Джо Абъркромби
Гласът на острието (27)

По-добре така, отколкото мъртва

— Търсим една жена — каза офицерът и ги огледа подозрително. — Избягала робиня и убийца. Много опасна.

— Жена ли, господарю? — попита Юлвей с объркано изражение на лицето. — Опасна, казвате?

— Да, жена! — Офицерът махна нетърпеливо с ръка. — Висока, с белег и късо подстригана коса. Въоръжена, най-вероятно с лък. — Забила поглед в земята, Феро стоеше точно пред него, висока, белязана, с къса коса и лък през рамо. — Заповедта за задържането й идва от най-високо място! Крала е и е убивала неведнъж!

Юлвей се усмихна смирено и разпери ръце.

— Не сме виждали такава жена, господарю. А и както сам виждате, аз и синът ми не сме въоръжени. — Феро неловко погледна към извитото острие на сабята в колана си, но офицерът с нищо не показа, че го е забелязал. Той пропъди с ръка една муха от лицето си, а Юлвей продължи да дрънка празните си приказки. — Уверявам ви, никой от нас дори и не знае какво се прави с такова нещо като лък. Ние се уповаваме на Господ да ни пази, а също на безстрашните войници на императора.

Офицерът изсумтя презрително.

— Много мъдро от твоя страна, старче. По каква работа идваш?

— Търговец съм, отивам в Дагоска да купувам подправки. — Той се поклони угоднически. — С ваше позволение, разбира се.

— Търгуваш с белите, а? Проклетия Съюз! — Офицерът се изплю в прахта. — Но какво пък, човек все някак трябва да си вади хляба, пък макар и с такава срамна работа. Търгувай, докато можеш, че с белите скоро ще е свършено, ще ги изметем в океана! — Той се изпъчи гордо. — Император Утман-ул-Дощ се кълне, че ще го стори! Как ти се струва това, а, старче?

— О, славно време ще е то, славно време. — Юлвей се поклони отново на войника. — Дано Господ по-скоро ни го изпрати, казвам аз!

Офицерът огледа Феро от глава до пети.

— Здравеняк ми изглежда момчето ти. Може да излезе войник от него. — Той пристъпи напред и стисна голата ръка на Феро. — Я каква здрава ръка. Може да се научи да опъва лък. Какво ще кажеш момче? Мъжка работа, да се биеш за славата на Бог и императора! По-добре, отколкото да блъскаш по цял ден за едното препитание! — Кожата на Феро настръхна от допира му. Ръката й бавно се спусна към дръжката на камата.

— А, остави се — намеси се бързо Юлвей. — Синът ми се роди… малко бавен. Едва приказва.

— Е, жалко. Може да дойде време да се нуждаем от всяка мъжка ръка. Белите може и да са диваци, но знаят как да се бият. — Офицерът пусна ръката Феро и се обърна към Юлвей. — Добре тогава, можете да вървите! — махна им той с ръка да продължат.

Налягали под сянката на палмите, войниците му ги проследиха с поглед, докато преминаваха, но без особен интерес.

Феро не каза нищо, докато лагерът не остана назад в далечината, после избърза напред и се изпречи пред Юлвей.

— Дагоска ли?

— Като за начало — каза възрастният мъж и се загледа в прашната равнина. — После на север.

— На север?

— През Кръгло море към Адуа.

През морето? Феро закова на място.

— Аз там не отивам!

— Трябва ли всеки път да усложняваш нещата, Феро? Толкова ли си щастлива тук в Гуркул?

— Тези на север са ненормални, всеки го знае! Бели, Съюз или каквото там! Луди! Безбожници!

Юлвей я погледна учудено.

— Не знаех, че толкова се интересуваш от Бог, Феро.

— Поне знам, че има такъв! — извика тя и посочи към небето. — Тези белите, ми че те дори не мислят като нас, като нормалните хора! По-добре да си остана сред гуркулите! И без това имам сметки за уреждане с тях.

— Какви сметки, Феро? Ще убиеш Утман ли?

— Може и да го направя — намуси се Феро.

— Хм. — Юлвей тръгна отново нагоре по пътя. — Търсят те, Феро, в случай че не си го забелязала. И десет крачки няма да направиш без моята помощ. Все още пазят клетката, помниш ли? Онази пред двореца? Нямат търпение да пъхнат нещо в нея. — Феро изскърца със зъби. — Утман вече е император. Наричат го Ул-Дощ. Могъщия! Безпощадния! Казват, че е най-великият император за последните сто години. Щяла да убие императора! — Юлвей се изхили под мустак. Ама и ти си един образ. Страшен образ си ти.

Все още начумерена, Феро го последва нагоре по хълма. Хич не й беше притрябвало да бъде какъв да е образ. Юлвей може и да успяваше да накара войниците да виждат, каквото той реши — наистина добър номер, — но проклета да е, ако тръгне на север. Каква работа има тя сред тези безбожници, белите?

Когато се изравни с него, той все още се подсмихваше.

— Щяла да убие императора — клатеше глава. — Ще трябва да почака, докато се върнеш. Длъжница си ми, не забравяй.

Феро го сграбчи за жилавата ръка.

— Не помня да си казвал нещо за прекосяване на морето!

— Не помня да си питала, Малджин. И по-добре се радвай, че не си! — Той внимателно откопча пръстите й от ръката си. — Сега щеше да си мъртва в пустинята, вместо да ми мрънкаш в ухото, жива и здрава — помисли си малко за това.

Поне за известно време тази му забележка й запуши устата. Продължи да върви мълчаливо и да гледа навъсено прашния пейзаж. Сандалите й скърцаха в сухата пръст на пътя. Погледна настрани към възрастния мъж. Нямаше смисъл да отрича, номерата му й спасиха живота.

Но проклета да е, ако тръгне на север.

 

 

Крепостта бе сгушена в скалистото заливче, но от мястото им високо сред скалите и с яркото слънце в гърбовете им, Феро различи добре очертанията й. Висока стена ограждаше подредени в правилни редици постройки, достатъчно като за едно малко градче. До тях, навлизащи в морето, бяха дългите кейове. А привързани за тях — корабите.

Огромни кораби.

Кули от дърво, истински плаващи крепости. Феро никога не беше виждала и наполовина по-малки. Мачтите им се издигаха като гора на фона на искрящата водна повърхност зад тях. Десет стояха на док под тях, а навътре в залива имаше още два, бавно пореха вълните с издути платна. По палубите им и в гъстата мрежа от въжета над тях пъплеха миниатюрни черни фигурки.

— Аз виждам дванайсет — промърмори Юлвей, — но твоите очи са по-зорки.

Феро погледна над водата, на двайсетина мили по-нататък по извития бряг, тя видя друга крепост и други кейове.

— Там има още осем или девет. И са по-големи.

— По-големи от тези?

— Доста по-големи.

— Мили боже — промърмори Юлвей. — Гуркулите никога досега не са строили толкова големи кораби. Никога толкова големи и така много. В целия Юг няма достатъчно дърво за подобен флот. Сигурно са ги купили от Север, може би от стириянците.

На Феро й бе все едно и за кораби, и за дърво, и за Севера.

— Е, и? — попита тя.

— С подобен флот Гуркул ще владее морето. Могат да превземат Дагоска по вода, дори да нахлуят в Уестпорт.

Празни имена на далечни места.

— Е, и?

— Не разбираш, Феро. Трябва да предупредя останалите. Сега трябва да побързаме! — Той се надигна от земята и забърза обратно към пътя.

Феро остана за момент да погледа големите дървени съдове, които се движеха из залива, после се изправи и го последва. Големи или малки, тези кораби не означаваха нищо за нея. Ако искат, гуркулите да вземат до един белите за роби, все едно й беше.

Ако така ще оставят нормалните хора на мира, тъй да бъде.

 

 

— Освободи пътя! — Войникът пришпори към тях коня си и вдигна камшика си.

— Хиляди извинения, господарю — жално каза Юлвей и раболепно се поклони ниско до земята. После се дръпна настрани в тревата и издърпа Феро до себе си. Тя застана отстрани в храстите и загледа бавната колона от тътрещи се по пътя крака. Изпосталели фигури, парцаливи и мръсни, със здраво вързани ръце и празни погледи, забити в земята. Жени и мъже на всякакви възрасти, имаше дори деца. Бяха сигурно повече от сто. Около тях яздеха шестима пазачи, с отпусната стойка на седлата и навити в ръцете камшици.

— Роби. — Феро облиза пресъхналите си устни.

— Хората от Кадир са въстанали — каза Юлвей и погледна окаяните хора в колоната. — Не желаят повече да са част от славния народ на Гуркул и са решили, че смъртта на императора е техният шанс да се отделят. Явно не са били прави. Новият император е още по-непреклонен и от предишния, а, Феро? Бунтът им беше потушен и сега твоят приятел Утман взема роби за наказание.

Феро видя кльощаво момиче, което накуцваше по пътя. Босите му крака се влачеха бавно в прахта. На колко ли е години? Тринайсет? Трудно е да се каже. Лицето й беше мръсно и напълно безизразно. На челото й имаше дълъг белег, покрит с червена коричка, а на опакото на ръката й — още един. Следи от камшик. Феро преглътна мъчително, докато момичето мина покрай нея. Точно отпред вървеше възрастен мъж. Спъна се и падна по очи на пътя, което накара цялата колона да спре.

— Мърдай! — излая един от пазачите и пришпори коня си напред. — Ставай горе!

Старецът започна с мъка да се изправя.

— Мърдай! — Камшикът на войника изплющя и остави кървава диря по кокалестия гръб на мъжа. Звукът накара Феро да потрепери и изкриви лице в гримаса. Гърбът й настръхна.

Точно там, където бяха белезите.

Все едно камшикът удари нея.

Никой повече няма да бичува Феро Малджин и да остане жив след това. Никога вече. Тя бавно свали лъка от рамото си.

— Кротко, Феро! — просъска Юлвей и я хвана за ръка. — Нищо не можеш да направиш за тях!

Момичето се наведе и помогна на стареца да се изправи. Камшикът изгърмя отново и този път удари и двама им. Някой извика от болка. Момичето или старецът?

А може би самата Феро?

Тя измъкна ръката си от хватката на Юлвей и се пресегна за стрела.

— Ще убия това копеле! — изръмжа. Войникът рязко обърна глава към тях и ги изгледа с любопитство. Юлвей я хвана пак за ръката.

— А после какво? — изсъска. — Ще убиеш и шестимата, а после? Имаш ли храна и вода за сто човека? А? Явно добре си ги скрила, защото не ги виждам! А когато открият липсата на колоната? А? И намерят пазачите мъртви? Какво ще правиш после, убийце? Ще можеш ли да скриеш сто човека? Защото аз не мога!

Феро погледна в черните очи на Юлвей. Стисна зъби. Дишаше тежко през носа. Замисли се дали да не пробва пак да го убие.

Не.

Проклет да е, прав беше. Бавно изтика гнева си назад, колкото успя по-далеч. Пусна обратно стрелата и се обърна към колоната. Видя как старецът и момичето продължиха да се влачат по пътя. Гневът й започна да гложди стомаха й като глад.

— Ей, ти! — извика войникът и смушка коня си към тях.

— Виж каква я свърши — прошепна Юлвей през зъби и се поклони с усмивка на войника. — Моля за извинение, господарю, синът ми е…

— Затваряй си устата, старче! — Войникът погледна от високо Феро. — Е, момче, харесва ли ти?

— Какво? — попита тя през зъби.

— Няма нужда да се срамуваш — изхили се той, — видях, че я гледаш. — Обърна се към колоната и се провикна — Я спрете.

Робите спряха на място. Войникът се наведе от седлото и хвана подмишница кльощавото момиче. Грубо я изтегли от колоната и я придърпа към Феро.

— Добра е, а? Малко младичка, ама е готова. Като се поизмие, става. Куца малко, ама това ще се оправи — доста ги пришпорвахме. Добри зъби… покажи му зъбите си, кучко! — Момичето бавно разтвори устни и откри зъбите си. — Добри зъби. Какво ще кажеш, момче? Десет в злато и е твоя! Цената е добра!

Феро не каза нищо, просто гледаше момичето. То й отвърна с празен поглед в големите си очи.

— Виж — войникът се наведе пак от седлото, — струва два пъти по толкова и няма да има никакъв проблем, сигурна работа. Щом стигнем в Шафа, ще кажа, че е умряла по пътя. Никой няма да се усъмни, стават такива неща, непрекъснато! Аз получавам десет, ти си спестяваш десет! И всички са доволни!

Всички са доволни. Феро не откъсваше очи от пазача. Той побутна назад шлема, изтри чело с опакото на ръката си.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей.

— Добре, осем! — викна войникът. — Виж само каква хубава усмивка има! Покажи му усмивка, кучко! — Едното ъгълче на устните й потрепна леко. — Ето, виждаш ли? Осем, но да знаеш, че това си е направо пладнешки обир!

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите.

— Кротко, Феро — прошепна Юлвей, този път с малко повече предупредителна нотка в гласа.

— За бога, момче, добре се пазариш! Е добре, седем и това е последното ми предложение. Седем, мамка му! — Войникът ядосано размаха шлема си. — Ако не я товариш, след пет години ще струва повече! Това е истинска инвестиция!

Лицето на войника беше само на няколко фута от това на Феро. Тя виждаше всяка капчица пот, избила по челото му, всеки дефект, бръчка и пора по кожата му. Почти успяваше да го помирише. Истински жадният би пил пикня, солена вода или олио, без значение колко вредно е това за него — толкова силен става понякога стремежът да утолиш жаждата си. Неведнъж го бе виждала с очите си из Лошите земи. И точно толкова силно бе в момента желанието й да убие този войник. Искаше й се да го разкъса с голи ръце, да изтръгне живота му, да къса със зъби парчета от лицето му.

— Кротко! — изсъска Юлвей.

— Не мога да си го позволя — чу Феро собствения си глас.

— Така трябваше да кажеш, бе, момче, да ми спестиш усилията! — Войникът нахлупи шлема си, хвана момичето подмишница и я завлече обратно в колоната. — И все пак, не мога да те виня, че я зяпаше. Добра е. Ще й вземат двайсет в Шафа! — провикна се той през рамо. Колоната продължи напред, стъпваха тромаво, влачеха крака, куцаха по пътя към робството и накрая се скриха от погледа на Феро зад едно възвишение.

Стана й хладно, почувства студ и празнина отвътре. Щеше й се да бе убила войника, независимо от последствията. Това щеше да запълни празнината, макар и за кратко. Това беше начинът.

— И аз вървях в такава колона — промълви тя.

Юлвей въздъхна дълбоко.

— Знам, Феро, но съдбата избра да те пощади. Затова бъди благодарна, ако знаеш как.

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

— Пфу — изсумтя Юлвей, — вече съм напълно убеден, че ако ти се удаде възможност, ще избиеш целия свят. Няма ли друго останало в теб, Феро, освен жаждата да убиваш?

— Имаше — промърмори тя, — но камшиците им го избиха от гърба ми. Удряха, докато не се увериха, че не е останала и капка.

Юлвей стоеше и я гледаше с онзи свой състрадателен поглед. Странно, вече не я вбесяваше.

— Съжалявам, Феро. Съжалявам и за теб, и за тях. — Той се върна на пътя и поклати глава. — Но по-добре така, отколкото мъртва.

Тя остана за момент, загледана в прахоляка зад отдалечаващата се колона.

— Едно и също е — прошепна Феро.