Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първият закон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blade Itself, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens(2011 г.)
Корекция
Dave(2012 г.)

Издание:

Джо Абъркромби. Гласът на острието

Британска, първо издание

Превод: Александър Ганчев

Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Донка Дончева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Формат: 60х90/16

Печатни коли: 30

ИК „Колибри“, 2010 г.

ISBN: 978-954-529-832-5

История

  1. —Добавяне

Втора част

Животът, такъв, какъвто е в действителност, е битка не между доброто и злото, а между злото и по-голямото зло.

Йосиф Бродски

Как изглежда свободата

Острата лопата захапа парче от земята с характерния звук на стържещ в камениста почва метал. Така познат звук. Лопатата не успя да захапе дълбоко, въпреки вложеното усилие, земята беше изпечена от слънцето и твърда като скала.

Малко твърда земя нямаше да я откаже обаче.

Беше копала не една дупка, а и в по-трудна за копаене земя от тази.

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

С извъртане от рамото, тя хвърли една лопата пръст във въздуха. Очите й проследиха зрънцата земя и дребни камъчета да се пръсват и падат по лицето на единия от войниците. Едното му око я гледаше укорително. От другото стърчеше, пречупена, една от стрелите й. Около лицето лениво бръмчаха няколко мухи. Нямаше да има погребение за него, гробовете бяха за нейните хора. Този войник и неговите приятелчета щяха да останат, изложени на безмилостното слънце.

Лешоядите също трябва да се хранят, все пак.

Лопатата изсвистя във въздуха и захапа отново. Още една буца пръст се търколи настрани. Тя се изправи и изтри потта от лицето си. Примижа срещу жаркото слънце. Беше се облещило точно над главата й, изпиваше и малкото останала в пръстта влага и изсушаваше кръвта по скалите. Тя погледна двата гроба до себе си. Още един и е готова. Като свърши с този, ще нахвърля пръстта върху тримата глупаци, ще си почине малко и после на път.

Съвсем скоро щяха да дойдат други войници.

Заби лопатата в пръстта, взе меха с вода и свали запушалката. Отпи няколко глътки от хладката вода и дори си позволи лукса да напълни с тънка струйка мръсната си шепа и да наплиска лицето си. Смъртта на другарите й означаваше поне край на безкрайните кавги за вода.

Сега ще има достатъчно за из път.

— Вода… — изпъшка един от войниците при скалите. Незнайно как беше още жив. Стрелата й бе пропуснала сърцето му, но въпреки това го убиваше — просто по-бавно, отколкото бе очаквала. Войникът бе успял да се довлачи чак до скалите, но това беше краят, повече никъде нямаше да пълзи. Камъните около него бяха покрити с тъмна кръв. Колкото и корав да беше, скоро стрелата и слънцето щяха да го довършат.

Не беше жадна повече, но имаше предостатъчно вода и щеше да й е трудно да я носи всичката със себе си. Отпи още няколко глътки и остави част от водата да препълни устата й и да потече по шията й. Пилеене на вода, рядко срещана гледка тук, в Лошите земи. Блестящите капки покапаха и оставиха тъмни следи от пръски по сухата земя. Наплиска отново лицето си, облиза устни и погледна към войника.

— Милост… — изграчи той. Едната му ръка стискаше гърдите, там, където го бе пробола стрелата, а другата се протягаше немощно към нея.

— Милост? Пфу! — Тя запуши меха и го хвърли на земята до единия от гробовете. — Знаеш ли коя съм аз? — Сграбчи отново дръжката на лопатата и металното острие потъна в земята.

— Феро Малджин! — Гласът дойде някъде отзад. — Аз знам коя си!

Крайно неприятен развой на нещата.

Хвърли нова лопата пръст, мозъкът й трескаво обмисляше. Лъкът й лежеше до първия гроб, който изкопа, твърде далеч, за да го достигне. Изхвърли още малко пръст. Потните й рамене настръхнаха от невидимото присъствие зад нея. Погледна отново към умиращия войник. Очите му бяха приковани в точка зад гърба й, което й даде добра представа за местоположението на новодошлия. Заби лопатата в земята, но я остави така и изскочи от дупката. Направи кълбо напред, едновременно с което сграбчи лъка. После с едно гладко движение се изправи, закачи стрела в тетивата и опъна лъка. На около десет крачки от нея стоеше възрастен мъж. Не помръдваше и не носеше оръжие. Просто си стоеше и я наблюдаваше с блага усмивка.

Тя пусна стрелата.

С лък в ръка, Феро бе истински смъртоносна. Ако можеха, десетте мъртви войници щяха да потвърдят това. Шест от тях имаха по една от стрелите й, стърчаща в тях. В тази битка Феро не пропусна нито веднъж. Всъщност тя не си спомняше някога да бе пропускала целта в близък бой, независимо колко бързо й се налагаше да стреля. Беше убивала стоящи на десет пъти по-голямо разстояние от това до хилещия се стар негодник.

Но този път пропусна.

Стрелата като че ли изкриви траекторията си. Лоши пера, най-вероятно, но въпреки това нещо не беше наред. Възрастният мъж дори не потрепна. Продължи да стои и да се усмихва, докато стрелата прелетя на няколко инча от него и изчезна между хълмовете.

Настъпилата пауза позволи на всички да осмислят ситуацията.

Странник беше този старец. С много тъмна кожа, черен като въглен, което означаваше, че идва от далечния юг, отвъд необятната, равна пустиня. Това бе едно нелеко пътуване и Феро рядко бе виждала хора от тази част на света. Беше висок и слаб, с дълги, жилести ръце. Носеше само една най-обикновена роба, увита около тялото му. На ръцете си имаше странни гривни, които, натрупани една върху друга, покриваха предмишниците му почти до лактите. Блестяха едновременно тъмни и светли на безмилостното слънце.

Косата му представляваше дълги, сиви въжета, които се спускаха покрай лицето и част от тях стигаха чак до талията му. Тънката му, издължена брадичка бе покрита със сива набола брада. Носеше голям мех за вода през рамо, на колана му висяха няколко кожени торбички. Нищо друго. Никакво оръжие. И именно това бе най-странното в него — човек без оръжие в Лошите земи. Никой не идваше на това забравено от бога място, освен бегълците и хората, изпратени по петите им. И в двата случая трябваше да са добре въоръжени.

Не беше войник от Гуркул, не беше и някоя отрепка, подмамен от наградата за главата й. Не беше разбойник, нито пък избягал роб. Какъв тогава беше? И какво търсеше в тези земи? Сигурно е един от тях и е дошъл за нея.

Ядач.

Кой друг би се скитал из Лошите земи невъоръжен, ако не някой ядач? Досега не бе осъзнала, че чак толкова много държат да я заловят.

Възрастният мъж продължаваше да стои неподвижно и да се усмихва. Феро бавно се пресегна за втора стрела. Той проследи движението без всякакво притеснение в погледа.

— Това наистина не е необходимо — каза бавно, с плътен глас.

Тя закачи стрелата и опъна лъка. Мъжът отново не помръдна. Феро вдигна рамене и се прицели внимателно. Той продължи да й се усмихва безгрижно. Тя отново стреля и отново пропусна. Този път стрелата й мина от другата страна на мъжа и изчезна в далечината.

Един пропуск беше възможен, дори тя го признаваше, но втори — нещо не бе наред. Ако имаше нещо на този свят, от което Феро да разбира, то това беше как да убива. Старият глупак би трябвало да е пронизан и да кърви обилно по каменистата земя. Но той просто си стоеше и не спираше да се усмихва, сякаш й казваше: „Знаеш по-малко, отколкото си мислиш, а аз знам всичко.“

Цялата тази работа ставаше крайно унизителна.

— Кой си ти, дърто копеле?

— Наричат ме Юлвей.

— На мен и „дърто копеле“ ми върши работа. — Феро хвърли лъка на земята и свали ръце. Отпусна ги от двете си страни и застана така, че дясната й ръка да е скрита зад тялото. Извъртя китка и извитият нож се плъзна от ръкава й и падна в очакващата го отдолу длан. Има много начини да убиеш човек, ако един не проработи, пробваш друг.

Феро не бе от хората, които се отказват при най-малката трудност.

Юлвей бавно тръгна към нея с шляпащи по скалите боси ходила и тихо подрънкване на гривни. Странно, като си помислиш. Щом при всяко движение издава такъв шум, как тогава се е промъкнал незабелязано зад гърба й?

— Какво искаш?

— Искам да ти помогна. — Той пристъпи напред и спря на по-малко от една ръка разстояние от Феро. Продължаваше да се усмихва.

С ножа Феро бе бърза като змия и два пъти по-смъртоносна, което, ако можеха, останалите мъртви войници биха потвърдили. Извитото острие се превърна в размазана, блестяща дъга, насочена с всичката й сила и ярост. Ако Юлвей продължаваше да стои там, където се бе намирал само преди миг, сега главата му трябваше да падне посечена. Само дето не падна. Стоеше на крачка по-наляво.

Феро с крясък се хвърли към него и засили острия връх на ножа към сърцето му, но прониза само въздух. Юлвей отново стоеше на предишното си място, все така неподвижен и усмихнат. Много странно. Тя запристъпва внимателно около него. Обутите й в сандали крака риеха в прахта, лявата й ръка опипваше въздуха пред нея, а дясната стискаше здраво ножа. Трябва да внимава — това е магия.

— Няма нужда да се ядосваш, тук съм, за да ти помогна.

— Майната й на помощта ти — изсъска му Феро.

— Но ти се нуждаеш от нея страшно много. Те идват за теб, Феро. Из хълмовете е пълно с войници, много войници.

— Ще им избягам.

— Твърде много са. Не можеш да избягаш от всички.

Тя огледа пронизаните тела наоколо.

— Тогава ще нахраня лешоядите с тях.

— Не и този път. Те не са сами. Водят помощ. — При думата „помощ“ дълбокият му глас стана още по-плътен.

— Свещеници? — смръщи чело Феро.

— Да, но има и друго. — Очите му силно се разшириха. — Ядач — прошепна Юлвей. — Смятат да те заловят жива. Императорът иска да послужиш за пример на другите. Наумил си е да те показва.

— Да го духа императорът — презрително изсумтя Феро.

— Чух, че това вече си му го правила.

Тя изръмжа и отново вдигна ножа, но сега той вече не беше нож. Вместо него стискаше в ръка съскаща, отровна змия с отворена и готова да хапе уста.

— Пфу! — Феро я пусна на земята и стовари мощно крака си върху главата на влечугото. В момента на удара змията отново беше нож и острието му изпука силно и се счупи на две.

— Ще те хванат — каза възрастният мъж. — Ще те заловят и ще те отведат на градския площад, където ще счупят краката ти с чукове, за да не можеш никога повече да бягаш. После ще те развеждат по улиците на Шафа, гола, възседнала наопаки магаре, а хората ще се струпват от двете страни на улицата, за да крещят обиди.

Феро го погледна навъсено, но той продължи:

— Ще те затворят в клетка пред двореца, където да умреш от глад. Ще се печеш бавно на жаркото слънце, докато добрият народ на Гуркул се изреди да те обсипе с подигравки, плюнка, ще те замеря с изпражнения през решетката. Ако имаш късмет, ще ти дават да пиеш пикня. Когато накрая умреш, ще те оставят да изгниеш в клетката, докато мухите те изяждат парченце по парченце. Останалите роби ще видят как изглежда свободата и ще решат, че така са си по-добре.

На Феро й омръзна да слуша. Нека само дойдат, ядачът също. Тя няма да умре в клетка. Ако се наложи, сама ще си пререже гърлото. Навъсена, обърна гръб на Юлвей и продължи яростно да копае последния гроб. Скоро беше достатъчно дълбок.

Достатъчно дълбок за отрепката, която щеше да гние в него.

Обърна се и видя Юлвей да коленичи до умиращия войник и да му дава вода от меха си.

— Мамка му! — извика тя и енергично се запъти към него. Пръстите й стискаха дръжката на лопатата. Когато приближи, възрастният мъж се изправи.

— Милост… — изграчи войникът с протегната напред ръка.

— Сега ще ти дам една милост! — Острието на лопатата се вкопа надълбоко в черепа на войника. Тялото му за кратко потрепери, после застина неподвижно. Феро се обърна с победоносно изражение към Юлвей. Той я погледна натъжен. Имаше нещо в погледа му. Съжаление, може би.

— Какво искаш, Феро Малджин?

— Какво?

— Защо правиш това? — Юлвей посочи към мъртвия войник. — Какво искаш?

— Мъст. — Думата излетя като изплюта от устата й.

— От всички? От целия народ на Гуркул? От всеки мъж, жена и дете?

— До един!

Юлвей огледа труповете.

— Сигурно тогава много се гордееш с днешната си работа.

— Да — усмихна се насила Феро. Истината бе, че не бе щастлива. Не помнеше какво е да изпитваш щастие. Усмивката й бе странна, непозната, изкривена на една страна.

— Единствено за отмъщение ли мислиш, от сутрин до вечер, това ли е всичко, което желаеш?

— Да!

— Да ги нараняваш? Убиваш? Да ги премахваш?

— Да!

— И не искаш нищо за себе си?

Последва пауза.

— Какво? — попита Феро.

— За себе си. Какво искаш ти, Феро?

Тя изгледа подозрително възрастния мъж, но не отговори. Юлвей поклати натъжено глава.

— Струва ми се, Феро Малджин, че и сега си точно толкова роб, колкото винаги си била и винаги ще бъдеш. — Той седна със скръстени крака на една скала.

Объркана, тя го гледа известно време. После гневът й се върна, горещ, врящ и успокоителен.

— Щом си дошъл да помагаш, помогни ми да ги погреба! — Тя посочи към трите окървавени трупа до гробовете.

— О, не. Това е твоя работа.

Феро му обърна гръб и като не спираше да ругае под носа си, тръгна към някогашните си спътници. Хвана тялото на Шебед под мишниците и започна да го влачи към първия гроб. Петите му оставиха две плитки бразди в прахта. Стигна до дупката и го изтърколи в нея. Следващият бе Алугай. Струя суха земя се посипа върху му, когато спря на дъното на отредения за него гроб.

Тя се обърна към тялото на Назар. Беше посечен от меч през лицето и Феро реши, че това е един вид подобрение на външния му вид.

— Този изглежда свестен — каза Юлвей.

— Назар ли? — Феро се изсмя, привидно развеселена. — Изнасилвач, крадец и страхливец. — Тя се изхрачи и заплю мъртвото лице. Храчката й плисна тихо по челото на мъртвия. — И тримата бяха пълни говна, но този тук беше най-лошият. — Тя огледа трите гроба.

— В интересна компания се движиш.

— Когато те гонят, не можеш да си позволиш лукса да си придирчив относно спътниците си. — Феро погледна още веднъж мъртвото лице на Назар. — Вземаш каквото ти се предлага.

— Щом не ги харесваш, защо не ги оставиш на лешоядите, като останалите? — Юлвей описа с ръка дъга към труповете на войниците по земята.

— Трябва да погребеш своите. — Феро ритна тялото на Назар, то се претърколи и падна по лице в гроба. — Така е открай време.

Тя взе лопатата и започна да трупа камениста земя върху гърба на мъртвия. Работеше мълчаливо. Потта изби по лицето й, после започна да се стича и да капе по земята. Юлвей наблюдаваше запълването на трите дупки. Още три купчини пръст в пустошта. Феро захвърли настрана лопатата, тя отскочи от един от труповете на войниците и издрънча в камъните. Рой недоволни мухи се вдигнаха като черен облак около тялото, после се върнаха обратно на него.

Тя взе лъка и стрелите си и ги преметна през рамо. Претегли в ръка меха с вода и също го метна през рамо. После взе да претърсва телата на мъртвите войници. Един от тях изглежда бе водачът им, имаше красива, извита сабя. Не бе успял да я извади, преди стрелата да прониже врата му. Сега Феро я измъкна и я пробва с няколко замаха във въздуха. Беше много добро оръжие: добре наточено и балансирано, дълго и смъртоносно острие. Слънцето проблесна в гладкия метал на гарда пред дръжката. В комплект с нея, мъртвият имаше и извита кама. Феро взе и двете и ги пъхна в колана си.

Претършува останалите тела, но не откри нищо полезно. Измъкна от труповете стрелите, които успя. Намери и няколко монети, но ги хвърли обратно. Само щяха да й тежат, а и какво да си купи с тях в Лошите земи? Пръст?

Само това имаше тук, а и е безплатно.

Откри малко храна, но не бе достатъчна и за ден. Това беше сигурен знак, че наблизо има и други войници, недалеч. Юлвей казваше истината, но това сега не бе от значение за нея.

Обърна се и тръгна да се спуска по хълма на юг, към огромната пустиня.

— Това е грешната посока — подвикна зад нея Юлвей.

Феро спря и го погледна, примижала към слънцето.

— Нали каза, че идват войници?

— Има много начини да останеш незабелязан, дори тук, насред Лошите земи. — В очите му се появи странен блясък.

Тя погледна на север, към Гуркул. Пред очите й се разкри ниския равен терен. В продължение на мили не се виждаше нито хълм, нито дърво, нямаше дори и храстче, зад което да се скриеш.

— Да останеш незабелязан, дори от ядач?

— Особено от тези арогантни свине — разсмя се възрастният мъж. — Не са чак толкова умни, за колкото се мислят. Как, мислиш, дойдох дотук? Идвам точно оттам, минах между тях, покрай тях. Аз ходя, където си поискам, и мога да вземам със себе си, когото си поискам.

Феро засенчи очи с ръка и погледна пак на юг. Пустинята се простираше до хоризонта и отвъд него. Можеше да оцелее в дивата пустош, макар и трудно, а имаше ли шанс срещу тази пещ от плаващи дюни и безмилостна жега?

Юлвей сякаш прочете мислите й.

— Безкрайни пясъци, докъдето ти стига погледът. Прекосявал съм ги преди. Възможно е, но не и за теб.

Прав бе, проклетникът. Феро беше яка и жилава като лък, но това означаваше само повече лутане в кръг, преди да й свършат силите и да се строполи по лице. Пустинята беше за предпочитане пред клетката край двореца, но не чак дотам. Все пак тя искаше да живее.

Имаше още неща за вършене.

Юлвей продължаваше да седи със скръстени крака и да се усмихва. Що за човек е той? Феро не се доверяваше никому, но ако този странник бе дошъл с цел да я предаде на императора, вместо да обявява пристигането си, просто щеше да я халоса по главата в гръб, докато тя копае. Той владееше магия, Феро видя това с очите си, така че по-добре да се възползва от малък шанс, отколкото от никакъв.

Какво обаче щеше да поиска в замяна? Досега светът не бе дал нищо даром на Феро и тя не очакваше, че това ще се промени точно сега. Тя погледна възрастния мъж с присвити очи.

— Какво искаш от мен, Юлвей?

Той се засмя. Смехът му вече започваше да я дразни.

— Нека просто кажем, че ти правя услуга. По-нататък ще можеш да ми я върнеш.

Този отговор беше изпразнен докрай от всякакви подробности, но когато животът ти виси на косъм, по-добре вземай, каквото ти се предлага. Феро мразеше да оставя съдбата си в чужди ръце, но в момента нямаше друг избор.

Не и ако искаше да доживее края на седмицата.

— Какво правим, тогава?

— Чакаме падането на нощта — каза Юлвей и погледна към изкривените тела, пръснати по земята. — Но по-добре не точно тук.

Феро вдигна рамене и седна на средния гроб.

— Мен тук ме устройва — каза тя. — Смятам да погледам как ядат лешоядите.

 

 

Ясното нощно небе бе обсипано със звезди и въздухът захладня, стана дори леко студено. В прашната равнина под хълмовете горяха огньове, описваха около тях крива линия. Феро, Юлвей, труповете на войниците и трите пресни гроба бяха обкръжени горе сред хълмовете. Утре, с първите слънчеви лъчи по изсушената земя, войниците щяха да напуснат огньовете и да плъзнат нагоре по склоновете. И ако Феро останеше там, когато стигнеха до нея, тя щеше да е мъртва, или по-зле — заловена жива. Сама не би могла да се справи с толкова много от тях, дори и да не водеха ядач със себе си. Не искаше да го признае, но сега животът й бе в ръцете на стареца.

Юлвей погледна към звездното небе.

— Време е — каза той.

Двамата започнаха да се спускат по склона, като внимателно подбираха пътя си между канарите и няколкото съсухрени храста. Отиваха на север, към Гуркул. Юлвей се движеше изненадващо бързо и Феро трябваше да подтичва, за да не изостава, докато внимателно си гледаше в краката. Когато най-после стигнаха подножието на хълма и тя можеше да вдигне поглед, видя че Юлвей я води към лявата част от обкръжаващата дъга, там, където огньовете бяха най-многобройни и най-гъсто скупчени.

— Чакай — прошепна му тя и сложи ръка на рамото му. Посочи надясно, където огньовете бяха по-нарядко и щеше да е по-лесно да се промъкнат между тях. — Защо не оттам?

Светлината от звездите бе достатъчна, за да освети белите зъби в усмивката на възрастния мъж.

— О, не, Феро Малджин. Точно там войниците са най-много… а там е и нашият приятел, ядачът. — Той не полагаше никакво усилие да говори по-тихо, което я караше да се чувства неспокойна. — Точно оттам очакват да минеш, в случай че решиш да тръгнеш на север. Но те не смятат, че ще го направиш. Мислят, че по-скоро би тръгнала на юг, през пустинята, където да загинеш, отколкото да се оставиш да бъдеш заловена. Всъщност точно както щеше да постъпиш, ако не бях аз.

Юлвей се обърна и продължи напред. Тя го последва, като вървеше крадешком, ниско приведена до земята. Щом наближиха огньовете, разбра, че той е бил прав. Около само някои от тях имаше седящи фигури, но бяха доста широко разпръснати. Възрастният мъж се отправи с уверена походка към четирите най-отляво, само около един от които имаше хора. Не си направи труда да се сниши, гривните му тихо подрънкваха, а босите му крака силно шляпаха по сухата земя. Приближиха достатъчно, за да различат лицата на тримата около огъня. Юлвей щеше да бъде забелязан всеки момент. Феро изсъска, за да привлече вниманието му, въпреки че бе напълно убедена, че ще бъде чута.

Той се извърна и слабата светлина от огъня освети учуденото му изражение.

— Какво? — попита той.

Феро замижа и зачака войниците да наскачат, но вместо това те спокойно продължиха да си бъбрят. Юлвей се обърна към тях.

— Те няма да ни видят, нито ще ни чуят, освен ако не закрещиш право в ушите им. В безопасност сме. — Той тръгна към войниците, като ги заобикаляше достатъчно отдалеч. Феро го последва с тиха стъпка и все още снишена към земята, просто по навик.

Наближиха още и тя започна да различава отделните думи от разговора им. Забави крачка и се заслуша. После спря и се обърна към тях. Тръгна право към огъня. Юлвей извърна глава.

— Какво правиш? — попита я.

Феро гледаше към тримата мъже около огъня. Първият беше едър и корав ветеран, вторият — слаб и с лукава физиономия, а третият — младеж с честно лице, който нямаше много вид на войник. Оръжията им лежаха на земята, прибрани в ножниците, опаковани като за път, в никаква готовност. Феро внимателно ги заобиколи и се заслуша.

— Казват, че не била наред с главата — прошепна слабият в ухото на младежа, очевидно в опит да го изплаши. — Говори се, че била убила сто човека досега, че и повече. Ако си късметлия и изглеждаш добре, ти режела топките, докато си още жив. — Той сграбчи момчето за чатала. — И ги изяждала пред очите ти!

— О, я си затваряй устата — каза едрият. — Няма да припари насам. — Той посочи към дясната страна на дъгата, където огньовете бяха по-нарядко. — Ако въобще тръгне в тази посока, ще мине оттам и ще попадне право на него.

— Надявам се да не дойде — каза младежът. — Аз съм на мнение: живей си живота и остави другите да си живеят техния.

Слабият войник се намръщи.

— А какво ще кажеш за всички онези добри мъже, които е избила? Ами жените? Децата? Те не са ли заслужавали да бъдат оставени да си живеят живота?

Феро изскърца със зъби. Доколкото си спомняше, досега не бе убивала деца.

— Жалко за тях, разбира се. Не казвам, че не трябва да бъде заловена. — Младежът нервно се огледа. — Просто, ако е възможно, да не е от нас.

Едрият се разсмя, но слабият не изглеждаше развеселен от казаното.

— Ти какво, да не си страхливец? — попита той.

— Не! — ядосано отвърна младежът. — Но имам жена и деца, за които да мисля. Предпочитам да не ме убиват, това е. — Той се усмихна широко. — Чакаме бебе. Надявам се този път да е момче.

Едрият кимна.

— Моят син вече почти отрасна. Така бързо растат.

Разговорите за деца, семейства и надежди накараха гневът да стегне още по-здраво гърдите на Феро. Защо те имат живот, а тя няма нищо? Защо техният народ й отне всичко? Тя изтегли извитата кама от канията.

— Какво правиш, Феро? — изсъска Юлвей.

Младежът при огъня се озърна.

— Чухте ли нещо? — попита той.

Едрият отново се разсмя.

— Мисля, че те чух как се насираш в гащите.

Слабият тихо се изхили, а младежът се усмихна смутено. Феро се промъкна зад гърба му. Застана само на фут-два от младежа. Беше ярко осветена от огъня, но никой от войниците не поглеждаше към нея. Тя вдигна камата.

— Феро! — извика Юлвей.

Младежът скочи на крака и се вгледа в тъмнината. Челото му се сбърчи от напрягане в мрака. Лицето му бе точно пред това на Феро, но погледът му бе отправен някъде далеч зад нея. Тя помириса дъха му. Острието на камата блестеше само на инч от гърлото на младия войник.

Сега. Сега е моментът. Ще го убие бързо, после ще оправи и другите двама, преди да успеят да вдигнат тревога. Сигурна бе, че ще се справи. Те бяха неподготвени, а тя готова. Сега е моментът.

Но ръката й не помръдна.

— Да не те сръфа нещо по задника? — попита едрият. — Там няма нищо.

— Можех да се закълна, че чух нещо — отвърна младежът, без да отвръща очи от лицето на Феро.

— Стой! — викна слабият, скочи на крака и посочи напред. — Ето я! Точно пред теб!

Феро застина за миг, приковала очи в него, после двамата с едрия избухнаха в бурен смях. Смутен, младежът се обърна и седна до огъня.

— Стори ми се, че чух нещо, това е.

— Няма никой — каза му едрият.

Феро отстъпи бавно назад. Започна да й се повдига, устата й се напълни с вкус на кисело. Главата й затуптя от болка. Прибра камата, обърна се и мълчаливо затътри крака след Юлвей.

Когато светлината на огньовете и шумът от разговорите край тях изчезнаха в далечината, тя спря и се тръшна тромаво на земята. Студен вятър задуха през голата равнина и започна да набива ситни песъчинки в лицето й, но тя не обърна внимание. За пръв път в живота й омразата и гневът я бяха напуснали, но бяха оставили дълбока празнина в нея, а тя нямаше с какво да я запълни. Почувства се празна и самотна. Стана й студено. Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и се заклати бавно напред-назад. Тъмнината не й предложи никаква утеха.

Тогава усети ръката на възрастния мъж върху рамото си. При нормални обстоятелства, щеше да я сграбчи, да я извие и да тръшне стареца на земята. Щеше да се опита да го убие. Но сега и силата й си бе отишла. Тя вдигна поглед и примигна.

— Нищо не е останало от мен. Какво съм аз сега? — Притисна ръка към гърдите си, но почти не почувства допира. — Не усещам нищо отвътре.

— Странно е, че го казваш. — Юлвей се усмихна и вдигна очи към звездното небе. — Тъкмо започвах да си мисля, че е останало нещо там вътре, което да си струва да се спаси.