Джо Абъркромби
Гласът на острието (25)

Варвари пред портата

Джизал летеше по алеята покрай защитния ров. Стъпалата му тупкаха по изтърканите павета, защитната стена се бе сляла в безкрайна бяла пелена от дясната му страна. Покрай него преминаваха кула след кула. Ежедневната обиколка на Агрионт. Откакто спря пиенето, издръжливостта му се повиши значително. Почти не се задъхваше. Беше рано и улиците бяха почти напълно безлюдни. Случайните минувачи обръщаха глави след него, някои дори подвикваха окуражително, но Джизал почти не ги забелязваше. Погледът му бе прикован в блестящата повърхност на защитния ров и мислите му бяха другаде.

Арди. Беше ли останало друго в главата му? След онзи ден, когато Уест го предупреди и той спря да се вижда с нея, реши, че така мислите му ще се върнат към обичайните неща, към други жени. Посвети се изцяло на фехтовката, опита да намери интерес в офицерската си служба, но откри, че не успява да се концентрира. Другите жени сега му се струваха бледи, повърхностни и скучни създания. Дългото тичане и монотонността на тренировките с пръта и гредата предоставяха предостатъчно поле за полет на мисълта. А и еднообразието на мирновременния войнишки живот допълнително влошаваше ситуацията: четене на скучни документи, стоене на стража, когато се налага, и ето че концентрацията се изплъзва и Арди отново е в главата му.

Облечена в селски дрехи, зачервена и изпотена от работа на полето. Изящна принцеса, обсипана с блестящи бижута. Къпе се в езеро насред гората, а той я наблюдава, скрит в храстите. Благоприлична и смирена, поглежда го срамежливо изпод дългите си мигли. Проститутка, стои в сенките при доковете и му кимва подканващо с глава. Разнообразието на фантазиите му бе безкрайно, но накрая те винаги завършваха еднакво.

Едночасовата обиколка на Агрионт бе завършена. Удостои стражата с полагащата им се доза безразличие и затича нагоре по дървения мост на южната порта. После сви вдясно към вътрешния двор, където го чакаше маршал Варуз. И през цялото време Арди се прокрадваше от дълбините на съзнанието му.

Струваше му се, че не мисли за нищо друго. Турнирът наближаваше, предстоеше съвсем скоро. Не след дълго щеше да излезе и да се бие пред очите на ликуващата тълпа и всички роднини и приятели щяха да го гледат. Щеше да извоюва репутация… или да се сбогува завинаги с мечтите си. Но вместо да се върти в леглото от безсъние, потен и притеснен за позиции, тренировки и оръжия, друго ангажираше мислите му нощем.

Още повече, войната бе вече в ход. Но фактът, че Англанд бе опустошавана от варварските тълпи, бе лесно пренебрежим сред слънчевите улици на Агрионт. Скоро му предстоеше да тръгне на север, да води ротата си в битка. В това поне имаше нещо, което да държи мислите му ангажирани. Нали войната крие куп смъртоносни опасности? Може да бъде ранен, да се сдобие с някой белег, дори да бъде убит. Опита се да извика в паметта си образа на изкривеното, потръпващо и изрисувано лице на Фенрис Страховития. Легиони от крещящи диваци, които щурмуваха стените на Агрионт. Да, войната е страшно нещо, смъртоносно и опасно.

Хммм.

Арди е от Англанд. Ами, да кажем, че попадне в ръцете на северняците. Естествено, Джизал веднага ще й се притече на помощ. Няма да е пострадала, разбира се. Е, поне не лошо. Може би дрехите й ще са разкъсани. Със сигурност ще е много изплашена и съответно благодарна. Той ще трябва да я утеши. Може дори тя да припадне от вълнение. Тогава ще се наложи да я носи на ръце, главата й ще е облегната на рамото му. После ще я положи внимателно на земята, за да разхлаби дрехите й около врата. Устните им може да се докоснат. Да се отъркат едва, но после нейните може леко да се разтворят и тогава…

Джизал залитна. Слабините му започнаха приятно да се издуват. Приятно, но в пълно несъответствие с тичането около стените на Агрионт. Почти бе стигнал до вътрешния двор, а тази подутина в панталоните му би била крайно неуместна за тренировка по фехтовка. Отчаяно потърси с очи нещо, което да разсее мислите му и за малко да се задави със собствения си език. До стената стоеше майор Уест, облечен за фехтовка и с необичайно мрачно изражение на лицето. За момент Джизал се замисли дали майорът няма да прочете мислите му. Усети как кръвта му се качва в главата и се изчервява виновно. Уест няма как да знае, няма как. И въпреки това изглежда доста недоволен от нещо.

— Лутар — изръмжа майорът.

— Уест. — Джизал заби поглед във върховете на ботушите си. Откакто Уест се присъедини към щаба на Бър, двамата не се разбираха много добре. Опита да се зарадва за него, но не можеше да преодолее чувството, че той е по-подходящ за поста. Все пак беше с отлично потекло, без значение дали има боен опит, или не. И после, Арди продължаваше да стои помежду им. Това напълно ненужно и крайно неприятно предупреждение от негова страна. Всеки знаеше, че Уест е бил пръв в пробива при Улриок. Всеки знаеше какво става, когато го ядосаш. Досега Джизал намираше тези факти за забавни и вълнуващи, до момента, в който не се насочиха срещу него.

— Варуз чака. — Уест свали скръстените си ръце и тръгна към аркадата на входа. — И не е сам.

— Не е сам?

— Маршалът смята, че трябва да започнеш да свикваш с публика.

— Изненадан съм — озадачен отвърна Джизал, — че някой го е грижа за подобни неща, предвид последните събития. Какво стана с войната и всичко покрай нея?

— Няма да повярваш. Дуели, фехтовка, общо взето всичко, свързано с военното дело, се връща на мода. Вече всеки е препасал оръжие дори и никога през живота си да не е хващал в ръка такова. Повярвай ми, всичко живо тръпне в очакване на Турнира.

Джизал примигна от ярката светлина на влизане в двора. Край една от стените стоеше набързо издигната и пълна с хора дървена трибуна. Шейсет места, може би повече.

— Ето го и него! — викна маршал Варуз и от трибуната се надигна вълна от ръкопляскане. Джизал усети, че се усмихва при вида на важните особи сред публиката. Забеляза върховния правозащитник Маровия, седеше и поглаждаше дългата си брада. Недалеч от него, с леко отегчена физиономия, беше лорд Ишър. На първия ред се бе изтегнал самият принц Ладисла. Ръкопляскаше въодушевено, облечен във фина декоративна ризница, цялата блеснала под слънчевите лъчи. Хората от местата зад него трябваше да се навеждат встрани, за да гледат иззад полюшващите се пера на великолепната му шапка.

Варуз подаде на Джизал остриетата.

— Само смей да ме посрамиш! — изсъска му той през широка усмивка.

Джизал нервно се покашля и огледа нетърпеливите лица по трибуната. Гърлото му се сви. От тълпата срещу него грееше беззъбата усмивка на инквизитор Глокта, а на реда зад него седеше… Арди Уест. С такова изражение Джизал не я бе виждал в никоя от фантазиите си: негодувание, упрек и отегчение, по равно от трите. Отмести веднага очи към противоположната стена и мълчаливо прокле собственото си малодушие. В последно време не можеше да погледне никого в очите.

— Този рунд ще се играе с полунаточени остриета! — прогърмя гласът на лорд-маршала. — Две от три победи!

Уест беше извадил оръжията си и вървеше към очертания с бяла креда кръг върху старателно окосената трева. Сърцето на Джизал ускори ход, докато изваждаше остриетата от ножниците. Усещаше осезаемо всички погледи, приковани в гърба му. Застана върху точката си, срещу тази на Уест, и внимателно намести стъпала в тревата. Майорът вдигна остриетата и той направи същото. За момент останаха неподвижни един срещу друг.

— Начало! — извика Варуз.

Веднага стана ясно, че Уест не възнамерява да клекне и да му даде лесно победата. Нападна го с повече от обичайната си свирепост и го обсипа с тежки удари. Стоманата в ръцете им задрънча и застърга. Джизал отстъпи. Неудобството от погледите на всички тези хора, много важни хора измежду тях, надделя. С приближаване към ръба на кръга нервността му започна да отстъпва, а наученото по време на тренировките отново вземаше връх. Рязко се дръпна встрани, като така си осигури пространство и отклони ударите на Уест, последователно — вляво и вдясно. Краката му затанцуваха, докато избягваше атаките, беше прекалено бърз, за да бъде хванат натясно.

Лицата на хората изчезнаха, дори това на Арди. Остриетата му сякаш започнаха да се движат сами, нагоре, надолу, наляво и надясно. Дори нямаше нужда повече да ги следи с очи. Насочи погледа си към тези на Уест. Проследи ги как прескачат от земята към оръжията, после към танцуващите крака на противника му. Опитваха се да отгатнат намеренията на Джизал.

Видя връхлитането на Уест още преди да е започнало. Направи финт в едната посока, после се извъртя рязко в обратната и ловко се шмугна зад гърба на прелитащия покрай него майор. Сега просто трябваше да постави крак върху дъното на панталоните на противника си и да го изрита извън кръга.

— Туше! — извика маршал Варуз.

Трибуната избухна в смях, когато майор Уест се просна по очи в тревата.

— Туше в задника! — изкиска се принцът и перата на шапката му се развяха въодушевено.

— Една победа за капитан Лутар!

Паднал по очи, Уест вече не изглеждаше така заплашително. Джизал се поклони на публиката, позволи си дори малка усмивка към Арди, докато се изправяше. Разочарова се, когато видя, че тя дори не поглежда към него. Гледаше как брат й се надига от земята с едва забележима, злобна усмивка на лице.

— Добър ход — промърмори Уест през зъби, докато заемаше обратно мястото си в кръга. Джизал застана на своето. Едва успяваше да потиска усмивката си.

— Начало! — извика Варуз.

Уест отново тръгна силно, но Джизал започваше да свиква със ситуацията. Подхвана отново танца с краката и шумът от публиката се усили. Започна да влага малко повече финес в движенията си и тълпата реагира с превъзбудени „ооо“ и „ааа“ при всяко негово елегантно париране на атаките на Уест. Никога досега Джизал не се бе дуелирал така добре, движенията му бяха по-плавни и обиграни от всякога. Едрият майор започваше да се изморява, силата в ударите му намаля. Дългите остриета на рапирите им се срещнаха и остъргаха едно в друго. С въртеливо движение на дясната китка Джизал отскубна рапирата от ръката на Уест, скочи напред и го посече странично с кинжала.

— Ааа! — Уест примижа от болка и изпусна и второто си острие. Отскочи встрани и стисна наранената си ръка. Няколко капки кръв тупнаха на земята.

— Две победи към нула в полза на капитан Лутар! — обяви Варуз.

При вида на кръвта принцът скочи енергично на крака и шапката му се катурна от главата.

— Отлично! — изписка той. — Превъзходно!

И други се присъединиха към него, станаха на крака и бурно заръкопляскаха. Джизал се наслаждаваше на овациите им, широко усмихнат, всяко мускулче по тялото му завибрира от радост. Вече осъзнаваше за какво са били всичките тези тренировки.

— Добре се би, Джизал — промърмори Уест. По предмишницата му се стичаше кръв. — Вече си прекалено добър за мен.

— Съжалявам за раната — каза Джизал с широка усмивка на лице. Вътрешно не съжаляваше ни най-малко.

— А, дреболия. Просто драскотина. — Уест се отдалечи, смръщил вежди, стискаше китката си с ръка. Никой не му обърна внимание, докато напускаше двора, най-малко Джизал. В съревнованията важни са победителите.

Лорд Маровия пръв слезе от трибуната, за да поднесе поздравленията си.

— Какъв многообещаващ младеж — каза той на Варуз и се усмихна ведро на Джизал, — но мислите ли, че може да победи Бремър дан Горст?

— Когато е във форма, може да победи всекиго. — Варуз потупа бащински Джизал по рамото.

— Хм, виждал ли сте как се дуелира Горст?

— Не, но съм чувал, че е впечатляваща гледка.

— О, безсъмнено — истински звяр. — Маровия повдигна рунтавите си вежди. — Чакам с нетърпение да ги видя един срещу друг на Турнира. Обмисляли ли сте кариера в съда, капитан Лутар?

Джизал се стъписа.

— Ъъъ, не, ваша милост, искам да кажа… аз съм войник.

— Разбира се, така е. Но битките и войните изострят докрай нервите. Ако някога си промените мнението, мисля, че ще имам място за вас. Никога не са ми излишни обещаващи млади мъже.

— Ъъъ, благодаря ви.

— До Турнира, тогава. Късмет, капитане. — Маровия се обърна и се отдалечи с бавна походка. От тона му стана ясно, че според него на Джизал ще му е нужен много късмет.

Принц Ладисла бе по-оптимистично настроен.

— Ти си моят човек, Лутар! — извика той и започна да мушка с пръсти въздуха пред себе си, все едно се дуелира. — Ще удвоя залога си за теб!

— Негово височество е прекалено щедър. — Джизал се наведе в сервилен поклон.

— Ти си моят човек! Войник! Всеки добър фехтовач трябва да се бие за страната си, прав ли съм, Варуз? Защо този Горст не е войник?

— Убеден съм, че е, Ваше височество — отвърна тактично лорд-маршалът. — Роднина е на лорд Брок и служи в личната му гвардия.

— О! — Принцът се сконфузи за момент, после бързо се напери отново. — Въпреки това ти си моят човек! — извика той и повтори въздушния дуел. — Моят фаворит си ти! — После се отправи към изхода с танцова походка и с ярко грейнала на слънцето декоративна ризница.

— Впечатляващо представление. — Джизал рязко се извърна и неволно отстъпи назад. Застанал извън полезрението му, Глокта се усмихваше лукаво. Като за сакат имаше направо невероятен талант да се промъква зад гърбовете на хората. — Колко хубаво за всички нас, че все пак не се отказахте от фехтовката.

— Никога не съм имал намерение — отвърна хладно Джизал.

— Щом го казвате, капитане. — Глокта прокара език по венците си.

— Да, казвам го. — Джизал грубо му обърна гръб. Надяваше се никога повече да не се наложи да говори с този ужасен човек. В момента, в който се обърна, застана лице в лице с Арди Уест.

— А-а — заекна той и за пореден път отстъпи назад.

— Джизал — каза тя, — отдавна не сме се виждали.

— Ъъъ… — Заоглежда се нервно. Глокта се отдалечаваше. Уест отдавна си бе тръгнал. Варуз разговаряше на дълго и на широко с Ишър и още няколко души, останали в двора. Никой не ги наблюдаваше. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й каже направо, че не може повече да я вижда. Дължеше й поне това. — Ъъъ…

— Само това ли ще ми кажеш?

— Ъъъ… — Обърна се и си тръгна. Идеше му да потъне в земята от срам.

 

 

След неочакваното вълнение, скуката на караула при южната порта му беше добре дошла. Джизал чакаше с нетърпение да прекара известно време в бездействие. Да зяпа как хората влизат и излизат от Агрионт, да слуша безсмислените брътвежи на Каспа. Или поне така си мислеше до момента, в който не стигна там.

Лейтенант Каспа и обичайният брой войници в брони се бяха скупчили при външните порти, където старият мост минаваше над защитния ров между двете масивни бели кули на караулното помещение на южния вход. Когато тръгна надолу в тунела, Джизал забеляза, че не са сами. С тях имаше някакъв дребен младеж с изтерзан вид и очила. Познаваше го бегло. Казваше се Мороу и бе някакъв на лорд-шамбелан Хоф. Нямаше работа тук.

— Капитан Лутар, каква щастлива случайност, че пак се срещаме.

Джизал подскочи от изненада. Беше Сулфур, ненормалникът от парка. Седеше със скръстени крака на земята, облегнат на фасадата на караулното.

— Какво прави този тук? — тросна се Джизал. Каспа понечи да отговори, но Сулфур го изпревари.

— О, не ми обръщайте внимание, капитане. Просто чакам господаря си.

— Господаря си? — Направо не искаше да си помисля що за идиот ще е човекът, комуто служи този ненормалник.

— Точно така, всеки момент ще е тук. — Сулфур примижа към слънцето. — Да си призная, вече е станал малко муден.

— Нима?

— Да. — Идиотът се усмихна дружелюбно. — Но ще дойде, Джизал, можеш да се обзаложиш.

Обръщението на малко име му дойде в повече. Джизал едва познаваше човека, а това, което знаеше за него, не му харесваше. Отвори уста, за да го сложи на мястото му, но в този момент Сулфур скочи на крака, грабна тоягата си, която стоеше облегната на стената до него, и започна да изтупва прахта от дрехите си.

— Ето ги, идват — рече.

Джизал проследи погледа му до отсрещната страна на рова.

Величествен възрастен мъж крачеше устремено по моста. Голата му глава бе гордо вдигната, а зад гърба му се развяваше приказна мантия в яркочервено и сребристо. По петите го следваше младеж с болнав вид. Вървеше с леко наведена глава, сякаш от страхопочитание пред възрастния. В протегнати напред ръце, с обърнати нагоре длани, носеше дълъг жезъл. Зад тях крачеше свиреп на вид мъж с тежко наметало от животински кожи. Беше с половин глава по-висок от двамата пред него.

— Какво… — Думите убягнаха на Джизал. Познаваше отнякъде възрастния. Някой лорд от Камарата, може би? Чуждестранен емисар? В него наистина имаше нещо величествено. Джизал разрови паметта си, но не успя да се сети нищо.

Онзи спря пред караулното и блестящите му зелени очи огледаха надменно Мороу, офицерите и войниците.

— Йору — каза той.

Сулфур пристъпи напред с дълбок поклон.

— Господарю Баяз — промърмори той почтително.

Ето откъде. Затова Джизал реши, че го познава. Приликата със статуята на Кралския булевард бе поразителна. Толкова пъти бе тичал покрай нея. Този тук беше може би малко по-пълен, но това изражение: твърдо и непоколебимо, мъдро и властно — там нямаше промяна. Намръщи се. Не му хареса, че човекът беше назован с това име. Не му харесваше и видът на кльощавия с жезъла. Но най-малко от всичко му допадна вида на третия новодошъл.

Уест многократно му бе казвал, че северняците в Адуа, обикновено опърпани и покрили се при доковете, или мърляви и пияни в канавките, не са типичните представители на своя народ. Свободните северняци, онези, които се бият, враждуват, пируват и каквото още там правят северняците, били коренно различни хора. Джизал винаги си ги бе представял в романтична светлина: високи, красиви мъже със страховити изражения. Силни, но същевременно с плавни и грациозни движения. Диви, но и някак благородни. Първобитни, но в същото време находчиви и изобретателни. Хора, чиито очи са винаги вперени напред, в хоризонта.

Е, този тук не беше такъв.

Джизал за пръв път в живота си виждаше човек с такъв чудовищно животински вид. В сравнение с него дори Фенрис Страховития изглеждаше някак цивилизован. Лицето му приличаше на гърба на многократно бичуван човек. Нямаше празно място без кръстосващи се един върху друг белези. Носът му бе изкривен и сочеше леко встрани. От едното му ухо липсваше парче, а едното му око бе по-високо от другото и оградено от белег с форма на полумесец. Всъщност цялото му лице изглеждаше някак очукано, подуто и изкривено на една страна, точно като на човек, изкарал малко повече от нормалното рундове в панаирджийски бой с юмруци. А изражението на това лице допълваше представата, беше точно като на замаян от многото удари човек. Зяпаше идиотски кулите на караулното, сбърчил чело и с увиснало чене, приличаше досущ на някое впрегатно добиче. Носеше наметало от кожи и черна туника, съшита със злато, но самият размер на това варварско великолепие само допринасяше за страховития му изглед. А и човек нямаше как да пропусне дългия, тежък меч на колана му. Севернякът почеса един голям белег през наболата брада на бузата си и зяпна защитната стена. Тогава Джизал видя, че му липсва един пръст. Сякаш всичко останало не говореше достатъчно ясно за дивашки живот, пълен с насилие.

И сега какво, трябваше да пусне това примитивно същество в Агрионт? Докато бяха във война със Севера? Немислимо! Но Мороу тръгна с едното рамо напред, подканяйки ги да влязат.

— Лорд-шамбеланът ви очаква, господа. — Той се поклони сервилно на възрастния мъж. — Ако обичате, последвайте ме…

— Момент. — Джизал хвана секретаря за лакътя и го дръпна настрана. — И този тук също? — попита той и кимна скептично към животното с коженото наметало. — Ехо, във война сме!

— Лорд Хоф беше пределно ясен! — Мороу издърпа ръката си. — Ако искате, задръжте го тук, но после вие ще обяснявате на лорд-шамбелана!

Джизал преглътна. Идеята не му допадна особено. Погледна възрастния, но не намери сили да устои за дълго на погледа му. Нещо мистериозно витаеше около него, някаква загадъчна атмосфера, все едно знае нещо, което никой друг не осъзнава. И в това имаше нещо доста изнервящо.

— Трябва… да… оставите… оръжията си… тук! — повиши тон Джизал, като изговаряше всяка дума колкото се може по-ясно и отчетливо.

— Разбира се. — Севернякът свали меча от колана си и му го подаде. Тежеше доста в ръцете на Джизал: голямо, плоско, страховито острие. Подаде му също и дълъг нож. Клекна и извади втори от ботуша си. Третият дойде откъм гърба му. Последният, тънко острие, излезе от ръкава му. Натрупа ги в протегнатите ръце на Джизал и се ухили широко. Противна гледка — назъбените краища на белезите се извиха и сбръчкаха, от което лицето му стана още по-несиметрично.

— Един нож повече никога не е излишен — изръмжа дивакът с дълбок, стържещ глас. Никой не се засмя, но на него изглежда му беше все едно.

— Ще тръгваме ли? — попита възрастният.

— Незабавно — отвърна Мороу и се обърна да върви.

— Аз идвам с вас — каза Джизал и стовари товара от оръжия в ръцете на Каспа.

— О, наистина ли е необходимо, капитане? — изропта Мороу.

— Настоявам. — Веднъж да го отведе при лорд-шамбелана, пък после ако ще да започне да избива наред, друг ще му бере грижата на северняка. Но до момента на влизане в кабинета на Хоф, вината за всяка негова поразия можеше да се стовари на гърба на Джизал и той не смяташе да го допусне.

Стражата отстъпи встрани и странната процесия мина през портата. Най-отпред вървеше Мороу и раболепничеше през рамо на възрастния мъж с великолепната мантия. След тях вървеше бледия младеж, а след него Сулфур. Зад тях пристъпваше тежко севернякът с липсващия пръст.

Джизал вървеше най-отзад, пъхнал палец в колана си, близо до дръжката на сабята и готов всеки момент да я извади. Следеше с очи дивака за най-малкото рязко движение. След известно време стана ясно — Джизал нямаше как да го отрече, — че човекът не крие никаква зла умисъл. Изглеждаше просто любопитен, смаян и някак смутен. Непрекъснато забавяше крачка, за да зяпа сградите, клатеше глава, чешеше се по брадата и си мърмореше под носа. Сегиз-тогиз стряскаше минувачите, като им се усмихваше, но като се изключи това, не представляваше непосредствена опасност и когато наближиха Площада на маршалите, Джизал най-после се поотпусна.

И точно тогава севернякът закова на място. Джизал сграбчи дръжката на оръжието си, но видя, че очите на дивака гледат някъде напред, към една чешма. Той тръгна бавно към нея, внимателно вдигна дебел пръст и го постави върху отворчето на чучура. Водата пръсна нагоре в лицето му и той стреснато подскочи назад, като при това почти събори Джизал на земята.

— Извор? — прошепна севернякът. — Но как?

Леле майко. Тоя е като дете. Шест и половина футово дете с лице като касапски пън за разфасоване.

— Има тръби! — Джизал тупна с крак по паветата. — Отдолу… под земята!

— Тръби — повтори тихо дивакът, вторачен в подскачащата вода.

Останалите се бяха отдалечили напред, към величествената сграда, в която бе кабинетът на Хоф. Джизал тръгна бавно напред, като се надяваше това да накара и шашнатият северняк да направи същото. За негово най-голямо щастие, дивакът го последва, като не спираше да клати глава и да си повтаря под носа: „тръби“, „тръби“.

Влязоха в прохладното, мрачно преддверие на кабинета на Хоф. По пейките край стените седяха хора, някои от които явно чакаха вече от доста време. Погледите им проследиха Мороу, който поведе странната процесия направо към кабинета на Хоф. Очилатият секретар отвори тежките врати и пропусна покрай себе си първо плешивия, после младежа с жезъла, след него ненормалния Сулфур и накрая дивака с деветте пръста.

Джизал понечи да ги последва, но Мороу застана на прага и препречи пътя му.

— Благодаря много за помощта, капитане — каза той с тънка усмивчица, — можете да се връщате при портата.

Джизал надникна зад рамото му и видя намръщения Хоф, седнал зад дълга маса. До него, с мрачно изражение на лицето и подозрителен поглед, седеше архилектор Сълт. Маровия също беше там, с усмивка на сбръчканото си лице. Трима от членовете на Висшия съвет.

Тогава Мороу затвори вратата.