Джо Абъркромби
Гласът на острието (19)

Чай и мъст

— Красива природа, не мислиш ли? — попита Баяз, зареял поглед в назъбените скалисти склонове от двете страни на пътя.

Копитата на конете тропаха монотонно по калния път и успокояващият им, ритмичен звук се бореше с безпокойството на Логън.

— Така ли? — попита той.

— Е, сурова природа, разбира се, за онези, които не познават законите й. Строга и безмилостна природа. Но в това има и нещо благородно. — Първият магус описа с ръка дъга около себе си. — В нея има искреност, почтеност. Най-добрата стомана невинаги е тази с най-силния блясък. — Той погледна назад през рамо, като се поклащаше леко на седлото. — Ти най-добре го знаеш.

— Не бих казал, че виждам красивото в нея.

— Така ли? Какво виждаш тогава?

Очите на Логън се плъзнаха по стръмните, затревени хълмове, нашарени с туфи острица и прещип. Тук-там се виждаха стърчащи скали и израснали едно до друго дървета.

— Виждам една добра позиция за битка, при условие че стигнеш първи до нея.

— Така ли? Слушам те.

Логън посочи към надипления връх на един хълм.

— Група стрелци горе на склона няма да се забелязват от пътя. Повечето си пехотинци можеш да скриеш зад онези скали там. Няколко човека с ризници отляво на склоновете — колкото да повлекат след себе си врага нагоре по стръмното.

Посочи към трънливия храсталак в подножието на хълмовете.

— Изчакваш ги малко да напреднат и като започнат да се борят с прещипа, пускаш стрелците. Когато стрелите завалят отгоре ти, никак не е приятно. Летят по-бързо и по-надалеч, а и се забиват по-надълбоко. Това ще им разбие строя. Докато стигнат до скалите, ще са капнали от умора и недотам склонни да изпълняват заповеди. Тогава идва моментът за атака. Няколко пешаци изскачат иззад скалите и нападат надолу със свежи сили и надъхани за битка, крещят като обезумели. Това със сигурност ще съкруши врага.

Логън присви очи. Имаше спомени от усещането и от двете страни на подобна засада. И в двата случая тези спомени не бяха приятни.

— Ако все пак решат да не се отказват, няколко конници иззад дърветата ей там ще ги довършат. Няколко именити воини, калени в битките ветерани, които ти изскачат, откъдето въобще не си ги очаквал, това е истински ужас. Ще ги обърне в бягство. Но както ще са изморени, няма да стигнат далеч. Това означава пленници, а те са равносилни на откуп. Ако ли не, тогава на мъртви врагове на приемлива цена. Виждам клане и битка, достойна да бъде възпята, зависи откъде ще го погледнеш. Ето това виждам аз.

Баяз се усмихна, като поклащаше глава в синхрон с бавната походка на коня му.

— Мисля, че Столикус беше казал, че теренът или става пръв приятел на генерала, или се превръща в най-големия му враг.

— Не съм чувал за този Столикус, но е прав. Този терен е добър за битка, стига да си първият пристигнал. Номерът е винаги да стигаш пръв.

— Именно. Нямаме армия обаче.

— Тези дървета ще скрият шепа конници прекрасно, но да не са много. — Логън погледна магьосника, който яздеше до него, отпуснат върху седлото като човек, излязъл на приятна разходка сред природата. — Не мисля, че Бетод щеше да се вслуша в съвета ти, а аз отдавна имам неуредени сметки с него. Успя да го жегнеш там, където най-много го боли — по гордостта му. Сега ще търси отмъщение. Ще жадува мъст.

— А, да, търсенето на мъст, това най-любимо занимание на северняците. Никога не ще излезе от мода.

Логън огледа с хладен поглед скалите, дърветата, гънките по склоновете от двете страни на долината, стотиците места, където да се скриеш.

— Из тези хълмове ще бродят хора, ще ни търсят. Малки групи от умели, калени в битките воини, добре въоръжени и на бойни коне. И ще познават терена. Сега, след като Бетод срази всичките си врагове тук, вече не остана кътче от Севера, където да не може да ни открие. Може би в момента ни дебнат оттам — той посочи няколко скали край пътя — или сред онези дървета, или зад онези. — Малакус Кай, който яздеше отпред и водеше до себе си товарния кон, се обърна назад с тревожен поглед. — Може да са навсякъде.

— Това плаши ли те?

— Всичко ме плаши, което е добре. Страхът е приятел на преследвания, той ме опази толкова дълго. Само мъртвите са истински безстрашни, а аз не горя от желание да се присъединя към тях. Бетод ще изпрати хора и в библиотеката.

— О, да, да ми изгорят книгите и така нататък.

— А теб това плаши ли те?

— Не особено. Камъните отстрани на пътя носят словото на Ювенс, а на него не можеш да се противопоставиш лесно, дори в днешно време. Никой със зла умисъл не може да ги приближи. Представям си как хората на Бетод ще обикалят в дъжда около езерото, докато не им свърши храната, като през цялото време ще се питат как така не могат да открият нещо толкова голямо като една цяла библиотека. Така че, не, не се притеснявам — каза усмихнато магьосникът и почеса брадата си. — Аз по-скоро ще се съсредоточа върху настоящите ни неприятности. Какво, според теб, ще стане, ако ни хванат?

— Бетод ще ни убие, при това по най-ужасния начин, който успее да измисли. Освен ако не реши да бъде милостив и не ни пусне с предупреждение.

— Това не ми звучи много вероятно.

— И аз така си мислех. Най-голям шанс ще имаме, ако тръгнем към Уайтфол, после да прекосим реката към Англанд, като ще трябва непрекъснато да разчитаме на късмет, да не ни забележат. — Логън не обичаше да се осланя на късмет, сякаш самата дума остави кисел вкус в устата му. Той вдигна очи към облачното небе. — Малко лошо време може добре да ни дойде. Един силен порой ще ни скрие отлично.

Небесата не бяха спрели да го заливат с вода в продължение на седмици, но сега, когато имаше нужда от дъжд, нито капка.

Малакус Кай отново се бе обърнал назад към тях с ококорени очи, пълни с тревога.

— Няма ли да е по-добре, ако вървим по-бързо? — попита той.

— Сигурно — каза Логън и потупа врата на коня си, — но това ще измори конете, а по-късно може да ни се наложи да разчитаме на всичката скорост, на която са способни. Можем да се крием денем и да пътуваме нощем, но така рискуваме да се изгубим. Така сме най-добре. Вървим бавно и се надяваме да останем незабелязани. — Той смръщено погледна върха на един хълм. — Да се надяваме, че вече не сме били забелязани.

— Хм — каза Баяз, — тогава, мисля, сега е най-подходящият момент да ти кажа. Тази вещица, Кориб, не е и наполовина толкова безобидна, колкото се преструвах, че е.

— Така ли? — На Логън му прималя.

— Да. Въпреки всичката боя, златни накити и брътвежи за далечния Север, тя си разбира от работата. Дългото око, така го наричат. Стар номер, но доста ефикасен. Тя ни наблюдава.

— Знае къде сме?

— Знае кога сме тръгнали най-вероятно, а също накъде сме поели.

— Това в никакъв случай не ни увеличава шансовете.

— Бих казал, да.

— Мамка му. — Логън долови движение сред дърветата отляво и моментално сграбчи дръжката на меча си. Няколко птици изхвърчаха от клоните. Зачака със свит на топка стомах. Нищо. Ръката му пусна оръжието. — Трябваше да ги убием, когато имахме тази възможност. И тримата.

— Но не го направихме, това е положението. — Баяз погледна към Логън. — Ако ни хванат, какъв е планът ти?

— Бягаме и се молим конете ни да се окажат по-бързи от техните.

 

 

— Ами това? — попита Баяз.

Пронизващият вятър духаше силно в падината, невъзпиран от дърветата наоколо, и караше пламъците на огъня да подскачат и танцуват. Малакус Кай се сви и се загърна в одеялото си. Гледаше втренчено късото стъбълце, което му показваше Баяз, и челото му се сбръчка от напрежение.

— Ъм… — Това беше петото поред растение и злощастният чирак не бе отгатнал ни едно. — Това… не е ли… Илит?

— Илит? — повтори Баяз. Лицето му с нищо не показа дали това беше верният отговор, или не. По отношение на чирака си беше по-безмилостен и от Бетод.

— Мисля?

— Не позна. — Чиракът затвори очи и въздъхна, за пети път тази вечер. На Логън му дожаля за него, истински, но нищо не можеше да направи. — Allium ursinum, или казано просто, див чесън.

— Да, да, разбира се, Ursinum, беше ми на върха на езика през цялото време.

— След като името на растението през цялото време е било на върха на езика ти, значи и употребата му не е далеч.

Чиракът замижа и погледна към нощното небе, сякаш разчиташе отговорът да е написан сред звездите.

— Не беше ли за… болки в ставите?

— Определено не е. Боя се, че болните ти стави ще продължат да те мъчат. — Баяз бавно завъртя стъбълцето между пръстите си. Allium ursinum няма никакво приложение, не и което да ми е известно. Това е просто растение. — Магьосникът го захвърли в храстите.

— Просто растение — повтори Кай, като не спираше да клати глава. Логън въздъхна и затърка уморените си очи.

— Съжалявам, Деветопръсти господарю, не ви отегчаваме, нали?

— Какъв е смисълът? — попита Логън и вдигна отчаяно ръце. — Кой го е грижа за някакво растение, от което няма никаква полза?

— Има логика — усмихна се Баяз. — Да чуем, Малакус, какъв е смисълът?

— Ако човек иска да промени света около себе си, първо трябва да го опознае. — Чиракът избълва думите с такава скорост, все едно ги бе наизустил, толкова голямо бе облекчението му най-накрая да му зададат въпрос, на който знае отговора. — Ковачът трябва да вникне в същността на метала, дърводелецът, в тази на дървото. В противен случай работата им ще бъде в най-добрия случай посредствена. Необработената магия е дива и опасна, защото идва от Другата страна, а това да черпиш от подземния свят крие множество рискове. Магусите укротяват магията чрез познание и така създават Върховното изкуство, но подобно на ковача и дърводелеца, те трябва да се опитват да променят само онова, което познават. Трупайки знания, един магус трупа и мощ. Поради това той трябва да се стреми към цялостно познание за околния свят. Дървото е толкова силно, колкото силни са корените му, а познанието е коренът на силата.

— Не ми казвай — Ювенс, „Принципи на изкуството“? — попита Логън.

— Уводните редове — каза Баяз.

— Извинявай, че ще го кажа, но аз съм на този свят повече от трийсет години и не мога да кажа, че разбирам и дори едно нещо, което става в този свят. А да опознаеш света изцяло? Да разбереш всичко? Сериозна задача.

— Непосилна, бих казал — засмя се магьосникът. — Един живот не стига, за да опознаеш изцяло и да вникнеш напълно в същността на едно стръкче трева, а освен това светът непрекъснато се променя. Ето защо, ние специализираме.

— Е, ти какво си избрал?

— Огън — каза Баяз, усмихнат и загледан в пламъците, чиито светлини танцуваха по голото му теме. — Огън, и сила, и воля. Но дори в моята област, и след дълги години обучение, аз си оставам ученик. Колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш колко малко знаеш. Но самата борба за знания си заслужава. Все пак познанието е коренът на силата.

— Значи с достатъчно знания, вие, магусите можете всичко?

Баяз сбърчи чело.

— Има ограничения, има и правила.

— Като Първия закон? — Учител и ученик едновременно вдигнаха очи към Логън. — Забранено е да говориш с дяволите, прав ли съм?

Кай зяпна от учудване, очевидно не помнеше трескавите си брътвежи. Баяз леко присви очи и в тях се появи нотка на подозрение.

— Ами да, прав си — каза Първият магус. — Забранено е да се докосваш до Другата страна. Първият закон важи за всички, без изключение. А също и Вторият.

— Който гласи?

— Забранено е да ядеш човешка плът.

Логън се ококори.

— Със странни неща се занимавате вие, магьосниците.

— Не е за вярване — усмихна се Баяз. После се обърна към чирака си с разкривен кафяв корен в ръка. — А сега, господарю Кай, дали ще бъдеш така добър да назовеш това?

Логън едва сдържа усмивката си. Знаеше отговора на този въпрос.

— Хайде, давай, господарю Кай, нямаме цяла нощ на разположение.

Логън не издържаше повече да гледа страданието на чирака. Наведе се към него и се престори, че разбърква огъня с пръчка. Покашля се, за да прикрие думите.

— Гарванов крак — прошепна насред кашлянето.

Баяз седеше достатъчно далеч, а и дърветата шумяха от вятъра. Нямаше как магьосникът да го е чул.

Кай също добре си изигра ролята. Сбърчил чело, продължи да се взира напрегнато в корена.

— Смея да твърдя — каза той, — че това е гарванов крак.

Баяз повдигна учудено вежди.

— Ами да, точно това е. Браво, Малакус. А ще ми кажеш ли за какво се използва?

— Рани — изкашля се отново Логън, сложил ръката на устата и зареял небрежно поглед в храсталака. Може и да не разбираше от растения, но ставаше ли дума за рани, имаше огромен опит.

— Мисля, че помага за зарастването на рани — каза спокойно Кай.

— Отлично, господарю Кай. Гарванов крак е верният отговор. И да, помага при рани. Радвам се, че имаме някакъв напредък. Но, от друга страна, изборът ти на думи леко ме озадачава. Коренът е известен като гарванов крак само на север от планините. Аз със сигурност не съм те учил на това име. Чудя се, кого познаваш от тази част на света? — Баяз погледна към Логън. — Мислил ли си някога за кариера в магическото изкуство, Деветопръсти господарю? — Погледът му се върна към Кай. — Май ми се освобождава място за чирак.

— Съжалявам, господарю Баяз. — Главата на Кай клюмна.

— И така е редно. Може да измиеш съдовете, тогава. Тази задача май е по-подходяща за възможностите ти.

Кай неохотно се изхлузи от одеялото си и събра мръсните паници. После, влачейки крака, тръгна през храсталака, за да ги измие на потока. Баяз се наведе към тенджерата на огъня и сложи някакви сушени листа във врящата вода. Блещукащата светлина на пламъка огря лицето му от под брадата, докато парата обгърна голата му глава. Сега вече приличаше на магьосник.

— Какво е това? — попита Логън и се пресегна за лулата си. — Някакво заклинание? Отвара? Някое истинско проявление на Върховното изкуство?

— Чай.

— А?

— Листа от специално растение, сварени във вода. Истински деликатес в Гуркул. — Наля от отварата в една чаша. — Искаш ли да опиташ?

Логън предпазливо подуши чашата.

— Смърди на крака.

— Ти си знаеш. — Магьосникът поклати глава и се облегна назад. Обви с две ръце димящата чаша. — Но пропускаш един от най-прекрасните природни дарове. — Сръбна от напитката и премлясна доволно с уста. — Успокояващ за ума и ободряващ тялото. Малко са болежките, които една хубава чаша чай не може да пребори.

— Какво ще кажеш за секира в главата? — попита Логън и натъпка парче дървесна гъба в лулата си.

— Е, това е една от тях — с усмивка призна Баяз. — Я ми кажи, Деветопръсти господарю, откъде цялата тази омраза между теб и Бетод. Нали се би за него в толкова много битки? Защо се ненавиждате така?

Логън не отговори веднага. Продължи да пуши. Бавно издиша дима.

— Има причини — отвърна сковано той. Раните от миналото не бяха заздравели и не искаше който и де било да ги зачопля точно сега.

— А, причини — каза Баяз и сведе поглед към чая си. — Ами, твоите причини. Този раздор не засяга ли и в двете посоки?

— Сигурно.

— Но ти си склонен да изчакаш?

— Налага се.

— Хм. Доста търпелив си за северняк.

Логън се замисли за Бетод и двамата му гнусни синове, за всичките свестни мъже, които бяха убили, за да задоволят амбициите си. Замисли се за шанка, семейството си и руините на селото му край морето. Спомни си всичките си мъртви другари. Пое дълбоко въздух през стиснатите си зъби и зарея поглед в пламъците.

— Навремето съм разчистил не една стара сметка, но това ми донесе само куп нови. Отмъщението е сладко, но е лукс, който трудно можеш да си позволиш. То не ти пълни стомаха и не те държи сух в дъжда. За да се биеш с враговете си, имаш нужда от приятели зад гърба, а аз нямам вече такива. Човек трябва да е реалист. Отдавна амбициите ми не са се свеждали до повече от това да изкарам и утрешния ден.

Баяз се засмя и в очите му грейнаха светлините на огъня.

— Какво? — попита Логън и му подаде лулата.

— Не се обиждай, но си нескончаем източник на изненади. Въобще не си това, което очаквах. Истинска загадка си ти.

— Кой, аз?

— О, да! Кървавия девет — прошепна Баяз и ококори очи. — Гадна слава ти се носи, приятелю. И какви истории разказват само! Страховито име е това! Ами че майките плашат децата си с него! — Логън не отговори. Това беше самата истина. Баяз смукна от лулата и изпусна нагоре облак дим. — Мислех си за деня, в който ни навести принц Калдер.

— Не мисля, че си заслужава чак толкова внимание — изсумтя пренебрежително Логън.

— Нито пък аз, но не неговото поведение ме впечатли тогава, а твоето.

— Така ли? Не помня да съм направил каквото и да било.

— Аха, точно това имам предвид. — Баяз посочи към Логън с мундщука на лулата. — Познавам много воини, от обикновени войници до генерали. Добрият боец действа бързо и решително, независимо дали с личното си оръжие, или с армията си, защото този, който удря първи, често удря последен. Бойците често се осланят на най-първичните си инстинкти. Отговорът им е винаги насилие, гордост и жестокост. — Баяз подаде обратно лулата. — Но ти не си такъв.

— Познавам мнозина, които не мислят така.

— Сигурно, но фактът си е факт. Калдер те обиди, а ти дори не помръдна. Значи знаеш кога да действаш на мига, но също и кога да не го правиш. Това говори за самообладание и пресметливост.

— Може би просто ме беше страх.

— От него? Я стига. Не те беше страх от Скейл, а той е в пъти по-опасен. Вървя четирийсет мили с чирака ми на гръб, което говори за смелост и състрадание. Наистина рядка комбинация. Насилие и самообладание, пресметливост и състрадание — и на всичкото това отгоре, говориш с духовете.

— Рядко го правя и винаги когато съм сам. Разговорите с тях са скучни и далеч не толкова ласкателни, като тези с теб.

— Ха, вярно. Духовете нямат кой знае какво да кажат на хората. Така съм чувал, никога не съм говорил с тях. Нямам тази дарба. Малцина в днешно време я притежават. — Той надигна чашата и погледна Логън над ръба. — Не се сещам за друг освен теб.

Треперещият Кай се зададе с криволичеща походка откъм дърветата и сложи на земята мокрите паници. Уви се плътно в одеялото и погледна с надежда към вдигащата пара тенджера на огъня.

— Това чай ли е?

Баяз не му обърна никакво внимание.

— Кажи ми, Деветопръсти господарю, през цялото време, откакто дойде в библиотеката до сега, ти не ме попита защо те потърсих, нито пък защо сега бродим из Севера и рискуваме живота си. Това ми се струва доста странно.

— Не мисля. Просто не искам да знам.

— Не искаш да знаеш?

— През целия си живот съм искал да узная разни неща. Какво има от другата страна на планините? Какво мислят враговете ми? Какви оръжия ще извадят насреща ми? На кого мога да се доверя? — Логън повдигна рамене. — Силата може и да се корени в знанието, но с всяко ново нещо, което научавах, ставаше по-зле. — Той смукна от лулата, но тя беше вече загаснала. Изтръска пепелта на земята. — Каквото и да е това, което искаш от мен, ще се опитам да го свърша, но не искам да знам какво е, преди да е станало време. Изморен съм вече от вземане на решения. Винаги са погрешни. Невежеството е сладко лекарство, казваше баща ми. Не искам да знам.

Баяз го гледаше втренчено. За пръв път Първият магус изглеждаше изненадан. Малакус Кай се покашля.

— Аз искам да знам — каза той с тънък гласец и погледна очаквателно господаря си.

— Да — промърмори Баяз, — но в момента нямаш думата.

 

 

Беше по обяд, когато всичко се обърка. Логън тъкмо беше започнал да си мисли, че може би все пак щяха да успеят да стигнат до Уайтфол, дори да преживеят седмицата. Изглежда се бе разконцентрирал за момент. Но точно този момент се оказа от значение.

И въпреки това добре го бяха замислили, трябваше да им го признае. Внимателно бяха подбрали мястото, бяха увили копитата на конете си с парцали, за да заглушат шума. Ако беше с тях, Три дървета щеше да се усети, нямаше по-добър от него в разчитането на терена. Ако Кучето бе там, сигурно щеше да ги подуши, имаше силен нос. За съжаление и двамата не бяха там. Мъртвите не са от никаква полза.

Иззад остър завой на пътя, с никаква видимост, ги пресрещнаха трима ездачи. Добре въоръжени и с качествени брони. Мърляви лица, но чисти оръжия — ветерани. Този отдясно беше най-едър и мощен, почти нямаше врат. Онзи отляво беше слаб и висок, с малки, непоколебими очички. И двамата носеха кръгли шлемове и закалени ризници. Държаха копията си насочени напред и готови за действие. Водачът им седеше свлечен на седлото си като чувал с картофи. В позата му имаше лекотата на отличния ездач. Той кимна на Логън.

— Деветопръстия! Канарата! Кървавия девет! Радвам се да те видя отново.

— Черното стъпало — промърмори Логън и насили една дружелюбна усмивка на лицето си. — И аз бих се радвал да те срещна… при други обстоятелства.

— Но обстоятелствата са такива, каквито са. — Очите на възрастния боец зашариха по Логън и двамата му спътници, преценяваха оръжията им или по-скоро липсата на такива. Някой по-глупав противник можеше и да се подведе по това, но Черното стъпало беше именит воин, в никакъв случай глупак. Очите му спряха на ръката на Логън, която се прокрадваше към дръжката на меча. Поклати бавно глава.

— Без номера, Кървави девет. Наясно си с положението, спипахме те. — Той кимна към дърветата.

Гърлото на Логън се сви още повече. Зад гърба му други двама ездачи препускаха в тръс и затваряха капана. Увитите копита на конете им почти не издаваха шум по меката пръст на пътя. Логън прехапа устна. Проклятие, Черното стъпало беше прав. Четиримата ездачи пристъпиха напред с насочени към тях върхове на копия. По лицата им се четеше хладна решимост. Малакус Кай ги изгледа уплашено, докато конят му боязливо пристъпи назад. Баяз се усмихваше приветливо, сякаш това беше среща на стари приятели. Логън би дал всичко за частица от хладнокръвието на магьосника. Собственото му сърце блъскаше лудо, а устата му беше пресъхнала.

Черното стъпало смушка коня си напред. Едната му ръка бе отпусната на коляното, а другата стискаше дръжката на бойна секира. Дори не държеше юздите, славеше се като изкусен ездач. Това ставаш, когато изгубиш всичките пръсти на краката си вследствие на измръзване. Язденето е по-бързо от ходенето, Логън не можеше да отрече това, но стигнеше ли се до битка, предпочиташе да е здраво стъпил на земята.

— Сега по-добре тръгнете с нас — каза възрастният воин. — Така ще е най-добре.

Логън далеч не бе съгласен с това, но днес шансовете не бяха с него. Мечът може и да има глас, според думите на Баяз, но копието върши страхотна работа за събаряне на някого от кон, а сега четири такива сочеха към него. Беше спипан — превъзхождаха го числено, изненадаха го и не носеше подходящото за ситуацията оръжие. Отново. Най-добре ще е да печели време и да разчита на някаква случайност. Логън прочисти гърлото си и положи всички усилия страхът да не се прокрадне в гласа му.

— Не мислех, че някога ще сключиш мир с Бетод, не и ти, Черно стъпало.

Възрастният воин почеса сплъстената си брада.

— Всъщност бях един от последните, но накрая коленичих, като всички останали. Не мога да кажа, че ми допадна, но стореното — сторено. По-добре ми дай меча, Деветопръсти.

— Ами Яул Стареца? Не ми казвай, че и той е склонил глава пред Бетод. Или просто си избрал да служиш другиму, който ти подхожда повече, а?

Черното стъпало ни най-малко не се засегна от хапливата забележка. Изглеждаше натъжен и уморен.

— Яул е мъртъв, все едно не знаеш. Бетод не ме устройва повече за господар, нито пък синовете му. Никой не си пада по това да целува дебелия задник на Скейл, нито пък кльощавия на Калдер, много добре го знаеш. А сега, дай ми меча, че времето си върви, а ни чака път. Можем да продължим да си говорим, след като ти взема оръжието.

— Яул е мъртъв?

— Аха — кимна Черното стъпало с подозрителна нотка в гласа. — Предложи на Бетод дуел. Страховития го довърши.

— Страховития?

— Абе, ти къде си бил досега, под някоя планина ли?

— Може и така да се каже. Кой е този Страховития?

— Не знам какво точно е той — Черното стъпало се наведе и се изплю в тревата. — Говори се, че дори не бил човек. Тази кучка, Кориб, го изровила изпод някаква могила. Кой знае? Както и да е, сега той е новият първенец на Бетод, много по-гаден е от последния, не се обиждай.

— Няма — отвърна Логън. Безвратият се приближи по-напред. Може би малко повече от нужното. Върхът на копието му се поклащаше само на фут от Логън. Достатъчно близо, за да го сграбчи. Може би. — Яул Стареца имаше здрава ръка.

— Аха. Затова го следвахме. Но това не му помогна. Страховития го прекърши. Зле го смачка, отнесе се с него като с куче. Остави го жив, ако това, на което приличаше, можеше да се нарече жив, за да служи за пример. Не изкара дълго така. Повечето коленичиха веднага, на място, онези, които имаха жени и деца, за които да мислят. Какъв смисъл да отлагаш. Някои все още са в планините, отказват да преклонят глава пред Бетод. Оня, лудия лунопоклонник, Крамок-и-Файл и неговите планинци, също и неколцина други. Но не са много. И Бетод има планове за тях. — Черното стъпало протегна една мазолеста ръка. — Хайде, Деветопръсти, дай меча. С лявата ръка, много, много бавно и без номера, ако обичаш. За всички ни ще е по-добре.

Това било значи. Времето му изтече. Логън обгърна с три пръста дръжката на меча и хладната стомана се притисна в дланта му. Копието на едрия се приближи повече. Високият се поотпусна, уверен, че вече са ги спипали на тясно. Копието му сега сочеше нагоре в небето. Желанието да погледне през рамо бе почти неустоимо, но Логън си наложи да гледа право напред.

— Винаги съм те уважавал, Деветопръсти, въпреки че стояхме на различни страни. Нямам кавга с теб. Но Бетод иска мъст, опиянява се от нея, а аз се заклех да му служа. — Черното стъпало го погледна тъжно в очите. — Съжалявам, че трябваше да съм аз. Наистина съжалявам.

— Аз също — промърмори Логън. И бавно изтегли меча от ножницата. — Съжалявам, че си ти. Наистина съжалявам.

Ръката му се стрелна напред и топката на дръжката на меча се заби в устата на Черното стъпало. Възрастният воин гракна сподавено, когато матовият метал се сблъска със зъбите му и се прекатури назад от седлото. Секирата излетя настрани от ръката му и издрънча на пътя. Логън сграбчи копието на едрия, точно под острието.

— Тръгвай! — извика той на Кай, но чиракът само се втренчи в него и не помръдна от място. Безвратият дръпна силно копието си и Логън едва се задържа на седлото. После се изправи в стремената и вдигна меча високо над главата си. Очите на безвратия се изпълниха с ужас и той инстинктивно пусна копието с една ръка и я вдигна да се предпази. Логън замахна с всичка сила.

Мечът беше шокиращо остър. Стоманата отсече ръката точно под лакътя и се вкопа в рамото на едрия мъж. Премина през кожите, ризницата и стигна до средата на торса, почти до корема. Бликналата като фонтан кръв оплиска пътя, коня и лицето на Логън. Животното беше обучено за езда, не за битки, рязко се дръпна назад, завъртя се и започна панически да се мята и да рита във всички посоки. Единственото, което Логън успяваше да направи, бе да се държи на седлото. С периферното си зрение видя как Баяз шляпна хълбока на коня на Кай и той полетя напред. Чиракът заподскача на седлото на галопиращото животно, но продължи да стиска юздата на товарния кон до него.

После всичко се завъртя в една вихрушка от скачащо и пръхтящо животно, удари и стържене на метал, викове и ругатни. Битка. Позната обстановка, но познатото в този случай не носеше успокоение. Логън се вкопчи в юздите с дясната си ръка, докато конят му хвърляше къчове и яростно тъпчеше наоколо. Размахваше бясно меча над главата си, не толкова в опит да нарани враговете си, колкото да ги уплаши. Очакваше във всеки един момент да усети удара и болката от пронизващо го в гърба копие, а миг по-късно, земята шеметно да се надигне и да го удари в лицето.

Логън видя Кай и Баяз да се отдалечават в галоп по пътя, с високия воин по петите им. Сега копието му беше здраво стиснато под мишница. Видя и Черното стъпало да се надига от земята с окървавено лице и да скача към секирата си. Двамата ездачи, които им бяха излезли в гръб, също се бореха да укротят конете си. Размахваха копията си в ръце. Тялото на този, който току-що бе убил, се свлече полуразполовено настрана от седлото и тупна на пътя. Кръвта му шуртеше и попиваше в калта.

Логън изкряска, когато върха на едно от копията задра плешката му и го блъсна напред достатъчно силно, за да се прехвърли през главата на коня. В следващия момент осъзна, че е с лице към земята, но е жив и стиска здраво врата на коня. Заби пети в хълбоците на животното и то препусна напред, като запрати буци кал с копитата си в лицата на мъжете отзад. Докато прехвърляше меча в дясната си ръка, насмалко не изпусна юздите и не падна на пътя. Раздвижи рамото си, раната не изглеждаше много зле — все още можеше да движи ръката.

— Още съм жив. Още съм жив.

Пътят летеше под Логън, вятърът насълзяваше очите му. Започна да настига високия — конят му се хлъзгаше в калта, парцалите на копитата му го забавяха. Логън стисна с всичка сила дръжката на меча и изнесе ръката си зад гърба. Главата на ездача отпред се извърна рязко, но твърде късно. Разнесе се глух удар на метал в метал, когато острието се стовари върху шлема му. Мечът остави дълбока вдлъбнатина и запрати човека на земята. Единият крак на високия остана закачен в стремето и главата му отскочи от пръстта. После кракът се освободи и високият се затъркаля назад по пътя, заразмятал ръце и крака. Останалият без ездач кон продължи да галопира. Очите му се извъртяха към Логън, докато го задминаваше.

— Още съм жив.

Логън погледна през рамо. Черното стъпало беше обратно на седлото и галопираше след него с вдигната над главата секира и развяна от вятъра сплъстена коса. Двамата копиеносци пришпорваха конете си, но все още бяха на разстояние от него. Логън се засмя, май щеше да отърве кожата, все пак. Размаха за поздрав меча си към Черното стъпало, преди пътят да навлезе в горист участък на дъното на долината.

— Още съм жив! — изкрещя той с пълно гърло. В следващия момент конят му закова на място така внезапно, че той насмалко да се прехвърли през главата му. Спаси го това, че в последния момент успя да се вкопчи в шията на животното. Забеляза проблема на мига, в който се дръпна обратно върху седлото. Нещата отиваха на зле.

Напряко на пътя лежаха няколко отсечени дървета. Клоните им бяха отрязани и заострени до зловещи на вид шипове, които стърчаха във всички посоки. Пред тях на пътя стояха двама пешаци, също облечени в дълги ризници. Копията им бяха насочени напред и готови за действие. Дори и изкусен ездач не можеше да прескочи подобно препятствие, а Логън не бе от най-изкусните. Баяз и Кай бяха стигнали до същото заключение. Стояха неподвижно на седлата си пред барикадата, магьосникът изглеждаше озадачен, а чиракът — просто изплашен.

Логън стисна здраво меча и отчаяно заоглежда гората наоколо, в търсене на изход. Тогава видя останалите. Стрелци. Един, после втори и трети, промъкваха се бавно между дърветата от двете страни на пътя. Стрелите бяха поставени, а лъковете опънати и готови за стрелба.

Логън се извърна на седлото. Черното стъпало и двамата копиеносци приближаваха в тръс, сега вече нямаше накъде да мърдат. Спряха на няколко стъпки зад Логън, на почетно разстояние извън обхвата на меча му. Логън провеси рамене. Край на гонитбата.

Черното стъпало се наведе и изплю малко кръв на тревата.

— Добре, Кървави девет, дотук си.

— Забавно, като си помислиш — промърмори Логън и сведе поглед към дългото сиво острие в ръката си, опръскано с червени капки и струйки. — Толкова време се бих срещу теб на страната на Бетод, а сега ти си с него и се биеш срещу мен. Изглежда с теб никога не сме от една и съща страна на барикадата, а той винаги печели. Забавно, а?

— Аха — смотолеви Черното стъпало през окървавените си устни, — забавно.

Никой не се засмя обаче. Черното стъпало и хората му гледаха твърдо и непоколебимо. Кай бе на път да се разплаче, само Баяз, по незнайни причини, бе запазил обичайното си добро настроение.

— Добре, Деветопръсти, слизай от коня. Бетод те иска жив, но ако се наложи, ще кандиса и на мъртъв. Слизай! Веднага!

Мислите на Логън се насочиха към евентуално бягство, след като се предадат. Черното стъпало надали щеше да допусне втора грешка, след като ги залови. Заради съпротивата си Логън най-вероятно щеше да бъде наритан до припадък, а можеха и да решат да му счупят капачките на коленете. Тримата щяха да са овързани като пилци за клане. Логън си се представи захвърлен на пода в тронната зала, овързан с половин миля вериги. Бетод ще се усмихва на трона си, а Калдер и Скейл сигурно ще го ръчкат с нещо остро и ще се хилят.

Огледа се. Видя хладните върхове на стрели и копия, както и студенината в очите на мъжете зад тях. Нямаше измъкване оттук.

— Добре, печелиш. — Логън хвърли меча си с върха надолу. Надяваше се да се забие в пръстта и остане да стърчи нагоре, леко полюляващ се напред-назад. Вместо това, той се извъртя и падна странично в калта. Явно днес не му е ден. Логън бавно прехвърли единия си крак и се плъзна по седлото от другата страна на коня.

— Така е по-добре. Сега и останалите. — Кай се подчини моментално и скочи от седлото. Застана неподвижно и погледна нервно към Баяз. Магьосникът не помръдна. Черното стъпало се намръщи и поклати секирата си.

— Ти също, старче.

— Предпочитам да яздя.

Логън замижа. Не такъв отговор се очакваше от него. Черното стъпало щеше всеки момент да даде заповедта. Тетивите щяха да иззвънтят и Първият магус щеше да се строполи на пътя, надупчен със стрели и все още с тази вбесяваща усмивка на мъртвото му лице.

Заповедта така и не дойде. Нямаше команда, странно заклинание, нито пък някакви мистични движения с ръце. Въздухът около раменете на Баяз затрептя като маранята в горещ ден и Логън усети как стомахът му се обръща.

В следващия момент дърветата наоколо бяха погълнати от стена изпепеляващи и ослепително бели пламъци. Стволовете им експлодираха, клоните се прекършиха с оглушителен пукот и от вътрешността им плъзнаха езиците на бляскави огньове и облаци нагорещена пара. Една горяща стрела политна нагоре и изсвистя над главата на Логън. В следващия миг стрелците изчезнаха, изпепелени в огнената пещ.

Логън се задави, не можеше да си поеме въздух. Отстъпи назад ужасен, с вдигнати пред лицето си ръце, за да се предпази от страшната горещина. Барикадата бълваше огромни пламъци и ярки искри, а двамата войници, които бяха стояли пред нея, сега се гърчеха и търкаляха по земята, погълнати от гладните огньове. Оглушителният рев на пожара погълна писъците им.

Обезумелите от страх коне се мятаха, подскачаха и пръхтяха. За втори път този ден Черното стъпало бе хвърлен на земята, горящата му секира полетя настрани. Конят му се спъна и се стовари върху него. Единият от другите ездачи извади още по-лош късмет — беше хвърлен от коня си право в стената от огън отстрани на пътя. Отчаяният му вик бързо заглъхна. Вторият обаче остана на седлото. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата, носеше ръкавици и успяваше като по чудо да държи горящата дръжка на копието си. Откъде намери присъствие на духа да нападне, при положение че всичко около него гореше, Логън никога нямаше да разбере. Странни неща ставаха по време на битка. Войникът избра Кай за цел на атака си. Насочи към гърдите му горящото си копие и препусна с ръмжене напред. Обезумелият чирак стоеше безпомощно като закован. Логън се втурна към него, като пътьом сграбчи меча си от земята. Изблъска го настрана и го запрати да се търкаля на земята, обгърнал с ръце глава, после посече краката на връхлитащия го кон.

Оръжието бе избито от ръката му и полетя настрани, едно копито го блъсна в раненото рамо и го тръшна в калта. Въздухът излезе от гърдите му и обгърнатият в пламъци свят шеметно се завъртя. Въпреки всичко намесата му даде резултат. Няколко крачки по-надолу по пътя посечените крака на коня поддадоха и животното се спъна. Залитна безпомощно напред, прекатури се през глава и мощно се стовари на земята. Кон и ездач изчезнаха едновременно в пламъците.

Логън затърси с очи меча си. Изпепелена шума се носеше по земята и искрите й жилнаха ръцете и лицето му. Жегата се стовари отгоре му, изсуши мигновено потта по кожата. Откри окървавената дръжка на меча и ожулените му пръсти се обвиха около нея. Логън се изправи несигурно. Клатушкайки се наоколо, започна да крещи предизвикателно, но не бе останал никой, с когото да се бие. Тогава огньовете изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, и оставиха Логън, кашлящ и заслепен, насред виещите се кълбета дим.

Настъпилата след рева на пожара тишина изглеждаше още по-пълна, а лекият бриз направо леденостуден. В широк кръг около тях нямаше нищо друго освен пепел и овъглени стърчащи пънове, сякаш дърветата бяха горели с часове. Барикадата представляваше купчина сива пепел и черни въглени. Пред нея лежаха два, почти неразличими като хора, трупа. Бяха изгорели до кокал. Почернелите остриета на копията им се търкаляха на пътя, а дръжките им бяха изчезнали. От стрелците нямаше и следа. Бяха станали на сажди и отнесени от вятъра. Кай лежеше неподвижно по очи, покрил главата си ръце, а зад него — конят на Черното стъпало. Лежеше на една страна и единият му крак все още леко потръпваше.

— Ами това е — каза Баяз и приглушеният звук от думите му накара Логън да подскочи. Някак бе решил, че в настъпилата тишина не се очаква появата на какъвто и да е шум. Магьосникът прехвърли крак през седлото и се свлече от коня. Животното остана на място, спокойно и кротко. През цялото време този кон не бе помръднал и сантиметър.

— Ето така, господарю Кай, виждаш ли какво можеш да постигнеш с правилни познания за растенията?

Баяз звучеше спокойно, но ръцете му трепереха. Силно, при това. Изглеждаше изтощен, болен и стар, като човек, теглил каруца в продължение на мили разстояние. Логън го погледна и леко се олюля напред-назад, мечът висеше безсилно в ръката му.

— Това, значи, е Изкуството? — Гласът му прозвуча тихо, глъхнеше.

— Един вид, да. — Баяз изтри потта от лицето си. — Твърде нерафинирано. Но пък — той побутна едно от овъглените тела с върха на ботуша си — финесът е напълно излишен при северняците. — Направи гримаса и разтри хлътналите си очи, после огледа пътя. — Къде изчезнаха проклетите ни коне?

Логън чу дрезгав стон откъм падналия кон на Черното стъпало. Запъти се към него с несигурна походка, препъна се и падна на колене, после се изправи и продължи. Усещаше рамото си като кълбо от болка, а лявата му ръка бе напълно изтръпнала. Пръстите на ръката му бяха раздрани и кървяха, но Черното стъпало се оказа в по-лошо състояние. Много по-лошо. Лежеше по гръб, надигнат на лакти. Краката му бяха смазани под тялото на коня, чак до бедрата, а ръцете му представляваха подути, опърлени парчета месо, обвити в парцали. На окървавеното му лице имаше изписан вид на истинско недоумение, докато безуспешно се опитваше да се измъкне изпод животното.

— Мамка му, направо ме уби — прошепна той и зяпна при вида на окаяните останки на ръцете си. — Свършено е с мен. Няма да издържа обратния път, а дори и да успея да се върна, какъв смисъл? — Разсмя се от отчаяние. — Бетод не е и наполовина така милостив, колкото преди. По-добре ти ме довърши, сега, преди да е дошла болката. Най-добре така. — Той се свлече отново по гръб и остана да лежи на пътя.

Логън вдигна поглед към Баяз, но без успех.

— Не съм много по лекуването — троснато заяви магьосникът и огледа почернелия кръг пънове. — Казах ти, специализираме.

Баяз затвори очи и се приведе напред, подпрян на ръце върху коленете си. Дишаше тежко.

Логън отново видя пода пред трона на Бетод и двамата хилещи се принцове.

— Добре — прошепна той и се изправи, завъртя меча в ръка. — Добре.

Черното стъпало се усмихна.

— Прав беше, Деветопръсти. Не трябваше да коленича пред Бетод. Никога. Майната му и на него, и на Страховития. По-добре да се бях бил до последно в планините и да бях умрял там. Това щеше да е хубаво. До гуша ми дойде от всичко. Разбираш, нали?

— Разбирам — прошепна Логън, — и на мен ми дойде до гуша.

— Щеше да е хубаво — повтори Черното стъпало, загледан в сивото небе. — До гуша ми дойде. Мисля, че съм си го заслужил. Справедливо е. — Той вдигна брадичката си нагоре. — Добре тогава. Давай, момко.

Логън вдигна меча.

— Радвам се, че си ти, Деветопръсти — просъска възрастният воин през стиснати зъби, — наистина се радвам.

— Не и аз. — Логън стовари острието.

Изпепелените пънове продължаваха да тлеят и димят, но иначе беше отново хладно. Логън усети в устата си соления вкус на кръв. Сигурно си бе прехапал езика или пък кръвта бе нечия друга. Захвърли меча на земята и той издрънча и отскочи нагоре, поръсвайки червени капчици по пръстта. Кай остана за момент с широко отворена уста, после се преви о две и повърна на пътя. Логън погледна обезглавения труп на Черното стъпало.

— Беше един добър човек. По-добър от мен.

— Историята е пълна с мъртви добри хора. — Баяз приклекна вдървено и вдигна меча. Изтри острието в дрехите на Черното стъпало и, присвил очи, зарея поглед през пелената от дим. — Трябва да тръгваме. Може да дойдат и други.

Логън оглеждаше внимателно кървавите си ръце, бавно ги въртеше, отново и отново. Това вече бяха неговите ръце. Ето го и празното място на липсващия пръст.

— Всичко си е постарому — промърмори на себе си той.

— Че кога въобще нещо се променя? — Баяз се изправи и изтупа прахта от коленете на панталоните си. Подаде на Логън меча, с дръжката напред. — Мисля, че това ще ти е необходимо и занапред.

Логън погледна острието. Чисто, матово и сиво, както винаги си е било. За разлика от него самия, по меча нямаше следи от днешните премеждия. Не го искаше. Никога повече.

И все пак го взе.