Джо Абъркромби
Гласът на острието (24)

Реквизиторите

Палубата се накланяше със скърцане под краката му, а платната плющяха тихо под напора на вятъра. Високо в соления въздух над главата му крещяха гларуси.

— Никога не съм си мислил, че един ден ще видя такова нещо — промърмори Логън.

Градът се простираше като огромен, бял полумесец около широкия син залив. Стъпили върху скалисти островчета, няколко моста прескачаха морето и изглеждаха миниатюрни в далечината. На фона на масата от сгради, тук-там изпъкваха зелени паркове и градини. Сивите линии на реки и канали блестяха на слънцето. Далечната страна на града бе обкръжена от стена, гъсто прободена от защитни кули, гордо стърчащи измежду околните постройки. Долната челюст на Логън висеше и придаваше глуповато изражение на лицето му, а очите му скачаха от точка на точка, неспособни да възприемат цялостната картина.

— Адуа — промърмори Баяз. — Центърът на света. Поетите го наричат градът на белите кули. Отдалече е красив, нали? — Магьосникът се наведе към Логън. — Но, повярвай ми, приближиш ли го, започва да смърди.

В центъра на града се издигаше огромна крепост. Белите й стени се извисяваха могъщо над килима от външни постройки, а от задната й страна ярко блестяха куполите на вътрешните сгради. Дори на сън Логън не си бе представял, че съществува човешко творение така величествено, така гордо и могъщо. Една кула изпъкваше на фона на множеството други. Извисяваше се много, много над всичко останало около нея. Заострен сноп от множество гладки, тъмни колони, които сякаш подпираха самото небе.

— И Бетод е тръгнал на война срещу това! — прошепна Логън. — Сигурно си е загубил ума.

— Сигурно, но при всичката си недодяланост и надменност, Бетод е прозрял истинската същност на Съюза. — Баяз кимна към града. — Хората там са завистливи помежду си. Може и да наричат себе си „съюз“, но са се вкопчили един в друг със зъби и нокти. Обикновените хора са затънали в дребни и незначителни кавги, а първенците им водят мащабни войни за власт и богатства и наричат себе си управници. Войни словесни, с коварство и подмолни номера, но не по-малко кървави от обикновените. Падат много жертви — въздъхна магьосникът. — Отвъд тези стени те крещят и спорят и не спират да се нападат един друг в гръб. Старите вражди никога не се забравят, процъфтяват и пускат дълги корени, които с всяка година прорастват все по-дълбоко. Открай време е така. Тези хора не са като теб, Логън. Те могат да ти се усмихват, да те ласкаят, да те нарекат приятел, но докато с една ръка ти поднасят дарове, с другата ще ти забият нож в гърба. Ще видиш, странно място е това.

Само това, че го видя, бе достатъчно странно за Логън. Градът нямаше край. А с навлизането на кораба им в залива, сякаш ставаше още по-необятен. Гора от бели сгради, обгърнати от всички страни с тъмни прозорци, застилаше хълмове с покриви и кули. Скупчени, притиснали стена до стена, напираха до самия ръб на брега.

Кораби и лодки от всякакъв вид се надбягваха в залива, с опънати платна. Моряците тичаха по палубите и пъплеха по такелажа, крещяха да надвикат шума на прибоя на морето по корпусите на корабите. Някои от съдовете бяха по-малки от двумачтовия им кораб, други го превъзхождаха в пъти. Логън ахна от удивление пред огромен кораб, който пореше водата към тях и носът му разбиваше вълните на ситни, блестящи капчици. Същинска планина от дърво, плаваща в омагьосано море. Мина покрай тях и разклати малкия им съд с дирята си, но след него се показаха други, много повече, навързани по безброй кейове покрай брега.

Засенчил очи с ръка, Логън вече различаваше хората на сушата. Дочу и шума на доковете. Далечна глъч и тропане от колелата на натоварените каруци по каменните улици. Малките точици на хората пъплеха като рояк черни мравки между кораби и сгради.

— Колко хора живеят там? — попита той.

— Хиляди — вдигна рамене Баяз, — стотици хиляди. От всички краища на Кръга на света. Има северняци, тъмнокожи кантики от Гуркул и отвъд него. Хора от старата империя, чак от далечния запад, търговци от свободните градове на Стирия. Има и от още по-далечни места — от Хилядата острова, поклонници на слънцето от Тонд и далечния Сулджук. Повече, отколкото можеш да преброиш — живеят, умират, работят, плодят се, пъплят един връз друг. Добре дошъл — Баяз разпери ръце да обхване красивия и необятен град — в цивилизацията!

Стотици хиляди, помисли си Логън. Умът му не го побираше. Стотици… хиляди. Че имаше ли толкова много хора в целия свят? Зяпаше града, търкаше очи и пак не можеше да проумее. Как ли изглеждаха тези стотици хиляди хора?

Час по-късно знаеше отговора.

Така притискан, заобиколен и блъскан от хора, Логън се бе чувствал единствено по време на битка. Всъщност с всичките крясъци, ярост, блъскане, страх и царящ хаос, доковете приличаха на точно това. Безмилостна битка, без край и победители. Необятното небе и откритите пространства бяха единствената компания, с която Логън бе свикнал. Дори когато яздеше по пътя с Баяз и Кай до себе си, се чувстваше някак притиснат. А сега навсякъде имаше хора, блъскаха се, ръгаха с лакти и викаха. Стотици! Хиляди! Стотици хиляди! Нима всичко това са хора? Хора като него, с мисли, настроения, сънища? Пред очите му изникваха и изчезваха лица — навъсени, тревожни и начумерени, извиха се в замайваща въртележка от цветове. Логън примигна, опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало и дращеше болезнено. Зави му се свят. Това със сигурност е адът. Знаеше, че точно там му е мястото, но не помнеше да бе умирал.

— Малакус! — отчаяно изсъска той и разтегли яката си, в опит да си поеме въздух. Чиракът се обърна. — Чакай малко! Не мога да дишам!

— Сигурно е от миризмата — ухили се широко Кай.

Напълно възможно. Не само че приличаха на ада — доковете и миришеха така. Воня на риба, сладникави подправки, гниещи плодове, пресни изпражнения, потни коне и мулета и хора. Всички те се смесваха и набираха мощ под жаркото слънце, докато накрая сборният резултат изпреварваше по зловоние всяка от отделните съставки.

— Мърдай! — Нечие рамо изблъска Логън и изчезна в тълпата. Някакъв мъж го изгледа подозрително, докато се разминаваха. Малко момче го посочи с пръст и извика нещо. Жена с кошница припряно го заобиколи отдалеч, без да откъсва уплашени очи от него. Сега, като се замислеше, май всички го зяпаха, сочеха с пръст и не изглеждаха доволни от гледката.

Логън се надвеси към Кай.

— Навсякъде из Севера ме мразят и се боят от мен. Не ми е никак приятно, но поне знам защо. — Групичка навъсени моряци го наблюдаваха съсредоточено и си шепнеха нещо, докато не се скриха от погледа му зад тропаща волска кола. — А защо и тук е така?

— Бетод напредва бързо — промърмори Баяз, докато оглеждаше със сериозно изражение тълпата. — Войната му със Съюза вече е започнала. Боя се, че нищо от Севера не се радва на особена популярност в Адуа.

— Но те как разбират откъде съм?

— Биеш на очи — каза Малакус и го погледна многозначително.

Логън се стресна, когато двама малчугани профучаха покрай него, смеейки се.

— Бия на очи ли? Насред всичко това?

— Не много, само като огромен, покрит с белези, страничен дирек на порта.

— А! — Логън погледна надолу към себе си. — Разбирам.

 

 

С отдалечаване от доковете, тълпата се разреди, въздухът стана по-чист и шумът намаля. Пак беше гъмжило от хора, смърдеше и беше шумно, но поне сега Логън успяваше да диша.

Минаха през широки павирани площади, украсени с цветя и статуи. Над вратите висяха ярко боядисани дървени табели — сини риби, розови прасета, лилави чепки грозде и кафяви хлябове. Имаше маси и столове на открито и там хората ядяха от плоски паници и пиеха от купи от зелено стъкло. Промушваха се през тесни алеи между разнебитени постройки от дърво и мазилка. Те се надвесваха от двете им страни така силно, че почти събираха покривите си и оставяха помежду им само тясна ивица синьо небе. Тримата вървяха по широки павирани улици, с огромни бели сгради и пълни с хора. Логън зяпаше навред.

Никога досега не бе се чувствал така изгубен, насред никое поле, независимо колко гъста бе мъглата, и в никоя гора, независимо колко гъста бе тя. Въпреки че бяха слезли от кораба само преди половин час, вече нямаше никаква представа в коя посока се намира той. Слънцето се криеше зад високите сгради и всичко изглеждаше еднакво. Мисълта, че може да изпусне от поглед Баяз и Кай и завинаги да се лута изгубен на това място, истински го ужасяваше. Забърза след голото теме на магьосника и тримата се озоваха насред някакво разширение. Огромен път, по-широк от всичко, по което бяха вървели досега. От двете му страни бяха наредени бели дворци, заобиколени от високи огради и зидове от бял камък. Пред тях растяха в две редици вековни дървета.

И хората тук бяха различни. Носеха ярки, крещящи дрехи, със странни кройки без никакво практическо предназначение. А жените направо не приличаха на хора — бледи, кльощави и омотани в лъскави платове. Размахваха пред лицата си други парчета плат, опънати върху тънки пръчки.

— Къде сме? — извика Логън на Баяз и ако магьосникът му отговореше, че са на Луната, въобще нямаше да се усъмни.

— Това е Централната улица, една от пътните артерии на града! Пресича го точно в центъра и стига до Агрионт!

— Агрионт?

— Крепост, дворец, казарми и седалище на управата. Град в града. Ние точно там отиваме.

— Там? — Група неприятни младежи изгледаха подозрително Логън. — И ще ни пуснат да влезем?

— О, да. Няма да им е приятно, но да.

Логън тръгна през тълпата. Всички сгради имаха стъклени прозорци, стотици може би, и слънцето блестеше ярко в тях. В Карлеон само най-представителните постройки имат прозорци със стъкло, или поне имаха, преди превземането на града. След него останаха още по-малко. Всъщност от всичко остана по-малко от преди. Кучето страшно си падаше по звука на счупено стъкло. Ходеше насам-натам с широка усмивка на лице и копие в ръка, ръгаше с огромно задоволство прозорците, очарован от трясъка и звънтенето на стъклата.

Но това далеч не бе най-лошото. Бетод бе оставил войската да вилнее в продължение на три дни из града. Това му бе като традиция и хората му много го обичаха заради нея. Предишния ден Логън загуби пръста си в битката и трябваше да затворят раната с нажежено желязо. Болеше, как само болеше, беше направо обезумял от болката. Не че на онова време му трябваше извинение за безчинствата, които вършеха. Спомни си смрадта на кръв, пот и дим, писъците и шума от погрома, смеха.

— Помогнете… — Логън се спъна в нещо и за малко не падна. Една ръка стискаше крачола на панталоните му. Жената седеше до стената, дрехите й бяха мръсни и изпокъсани. Лицето й — бяло и изпито от глад. В ръцете си държеше увит в парцали вързоп. Дете. — Помогнете… — Нищо не се случи. Хората продължиха да вървят покрай нея, смееха се и говореха, сякаш въобще на я забелязваха. — Помогнете…

— Аз нямам нищо — промълви Логън. На по-малко от пет крачки встрани мъж с висока шапка седеше на маса и си бъбреше весело с друг, докато тъпчеше в устата си от вдигаща пара чиния с месо и зеленчуци. Логън невярващо погледна първо храната, после жената на земята.

— Логън! Хайде! — Баяз го бе хванал за ръката и го дърпаше напред.

— Но, не трябва ли…

— Не си ли забелязал? Те са навсякъде! Кралят има нужда от пари и изстисква аристокрацията. Благородниците доят наемателите на земята им, а те от своя страна — селяните. Някои от тях, старите и болните, най-малките синове и дъщери, биват изстискани чак до дъното. Прекалено много гърла за изхранване. Ако извадят малко късмет, стават крадци и проститутки, останалите просят.

— Но…

— Разчистете пътя!

Логън залитна към стената и се прилепи с гръб към нея. Баяз и Кай се наредиха до него. Тълпата се раздели на две и през нея премина дълга колона мъже, водени от въоръжени стражи. Някои от тях бяха млади, почти момчета, а други много възрастни. Всичките бяха мръсни и окъсани и единици изглеждаха здрави. Няколко бяха откровено сакати, куцаха по улицата, доколкото можеха. Един в първата редица беше само с една ръка. Минувач във великолепен пурпурен жакет постави върху сбърчения си нос квадратно парче плат, докато се разминаваше с окаяната колона.

— Какви са тези хора? — прошепна Логън на Баяз. — Престъпници?

— Войници — разсмя се магьосникът.

Логън се вторачи в тях — мърляви, кашляха, куцаха, някои нямаха дори обувки.

— Войници? Тези тук?

— О, да. Отиват на война срещу Бетод.

Логън разтри с пръсти слепоочията си.

— Преди време един от клановете излъчи за дуел срещу мен най-слабия си воин, човек на име Форли Слабака. Това беше техният начин да признаят загубата си и да се предадат. Защо този Съюз изпраща на бой своя „Слабак“? — Поклати мрачно глава. — С тези хора няма как да победят Бетод.

— Ще изпратят и други. — Баяз посочи с пръст към друга група мъже. — Онези също са войници.

— Тези там ли? — Логън погледна към група младежи, облечени в крещящи одежди от яркочервен и зелен плат. Двама имаха свръхголеми шапки. Тези поне носеха мечове или нещо подобно, но в никакъв случай нямаха вид на воини. Жени воини, може би. Логън огледа сериозно и двете групи. Мърлявите просяци и натруфените момчета. Не му бе лесно да прецени коя от двете е по-странна на вид.

 

 

Когато Баяз отвори вратата, някъде отгоре издрънча малка камбанка. Логън последва магьосника през ниската арка на входа, а Малакус последва него. След ярката светлина на улицата, магазинът изглеждаше тъмен и Логън имаше нужда от малко време, за да привикнат очите му към мрака. Покрай стените бяха подпрени големи дървени плоскости, по които имаше нескопосано нацапотени пейзажи — сгради, гора, планини. До тях, на стойки, висяха всякакви странни дрехи — разстилащи се мантии, зловещи плащове, рицарски брони, огромни шапки и шлемове, пръстени и други бижута, дори тежка кралска корона. На малък стелаж бяха наредени оръжия, предимно мечове и копия. Логън се приближи да ги огледа отблизо. Бяха имитации. Нищо на това място не бе истинско. Оръжията бяха просто боядисано дърво, короната бе направена от олющена ламарина, а бижутата не бяха нищо повече от цветно стъкло.

— Какво е това място? — попита той.

— Театрална работилница — отвърна Баяз, докато разглеждаше мантиите до стената.

— Какво?

— Хората в този град обожават спектаклите. Комедия, драма, всякакъв вид театър. А тази работилница осигурява необходимите материали за поставяне на пиесите.

— Нещо като истории? — Логън побутна с пръст един от дървените мечове. — Някои хора си нямат работа.

Дребен, пълничък мъж се появи от една врата в дъното и огледа подозрително тримата посетители.

— Мога ли да ви помогна, господа?

— Разбира се. — Баяз излезе напред и превключи с лекота на официалния език. — Ще поставяме пиеса и ни трябват костюми. Разбрахме, че сте най-добрите реквизитори в цял Адуа.

Човекът се усмихна напрегнато и заоглежда прашните им лица и изцапаните от път дрехи.

— Вярно, така е… ъъъ…, но качеството е скъпо, господа — каза той.

— Парите не са проблем. — Баяз извади пълна кесия и я метна небрежно на тезгяха. При падането си тя се отвори и тежките златни монети се пръснаха по дървото.

Очите на реквизитора грейнаха.

— Разбира се! От какво точно се нуждаете?

— Аз се нуждая от впечатляваща мантия, достойна за истински магус или могъщ магьосник, или нещо от сорта. Естествено, трябва да има нещо мистериозно в нея. Освен това ще ни трябва нещо подобно, но не чак толкова грандиозно, като за чирак, например. И накрая, одежди за могъщ воин, принц от далечния север. Мисля си за нещо с животински кожи, например.

— Мисля, че разбрах какво имате предвид. Ще видя с какво разполагаме.

Реквизиторът изчезна зад вратата, оттатък тезгяха.

— За какво са всички тия глупости? — попита Логън.

— Тук хората се раждат с положението си в обществото — усмихна се широко Баяз. — Има простолюдие — това са хората, които се бият във войните, обработват земята и вършат физическия труд. Дворянството върти търговията и строителството и върши умствената работа. Благородниците притежават земята и командват останалите. Има и кралско семейство… — Баяз кимна към короната, — но вече не си спомням то за какво точно беше. На север човек може да се издигне дотам, докъдето му стигат качествата. Виж само общия ни приятел Бетод. Но не и тук. Тук човек се ражда с мястото си и от него се очаква да си седи на него. Ако искаме да ни приемат на сериозно, трябва да изглеждаме като хора от високо потекло. Така облечени, няма да минем през портите на Агрионт.

Появата на реквизитора на вратата го прекъсна. Носеше цяла камара пъстри дрехи.

— Една мистична мантия, достойна за най-могъщия магьосник в света! Използвана е миналата година, на пролетния фестивал, за ролята на Ювенс в пиесата „Краят на империята“. Това е, ако позволите да отбележа, една от най-добрите ми творби.

Баяз поднесе към слабата светлина пурпурния плат и го огледа с възхищение. Със сребърна нишка върху мантията бяха извезани загадъчни диаграми, мистични символи, слънце, луна и звезди.

Малакус приглади с ръка лъскавата материя на своето абсурдно облекло.

— Не мисля, че щеше да ми се изсмееш така необмислено, Логън, ако се бях появил така облечен при огъня ти, а?

Логън го погледна изпитателно.

— Аз пък си мисля, че щях.

— А ето и едно страхотно варварско облекло. — Реквизиторът преметна през тезгяха една черна кожена туника, съшита с навита медна тел и ненужно гарнирана с фина, метална ризница. Посочи към втората част от костюма — кожено наметало. — Това е истински визон!

Смехотворно облекло, помисли си Логън, еднакво непригодно както за топлото време, така и за защита. Скръсти ръце върху старото си кожено палто.

— Очакваш от мен да облека това?

Реквизиторът бе видимо притеснен.

— Ще трябва да извините приятеля ми — намеси се Баяз. — Той е ново поколение актьор, слива се напълно с героя си.

— А, така ли? — изхлипа мъжът и изгледа Логън от глава до пети. — Е, северняците са… как да кажа… актуална тема.

— Естествено. И тържествено ви заявявам, Деветопръстия господар е най-добрият в своята област. — Баяз побутна с лакът Логън в ребрата. — Най-добрият. Гледал съм го.

— Разбира се, щом казвате. — Реквизиторът далеч не изглеждаше убеден. — Ако позволите да попитам, какво ще поставяте?

— О, това е нова пиеса. — Баяз замислено потупа с пръст по главата си. — Все още изчиствам детайлите.

— О, нима?

— Точно така. И ще е по-скоро една сцена, отколкото цяла пиеса. — Той погледна отново към мантията. Харесваше му как блестят бродериите на мистичните символи. — Сцена, в която Баяз, Първият магус, най-после се завръща, за да заеме мястото си във Висшия съвет.

— А — кимна реквизиторът одобрително, — политическа пиеса, значи. Хаплива сатира, предполагам. А какъв ще е тонът й — комедиен или драматичен?

Баяз погледна настрани към Логън.

— Тепърва предстои да разберем.