Джо Абъркромби
Гласът на острието (17)

Истинската любов си казва думата

Джизал се влачеше нещастен през сивия Агрионт с оръжията си за фехтовка в ръка: прозяваше се, спъваше се, ругаеше. Още го болеше навсякъде от безкрайното тичане предишния ден. Не срещна никого, докато се тътреше към поредния тормоз от лорд-маршал Варуз. Вървеше в пълна тишина, нарушавана единствено от някое и друго подранило чуруликане на птица по покривите и шума от собствените му провлачени стъпки. Още никой не бе станал от сън. По това време на деня не би трябвало да е станал никой, най-малко той самият.

Повлече изморени крака нагоре в тунела, под аркадата на входа на вътрешния двор. Слънцето едва започваше да се показва на хоризонта и дворът бе потънал в дълбока сянка. Примижа с очи, напрегна се да различи нещо в мрака и съзря Варуз, който го чакаше, седнал зад една от масите. Проклятие. Поне днес се надяваше да успее да стигне преди него. Спи ли въобще старият негодник?

— Лорд-маршал! — извика Джизал и неохотно премина в тичане.

— Не, не и днес. — По гърба на Джизал премина тръпка. Това не беше гласът на учителя му по фехтовка, но в него имаше нещо тревожно познато. — Тази сутрин маршал Варуз е зает с по-важни неща.

Инквизитор Глокта седеше в сянката и се усмихваше широко с отблъскващата си, беззъба уста. Кожата на Джизал настръхна от отвращение. Последното, което ти трябва рано сутрин, е тази гледка. Върна се към предишната си вяла походка и застана до масата.

— Сигурен съм, че ще оцениш новината: никакво тичане, плуване, греда или стоманен прът днес — каза недъгавият инквизитор. — Тези също няма да ти трябват. — Той махна с бастуна си към тренировъчните оръжия на Джизал. — Просто ще си поговорим малко. Това е.

Изведнъж идеята за пет часа мъчения с маршал Варуз му се стори примамлива, но Джизал реши, че няма да издаде неудобството си. Хвърли на масата двете стоманени остриета и те издрънчаха гръмко, после се стовари тежко върху другия стол. През цялото време Глокта не го изпускаше от поглед. Джизал си обеща, че ще гледа инквизитора право в очите, докато не го накара да отмести поглед, но опитът му бе напразен. Само след секунди взиране в това лице, в тази празна усмивка и тези трескави, хлътнали очи, и плотът на масата се оказа далеч по-интересна гледка.

— И така, капитане, защо се захванахте с фехтовка?

Игра, значи. Частна игра на карти за двама картоиграчи. И всяка дума, казана на тази маса, със сигурност щеше да стигне до Варуз. Ще трябва внимателно да изиграе картите си и да си опича ума.

— За собствената ми чест, за честта на семейството ми и тази на моя крал — отвърна хладно Джизал. Нека сега сакатият се опита да намери пропуск в този отговор.

— Аха, значи за благото на нацията сте се поставил в това положение. Образцов гражданин сте, капитане, така ли? Себеотрицателен. Пример за всички нас. — Глокта се изхили презрително. — Много моля! Ако ще лъжете, изберете лъжа, в която поне малко вярвате. Този отговор е обида и за двама ни.

Как смее това беззъбо минало величие да му държи такъв тон? Краката на Джизал потръпнаха: беше на ръба да скочи и да си тръгне. Проклети да са Варуз и противният му заместник. Но в момента, в който постави длани на подлакътниците на стола, за да се изправи, погледът му улови този на Глокта. Недъгавият му се усмихваше с нагла, подигравателна усмивка. Ако сега станеше, значи се признава за победен. Всъщност защо наистина се захвана с фехтовката?

— Баща ми искаше това от мен.

— Така, така. Сърцето ми се преизпълва със състрадание. Лоялният син, верен на силното си чувство за дълг, е принуден да се подчини на бащините амбиции. Удобна история, като добре познатия стар стол, в който така обичаме да седим. Казваш им каквото искат да чуят, а? По-добър отговор, но все още далеч от истината.

— Защо вие не ми кажете, тогава? — сопна се Джизал. — Изглежда всичко ви е ясно!

— Добре, ще ви кажа. Мъжете не се дуелират за своя крал, нито за семействата си, нито пък за да се поддържат в добра форма, да използвам възможността, преди да се опитате да ми пробутате и този отговор. Те се дуелират за признание, за слава. Дуелират се за собственото си израстване в обществото. За себе си. От собствен опит го знам.

— От собствен опит ли? — Джизал изсумтя презрително. — Въобще не изглежда да е свършило някаква работа във вашия случай. — Съжали на мига. Проклетата му уста. В какви ли не бели го забъркваше.

Но Глокта просто го дари с поредната противна усмивка.

— Вършеше доста добра работа до момента, в който не се озовах в императорски затвор. Какво е твоето извинение, лъжецо?

На Джизал не му хареса накъде отива разговорът. Доста се бе разглезил от лесните победи на масата за карти срещу слаби противници. Беше позагубил умения. По-добре сега да изчака, докато не прецени по-добре противника си. Стисна зъби и замълча.

— Иска се много труд, разбира се, да спечелиш Турнира. Трябваше да видиш как тренира общият ни приятел Колем Уест. Лееше пот в продължение на месеци, тичаше, докато другите му се смеехме. Самозабравило се момче от простолюдието, пълен идиот да си мисли, че може да се състезава като равен с онези със синя кръв, ето това си мислехме за него тогава. Бъркаше позициите, спъваше се по гредата, ставаше за смях отново и отново, ден след ден. Но я го виж сега. — Глокта почука с пръст по бастуна си. — Виж и мен. Май той последен се смее, а, капитане? Просто пример за това, което можеш да постигнеш с малко упорита работа. А ти имаш два пъти повече талант от него и синя кръв. От теб се иска една десета от онова, което той трябваше да вложи, но ти отказваш и толкова да се напрегнеш.

— Отказвам да се напрегна ли? — Джизал просто не можеше да остави така нещата. — Нима не се подлагам на това мъчение ежедневно…

— Мъчение? — рязко го прекъсна Глокта.

Джизал осъзна колко злощастен избор на думи е това, но твърде късно.

— А… — смотолеви той, — имах предвид…

— Знам доста и за мъченията, и за фехтовката. Затова вярвай ми, когато ти казвам. — Гротескната усмивка на инквизитора се разтегли още повече: — Двете нямат нищо общо.

— Ъъъ… — Джизал все още не можеше да се окопити.

— Имаш амбициите и средствата да ги постигнеш. С малко усилие ще стане. Няколко месеца упорит труд, и после вероятно никога повече няма да ти се наложи да правиш каквото и да било. Няколко кратки месеца и си готов. — Глокта прокара език по голите си венци. — Е, като оставим настрана злополуките, естествено. Предоставя ти се страхотен шанс. На твое място бих се възползвал, но ти… не знам, може би освен лъжец си и глупак.

— Не съм глупак — каза хладно Джизал. Само това успя да измисли.

Глокта го погледна учудено, после бавно стана, като се опираше тежко на бастуна си, примижал от болка.

— Откажи се, ако така искаш, няма проблем. Прекарай остатъка от дните си в седене, пиене и плямпане с останалите младши офицери. Много хора биха били доволни от такъв живот. Много хора, които не са имали твоя шанс. Откажи се. Лорд-маршал Варуз ще бъде разочарован, майор Уест също, баща ти и така нататък, но повярвай ми — Глокта се наведе напред, като не спираше да се усмихва, — мен това въобще не ме интересува. Приятен ден, капитан Лутар.

Глокта закуца към изхода на двора.

 

 

След края на този крайно неприятен разпит, Джизал неочаквано се оказа с няколко свободни часа на разположение, но нямаше нагласата да им се наслади. Тръгна из безлюдните улици, площади и градини на Агрионт и потъна в размисъл над думите на сакатия инквизитор. Проклинаше името на Глокта, но не можеше да избие разговора им от мислите си. Обмисляше отново и отново всяка реплика и сега в главата му непрестанно нахлуваха идеи за подходящи отговори от негова страна. Само да му бяха хрумнали навреме.

— А, капитан Лутар. — Джизал се стресна и вдигна поглед. Върху влажната от роса трева под едно дърво седеше непознат мъж. Държеше в ръка нахапана ябълка и му се усмихваше. — Ранното утро е идеалното време за разходка, според мен. Тихо е, чисто и безлюдно. Небето сивее. Няма нищо общо с претруфеното розово привечер. С цялата гълчава, с всичките тия хора, плъпнали нагоре-надолу. Как да си събере човек мислите сред това море от глупост? И, виждам, вие също споделяте моето мнение. Колко хубаво.

Мъжът отхапа от ябълката.

— Познаваме ли се? — попита Джизал.

— О, не, не. — Непознатият стана и изтупа дъното на панталоните си. — Не още. Казвам се Сулфур, Йору Сулфур.

— Така ли? И какво ви води в Агрионт?

— Може да се каже, че съм тук на дипломатическа мисия.

Джизал го огледа внимателно, опита се да прецени откъде идва.

— На която ви изпраща…?

— Моят господар, естествено — отвърна Сулфур, без всъщност да отговори на въпроса. Джизал забеляза, че очите му са с различен цвят. Грозно и отвратително, помисли си той.

— А вашият господар е?

— Много мъдър и могъщ човек. — Той остърга със зъби последната останала около сърцевината ябълка и запрати огризката в храстите. Изтри пръстите си в ризата. — Виждам, че сте се дуелирали.

Джизал сведе поглед към остриетата си.

— Да — отвърна той и изведнъж осъзна, че е готов с решението си, — но за последен път. Отказвам се от фехтовката.

— О, не, не! — Непознатият сграбчи Джизал за рамото. — В името на всичко свято, не можете да се откажете!

— Какво?

— Не, не! Господарят ми ще бъде истински потресен, ако разбере! Истински потресен! Като се отказвате от фехтовката, се отказвате от много повече! Само така някой може да се отличи в очите на хората, нали? Те решават. Няма ли простолюдие, няма и благородници! В крайна сметка, те решават!

— Какво? — Джизал се огледа за някой от градската стража, на когото да каже, че опасен луд е на свобода из улиците на Агрионт.

— Не, не трябва да се отказвате! И дума да не става! В никакъв случай! Сигурен съм, че ще си промените решението! Вие трябва да продължите!

— Кой си ти? — Джизал отблъсна ръката на Сулфур от рамото си.

— Сулфур, Йору Сулфур на вашите услуги. До скоро виждане, капитане, ако не преди това, то на Турнира. — Той се отдалечи, като махаше с ръка през рамо.

Зяпнал от изненада, Джизал проследи с очи как онзи изчезва в далечината.

— Проклятие! — изкрещя и захвърли оръжията си в тревата. Днес май всички искат да му се бъркат в работата, дори непознатите ненормалници в парка.

 

 

В момента, в който реши, че вече е прилично късно, Джизал отиде в квартирата на майор Уест. В негово лице винаги можеше да разчита на едно състрадателно ухо, още повече че Джизал се надяваше да успее да го убеди той да съобщи новината на маршал Варуз. Не му се искаше да е част от тази сцена и ако можеше да я избегне, му се щеше да го направи. Почука на вратата, изчака, после пак почука. Вратата се отвори.

— Капитан Лутар! Направо не мога да повярвам, каква чест!

— Арди — промърмори Джизал, изненадан, че я вижда. — Радвам се да ви видя отново.

Като никога, беше напълно откровен. Наистина я намираше за интересна. Усещането бе ново за него — да се интересува от това, което има да каже една жена. Освен това беше много привлекателна, без съмнение, и с всяка следваща среща му се струваше още по-красива. Разбира се, между тях не можеше да има нищо, Уест му беше приятел и така нататък, но поне да й се любува може, нали така?

— Ъъъ… тук ли е брат ви?

С кисела физиономия, тя се тръшна на една пейка покрай стената и изпъна напред единия си крак.

— Няма го. Излезе. Вечно зает. Никога не намира време за мен. — Бузите й бяха силно зачервени. Погледът на Джизал се спря на гарафата с вино. Запушалката беше свалена и съдържанието й — наполовина намаляло.

— Пияна ли сте?

— Малко. — Тя присви очи и се загледа в наполовина пълната чаша до лакътя си. — Но по-скоро съм отегчена.

— Още няма десет.

— Нямам ли право да съм отегчена преди десет?

— Знаете какво имам предвид.

— По-добре оставете проповедите за брат ми. На него му подхожда повече. Налейте си питие. — Тя посочи към гарафата. — Имате вид на човек, на когото добре ще му дойде едно.

Права беше. Джизал си наля чаша и седна срещу нея. Арди го погледна с присвити очи. Вдигна чашата. До нея лежеше дебела книга.

— Как е книгата? — попита Джизал.

— „Падението на господаря Създател“ в три тома. Казват, че е истинска историческа класика. Куп скучни брътвежи — изсумтя тя пренебрежително. — Пълна е с мъдри магуси, силни рицари с огромни мечове и благородни дами с още по-огромни гърди. Магия, насилие и любовна история, от всичко поравно. Пълен боклук. — Блъсна книгата и тя падна на килима с разтворени страници.

— Все трябва да има нещо, с което да се занимавате.

— Така ли, какво предлагате?

— Братовчедките ми бродират.

— Майната ти.

— Хм — усмихна се Джизал. Ругатните й вече не го впечатляваха така, както при първата им среща. — С какво се занимаваш, когато си у дома, в Англанд?

— О, у дома. — Главата й клюмна назад и тупна в облегалката на пейката. — Мислех си, че там ми е скучно. Чаках с нетърпение да дойда тук, в люлката на цивилизацията. А сега нямам търпение да се върна обратно. Да се омъжа за някой фермер. Да народя няколко хлапета. Така поне ще имам с кого да си говоря. — Тя затвори очи и въздъхна. — Но Колем не ме пуска. Смята, че сега, след като баща ни умря, той е отговорен за мен. Мисли, че ще е твърде опасно. Предпочита да не ме убият северняците, но само дотам стига чувството му за отговорност. В никакъв случай не се простира до това да прекарва поне десет минути с мен дневно. И така, затворена съм тук, заобиколена от всички вас, арогантните сноби на Агрионт.

— Мисля, че той е прав.

— О, да — подигравателно изсумтя Арди, — Колем Уест, страхотно момче е той! Печелил е Турнира, знаеш ли? Пръв в пробива при Улриок, нали така? Никакво потекло, никога няма да е наистина един от нас, но иначе е страхотно момче, като за произхождащ от простолюдието, естествено! Жалко обаче за простоватата му сестра, твърде умна изглежда. И казват, че пие. — Тя въздъхна. — Не си знае мястото. Истински срам. Най-добре да се правим, че не я забелязваме. — Нова въздишка. — Да, колкото по-скоро си тръгна оттук, толкова по-добре за всички.

— За мен няма да е по-добре. — Проклятие. Каза го на глас.

Арди се изсмя. Не прозвуча приятно.

— Страшно благородно от твоя страна. Всъщност защо не тренираш тази сутрин?

— Лорд-маршал Варуз е зает. — Джизал замълча за момент. — Между другото, тази сутрин имах твоя приятел Санд дан Глокта за учител.

— Наистина ли? Какво имаше да ти казва?

— Много неща. Нарече ме глупак.

— Я гледай ти.

— Да. — Джизал сключи вежди. — Истината е, че съм толкова отегчен от фехтовката, колкото ти от книгата. Затова дойдох да говоря с брат ти. Мисля да се откажа.

Тя избухна в смях. Гърлен и ехтящ. Цялото й тяло се разтресе. Част от виното в чашата й плисна навън и се разля по пода.

— Какво толкова смешно има? — попита той.

— Нищо, просто — Арди избърса една сълза, — обзаложих се с Колем. Той заложи, че няма да се откажеш. Спечелих десет марки.

— Не съм убеден, че ми допада да бъда обект на облозите ви — рязко каза Джизал.

— Не съм убедена, че ми пука.

— Важно е.

— Не! — троснато отвърна Арди. — За брат ми беше важно, той нямаше избор! Никой не те забелязва, ако нямаш „дан“ в името си, никой не знае това по-добре от мен. Ти беше единственият, който ми обърна някакво внимание, когато дойдох тук, но само защото Колем те накара. Нямам никакви пари или благороднически произход, което ме прави едно нищо в очите на хора като теб. Мъжете не ме забелязват, а жените ми обръщат гръб. Нямам нищо и никого тук, а ти си мислиш, че животът ти е тежък? Моля те! Мисля аз да се захвана с фехтовка — каза тя навъсено. — Би ли попитал маршал Варуз дали няма свободно място за ученик. Така поне ще имам с кого да разговарям!

Джизал примигна. Това вече не беше интересно. Беше грубо.

— Я почакай, нямаш никаква представа какво е да…

— Стигал си хленчил! На колко си години? На пет? Я тичай да се хванеш за полата на мама, момченце!

Той не можеше да повярва на ушите си. Как смее?

— Майка ми е мъртва — каза Джизал. Ха, това ще я накара да се засрами. Ще измъкне едно извинение от нея.

Не успя.

— Мъртва ли? Щастливка, поне няма й се наложи да слуша това жалко хленчене! Вие, богати, разглезени момченца, до един сте еднакви. Дава ви се всичко, което поискате, после започвате да се тръшкате на пода, че се налага да се наведете сами да си го вземете! Жалки сте! Направо ми се повръща от вас!

Джизал се ококори. Лицето му пламна. Бузите му щипеха, все едно току-що бе зашлевен. Предпочиташе да го бяха зашлевили. Никога досега никой не му бе говорил по такъв начин. Никога! Беше по-зле от разговора му с Глокта. Много по-лошо и много по-неочаквано. Усети, че челюстта му е провиснала. Рязко я затвори и изскърца със зъби. Тресна чашата си в масата и стана да си върви. Обръщаше се към вратата, когато тя рязко се отвори и пред нея се появи майор Уест. Той изгледа и двама им.

— Джизал — попита Уест, първоначално изненадан, после, след като бе хвърлил поглед към проснатата на пейката Арди, и леко подозрителен, — какво правиш тук?

— Ъъъ… всъщност дойдох да се видя с теб.

— Така ли?

— Да. Не е важно, може да почака. Имам работа сега. — Джизал мина покрай приятеля си и излезе в коридора.

— Какво беше това? — чу той гласа на Уест, докато излизаше навън. — Ти пияна ли си?

С всяка следваща крачка гневът на Джизал растеше и в един момент бе на път да го задуши. Чувстваше се като жертва на нападение. На груба и незаслужена атака! Задавен от ярост, той спря в коридора. Дъхът му свистеше през носа, сякаш бе бягал с часове. Юмруците го боляха от стискане. При това от жена! Жена! Най-обикновена селянка! Как смее? Загуби си времето с нея, смя се на шегите й, смяташе я за красива! Трябва да е поласкана, че въобще я забеляза!

— Проклета кучка! — изкрещя на себе си Джизал. Почти бе готов да се върне и да й го каже в лицето, но беше вече късно. Потърси с очи нещо, което да удари. Как да й го върне? Как? Тогава се сети.

Ще й докаже, че бърка.

Това ще свърши работа. Ще й докаже, че бърка, а също и на това сакато копеле Глокта. Ще видят те на какво е способен Джизал. Ще им покаже, че не е глупак, лъжец или разглезено момченце. Колкото повече обмисляше, толкова повече идеята му се проясняваше. Ще спечели проклетия Турнир, ето това ще направи! Това ще изтрие усмивките от лицата им! Тръгна с бърза крачка по коридора. Отвътре го изпълваше странно, непознато чувство.

Усещане за цел. Това ще да е. Може би още не е късно да отиде да тича.