Джо Абъркромби
Гласът на острието (28)

Отвратителен

Логън се облегна на парапета и примижа срещу утринното слънце. Огледа се.

Същото направи, сега му се струваше преди ужасно много време, от балкона на стаята си в библиотеката. Двете гледки не можеха по нищо да се сравнят. От една страна, тази на изгрев над грапавия килим от покриви. Нагорещена, крещящо ярка и пълна с далечен шум. От друга, тази на хладната и мъглива долина, нежна, празна и неподвижна, сякаш мъртва. Спомни си онази утрин, спомни си как се бе почувствал различен човек. Сега също се чувстваше различен човек. Глупав човек. Дребен, уплашен, грозен и объркан.

— Логън. — Малакус излезе при него на терасата. Усмихна се на слънцето, на града и на блестящия залив, който вече започваше да се пълни с кораби. — Красиво е, нали?

— Щом казваш, но аз не виждам красота тук. Всичките тези хора. — Логън потрепери. — Не е нормално. Плашат ме.

— Изплашен? Ти?

— Естествено. — Откакто бяха пристигнали, Логън почти не бе спал. Тук никога не ставаше истински тъмно, нито пък наистина тихо. Беше твърде горещо, всичко бе прекалено близо. И смърдеше. Враговете могат да бъдат страшни, но с тях можеш да се биеш. Можеш да ги победиш. Логън разбираше омразата им. Но как да се биеш с един шумен, безличен и безразличен град. Той мразеше всичко. — Това не е място за мен. Ще се радвам да си тръгна оттук.

— Не мисля, че ще си тръгнем скоро.

— Знам. — Логън въздъхна дълбоко. — Точно затова смятам да сляза там долу и да огледам Агрионт, да науча каквото мога за него. Някои неща просто трябва да бъдат направени, затова по-добре приключи с тях, вместо да живееш в страх. Така казваше баща ми.

— Добър съвет. Ще дойда с теб.

— Не, няма. — Баяз стоеше на вратата и гледаше ядосано чирака си. — Напредъкът ти през последните няколко седмици е истински срам, дори за твоите възможности. — Той излезе на терасата. — Затова предлагам, докато бездействаме и чакаме благоволението на Негово величество, да се възползваш от възможността да учиш. Скоро може да не ти се отвори друга такава възможност.

Малакус изчезна в стаята, без дори да погледне назад. Много добре знаеше, че не е добра идея да се мотае без работа пред учителя си, докато е в такова настроение. А Баяз изгуби доброто си настроение още с влизането им в Агрионт. И по всичко личеше, че скоро няма да си го върне. Логън не можеше да го вини. Отнасяха се с тях повече като със затворници, отколкото като с гости. Логън не разбираше много от обноски, но лесно се досещаше за значението на стражите пред вратата и гадните погледи на всички.

— Няма да повярваш колко се е разраснал — изръмжа магьосникът и обходи с поглед града. — Помня Адуа от времето, когато беше просто няколко скупчени около Кулата на Създателя колиби, като мухи около прясно лайно. Тогава нямаше Агрионт. Нямаше дори Съюз. Хората не бяха и наполовина така надменни по онова време. Почитаха Създателя като Бог.

Баяз шумно се изхрачи и се изплю през терасата. Логън проследи храчката му да прелита над рова и да изчезва между белите къщи отдолу.

— Аз им дадох всичко това — изсъска Баяз и Логън почувства неприятното усещане, което сякаш винаги съпътстваше магьосника, когато е ядосан. — Дадох им свобода, а виж какво получавам в замяна? Да ми се присмиват на мен някакви чиновници? Някакви надути мижитурки?

Разходката там долу, между подозрение и лудост, вече започваше да се струва примамлива на Логън. Той отстъпи заднешком и влезе в стаята. Ако наистина бяха затворници, то поне килията си я биваше: тежки столове от тъмно дърво и с фина дърворезба. Масивни картини на гори и ловни сцени по стените. Най-вероятно Бетод би се почувствал у дома си в тази стая. Но Логън се чувстваше като някакъв идиот, вечно на пръсти, да не счупи нещо. В средата на стаята, върху малка масичка, стоеше висока глинена делва с изрисувани по стените цветя. Изгледа я подозрително на път към стълбите и лежащия в подножието им Агрионт.

— Логън! — Баяз стоеше на прага на вратата към терасата. — Бъди внимателен. Мястото може и да ти се струва особено, но хората в него са още по-особени.

 

 

Водата се пенеше и бълбукаше. Подскачаше на тънко стълбче над оформения като рибешка уста чучур и падаше в широка каменна купа отдолу. Чешма — така го нарече напереният младеж. Имало тръби под земята. Логън си представи тези подземни водни потоци, как препускат под краката му и подриват основите на цялото това място. От мисълта му се зави свят.

Площадът беше огромен — широка равнина, застлана с плоски камъни и обградена от отвесните склонове на белите сгради. Кухи отвътре склонове, покрити с колони, каменни гравюри и лъскави стъкла, а във вътрешността им пълзяха хора. Нещо странно се случваше днес. По краищата на площада се строяха наклонени конструкции от дървени греди. По нея пъплеше цяла армия от работници. Дялкаха, блъскаха, забиваха гвоздеи и скоби и си подвикваха изнервено един на друг. Навсякъде около тях се виждаха планини от дървени греди и дъски, цели бъчви с пирони и купища инструменти — достатъчно за десет тронни зали, че и повече. На места конструкцията вече се издигаше доста нависоко, стърчеше като мачтите на гигантски кораб, почти до покривите на високите къщи отзад. Логън застана с ръце на хълбоците и дълго зяпа чудовищния дървен скелет, но предназначението му продължаваше да е истинска загадка. Приближи се до един нисък здравеняк с кожена престилка, който енергично режеше някаква дъска.

— Какво е това?

— Ъъъ? — Мъжът дори не вдигна поглед от дъската и триона.

— Това. За какво е?

Трионът стигна до края на дървото, отрязаното парче изтропа на земята и дърводелецът метна току-що срязаното дърво върху близка купчина от готови дъски. Обърна се, погледна подозрително Логън и избърса потта от челото си.

— Стойки за трибуни. Седалки. — Логън го погледна неразбиращо. Как така хем ще стоиш, хем ще седиш? — За Турнира — провикна се в лицето му дърводелецът. Логън бавно отстъпи. Дрън-дрън. Глупости. Тръгна си бързо от площада, като заобикаляше отдалеч дървените конструкции и катерещите се по тях мъже.

Без да знае как, се озова на една широка улица, клисура, вкопана между надвиснали отгоре й бели къщи. От двете страни, една срещу друга, стояха статуи. Бяха величествени и гледаха строго над главите на забързаните минувачи. Най-близката му се стори позната. Приближи се и я огледа внимателно. Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Първият магус беше понаддал от времето, когато бе правена статуята. Явно добре хранят в библиотеката, помисли си Логън. Обърна се към минаващ покрай него дребен човечец с черна шапка и голяма книга под мишница.

— Баяз — каза му той и посочи каменната фигура, — приятел ми е.

Човекът го погледна, погледна статуята, после пак него и отмина.

Статуите продължаваха още надолу по широката улица. Кралете на Съюза, досети се Логън, стояха отляво. Едни държаха мечове, други свитъци или малки кораби в ръце. В краката на един седеше кученце, друг стискаше под мишница пшеничен сноп, но като изключим това, изглеждаха почти еднакво. Всичките носеха една и съща висока корона и гледаха еднакво строго. Като ги гледа човек, не би си помислил, че някога в живота си са казали или направили и една-едничка глупост, или дори, че някога им се е налагало да ходят по голяма нужда. Чу зад себе си нечии забързани тежки стъпки и се обърна точно навреме, за да види наперения младеж от пред портата вчера. Крачеше забързано, а ризата му бе подгизнала от пот. Замисли се къде ли се е разтичал така, но реши, че в никакъв случай не си заслужава да го догонва, за да разбере, не и в тази жега. Още повече, предстоеше му разгадаването на куп други загадки.

Улицата свършваше в просторна, зелена площ, сякаш загребана от нечия великанска ръка отнякъде извън града и стоварена насред високите, бели сгради. Но такава природа Логън виждаше за пръв път. Яркозелената трева приличаше на гладко, изпънато одеяло и беше подкастрена почти до пръстта. Имаше и цветя, само дето растяха в редици, кръгове, или описваха други очертания от пламтящи цветове. Гъсти дървета и пищни храсти растяха скупчени един до друг, оградени и подкастрени в неестествени форми. И вода имаше — спускащи се по каменни стъпала потоци и прекрасно, гладко езеро, по краищата на което растяха дървета с тъжен вид. Логън се разходи из тази причудливо оформена природа. Ботушите му скърцаха по сивите камъчета, с които бяха застлани пътеките в нея. Видя много хора, събрани на групички, наслаждаваха се на слънцето. Някои се бяха качили на лодки в малкото езеро, гребяха бавно в кръг и не отиваха никъде. Други се излежаваха по тревата, ядяха, пиеха и си говореха. Едни го сочеха с пръст и оживено повишаваха глас, втори шепнеха, а други се отдръпваха от него.

Странна тълпа, особено жените. Бели като призраци и омотани в натруфени рокли. Косите им — вдигнати и събрани на куп, от който стърчат игли, гребенчета или дълги, причудливи пера. Носеха и малки, безполезни шапчици. Напомняха му за глинената делва в кръглата им стая — прекалено фина и деликатна, за да ти влезе в работа, и допълнително развалена от прекомерната украса. Но бе минало много време, откакто за последно бе виждал жена, затова им се усмихваше лъчезарно, просто ей така, да си пробва късмета. Някои оставаха силно изненадани, други го зяпаха ужасени. Логън въздъхна. Старата магия още работи.

По-нататък, на друг широк площад, спря да погледа група войници, които се упражняваха. Тези не бяха като просяците или женчовците от предишния ден. Бяха здрави мъже в тежки, лъснати до блясък брони по гърдите и краката. Изглеждаха напълно еднакви и стояха неподвижно като статуи, подредени в четири големи квадрата от по около петдесет мъже. На раменете си бяха подпрели дълги, тежки копия.

При команда от един нисък мъж в червен жакет — явно техния главатар, реши Логън — цялата група се обърна настрани и наведе напред копията. Тръгнаха като един през площада и тежките им ботуши заудряха в такт. От първия до последния, с еднакво облекло, еднакви оръжия, дори движенията им едни и същи. Сериозна гледка бяха, целият този лъщящ метал, подреден в четири квадрата, които бавно напредват по площада като четвъртити, наежени таралежи с по двеста крака всеки. Достатъчно смъртоносни, помисли си Логън, на широко и равно и с въображаем противник точно отпред. Как ли биха изглеждали обаче из скалист терен или под проливен дъжд? Ами в гъста гора? Бързо щяха да се изморят под тежките брони, а и ако квадратите им бъдат разбити, тогава какво? Какво ще правят мъже, свикнали да са винаги рамо до рамо с други? Ще могат ли да се бият поотделно?

Логън продължи да върви през широки вътрешни дворове и подредени градинки, покрай църцорещи чешми и величествени статуи, по улици и булеварди. Изкачва се по тесни стълбища и мина по мостове над потоци, улици, дори други мостове. Видя стражи, облечени във всякакви красиви ливреи, пазещи стотици различни входове, стени и врати. И всички те го гледаха с подозрение и неодобрение. Слънцето се изкачи високо в небето, безброй бели сгради се изредиха покрай очите му. Накрая краката му съвсем се измориха, почти се бе изгубил и вратът му се схвана от непрекъснатото гледане нагоре. Единственото, което не се променяше, бе гигантската тъмна кула, която се издигаше далеч над всичко останало около нея. В сравнение с нея дори най-великолепните постройки изглеждаха невзрачни. Нямаше накъде да погледнеш, без да зърнеш поне частица от нея, високо над покривите. Стъпките му бавно го водеха все по-близо, докато не се оказа до един закътан край на цитаделата, в самото й подножие.

Откри една стара пейка до неокосена полянка в близост до голяма, запусната постройка. Цялата бе покрита с мъх и бръшлян, покривът й беше хлътнал в средата и по него на места липсваха керемиди. Свлече се изтощен на пейката и се загледа в огромното очертание на кулата, още по-тъмно на фона на синьото небе. Гигантска, сътворена от човешка ръка планина, направена от гладък, мъртъв камък. В тази грамада не бе прораснало и стръкче зеленина, нямаше и едно снопче мъх в цепнатините на огромните каменни блокове. Кулата на Създателя, както каза Баяз. Не приличаше на никоя друга къща, която Логън бе виждал. Без покрив, без врата и прозорци, само голи стени. Сноп от могъщи кули от камък с остри ръбове. За какво ли може да служи нещо толкова голямо? Кой беше този Създател? И само това ли бе създал? Голяма, безполезна постройка?

— Имаш ли нещо против да седна? — Една жена стоеше и гледаше Логън. Приличаше много повече на жена от бледите, призрачни създания от парка. Беше красива в бялата си рокля. Тъмната й коса се спускаше от двете страни на лицето.

— Да имам нещо против ли? Не. Странно, никой досега не пожела да седне до мен.

Тя седна в другия край на пейката, постави лактите си на коленете и облегна брадичка на свитите си юмруци. Загледа с интерес високата кула.

— Може би ги е страх от теб.

Логън погледна към един забързан минувач с наръч хартия под мишница. Гледаше уплашено към него с ококорени очи.

— Започвам да си мисля, че е така.

— Наистина изглеждаш малко опасен.

— Точната дума е „отвратителен“.

— Обикновено намирам думата, която търся, и сега тя е „опасен“.

— Външният вид лъже понякога.

Тя го огледа с любопитство от горе до долу.

— Тогава значи си миролюбив човек, така ли?

— Ъъъ… не съвсем.

Двамата се спогледаха. Тя нямаше вид на изплашена, нито пък го гледаше надменно. Дори интерес нямаше в погледа й.

— А ти защо не се страхуваш?

— Аз съм от Англанд, познавам твоя народ. Освен това — облегна назад глава — тук никой не си говори с мен. Отчаяна съм.

Логън се загледа в чуканчето на липсващия си пръст. Размърда го, доколкото успя.

— Сигурно е така. Аз съм Логън.

— Радвам се за теб. Аз съм никоя.

— Всеки е някой.

— Не и аз. Аз съм нищо. Невидима съм.

Логън я погледна изпитателно. Седеше облегната на пейката под яркото слънце. Шията й бе опъната назад и гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Е, аз те виждам.

Тя извърна към него глава.

— Ти… си истински кавалер.

Логън избухна в смях. Как ли не го бяха наричали досега, но това, никога. Младата жена изглежда не споделяше веселото му настроение.

— Не ми е мястото тук — промърмори тя.

— И на двама ни не е.

— Да, но аз няма къде да отида. Това сега е моят дом. — Тя се изправи. — Довиждане, Логън.

— На добър път, никоя.

Логън я проследи с поглед как се отдалечава и бавно поклати глава. Прав е Баяз. Мястото е особено, но хората са още по-особени.

 

 

Логън се стресна в съня си, примигна сънено и се заоглежда объркано. Тъмно е. Не съвсем, разбира се, сиянието от града никога не изчезваше напълно. Сторило му се бе, че чу нещо, но сега от него нямаше и следа. Горещо е, въпреки влажния повей от отворения прозорец. Горещо, таванът сякаш се е надвесил отгоре му и го задушава. Изпъшка и избута завивката до кръста си. Избърса потта от голите си гърди и изтри ръце в стената зад главата си. Светлината сякаш пронизваше клепачите му, но това не бе най-належащият му проблем. На Логън Деветопръстия му се пикаеше ужасно.

За съжаление, тук не можеш просто да станеш и да се изпикаеш в гърне. Имат си едно специално нещо, една хоризонтална дъска с дупка в средата, при това в отделна малка стаичка. На пристигане Логън полюбопитства и надзърна в тази дупка. Изглеждаше доста дълбока и миришеше лошо. После Малакус му обясни как се използва. Безполезна примитивна приумица. Сядаш отгоре й и течението в дупката ти вее неприятно между краката. Това е то, цивилизация, рече си Логън. Хора без никаква работа, седят и умуват как да направят простите неща сложни.

Измъкна се от леглото и пипнешком тръгна към мястото, където си спомняше, че се намира вратата. Прекалено светло, за да спиш нормално, но твърде тъмно, за да виждаш къде вървиш.

— Проклета цивилизация! — промърмори под носа си, докато се бореше с дръжката на вратата. Босите му крака заопипваха напред по пода на кръглата стая, в средата на дадените им помещения. Вътре беше хладно, доста хладно. Студеният въздух се отрази добре на голата му кожа, след влажната жега на спалнята му. Защо не спи тук, вместо в онази пещ? Примижа в тъмното, напрегнал очи да различи в сенките коя от вратите води към дъската за пикаене. Лицето му още бе подпухнало от съня и вратите бяха просто размазани очертания пред очите му. Като си знаеше късмета, току-виж погрешка нахълтал в спалнята на Баяз и опикал Първия магус, както си спи. Точно това му трябва на дъртия магьосник, че да му се пооправи малко лошото настроение.

Направи крачка напред. Последва удар и тракане, когато кракът му се блъсна в ръба на малката масичка в средата на стаята. Изруга и посегна към удареното място, но тогава си спомни за делвата. Спусна се напред и я улови за ръба, точно преди да се разбие на пода. Очите му вече започваха да привикват с полумрака и успя да различи цветята по хладната, лъскава повърхност. Понечи да я сложи обратно на мястото й, но тогава го осени идея. Защо да се мъчи, като има подходящия съд под ръка? Огледа се крадешком, намести делвата пред себе си и… застина на място.

В стаята имаше някой.

Видя неясните очертания на висока, слаба фигура в мрака. Успя да различи дълга коса, която леко се поклаща на нежния бриз от прозореца. Напрегна взор, но не можа да различи лице.

— Логън… — Гласът на жената беше нежен и плътен. Имаше нещо много нередно в него. Стана студено, много студено. Логън стисна здраво делвата.

— Коя си ти? — изграчи той и гласът му прозвуча изненадващо силно в тишината на стаята. Сънува ли? Разтърси глава и стисна делвата. Изглеждаше истинска. Напълно истинска.

— Логън… — Жената се плъзна безшумно към него. Меката светлина от прозореца падна отстрани на лицето й. Показа се една бяла буза, слепоочие и ъгълче на уста. После потънаха обратно в сянка. Имаше нещо познато в нея… съзнанието на Логън трескаво търсеше отговора, докато той бавно отстъпи назад, без да я изпуска от очи и като гледаше да стои от другата страна на масичката.

— Какво искаш? — Имаше мрачно предчувствие, лошо предчувствие. Знаеше, че правилното решение е да вика за помощ, да вдигне останалите, но вътрешно искаше да узнае коя е тя. Трябваше да разбере на всяка цена. Стана още по-студено, Логън почти виждаше парата от дъха си. Жена му бе мъртва, знаеше го. Отдавна мъртва, студена, обратно при пръстта, далеч от тук. Видя с очите си изгореното до основи село и всичките трупове. Жена му е мъртва… и въпреки това…

— Телфи? — прошепна той.

— Логън…

Това е нейният глас! Нейният глас! Долната му челюст увисна. Тя протегна към него ръка през светлината на прозореца. Бледа ръка, бели пръсти и дълги бели нокти. В стаята беше ужасно студено, ледено студено.

— Логън!

— Ти си мъртва! — Той вдигна делвата, готов да я стовари върху главата й. Ръката се пресегна, пръстите се разтвориха и извиха.

В следващия миг стана светло като ден. Още по-светло. Искрящо светло. Тъмните очертания на вратите и мебелите се превърнаха в бели ръбове с тъмни сенки. Логън стисна очи и засенчи лицето си с ръка. Залепи се с гръб към стената. Разнесе се оглушителен грохот, като при огромно скално свлачище. Последва го шум като от кършене на клони при повалянето на вековно дърво. Замириса на изгоряло. Логън отвори едва едното си око и надзърна през пръстите си.

Стаята беше странно променена. Отново беше тъмно, но не колкото преди. Повечето светлина влизаше през голяма назъбена дупка в стената, там, където преди беше прозорецът. Два от столовете бяха изчезнали, а третият стоеше килнат на три крака и натрошените му краища тлееха като съчки от огън, горели с часове. От масичката, която само преди секунда беше пред него, бе останала само половината и сега се търкаляше в противоположния край на стаята. Част от тавана беше откъсната от гредите на покрива и подът беше покрит с парчета камък и мазилка, а също натрошено дърво и стъкло. От непознатата жена нямаше и следа.

Баяз внимателно отиде до дупката в стената и надзърна навън. Дългата му нощница се развя около дебелите прасци на краката му.

— Изчезнало е.

— То? — Логън погледна към димящата дупка. — Тя знаеше името ми…

Баяз отиде до последния останал стол и седна. Имаше изтощен вид.

— Ядач, най-вероятно. Изпратен от Калул.

— Какво? — попита Логън недоумяващо. — Изпратен от кого?

— Не ти трябва да знаеш — каза Баяз и избърса челото си с ръка.

— Така е — каза Логън. Не можеше да отрече. Почеса се по бузата и погледна към парчето звездно небе през дупката. Замисли се, дали не е време да промени това. Но вече бе късно. Някой затропа бясно по вратата.

— Би ли отворил, моля — каза Баяз.

Логън внимателно отиде до вратата, прескочи отломките по пода и дръпна резето. Ядосан войник от стражата нахлу покрай него с фенер в едната ръка и извадена сабя в другата.

— Чух шум! — Светлината на фенера му се плъзна по опустошението по пода и намери назъбените краища на натрошената мазилка и изкъртения камък. — Мамка му — прошепна тихо той.

— Имахме неканен гост — промърмори Баяз.

— Ъъъ… трябва да уведомя… — Войникът имаше истински смаян вид. — … някого.

Той тръгна заднешком към вратата, спъна се в парче паднала от покрива греда и насмалко не падна. Логън чу тропота на стъпките му, докато тичаше надолу по стълбите.

— Какво е ядач? — попита Логън.

Не последва отговор. Магьосникът беше заспал на стола. Очите му бяха затворени и гърдите му се повдигаха ритмично. Дълбоки бръчки прорязваха челото му. Логън сведе поглед. Изненада се, че още държи делвата, красива и деликатна, здраво стисната в ръцете си. Почисти едно място на пода и внимателно я постави насред отломките.

Една от вратите се отвори с трясък и сърцето на Логън подскочи. Малакус го гледаше втренчено, с обезумял поглед и щръкнала във всички посоки коса.

— Какво ста… — отиде до дупката в стената и страхливо надзърна навън. — Мамка му!

— Малакус, какво е ядач?

Чиракът рязко извърна глава към Логън и на лицето му се изписа ужас.

— Забранено е — прошепна той — да се яде човешка плът…