Джо Абъркромби
Гласът на острието (3)

Въпроси

Защо го правя? Инквизитор Глокта си зададе този въпрос за стотен път, докато куцукаше по коридора. Стените бяха измазани и варосани, макар и преди доста време. Мястото имаше запуснат вид и миришеше на мухъл. Коридорът беше под нивото на земята и нямаше никакви прозорци. Фенерите хвърляха плаващи сенки в ъглите.

Защо някой ще иска да върши това? Походката на Глокта задаваше постоянен ритъм по зацапаните плочи на пода. Първо, увереното „так“ от тока на дясната му обувка, после „туп“ от бастуна му и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата, пробождаща болка в глезена, коляното, таза и гърба. „Так“, „туп“, болка. Това беше ритъмът на походката му.

Мръсното еднообразие на коридора се нарушаваше от някоя и друга тежка врата, обкована в проядено от корозия желязо. В един момент на Глокта му се стори, че чува приглушен вик иззад една от вратите. Чудя се, кой ли нещастник е подложен на разпит вътре? За какво ли престъпление е виновен или невинен? Какви ли тайни биват изтръгвани, какви лъжи изричани и измени — разобличавани. Нямаше да се чуди още дълго. Прекъснаха го стъпалата.

Ако на Глокта му се удадеше възможност да подложи на изтезание един човек по свой избор, би избрал този, който е измислил стълбищата. Докато беше млад и всички му се възхищаваха, преди сполетелите го беди, той едва ги забелязваше. Вземаше по две стъпала наведнъж и продължаваше необезпокояван по пътя си. Вече не. Те са навсякъде. Няма как да отидеш на друг етаж, без да се натъкнеш на тях. А слизането е по-тежко от качването, ето това хората не осъзнават. При качване обикновено не се пада толкова надалеч.

Глокта познаваше добре това стълбище. Шестнайсет стъпала, изсечени от гладък камък, протъркани в средната си част и леко пропити от влагата, подобно на всичко останало тук долу. И нямаше парапет, нищо, за което да се хванеш. Шестнайсет врагове. Истинско предизвикателство. След много време Глокта бе успял да открие най-малко болезнения начин за слизане по стълби. Той тръгваше настрани, като рак. Бастун напред, после ляв крак и след него десен. Когато левият крак поемаше тежестта на тялото му, изпитваше невероятна болка, защото всичко се съпътстваше и с пронизващи спазми във врата. Защо ме боли вратът, когато слизам надолу? Нима вратът е този, който носи цялата тежест? Надали. И все пак болката оставаше.

Четири стъпала преди края Глокта спря. Почти ги бе победил. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Левият му крак изгаряше от болка. Той прокара език по оголените венци, където някога бяха предните му зъби, пое си дълбоко въздух и пристъпи напред. Глезенът му се изви ужасяващо и поддаде. Глокта залитна и полетя напред, тялото му се сгърчи и усука. Обзеха го ужас и отчаяние. Спъна се в следващото стъпало като някой пияница, а ноктите на ръката му задраха гладката стена, издавайки отчайващ писък. Ах, ти, глупав нещастнико! Бастунът му изтрака по пода, неуверените му ходила се пребориха със стъпалата и ето, като по чудо се озова прав в подножието на стълбището.

Най-сетне. Този ужасяващ и при все това прекрасен протяжен момент между удара в палеца на крака и последващата болка. Колко време имам до идването на болката? И колко ще боли? Задъхан, с провиснала долна челюст, застанал в подножието на стълбището, Глокта долови гъделичкащото усещане на неизвестното. Ето я и нея…

Болката бе неописуема, пронизващ спазъм в цялата лява половина — от стъпалото, та чак до брадичката. Стисна здраво навлажнените си очи и запуши устата си с ръка, толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Останалите в устата му зъби силно изскърцаха, когато челюстите му се притиснаха една в друга. Въпреки усилието от устата му се изтръгна висок, писклив стон. Сега смея ли се, или пищя? Каква е разликата? Глокта дишаше на пресекулки, през носа му избиха сополи и полепнаха по ръката. Сгърченото му тяло се тресеше в опит да остане прав.

Спазъмът отмина. Глокта внимателно се раздвижи, крайник по крайник, докато установи пораженията. Кракът му гореше, не усещаше стъпалото си, а вратът му щракаше при всяко движение и изпращаше свирепи бодежи надолу по гръбнака. Не е зле, като се има предвид какво стана. Инквизитор Глокта с мъка се наведе и с два пръста вдигна бастуна си от пода. Изправи се и избърса с опакото на ръката си сополите и сълзите от лицето си. Истинска тръпка. Хареса ли ми? За повечето хора стълбите са просто нещо тривиално. За мен обаче са истинско приключение! Отдалечи се с куцане по коридора, докато тихичко се кикотеше под носа си. Когато стигна до своята врата и се провря зад нея, по лицето на Глокта все още имаше следа от усмивка.

Помещението беше просто една мърлява малка стаичка с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.

В противоположния край на стаята, скръстил големите си ръце пред гърдите, стоеше практик Фрост. С емоционалност колкото на каменен блок, той кимна на Глокта, който на свой ред също отвърна с кимване. Между двамата имаше издраскана и изпоцапана дървена маса със завинтени за пода крака и два стола от двете й страни. На единия от столовете седеше дебел гол мъж. Ръцете му бяха здраво вързани зад гърба, а на главата му беше нахлузен кафяв чувал от зебло. Единственият звук в помещението беше учестеното, заглушено дишане на мъжа. В стаята беше студено, но онзи се потеше.

Както и би трябвало.

Глокта докуцука до другия стол, бавно облегна бастуна си на ръба на масата и после бавно и болезнено, много внимателно, седна на стола. Изпружи врат първо вляво, после вдясно и остави тялото си да се свлече и заеме доближаваща се до удобството поза. Ако инквизитор Глокта можеше да стисне ръката на един човек, който и да било, би избрал изобретателя на стола. Този човек направи живота ми почти поносим.

Фрост безшумно излезе от ъгъла на стаята и хвана между тлъстия си палец и показалец свободния край на кафявия чувал. Глокта кимна и практикът с рязко движение свали чувала от главата на Салем Рюз, който започна да мига от ярката светлина.

Долно, свинско, грозно личице. Ах, Рюз, грозно прасе такова. Ах, ти, ужасна свиня. Обзалагам се, че вече си готов да си признаеш. Готов си да говориш чак докато не ни писне да те слушаме. Отстрани на бузата на мъжа имаше голяма синина, имаше и втора, на челюстта, под двойната му брадичка. Влажните му очи привикнаха към ярката светлина и разпознаха седналия срещу него Глокта. Лицето на Рюз се изпълни с надежда. Злощастна, погрешно отправена надежда.

— Глокта, трябва да ми помогнеш! — жално изхленчи Рюз и се наведе напред, доколкото му позволяваха вързаните зад гърба ръце. Думите му излязоха отчайващо завалени от устата. — Аз съм несправедливо обвинен, знаеш го, невинен съм! Дошъл си да ми помогнеш, нали? Ти си ми приятел! Ти имаш влияние тук. Ние сме приятели, приятели сме! Можеш да се застъпиш за мен! Аз съм невинен, погрешка обвинен! Аз…

Глокта го прекъсна с вдигане на ръка. После се вгледа в познатото лице на практик Фрост, все едно за пръв път го виждаше. Обърна се към него.

— Трябва ли да познавам този човек?

Големият албинос не отговори. Долната половина на лицето му беше скрита зад маската на практик, а по горната не се четеше никакво изражение. Розовите, мъртви като на труп, очи на Фрост бяха приковани в затворника. Не беше мигнал нито веднъж, откакто Глокта влезе в стаята. Как го прави?

— Това съм аз, Рюз! — просъска дебелият, обзет от паника. Гласът му се изви във фалцет. — Салем Рюз, познаваш ме, Глокта! Бяхме заедно през войната, преди… знаеш… ние сме приятели! Ние…

Глокта отново го прекъсна с вдигане на ръка и се облегна назад в стола си. Започна да почуква с нокът по един от малкото му останали зъби, симулирайки дълбок замисъл.

— Рюз. Името ми е познато. Търговец, член на Текстилната гилдия. Заможен човек. Сега си спомням… — Глокта се наведе напред и направи драматична пауза. — Човекът е предател! Беше арестуван от Инквизицията, а имуществото му конфискувано. Обвинен е в конспирация за избягване на кралски данъци.

Долната челюст на Рюз провисна.

— Кралски данъци! — изкрещя Глокта и удари с ръка по масата.

Дебелакът го зяпна с ококорени очи и прокара език по един от зъбите си. Горе, вдясно, втория отзад напред.

— Но къде останаха добрите маниери? — Въпросът на Глокта не беше предназначен за никого конкретно. — Ние може и някога да сме се познавали, може и не, въпросът е, че не сте били представен на асистента ми. Практик Фрост, запознайте се с този човек.

Ударът дойде с отворена ръка, но беше достатъчно силен, за да свали Рюз от стола. Столът му се разклати и изтрака по пода, но остана прав. Как е възможно това? Да събориш човек на земята с един удар, без дори да поместиш стола, на който седи? Рюз се просна по очи на пода и от залепеното за плочите му лице се разнесе хриптене.

— Прилича на изхвърлен на брега кит — коментира разсеяно Глокта.

Албиносът хвана Рюз под мишницата и с едно движение го вдигна във въздуха и го метна обратно на стола. Бузата му беше сцепена и от раната се процеждаше кръв, но сега в свинските му очи се четеше твърда решимост. Ударите обикновено размекват хората, но при някои имат обратен ефект. Никога не бих си помислил, че този тук е от вторите. Животът е пълен с изненади.

Рюз изплю кръв върху масата.

— Този път стигна твърде далеч, Глокта, твърде далеч! Текстилната гилдия е почетна организация, ние имаме влияние! Те няма да търпят това! Аз съм знатен човек! В този момент съпругата ми е при краля, който разглежда моята жалба!

— А, съпругата. — Глокта се усмихна горчиво. — Съпругата ви е много красива жена. Красива и млада. Боя се, може би е прекалено млада за вас. Страхувам се, че може да е решила да се възползва от ситуацията и да се отърве от вас. Боя се, че тя ни донесе книжата ви. Всичките ви книжа.

Рюз пребледня.

— Ние прегледахме тези документи. — Глокта направи жест към въображаема купчина документи отляво на себе си. — После прегледахме и документите в хазната. — Той направи същия жест, този път надясно. — Представете си нашата изненада, когато числата не съвпаднаха. И после открихме нощните посещения на ваши служители в складовете в старата част на града, малките нерегистрирани лодки, плащанията на държавни служители, подправената документация. Има ли смисъл да продължавам? — Глокта поклати неодобрително глава. Рюз преглътна и облиза устни.

На масата пред затворника се появиха мастило и писалка, както и написано на хартия самопризнание. Листът беше изписан с красивия, старателен почерк на Рюз и очакваше единствено подписа му. Готов е да ми падне в ръцете, точно тук и сега.

— Признай, Рюз — прошепна му тихичко Глокта. — Сложи безболезнен край на тази жалка история. Признай и назови съучастниците си. Ние вече знаем кои са те. Така ще е по-лесно за всички ни. Аз не искам да ти причинявам болка, повярвай ми, това няма да ми достави никакво удоволствие. Нищо вече не е в състояние. Признай. Признай и спаси живота си. Заточението в Англанд не е толкова страшно, колкото си мислиш. И там човек може да изпита удовлетворение от живота и от честния труд в служба на своя крал. Признай!

Рюз заби поглед в пода и продължи да прокарва език по зъбите си. Глокта седна и въздъхна.

— Ако пък искаш, недей — каза той. — А аз ще се върна с инструментите си.

Фрост пристъпи напред и огромната му сянка падна върху лицето на дебелия мъж.

— Тялото е било открито във водата при доковете — въздъхна отново Глокта. — Подуто от престоя в солената вода и обезобразено, толкова… обезобразено, че не може да става и дума за разпознаване. Готов е да се разприказва. Напълно узрял е и всеки момент ще започне да говори. Дали нараняванията са били нанесени преди настъпване на смъртта, или след това? — Глокта вдигна въпросително очи към тавана. — Мистериозният труп на мъж ли е, или на жена? — вдигна рамене той. — Кой би могъл да знае?

Някой почука на вратата. Лицето на Рюз подскочи, изпълнено с нова надежда. Не, точно сега! Практик Фрост отиде до вратата и я открехна. Последва кратък разговор, после Фрост затвори вратата и се надвеси до ухото на Глокта.

— Бесфе Шеферар.

От прошепнатото фъфлене Глокта разбра, че на вратата е бил Северард.

Вече? Глокта се усмихна и кимна, сякаш новината беше добра. Лицето на Рюз пак посърна. Как така става, че някой, чийто начинания изискват прикритост, не успява да скрие емоциите си в тази стая? Глокта знаеше отговора. Трудно е да запазиш спокойствие, когато си изплашен до смърт, безпомощен и сам, оставен на милостта на хора, които не познават милост. Никой не знае това по-добре от мен. Той въздъхна и проговори с възможно най-отегчения си тон:

— Готов ли си да си признаеш?

— Не!

Откритото неподчинение се бе върнало в свинските очички на затворника. Той остана мълчалив, смазан, но нащрек.

Изненадващо. Много неочаквано. Но все пак сме още в самото начало.

— Този зъб тормози ли те, Рюз?

Нямаше нищо, което Глокта да не знае за зъбите. По собствената му уста бяха работили най-добрите в бранша. Или най-лошите, зависи откъде го погледнеш.

— Изглежда трябва да изляза за известно време, но докато ме няма, ще си мисля за този ти зъб. Много внимателно ще си помисля какво да правя с него. — Глокта взе бастуна си. — А ти си мисли за това, как аз мисля за зъба ти. Също така искам да си помислиш, много внимателно, за самопризнанието си.

Глокта се изправи неуверено и разтърси болния си крак.

— На мнение съм обаче, че един стандартен бой може да ти се отрази благотворно. Ето защо ще те оставя в компанията на практик Фрост за следващия половин час.

Устата на Рюз застина широко отворена от изненада. Албиносът вдигна дебелия мъж с все стола и бавно го извъртя към себе си.

— Той е най-добрият в тази област — добави Глокта.

Фрост взе чифт опърпани кожени ръкавици и започна внимателно да ги нахлузва върху масивните си бели длани, пръст по пръст.

— Ти винаги си държал да получаваш най-доброто, нали, Рюз? — Глокта се запъти към вратата.

— Почакай! Глокта! — проплака Рюз зад гърба му. — Почакай, аз…

Фрост запуши с една ръка в кожена ръкавица устата на затворника и постави пръст пред маската си.

— Шшшт — каза той.

Вратата се затвори.

Отвън в коридора, Северард чакаше облегнат, поставил едното си стъпало на стената, до коляното на другия си крак. Той си подсвиркваше фалшиво изпод маската и прокарваше пръсти през дългата си коса. Когато видя Глокта да излиза, се изправи и леко се поклони. По очите му се четеше, че се усмихва зад маската. Винаги е усмихнат.

— Началник Калайн иска да ви види — каза Северард на официалния език на Съюза, но със силен акцент — и, ако смея да отбележа, досега не съм го виждал толкова разгневен.

— Северард, нещастнико, сигурно си ужасѐн. У теб ли е кутията?

— Да.

— Извади ли нещичко от нея за Фрост?

— Да.

— И нещичко за жена ти, предполагам?

— О, да. — Очите на Северард грейнаха повече от обикновено. — Грижата за жената на първо място. Ако някога се сдобия с такава, разбира се.

— Чудесно. Сега ще побързам да се явя пред началника. Като минат пет минути, откакто съм при него, ти ще влезеш в кабинета и ще носиш кутията.

— Просто така, да нахлуя в кабинета?

— Просто влез, пък после ако щеш му забий нож в лицето, все ми е едно!

— Смятайте го за изпълнено, инквизитор.

Глокта кимна и се обърна да върви, после спря и се извърна назад.

— Ъ, Северард, няма наистина да го наръгаш, нали?

Очите на практика се усмихнаха и той прибра в канията зловещия си на вид нож. Глокта с досада извъртя очи към тавана, обърна се и се отдалечи, куцайки по коридора. Бастунът му зачатка по плочите, кракът пак го заболя. Так, туп, болка. Ритъмът на походката му.

 

 

Кабинетът на началник Калайн представляваше просторна, богато обзаведена стая, високо в Палатата на въпросите. Всичко в тази стая беше прекалено голямо и разкошно. Огромен, изящно изработен прозорец заемаше по-голямата част на една от облицованите в дървена ламперия стени и осигуряваше гледка към добре поддържаната градина в двора. Също толкова огромно, орнаментирано дървено бюро заемаше централно място в кабинета. То беше поставено в центъра на килим в ярки тонове, донесен от някоя екзотична, топла страна. Над величествената каменна камина, в която злокобен мъничък огън беше на път да загасне, беше увесен трофей на свирепо животно, донесен от някоя студена и далечна земя.

В присъствието на началник Калайн кабинетът изглеждаше малък и невзрачен. Началникът беше едър мъж в средата на петдесетте, с червендалесто лице и огромни, сиви мустаци, които компенсираха отънялата му коса и се сливаха с бакенбардите. Фигурата му всяваше страхопочитание дори в средите на Инквизицията, но Глокта отдавна вече не му се плашеше и това не беше тайна и за двама им.

Зад бюрото имаше голям, елегантен стол, но началник Калайн не седеше на него, а крачеше напред-назад, размахваше ръце във въздуха и крещеше. Глокта бе настанен да седне на нещо, което, макар и явно да струваше много пари, определено бе предназначено да доставя единствено и само дискомфорт на седящия. Това не ме притеснява. Целият ми живот е едно голямо неудобство. Докато траеше тирадата на началника, Глокта се забавляваше с мисълта как ли би изглеждала главата на Калайн, окачена над огнището, вместо тази на свирепото животно. Какъв дръвник само, досущ като камината. Отвън огромен и величествен, а вътре — нищо особено. Чудя се, как ли ще се държи при разпит? Бих започнал с тези смехотворни мустаци. Независимо от мислите си, на лицето си Глокта бе надянал маска на безкрайно уважение и интерес към думите на началника.

— Глокта, сакат ненормалник такъв, този път си надминал себе си! Когато от Текстилната гилдия разберат за това, жив ще те одерат!

— Опитвал съм дране, много гъделичка. Проклет да си, Глокта, дръж си езика зад зъбите и се усмихвай. Къде се губи този свирукащ идиот Северард? Само да изляза оттук, него жив ще одера.

— О, да, много добре, Глокта, точно така, на мен също ми е ужасно смешно! И откъде го измисли това „избягване на кралски данъци“? — Началникът го изгледа свирепо и мустаците му настръхнаха. — Кралски данъци! — изкрещя той и изпръска със слюнка лицето на Глокта. — Всички са в този кюп! Търговци на платове, търговци на подправки, всички до един! Всеки идиот с кораб под ръка!

— Но, началник, това беше прекалено явно. Направо ни се подиграваха. Реших, че трябва да…

— Решил си? — Лицето на Калайн почервеня и се разтрепери от ярост. — Изрично ти бе казано да стоиш настрана от Текстилната гилдия, от търговците на подправки, от всяка една голяма гилдия!

Калайн закрачи пак, този път още по-бързо. Ще си изтъркаш килима с това препускане и големите гилдии ще трябва да ти купуват нов.

— Решил си значи? Е, сега той трябва да си върви! Ще го освободим, а ти ще си подготвиш едно раболепно извинение! Какъв срам! Направи ме за посмешище! Къде е той сега?

— Оставих го в компанията на практик Фрост.

— С това фъфлещо животно? — Началник Калайн заскуба косата си от отчаяние. — Е, това е то, край на всичко. Сега той ще е истинска развалина! Не можем да го пуснем в такова състояние! Свършено е с теб, Глокта! Свършено! Отивам право при архилектора! Право при архилектора.

Огромната врата на кабинета се отвори с гръм и Северард влезе с небрежна походка и дървена кутия под мишница. Точно навреме. Началник Калайн остана безмълвен, с изкривена от гняв уста. През това време Северард отиде до бюрото и шумно стовари кутията, която глухо издрънча.

— Какво, по дяволите, означава то…

Северард повдигна капака на кутията и началник Калайн видя парите. Всички тези хубави парички. Той се закова на място и думата застина на устата му. По лицето му премина сянка на озадачение, която бързо се смени с тревога. Калайн млъкна и бавно седна на стола си.

— Благодаря, практик Северард — каза Глокта. — Свободен си.

Докато Северард излизаше от стаята, началник Калайн поглади замислено мустаците си. Лицето му постепенно си възвръщаше нормалния розов цвят.

— Конфискувано от Рюз — каза Глокта. — Сега, естествено, собственост на короната. Реших да ги предам на вас, като мой пряк началник, за да ги предадете в хазната. Или да си купиш ново бюро, пиявица такава.

Глокта се наведе напред и сключи длани върху коленете си.

— Можете да кажете, например, че Рюз е преминал всички граници, че хората са почнали да задават въпроси, че се е наложило той да послужи за пример. Все пак ние не можем да седим съвсем безучастно. Това ще поизпоти големите гилдии, ще ги накара да се стегнат. Те ще се притеснят, а ти ще можеш да им изкрънкаш повече пари. Или винаги можете да им кажете, че аз съм един сакат ненормалник, и да прехвърлите цялата вина върху мен.

Глокта разбра, че идеята допадна на началника. Той се опита да не издава чувствата си, но при вида на толкова много пари, мустаците му издайнически потрепериха.

— Добре, Глокта. Добре. Много добре. — Калайн се пресегна и внимателно затвори капака на кутията. — Но ако някога пак ти хрумне да направиш нещо подобно… първо ще го споделиш с мен, нали Глокта? Не обичам изненадите.

Глокта с мъка се изправи на крака и куцайки, се запъти към вратата.

— А, има още нещо!

Глокта се обърна сковано. Калайн свирепо се взираше в него изпод големите си, гъсти вежди.

— Когато отида да говоря с Текстилната гилдия, ще ми трябва самопризнание от Рюз.

Глокта се усмихна широко и разкри зеещата дупка в предните си зъби.

— Това няма да е проблем, началник.

Калайн се бе оказал прав. Нямаше как Рюз да бъде освободен в такова състояние. Устните му бяха сцепени и окървавени, бузите му бяха покрити с тъмни синини, а подутото му, изкривено до неузнаваемост лице, се поклащаше встрани. С две думи, изглежда точно като човек, готов да направи самопризнание.

— Мисля, че не ти е допаднал последния половин час, Рюз. Истински се съмнявам, че ти е харесало това преживяване. Вероятно това са били най-лошите трийсет минути в живота ти, не знам. Мисля си, какво имаме за теб тук и… истината е, че по-добре май няма да става. Животът е тежък. — Глокта се наведе напред, лицето му спря на сантиметри от кървавата пихтия, която сега представляваше носът на Рюз. — В сравнение с мен практик Фрост е като малко момиченце — прошепна той. — Едно малко котенце е той. Захвана ли се аз с теб, ще се обръщаш назад към този половин час с носталгия. Ще ме молиш за още един сеанс с практик Фрост. Разбираш ли ме?

Рюз не издаде никакъв звук, като се изключеше свистенето на въздуха през счупения му нос.

— Покажи му инструментите — тихо каза Глокта.

Фрост пристъпи напред и с театрален жест отвори полираното сандъче — истинско произведение на занаятчийското изкуство. При отварянето на капака му отделните рафтове се издигнаха нагоре и се разтвориха ветрилообразно, разкривайки цялата мрачна красота на инструментите на инквизитор Глокта. Имаше остриета с всякаква форма и размер, прави и закривени игли, стъкленици с масла и киселини, пирони и винтове, стеги и клещи, триони, чукове и длета. Метал, стъкло и дърво блеснаха под яркото осветление, излъскани до блясък и перфектно наточени. Огромен морав оток затваряше плътно едното око на Рюз, но другото беше отворено и сега трескаво пробяга по инструментите. Предназначението на някои от тях бе ужасяващо очевидно, това на други — също така ужасяващо неясно. Чудя се кое ли го плаши повече?

— Май последно говорихме за зъба ти — промърмори Глокта. Окото на Рюз подскочи и се прикова в него. — Или вече си готов да си признаеш? Спипах го, готов е. Признай, признай, признай, признай…

Ново почукване на вратата. Проклятие, пак ли! Фрост я открехна и последва нов кратък разговор, отново проведен шепнешком. Рюз облиза подутите си устни. Вратата се затвори и албиносът се надвеси до ухото на Глокта.

— Арфиектоа е.

Глокта замръзна. Парите не са били достатъчно. Докато съм се влачел обратно тук от кабинета на Калайн, дъртият негодник ме е докладвал на архилектора. Свършено ли е с мен? При мисълта го обзе тръпка на виновност. Е, първо ще се погрижа за тази дебела свиня.

— Кажи на Северард, че идвам след малко. — Глокта се обърна към затворника, възнамерявайки да продължи разговора, когато Фрост постави на рамото му голямата си бяла длан.

— Ее. Арфиектоа. — Фрост посочи вратата. — Ой е ук. Ф муенда.

Тук, в момента? Глокта усети как единият му клепач заигра. Защо? Глокта се изправи, като се подпираше на ръба на масата. Значи ли това, че утре ще открият мен във водата? Подут, обезобразен… до неузнаваемост? Единственото чувство, което изпита при тази мисъл, бе тръпката на облекчение. Край на стълбите.

Архилекторът на Инквизицията на Негово величество стоеше в коридора пред вратата. В сравнение с искрящо бялото му дълго палто, бели ръкавици и гъста бяла коса, зацапаните стени зад гърба му изглеждаха направо кафяви. Той минаваше шейсетте, но не даваше никакви признаци на старческа слабост. Много висок и с гладко избръснато, изваяно лице, всяка частица от него излъчваше безупречност. Има вид на човек, който никога в живота си не е бил изненадван от нещо.

Двамата се бяха срещали само веднъж досега, преди шест години, когато Глокта се бе присъединил към Инквизицията, и от тогава той не бе мръднал. Архилектор Сълт. Един от най-влиятелните мъже в Съюза. Един от най-влиятелните мъже в света, като се замислиш. Зад гърба му, почти като две несъразмерни сенки, се извисяваха двама практици с черни маски на лицата.

Докато Глокта пролазваше иззад вратата, по лицето на архилектора пробяга бегла усмивка. Тази усмивка казваше всичко. Малко презрение, умерена доза съжаление и едва доловима нотка на заплаха. Всичко друго, но не и задоволство.

— Инквизитор Глокта. — Архилекторът поднесе ръката си в бяла ръкавица, обърната с дланта надолу. На единия му пръст проблесна пръстен с голям виолетов камък.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство.

Глокта не успя да скрие болката от лицето си, докато бавно се навеждаше да допре устни до камъка. Тази трудна и болезнена маневра му отне цяла вечност. Когато най-после се изправи, хладните сини очи на Сълт се взираха в него. В погледа му се четеше, че вече бе преценил напълно Глокта и не е впечатлен от резултата.

— Елате с мен. — Архилекторът се обърна и се понесе напред по коридора. Глокта закуцука след него, а двамата безмълвни практици се наредиха отзад. Сълт се движеше с лекота и увереност, полите на дългото му палто се развяваха грациозно зад гърба му. Негодник. Скоро те стигнаха до една врата, подобна на вратата към стаята на Глокта. Сълт я отключи и влезе. Двамата практици заеха позиции от двете й страни, със скръстени на гърдите ръце. Частен разговор, а? Може би никога няма да напусна тази стая. Инквизитор Глокта пристъпи прага.

Стаята представляваше познатата бяла кутийка със зацапана бяла мазилка, твърде ярко осветена и с прекалено нисък таван. Беше абсолютно копие на неговата, с изключение на това, че влажното петно в ъгъла бе заменено от дълбока пукнатина. Имаше я изподраната дървена маса, двата стола, дори зле почистеното петно кръв. Чудя се дали това с петната не е търсен ефект? Единият от практиците затръшна вратата с трясък. При това от Глокта се очакваше да се стресне и подскочи, само дето той не успя.

Архилектор Сълт грациозно седна на единия стол и придърпа към себе си тежка купчина пожълтели листове хартия. Махна подканващо с ръка към другия стол — този, предназначен за затворника. Намекът не убягна на Глокта.

— Предпочитам да остана прав, Ваше високопреосвещенство.

Сълт се усмихна. Имаше прекрасни, искрящо бели зъби.

— Не, не предпочиташ.

Тук ме хвана. Глокта тромаво се смъкна на стола. Архилекторът отгърна първата страница от свитъка с документи, смръщи чело и поклати глава с престорено неодобрение. Най-вероятно подробно описание на славната ми кариера.

— Съвсем наскоро имах посещение от началник Калайн. Беше доста притеснен. — Непоколебимите сини очи на Сълт се вдигнаха от документите. — Притеснен заради теб, Глокта. Човекът беше доста красноречив по темата. Каза ми, че ти си неконтролируема заплаха, че действаш без мисъл за последствията, че си един сакат ненормалник. Настоя да бъдеш премахнат от неговия отдел. — Архилектор Сълт отправи хладна, зловеща усмивка — същата, с каквато Глокта даряваше затворниците си. С повече зъби, обаче. — Мисля, че под „премахнат“ имаше предвид… буквалния смисъл на думата.

Двамата се гледаха един друг от двата края на масата.

Сега ли се очаква да почна да моля за пощада? В този момент ли да пропълзя по пода и да целувам краката му? Е, не си падам по молбите, а и съм твърде скован, за да пълзя. Практиците ти ще трябва да ме убият така, както съм седнал. Да ми прережат гърлото. Да ми разбият главата. Все тая. Стига да свършат работата.

Сълт не бързаше. Белите му ръкавици внимателно и прецизно разгръщаха шумолящите страници.

— Малцина като теб имаме в Инквизицията, Глокта. Доблестен мъж с добро потекло. Майстор фехтовач, кавалерийски офицер. Човек, подготвян за самата върхушка на обществото. — Сълт го изгледа от горе до долу, сякаш не вярваше на очите си.

— Това беше преди войната, архилекторе.

— Очевидно. Пленяването ти предизвика истинско недоумение и породи малко надежди, че някога отново ще те видим жив. С проточването на войната, с течение на времето, тези надежди съвсем се стопиха. Но ето че, когато бе подписан мирът, ти беше сред затворниците, които бяха върнати в Съюза. — Сълт изгледа Глокта през присвитите си очи. — Проговори ли?

Глокта не се сдържа и избухна в писклив кикот. Смехът му отекна странно в студената стая. Смехът не е нещо, което обикновено се чуваше тук, долу.

— Дали съм проговорил? Говорих, докато не ме заболя гърлото. Казах им всичко, за което се сетих. Крещях на глас всяка тайна, която знаех. Бръщолевих като побъркан. И когато ми свършиха нещата за казване, започнах да си измислям. Опиках се и плаках като малко дете. Всички го правят.

— Но не всички оцеляват след това. Две години в затвора на императора. Друг не би издържал и половината от това време. Лекарите бяха сигурни, че няма да можеш повече да станеш от леглото. Но само година по-късно ти кандидатства за пост в Инквизицията. И двамата сме наясно с това. Бяхме там. Какво искаш от мен и защо най-после не преминеш по същество. Някои хора май наистина се опияняват от собствения си глас. Беше ми казано, че си осакатен, смазан и никога няма да се оправиш, никога няма да станеш пак надежден. Но аз бях склонен да ти дам шанс. Всяка година някой нещастник печели Турнира, войните произвеждат много обещаващи войници, но твоите умения за оцеляване бяха наистина впечатляващи. И така, ти беше изпратен в Севера и поставен начело на една от мините ни там. Какви са ти впечатленията от Англанд?

Гнусна помийна яма на насилие и разложение. Затвор, в който поробваме виновни и невинни, в името на свободата. Воняща дупка, в която изпращаме онези, които мразим и от които се срамуваме, за да измрат от глад, болести и непосилна работа.

— Беше студено — отговори Глокта.

— Също като теб. С малко хора си се сприятелил в Англанд. Неколцина от Инквизицията и нито един от изгнаниците. — Сълт измъкна едно измачкано писмо и го изгледа критично. — Началник Гойл казва, че си бил неприветлива личност, безкръвно създание. По негово мнение, ти не ставаш за нищо и той не открил никаква полза от теб. Гойл. Негодник такъв. Касапин. По-добре безкръвно, отколкото безмозъчно създание. Но след три години производителността се покачва. Всъщност удвоява се. И така, ти биваш върнат обратно в Адуа и започваш работа в отдела на началник Калайн. Сметнах, че при него поне ще се научиш на дисциплина, но явно съм сбъркал. Ти продължаваш да действаш посвоему. — Архилекторът го изгледа сърдито. — Ако трябва да бъда честен, мисля, че Калайн се бои от теб. Мисля, че всички се страхуват от теб. Не харесват арогантността ти, не одобряват методите ти, не харесват твоето… особено отношение към нашата работа.

— А какво мислите вие, архилекторе?

— Честно ли? Не съм сигурен, че ми допадат методите ти и смятам, че арогантността ти не е напълно оправдана. Но ми харесват резултатите ти. Определено съм доволен от твоите резултати. — Сълт рязко затвори свитъка с документи и положи длан отгоре му, после се наведе над масата към Глокта. Точно както аз правя с моите затворници, когато искам самопризнание. — Имам задача за теб. Задача, в която твоите умения ще намерят много по-добро приложение, отколкото в преследването на дребни контрабандисти. Задача, с която ще можеш да си възвърнеш доброто име в Инквизицията.

Архилекторът направи дълга пауза.

— Искам да арестуваш Сеп дан Тюфел.

Глокта се намръщи. Тюфел?

— Началникът на Монетния двор ли, Ваше високопреосвещенство?

— Същият.

Началникът на Кралския монетен двор. Важна личност от влиятелно семейство. Твърде голяма риба за моята малка мрежа. Опасна риба с влиятелни приятели. Арестът на такъв човек може да се окаже рисково начинание. Начинание с фатален край.

— Мога ли да попитам защо?

— Не. Остави на мен да мисля за това. Ти се съсредоточи в измъкване на самопризнанието му.

— Самопризнание за какво, архилекторе?

— Корупция и държавна измяна, естествено! По всичко личи, че нашият приятел, началникът на Кралския монетен двор, е бил крайно недискретен в личните си дела. Изглежда е вземал подкупи и е заговорничел с Текстилната гилдия срещу краля. В тази връзка би било добре, ако някой виден представител на гилдията го уличи.

Със сигурност не е просто съвпадение, че точно в момента в стаята ми за разпити седи виден представител на Текстилната гилдия. Глокта вдигна рамене.

— Веднъж започнат ли хората да говорят, шокиращи истини и имена излизат наяве.

— Много добре. — Архилекторът махна с ръка. — Свободен си, инквизиторе. Утре по същото време ще дойда за самопризнанието на Тюфел. Добре ще е да разполагаш с него.

Глокта дишаше бавно, докато с мъка вървеше обратно по коридора. Вдишай, издишай. Спокойно. Той не беше очаквал да напусне жив стаята. А ето, че вече се движа по високите етажи. Лично възложена задача от архилектора. Измъкване на самопризнание за държавна измяна от един от най-влиятелните мъже в Съюза. Възможно най-високите етажи на властта, но докога? Защо точно аз? Заради резултатите ми? Или защото на никого няма да липсвам след това?

— Много се извинявам за всичките прекъсвания днес, наистина, тук е направо като бордей, всеки влиза, излиза.

Сцепените, подути устни на Рюз се изкривиха в тъжна усмивка. Да се смееш в такъв момент, този човек е истинско чудо. Време е да приключваме.

— Да бъдем честни, Рюз. Никой няма да ти се притече на помощ. Нито днес, нито утре, никога. Ти ще си признаеш. Въпросът е кога и в какво състояние ще бъдеш, когато го направиш. Нищо не печелиш, като отлагаш. Само болка. А ние имаме още много от нея.

Трудно можеше да се прочете някакво изражение по окървавеното лице на Рюз, но при тези думи раменете му увиснаха. С трепереща ръка той натопи писалката в мастилото и написа името си в долния край на листа със самопризнанието. Отново печеля. От това намалява ли болката в крака ми? Зъбите ми връщат ли се обратно в устата ми? Имам ли някаква полза от това, че унищожих човек, когото някога наричах свой приятел? Защо тогава го правя? Единственият отговор беше тихото дращене на писеца по хартията.

— Отлично — каза Глокта. Практик Фрост обърна листа от другата страна. — Това списък със съучастниците ти ли е?

Глокта мудно проследи с поглед имената. Неколцина младши членове на гилдията, трима капитани на кораби, офицер от градската стража, двама низши служители в митницата. Ама че безвкусна рецепта. Да видим не може ли да добавим малко подправка. Той извъртя листа и го плъзна по масата обратно към Рюз.

— Рюз, добави името на Сеп дан Тюфел към списъка.

Дебелакът изглеждаше смутен.

— Началникът на Монетния двор ли? — смотолеви той през подпухналите си устни.

— Самият той.

— Но аз никога не съм виждал този човек.

— Е, и? — рязко отвърна Глокта. — Прави каквото ти казвам.

Рюз застина със зяпнала уста.

— Пиши, дебело прасе такова.

Практик Фрост изпука кокалчетата на ръцете си.

Рюз облиза отново устни.

— Сеп… дан… Тюфел — измънка той под носа си, докато изписваше името.

— Отлично. — Глокта внимателно затвори капака на сандъчето със страховитите му, прекрасни инструменти. — И за двама ни е по-добре, че няма да ни трябват днес.

Фрост щракна оковите на китките на затворника, изправи го на крака и го поведе към вратата в дъното на стаята.

— Сега какво? — провикна се през рамо Рюз.

— Англанд, Рюз, Англанд. Не забравяй да си вземеш топли дрехи.

Вратата се затвори зад гърба на Рюз. Глокта погледна списъка с имена в ръцете си. Името на Сеп дан Тюфел беше най-отдолу. Едно име. На пръв поглед с нищо по-различно от останалите. Тюфел. Просто поредното име. Така опасно име.

Отвън в коридора чакаше Северард, усмихнат както винаги.

— Да изхвърля ли дебелака в канала?

— Не, Северард. Качи го на следващия кораб за Англанд.

— Днес сте милостиво настроен, инквизиторе.

— Хм, каналът би бил милостивия изход. Тази свиня няма да изкара и шест седмици в Англанд. Забрави за него. Довечера трябва да арестуваме Сеп дан Тюфел.

— Началникът на Монетния двор? — повдигна вежди Северард.

— Самият той. По изрична заповед на негово високопреосвещенство архилектор Сълт. Изглежда Тюфел е вземал пари от Текстилната гилдия.

— О, много жалко.

— Тръгваме, щом се стъмни. Кажи на Фрост да се приготви.

Слабият практик кимна и дългата му коса се развя. Глокта се обърна и се отдалечи по коридора с куцане. Бастунът му почукваше по мърлявите плочи на пода, левият му крак изгаряше от болка. Защо го правя? За пореден път се запита той.

Защо го правя?