Джо Абъркромби
Гласът на острието (23)

Три знака

Уест се стовари по задник на земята. Едно от остриетата излетя от ръката му и се завъртя по плочника.

— Туше! — извика маршал Варуз. — Определено, туше! Добре изиграно, Джизал, много добре изиграно!

На Уест започваше да му омръзва да губи. Беше по-силен от Джизал, по-висок, също така имаше по-дълъг обхват с оръжията, но малкият наперен негодник беше бърз. Много по-бърз и с всеки ден ставаше по-добър. Вече знаеше почти всички номера на Уест и ако продължаваше да напредва със същата скорост, скоро щеше да печели всеки спаринг-дуел. Джизал също осъзнаваше това. Беше се нахилил самодоволно и предложи ръка на Уест да се изправи.

— Сега вече напредваме! — Варуз плесна с пръчката страната на панталона си от задоволство. — Може би вече имаме шампион, а, майоре?

— Много е вероятно, маршал — каза Уест и разтри посинения си от падането лакът. Погледна косо към Джизал, който се наслаждаваше на одобрението на Варуз.

— Но да не се самозабравяме!

— В никакъв случай, маршал — категорично отвърна Джизал.

— Така де — продължи Варуз, — майор Уест е кадърен фехтовач, разбира се, и за теб е истинска привилегия да го имаш за партньор в тренировките. — Той се усмихна на Уест. — Но фехтовката е за младите, нали така, майоре?

— Разбира се, маршал — промърмори Уест, — за младите е.

— Бремър дан Горст, а също и другите на тазгодишния турнир ще бъдат напълно различни противници. Без много от обиграността на ветерана, естествено, но с много повече младежка енергичност, нали, майоре?

На трийсет, Уест продължаваше да се чувства достатъчно енергичен, но реши, че не си заслужава да спори. Осъзнаваше, че не е най-талантливият фехтовач на света.

— През последния месец имаме истински напредък, страхотен напредък. Ако успееш да запазиш концентрацията си, имаш шанс. Истински шанс! Браво! Ще се видим с двама ви утре сутрин. — При тези думи възрастният маршал напусна с наперена походка слънчевия двор.

Уест отиде до стената, за да прибере падналото си оръжие. Едната страна още го болеше от падането и се наведе да го вдигне с известно затруднение.

— И аз ще вървя — изръмжа той, докато се изправяше, в опит да скрие болката си.

— Важна работа?

— Маршал Бър иска да ме види.

— Ще има война, значи?

— Вероятно. Не знам. — Уест погледна надолу към Джизал. По неизвестна причина той избягваше погледа му. — Ами ти? Какво си намислил за днес?

Джизал въртеше остриетата в ръцете си.

— А, нищо конкретно… не, нищо. — Той вдигна плахо поглед. За толкова добър картоиграч беше направо жалък лъжец.

Тревожно чувство се загнезди в Уест.

— Липсата на планове не включва Арди, предполагам?

— Ммм…

Тревогата му се усили.

— Е?

— Може би — троснато отвърна Джизал. — Е, добре… да.

Уест се надвеси над младия капитан.

— Джизал — чу той гласа си да излиза през стиснатите му зъби, — искрено се надявам, че не възнамеряваш да спиш със сестра ми.

— Виж сега…

Нервите му не издържаха. Ръцете на Уест стиснаха раменете на Джизал.

— Не, ти виж сега! — изръмжа той. — Няма да позволя да се занасяш с нея, ясно ли е? Вече съм я виждал с наранени чувства и не искам да я виждам повече така! Нито от теб, нито от който да било друг! Тя не е поредната ти интрижка, разбираш ли ме?

— Добре — каза Джизал с пребледняло лице. — Разбрах! Нямам никакви планове за нея! Просто тя не познава никого тук и… можеш да ми вярваш… няма нищо нередно в това! Ау! Пусни ме!

Уест осъзна, че стиска раменете на Джизал с всичка сила. Как стана това? Просто искаше да поговорят, а беше преминал всякакви граници. С наранени чувства… проклятие! Не трябваше да го казва! Пусна рязко капитана и отстъпи назад. Потисна гнева си.

— Не искам да се виждате повече, ясно?

— Чакай малко, Уест, кой си ти, да…

Яростта отново го обзе.

— Джизал — изкрещя той, — аз съм ти приятел и като такъв те моля! — Пристъпи отново към него, по-близо отпреди. — Освен това съм неин брат и като такъв те предупреждавам! Стой настрана! Нищо добро няма да излезе от това!

Джизал се дръпна назад към стената.

— Добре… разбрах! Сестра ти е!

Уест се обърна и тръгна към изхода на двора. Разтри врата си, главата му туптеше от болка.

 

 

Когато Уест влезе в кабинета, лорд-маршал Бър седеше и гледаше през прозореца. Едър, мрачен, пълен мъж с гъста кафява брада и непретенциозна униформа. Уест се зачуди колко ли лоши бяха новините. Ако можеше да съди по изражението на маршала, доста лоши.

— Майор Уест — каза той и го погледна навъсено изпод гъстите си вежди, — благодаря, че дойде.

— Винаги, маршал. — Уест забеляза три грубо скалъпени дървени кутии върху една масичка до стената. Бър проследи погледа му.

— Дарове — каза той горчиво, — от нашия приятел на север — Бетод.

— Дарове?

— За краля. — Маршалът се намръщи и въздъхна през стиснати зъби. — Защо не погледнеш какво ни е изпратил, майоре?

Уест отиде до масичката и внимателно повдигна капака на една от кутиите. Разнесе се неприятната миризма на силно развалено месо, но вътре нямаше нищо, освен малко кафява пръст. Отвори следващата. Още по-силна миризма и още пръст по стените на кутията, също и няколко кичура руса коса. Уест преглътна и погледна към сериозния маршал.

— Това ли е всичко?

— Де да беше — изсумтя Бър. — Останалото трябваше да погребем.

— Да погребете?

Маршалът взе лист хартия от бюрото си.

— Капитан Силбър, капитан Хос, полковник Аринхорм. Познати ли са ти имената?

Уест усети, че му прилошава. Тази миризма. Напомни му за Гуркул, за бойното поле.

— Познавам полковник Аринхорм — смотолеви той, загледан в трите кутии, — но не лично. Той е командир на гарнизона в Дънбрек.

— Беше — поправи го Бър, — а другите двама командваха малки предни постове по границата.

— Границата… — промърмори Уест, макар вече да започваше да се досеща какво става.

— Главите им, майоре. Северняците ни изпратиха главите им.

Уест преглътна отново и погледна към русите кичури, залепнали за стената на кутията.

— Три знака, обещаха ни те, когато дойде времето. — Бър се изправи и застана пред прозореца. — Предните постове не са важни: дървени фортове, палисада, ров и така нататък, малък брой войници. Никакво стратегическо значение. Дънбрек обаче е друга работа.

— Охранява протоците на Уайтфол — каза сковано Уест, — най-подходящият изход от Англанд.

— Или вход. Жизненоважна позиция. Доста време и средства са вложени в защитата му. Последна дума на проектантското изкуство, от най-добрите ни архитекти. Триста души гарнизон с оръжейни складове и хранителни запаси, достатъчни за едногодишна обсада. Смяташе се за непревземаем, опорна точка на защитата на границата. — Бър се намръщи и дълбоки бръчки прорязаха основата на носа му. — Няма го вече.

Главоболието на Уест се завърна.

— Кога? — попита той.

— Това е въпросът. Трябва да е било поне преди две седмици, толкова са нужни, за да пристигнат тук тези „дарове“. Смятат ме за пораженец — каза горчиво Бър, — но според мен северняците са нахлули и сега вилнеят из цяла Северна Англанд. Едно-две миньорски селища, някоя и друга наказателна колония, но иначе нищо от особена важност, никакви градове, да кажем, но те идват, Уест, при това бързо, помни ми думата. Никой не изпраща на врага си глави като дарове, а после да седи и да чака търпеливо за отговор.

— Какво се прави по въпроса?

— Почти нищо! Англанд, естествено, се вдига. Лорд-губернатор Мид събира всички мъже. Глупакът си е наумил сам да посрещне и победи Бетод. Според различни сведения северняците са навсякъде и никъде конкретно, между хиляда и сто хиляди. Пристанищата са задръстени от хора, които отчаяно се опитват да се спасят. Носят се слухове, че шпиони и мародери вилнеят из цялата провинция. Разярени тълпи преследват хора със северняшка кръв и ги пребиват, ограбват или по-лошо. С две думи, цари хаос. А междувременно, ние си седим на дебелите задници и чакаме.

— Но… нали бяхме предупредени? Нали знаехме какво предстои?

— Естествено! — Бър вдигна възмутен едрата си ръка. — Но, да не повярваш, никой не го прие насериозно! Някакъв проклет изрисуван дивак се пронизва с нож пред очите на цялата Камара на лордовете, предизвиква ни открито пред краля и никой не прави нищо! Управление от Съвета на лордовете! Всеки дърпа към себе си! Трябва да се действа незабавно, стига умуване! — Маршалът се закашля, после се оригна и се изплю на пода. — А! Проклятие! Проклет стомах! — Облегна се в стола си и затърка корема си с недоволна физиономия.

Уест не знаеше какво да каже.

— Как ще процедираме? — промърмори той.

— Заповедта ми е да тръгна незабавно на север, разбирай, когато някой благоволи да ми осигури въоръжение и хора. Кралят, разбирай онова пиянде Хоф, ми заповяда да озаптя северняците. Дванайсет полка на Кралската гвардия — седем пехотни и пет кавалерийски, трябва да се попълнят с набрани от местната аристокрация офицери и каквото успея да мобилизирам в Англанд, което да не е погубено с лека ръка, преди да съм стигнал там.

Уест се размърда от неудобство в стола.

— Изглежда като значителна сила.

— Ха — изсумтя Бър, — и по-добре да е, защото, много или малко, това е всичко, с което разполагаме. Именно това ме притеснява. Дагоска, майоре. Не можем да се бием с гуркулите и северняците едновременно.

— Но гуркулите не биха рискували нова война, не и толкова скоро, нали? Мислех, че са само приказки.

— Надявам се, надявам се. — Бър разсеяно взе да мести някакви документи по бюрото си. — Но този нов император, Утман, съвсем не е каквото очаквахме. Той е най-малкият син на стария император, но когато научил за смъртта на баща си… наредил екзекуцията на всичките си братя. Според някои, удушил ги със собствените си ръце. Наричат го Утман-ул-Дощ. Утман Безпощадния. — Бър стисна устни. — Казват, че имал шпиони навсякъде. Може би в същия този момент му съобщават за неприятностите ни със северняците, може би дори вече се готви да се възползва от слабостта ни. Трябва да приключим бързо със северняците. Много бързо. Дванайсет полка от Кралската гвардия и доброволно набрани офицери от аристокрацията. А от тази гледна точка, сега със сигурност не е най-неподходящият момент за това.

— Не разбирам?

— Тази работа с Текстилната гилдия. Лоша работа. Важни хора бяха сериозно ощипани. Брок, Ишър, Берзин и други също. Сега се ослушват с набирането на доброволци. Кой знае какво, а и кога, ще изпратят. Тълпа изгладнели просяци, най-вероятно, добра възможност да се отърват от боклука в земите си. Просто безполезна тълпа от гърла за изхранване и тела за обличане и въоръжаване, а и изпитваме остра нужда от кадърни офицери.

— В моя батальон имам някои свестни момчета.

— Свестни момчета, да! Честни, надъхани, но без никакъв опит! Повечето от онези, които се биха на юг, останаха разочаровани. Напуснаха армията и не смятат да се връщат. Забелязал ли си възрастта на офицерите в последно време? Заприличали сме на училище! И като капак на всичко Негово височество принцът проявява интереси в командването на военна част. Не знае от коя страна се държи мечът, но се е наточил за слава и аз не мога да му откажа!

— Принц Рейнолт?

— Де тоз късмет! — извика Бър. — Рейнолт всъщност може да свърши някаква работа! За Ладисла говоря! Ще командва дивизия! Човек, който харчи хиляда марки месечно за дрехи! Липсата му на дисциплина е печално известна! Говори се, че насилил не една от прислужничките в двореца, но архилектор Сълт запушил устите на момичетата.

— Не може да бъде — каза Уест, въпреки че и той бе чувал подобни слухове.

— Наследникът на трона в центъра на опасността, при това, когато кралят е с влошено здраве? Шантава идея! — Бър стана, пак се оригна и лицето му се изкриви в гримаса. — Проклет стомах! — Отиде до прозореца и се загледа в Агрионт.

— Мислят си, че ще е лесна работа — каза тихо той, — онези във Висшия съвет. Малък излет в Англанд и връщане преди първите снегове. И това, след случилото се с Дънбрек. Никога няма да се научат. Така говореха и за войната с Гуркул и това за малко не ни довърши. Северняците не са такива диваци, за каквито ги смятат. Бил съм се с наемници от север в Старикланд: корави мъже, свикнали на тежък живот. Отгледани са в битки. Непреклонни, разбират от война в планински условия, в гори, в студ. Не следват нашите правила, дори не ги разбират. Ще докарат такова насилие и такава диващина на бойното поле, че гуркулите ще ни се сторят като малки дечица в сравнение с тях. — Бър се обърна към Уест. — Ти си израснал в Англанд, нали, майоре?

— Да, маршал, в южната част, близо до Остенхорм. Фермата на семейството ми беше там, преди баща ми да умре… — Думите на Уест бавно заглъхнаха.

— Отгледан си там?

— Да.

— Значи познаваш земята?

Уест сключи вежди.

— Този район, да, но не съм се връщал там от…

— Познаваш ли северняците?

— Някои. Много от тях все още живеят в Англанд.

— И говориш езика им?

— Да, малко, но те говорят много…

— Добре. Сформирам щаб, свестни мъже, на които мога да разчитам, че ще изпълняват заповедите ми и ще гледат така наречената ни армия да не се разпадне още преди да се е сблъскала с врага.

— Разбира се, маршал. — Уест се замисли. — Капитан Лутар е кадърен и интелигентен офицер, лейтенант Яленхорм…

— Ба! — викна Бър и ядосано махна с ръка. — Знам го Лутар, момчето е кретен. Точно за такива сополанковци говорех преди малко! Ти си този, който ми трябва, Уест.

— Аз?

— Да, ти! Маршал Варуз, най-прочутият воин на Съюза те препоръчва горещо. Според него си отдаден, решителен и старателен офицер. Точно качествата, които ми трябват! Във войната с Гуркул си бил лейтенант под командването на полковник Глокта, нали така?

— Е, да. — Уест преглътна мъчително.

— И твоята част е била първа в пробива при Улриок?

— Една от първите, ъ…

— Водил си мъже в битка и личните ти качества са неоспорими! Няма нужда от скромност, майоре, ти си моят човек! — Бър се облегна назад с доволна усмивка. После се оригна отново. — Моите извинения… проклет стомах!

— Мога ли да говоря открито, маршал?

— Аз не съм някоя придворна дама, Уест. Естествено, че ще говориш открито с мен. Настоявам за това!

— Назначение в лорд-маршалски щаб, сигурно разбирате. Аз съм син на обикновен човек, маршал. От простолюдието. И като командир на батальон ми е достатъчно трудно да печеля уважението на младшите офицери. А мъжете, на които ще трябва да давам заповеди, ако съм във вашия щаб, старши офицери с добро потекло… — Уест направи пауза. Раздразнението му не позволяваше да намери правилните думи. Маршалът го гледаше с безизразен поглед. — Те няма да го позволят!

Веждите на Бър бавно се събраха в основата на носа му.

— Да го позволят ли?

— Гордостта им няма да го допусне, маршал, тяхната…

— Да върви на майната си тяхната гордост! — Бър се наведе напред и тъмните му очи фиксираха тези на Уест. — Сега ме чуй и слушай добре. Времената се менят. Не ми трябват мъже с потекло. Имам нужда от хора, които умеят да планират, да водят, да дават и изпълняват заповеди. В моята армия няма място за такива, които не правят това, което им е наредено, без значение колко синя е кръвта им. Като член на моя щаб ти представляваш мен, а аз няма да позволя да бъда обиждан и пренебрегван. — Оригна се внезапно и удари с длан по бюрото. — Аз ще се погрижа за това! — изръмжа маршалът. — Времената се менят! Може и още да не са го разбрали, но скоро ще започнат.

Уест остана като зашеметен.

— Така или иначе — Бър махна небрежно с ръка, — аз не те питам, а те информирам. Това е новото ти назначение. Кралят се нуждае от теб, страната ти се нуждае от теб и точка по въпроса. Имаш пет дни да предадеш командването на батальона си.

При тези думи Бър се върна към документите на бюрото си.

— Слушам, маршал — промърмори Уест.

Уест затвори вратата зад себе си с безчувствени пръсти и тръгна бавно по коридора с наведена глава. Война, война в Севера. Дънбрек е паднал, северняците вилнеят в Англанд. Около него бързаха офицери. При разминаване, някои го закачаха леко с рамо, но той не забелязваше това. Хора бяха в опасност, в смъртна опасност. Може би хора, които познава, някогашни съседи. В този момент се водеха битки в границите на Съюза! Разтри бузите си. Тази война можеше да се превърне в нещо ужасно. По-лошо от Гуркул дори, и той ще е в центъра на събитията. Назначение в лорд-маршалски щаб? Той? Колем Уест? Човек от простолюдието? Все още не можеше да повярва.

В мислите му се промъкна чувство на задоволство. Именно за такова назначение бе блъскал денонощно в продължение на години. Ако сега се справеше добре, кой знае докъде щеше да стигне утре. Но тази война беше лоша, ужасна.

Долови усмивка на лицето си. Ужасна война. Но за него може да се окаже благоприятна.