прокънтя неочаквано силно в прашната тишина на хранилището. — Изобилства от тях.

— Да започнем обучението ми тогава. Интересува ме човекът Баяз. Първият магус.

— Баяз. Името, което великият Ювенс дава на първия си чирак. Една буква, едно име. Първият чирак, първата буква от азбуката, разбирате ли?

— Едва смогвам. Съществувал ли е в действителност?

— Безсъмнено — намръщи се професорът. — Вие не сте ли имали учител като малък?

— За съжаление, имах.

— Той не ви ли е преподавал история?

— Опита се, но мислите ми бяха заети с фехтовка и момичета.

— А… Изгубих интерес към тези неща преди много време.

— Аз също, може ли да се върнем сега на Баяз?

— Преди много време — въздъхна старият професор, — преди да съществува Съюзът, в Мидърланд е имало множество дребни кралства. Често воювали помежду си и имали своите възходи и падения през годините. Едно такова кралство било управлявано от човек на име Харод, който впоследствие става Харод Велики, чувал сте за него, предполагам?

— Разбира се.

— Баяз отишъл в тронната зала на Харод и обещал да го направи крал на Мидърланд, ако изпълни заръките му. Харод бил млад и своеволен и не му повярвал. Тогава Баяз използвал своето Изкуство и разцепил на две огромната маса в залата.

— С магия?

— Според историята, да. Харод бил истински впечатлен…

— Разбираемо.

— … и се съгласил да изпълни заръките на магуса…

— Които били…?

— Да установи столицата си тук, в Адуа. Да сключи мир с едни от съседите си, да воюва с други, както и точно кога и как да направи всичко това. — Професорът примижа към Глокта. — Вие ли разказвате историята, или аз?

— Вие. И не си давате много зор да стигнем до финала.

— Баяз удържал на думата си. Мидърланд била обединена, Харод станал крал и така се родил Съюзът.

— После какво?

— Баяз служил на Харод като първи съветник. Смята се, че всичките ни закони и укази, същината на цялото ни управление, почти непроменено от онези древни времена досега, са негово дело. Той съставил Висшия съвет и Камарата на лордовете, също и Инквизицията. При смъртта на Харод, Баяз напуска Съюза, но обещава един ден да се завърне.

— Разбирам. И каква част от всичко това е истина, според вас?

— Трудно е да се каже. Магус? Вълшебник? Фокусник? — Професорът погледна към блещукащия пламък на свещта. — За някой дивак дори тази обикновена свещ би изглеждала като магия. Границата между магия и измама е доста тънка, не мислите ли?

Безполезни брътвежи.

— А преди това?

— Преди кое?

— Преди Съюза, преди Харод?

Професорът вдигна рамене.

— Съхранението на историята в мрачните векове далеч не е било от първостепенна важност. Светът е бил в хаос след войната между Ювенс и брат му Канедиас.

— Канедиас? Господарят Създател?

— Да.

Канедиас. Гледа от стената в малката ми стаичка в избата на имота на Северард. Ювенс е мъртъв и единадесетте му чираци, магусите, тръгват да отмъщават за него. Тази легенда я знам.

— Канедиас — промърмори Глокта и в съзнанието му ясно изплува тъмната фигура на фона на морето от огньове. — Господарят Създател. Той действителна фигура ли е?

— Трудно е да се каже. Личността му е някъде между историята и митовете. Вероятно има частица истина в легендите. Все някой трябва да е построил проклетата кула, нали така?

— Кула?

— Кулата на Създателя! — Професорът посочи с ръка около себе си. — Смята се също така, че е построил и всичко това.

— Библиотеката?

— Цял Агрионт — засмя се професорът, — или поне скалата, върху която е построен. А също и Университета. Построил го и определил първите професори, които да изучават същината на нещата и да му помагат в работата, каквато и да е била тя. Да, ние тук сме чираците на Създателя, въпреки че се съмнявам, че онези горе го знаят. Канедиас го няма вече, но работата продължава, нали?

— В известен смисъл. И къде е отишъл той?

— Ха. Мъртъв е. Вашият Баяз го убива.

— Наистина ли? — Глокта погледна учудено.

— Според легендите. Не сте ли чел „Падението на Господаря Създател“?

— Този боклук? Мислех, че е чиста измислица.

— Така е. Превъзнесени празни приказки, но се основава на древните текстове от онези времена.

— Текстове ли? Нещо е оцеляло?

Възрастният мъж го погледна с присвити очи.

— Някои от тях, да.

— Някои? Имате ли ги тук?

— Един от тях, по-специално.

Глокта погледна изпитателно стария професор.

— Донесете го — каза той.

 

 

Древната хартия изпука, когато възрастният професор разви внимателно свитъка и го разпъна на масата. Пергаментът беше пожълтял и намачкан, с протрити от времето ръбове. Беше гъсто изписан със ситно писмо: странни символи, напълно непознати за Глокта.

— На какъв език е написано това?

— На древния език. Малцина в днешно време могат да го прочетат. Тук пише — професорът историк постави пръст на първия ред: — „Разказ за падението на Канедиас, трети от три“.

— Трети от три?

— От три свитъка, предполагам.

— Къде са другите два?

— Изгубени.

— Хм. — Глокта погледна към безкрайните рафтове в хранилището. Истинско чудо е, че нещо въобще може да бъде открито тук. — Какво пише в този?

Престарелият библиотекар напрегна очи в странното писмо, оскъдно осветено от подскачащия пламък на единствената свещ на масата. Треперещият му пръст проследи първия ред и устните му се размърдаха безмълвно.

— „Изпепеляващ бе гневът им.“

— Какво?

— Така започва. „Изпепеляващ бе гневът им“ — зачете бавно професорът. — „Магусите преследваха Канедиас и изтикваха пред себе си верните му последователи. Нахлуха в крепостта му, оставиха в руини постройките му и избиха слугите му. Създателят, люто ранен в битката с брат си, се затвори в своята кула.“ — Старецът разгъна още малко свитъка. — „Дванадесет дни и дванадесет нощи магусите изливаха гнева си върху портите, но не оставиха и драскотина по тях. Тогава Баяз намери начин да влязат…“ — Професорът ядосано започна да търка древния пергамент с ръка. Символите на следващия параграф бяха замазани от влага или нещо друго. — Това не го разчитам… нещо за дъщерята на Създателя…

— Сигурен ли сте?

— Не! — троснато отвърна историкът. — Липсва цял параграф!

— Оставете го тогава! Какво е следващото, което със сигурност разчитате?

— Да видим… „Баяз го последва до върха и го хвърли отгоре.“ — Старецът шумно се покашля. — „Обгърнат в пламъци, Създателят падна на моста пред портите. Магусите търсиха Семето под дърво и камък, но не го откриха.“

— Семето? — попита Глокта озадачен.

— Това пише.

— Но какво означава?

Възрастният професор се облегна назад в стола си, очевидно доволен от рядката възможност да демонстрира преимуществото на своята област.

— Краят на ерата на мита и начало на тази на разума. Баяз, магусите, те олицетворяват порядъка, докато Създателят е един вид обожествена фигура, респективно, суеверие и невежество. И може би има известна истина в това, все пак, някой трябва да е построил проклетата кула, нали? — изсмя се дрезгаво професорът.

Глокта реши, че не си струва да му напомня, че вече използва същата шега само преди минути. И първия път не беше забавна. Повторението — проклятието на старите.

— А какво е това Семе?

— Магия, тайни, могъщество? Всичко е метафора.

Архилекторът няма да се впечатли от метафори. Особено от лоши.

— Това ли е всичко?

— Има още малко, да видим. — Професорът погледна отново пергамента. — Падна на моста, търсиха Семето…

— Да, да.

— Търпение, инквизиторе. — Сбръчканият му пръст проследи редовете от символи. — „И те запечатаха Кулата на Създателя. Погребаха Създателя и до него погребаха дъщеря му.“ Това е всичко. — Той се загледа в текста, с пръст във въздуха над последните думи. — „И Баяз взе ключа.“ Това е.

Глокта повдигна вежди.

— Какво? Какво беше това последното?

— Запечатиха Кулата на Създателя, погребаха мъртвите и Баяз взе ключа.

— Ключа? Ключа от Кулата на Създателя?

Професорът историк примижа към пергамента.

— Да, това пише.

Няма никакъв ключ. Всеки знае, че Палатата е запечатана от векове. Нашият самозванец няма как да разполага с ключ, това е сигурно. Устните на Глокта бавно се разтеглиха в усмивка. Това е нашата възможност, оскъдна, много малка вероятност, но при добра постановка на нещата и ако е добре изиграно, може да проработи. Архилекторът ще е доволен.

— Ще взема това — каза Глокта и започна да навива пергамента.

— Какво? — Очите на професора се разшириха от ужас. — Не можете! — Той се изправи от стола си по-мъчително и от Глокта. Враната излетя от рафта, изкряка и започна да кръжи над главите им, но Глокта игнорира и двамата. — Не можете да го вземете! Това е незаменим артефакт! — изграчи професорът и направи безуспешен опит да грабне свитъка от ръцете на инквизитора.

Глокта разпери ръце.

— Спрете ме тогава! Защо не опитате? Ще ми се да видя това! Представете си само. И двамата сакати, лашкаме се между рафтовете с книги и дърпаме напред-назад това старо парче пергамент, а птицата ръси отгоре ни курешки. — Той се изхили тихичко. — Няма да е много достойно и за двама ни, нали?

Изтощен от жалките си опити да докопа пергамента и останал без дъх, професорът историк се свлече в стола.

— Никой вече не го е грижа за миналото — прошепна той. — Не разбират, че без минало няма бъдеще.

Колко дълбокомислено. Глокта мушна свитъка в джоба си и се обърна да си върви.

— Кой ще се погрижи за миналото, когато аз вече няма да съм между живите?

— Не ме е грижа — отвърна Глокта на път към стълбите, — стига да не съм аз.