Джо Абъркромби
Гласът на острието (16)

Плоскоглави

Сивото утро настъпи в студената, мокра гора. Кучето седна и се замисли за по-добрите времена. Седеше и наглеждаше шиша, от време на време го въртеше и се опитваше да не се изнервя от чакането. Нетърпелив като разгонен вълк, Тъл Дуру хич не му помагаше. Крачеше около древните камъни. Ще си протрие ботушите от ходене. Кучето го гледа известно време как шляпа по тревата — шат, шат, шат. Много отдавна бе научил, че големите бойци стават само за едно. За битки. За всичко останало, най-малко за чакане, хич не ги търси.

— Що не поседнеш, Тъл? — промърмори Кучето. — Пълно е с камъни. Тия до огъня са по-топли. Отпусни ги малко тия шляпащи крака, че направо ме побъркваш.

— Да седна, викаш? — избоботи гигантът и се надвеси, голям като къща, над Кучето. — Как да седна, бе? Ти как можеш да си седиш? — Изгледа изпод гъстите си вежди руините и дърветата наоколо и попита: — Сигурен ли си, че т’ва е мястото?

— Това е мястото. — Кучето огледа на свой ред руините и силно си пожела това наистина да е мястото. От тях обаче нямаше и следа. — Ще дойдат, нямай грижа.

При условие, че не са ги избили до крак, помисли си той, но прояви благоразумието да не го каже на глас. От достатъчно дълго време вървеше с Тъл Дуру Буреносния, за да знае — никога не предизвиквай този човек. Освен ако не търсиш кой да ти разбие главата, естествено.

— Да идват само по-бързо. — Омазаните с кръв ръце на Тъл се свиха в юмруци, достатъчно големи, за да чупиш камъни с тях. — Хич не ми е по вкуса да седя тук, със задник към вятъра!

— И на мен така — каза Кучето и вдигна миролюбиво длани. Всячески се стараеше нещата да не загрубяват. — Ма ти не се кахъри, момче. Скоро ще са тук, точно както сме го говорили. Това е мястото.

Той хвърли поглед на цвърчащия над огъня глиган. От месото капеше апетитна мазнина. Устата му започна да се налива със слюнка. Ноздрите му се изпълниха с аромата на печеното… и с още нещо. Едва доловим дъх. Задуши наоколо и се огледа.

— Надушваш ли нещо? — попита Тъл и се взря сред дърветата.

— Нещо, може би.

Кучето се наведе и взе лъка си.

— Какво? Шанка?

— Не знам, може. — Той подуши отново въздуха. Миришеше на човек, при това доста противно вмирисан.

— Можех и на двама ви да видя сметката!

Кучето се извъртя рязко назад, оплете се в лъка и за малко не падна. На по-малко от десет стъпки, покрай огъня, Дау Черния се промъкваше с гадна усмивка на лицето. Вятърът беше откъм гърба му. До него вървеше Мрачния, както винаги с безизразно лице.

— Ей, копелета! — изрева Тъл Дуру. — Така да ми се промъквате зад гърба, за малко да се насера от шубе!

— Хубаво — ухили се ехидно Дау. — Имаш нужда да разтовариш малко сланините.

Кучето въздъхна дълбоко и захвърли настрана лъка си. Олекна му, че все пак бяха на точното място, но можеше да мине и без уплахата. Не можеше да си намери място от нерви, откакто видя Логън да пада от ръба на скалата. Просто се търколи отгоре, нищо не можеше да се направи. Смърт, може на всекиго да се случи, по всяко време, така е то.

Мрачния се покачи на натрошените камъни и седна до Кучето. Кимна му почти незабележимо с глава.

— Месо? — викна Дау и се промуши покрай Тъл. Пльосна се до огъня, откъсна единия крак от глигана и започна яростно да гризе от него.

Това е. След повече от месец разделение, това бяха всичките разменени поздрави.

— Човек с приятели е истински богат — промърмори с половин уста Кучето.

— К’во викаш? — избоботи Дау и плъзна очи към него. Устата му бе пълна с месо, а мръсната, набола брада лъщеше от мазнина.

— Нищо обидно. — Кучето пак вдигна длани да го успокои. От достатъчно дълго време вървеше с Дау Черния, за да знае — ядосаш ли злия негодник, по-добре сам си прережи гърлото. — Някакви проблеми, докато бяхме разделени? — смени темата той.

— Малко — кимна Мрачния.

— Шибаните плоскоглави! — изрева Дау и обсипа лицето на Кучето с парченца месо. — Навсякъде са, мамка му! — Той насочи напред свинския крак, все едно беше меч. — Писна ми от тая простотия! Връщам се на юг. Тука е зверски студено и шибаните плоскоглави са навсякъде! Копелета! Връщам се на юг!

— Шубе ли те е? — попита Тъл.

Дау се извърна към него и устните му разкриха два реда жълти зъби. Кучето замижа. Това беше крайно глупав въпрос. Досега Дау Черния никога не бе изпитвал страх. Не знаеше какво е усещането.

— Да ме е шубе от няколко шанка? Мен? — разсмя се той зловещо. — Ние добре ги оправихме, докато вие двамата лапахте мухите. Уредихме ги няколко с легла да спят. Бая горещи легла, ако питаш мен.

— Изгорихме ги — промърмори Мрачния.

С това казаното от него се равняваше на цял ден разговори.

— Изгорихме цяла камара от тая гад — изсъска Дау с такава широка усмивка, все едно, че по-хубава шега от тази за трупове и огън не бе чувал. — Не ме плашат, дангалак, не повече, отколкото теб, но не мисля да кисна тука да ги чакам, докато Три дървета събере сили да си довлече провисналия задник. Отивам на юг! — Той отхапа ново голямо парче месо.

— Сега ще видиш на кого му е провиснал задникът.

Кучето се ухили при вида на вървящия към огъня Три дървета и скочи на крака да стисне ръката му. След него идваше Форли Слабака. Кучето шляпна дребосъка по гърба, докато минаваше покрай него, и почти го събори на земята. Толкова се радваше да види всички живи и здрави, оцелели още един месец. Освен това със сигурност имаха нужда от водач край огъня. Изведнъж всички бяха щастливи, смееха се, стискаха ръце. Всички, без Дау, разбира се. Той просто седеше с вкисната физиономия до огъня, забил поглед в пламъците, и глозгаше един кокал.

— Радвам се да ви видя отново живи и здрави, момчета. — Три дървета свали от рамото си кръглия щит и го подпря на останките от стена. — Как я карате?

— Измръзнахме като кучета — каза Дау, без дори да го погледне. — Отиваме на юг.

Кучето въздъхна. Няма и десет секунди, откакто се събраха отново, и препирните вече започваха. Сега, като го нямаше Логън да укротява духовете, щяха да станат доста неуправляема група. Неуправляема и склонна към кръвопролития. Три дървета не бързаше за никъде. Както винаги, той изчака и обмисли внимателно положението. Тази му особеност го правеше толкова опасен противник.

— На юг отиваме, казваш? — каза той след известно премисляне. — И кога точно беше решено това?

— Нищо още не е решено — каза Кучето и за пореден път вдигна умиротворително ръце. Реши, че занапред ще му се наложи все по-често да го прави.

Тъл Дуру погледна ядосано иззад гърба на Дау.

— Абсолютно нищо — изропта той, силно раздразнен, че му налагат нечие мнение.

— Нищо не е наред — каза Три дървета съвсем бавно и спокойно. — Доколкото си спомням, в тази група винаги сме гласували решенията.

Дау не отдели и секунда за размисъл. Никога не го правеше. И тази му особеност правеше него толкова опасен противник. Той скочи и хвърли кокала на земята. Засили се заплашително към Три дървета.

— Аз… казвам… юг! — изръмжа Дау през зъби и очите му изскокнаха като мехури на вряща яхния.

Три дървета не помръдна от мястото си. Не беше в негов стил. Естествено, започна внимателно да премисля. Накрая пристъпи напред и носът му почти опря в този на Дау.

— Щом искаш ти да казваш — изръмжа той, — да беше победил Деветопръстия, а не да загубиш като всички останали.

Лицето на Дау Черния потъмня като катран при тези думи. Не обичаше да му се напомня за пораженията.

— Кървавия девет се върна при пръстта! — изрева той. — Кучето го е видял, нали Куче?

Кучето нямаше как да отрече.

— Затова — продължи той — няма смисъл да седим да си чешем задниците тук, на север от планините, където шанка са ни накацали отвсякъде! Аз казвам юг!

— Деветопръстия може и да е мъртъв — каза Три дървета право в лицето на Дау, — но дългът ти към него не е изплатен. Никога няма да разбера защо реши да пощади някой толкова непотребен като теб, но той определи мен за втори след себе си — Три дървета блъсна с юмрук широките си гърди, — а това означава, че аз заповядвам тук! Аз и никой друг!

Кучето предпазливо се отдръпна. Двамата всеки момент щяха да почнат да си раздават юмруци и той не гореше от желание да му разбият носа в мелето. Нямаше да е за първи път. Форли се опита да запази мира.

— Стига, момчета, няма нужда от това — каза той с благ тон. Може и да не го биваше много по убиването, но беше страшно добър във възпирането на онези, които бяха на път да се избият. Кучето мислено му пожела късмет. — Хайде де, защо не…

— Ти да си затваряш плювалника! — изръмжа Дау и насочи един мърляв пръст към лицето на Форли. — Пет пари не струва думата ти. Слабак!

— Я го остави на мира — избоботи Тъл и тикна огромния си юмрук под брадичката на Дау, — че ей сега ще ти дам повод да крещиш!

Кучето извърна очи. Дау и Три дървета от край време се заяждаха. И двамата се палеха бързо, но и се кротваха бързо. А Буреносния беше от друга порода. Това добиче, веднъж раздразнено както трябва, нямаше спиране. Десет мъже и много въже трябваха, за да го укротят. Кучето се замисли какво би направил Логън. Ако не беше мъртъв, щеше да знае как да ги спре.

— Мамка му! — изкрещя той и рязко скочи на крака. — Скапаните шанка са ни накацали отвсякъде! И ако успеем да се справим с тях, пак ни остава Бетод да ни диша във врата! С куп неприятности имаме да се оправяме и няма нужда сами да си създаваме нови! Логън го няма и Три дървета е втори, само неговата дума чувам аз! — Кучето също размаха пръст, макар и срещу никого конкретно. Зачака. Силно се надяваше това да свърши работа.

— Бива — изсумтя Мрачния.

Форли почна да кима с глава като кълвач.

— Прав е Кучето! Да ни окапят пишките по-добре, отколкото да се дърляме помежду си! Три дървета е втори. Сега той е главатар.

За момента настъпи тишина. Дау фиксира Кучето с хладен мъртвешки поглед, точно както котка гледа мишката в лапите си. Кучето преглътна мъчително. Много мъже, повечето мъже не биха дръзнали дори да понесат подобен поглед от Дау Черния. Наричаха го Черния заради славата му да изниква от чернилката на нощта и да оставя след себе си цели села почернели от огън. Така се говореше. Оказа се вярно.

Кучето впрегна всичката си воля да не забие поглед в земята. Тъкмо когато силите му свършиха и понечи да сведе очи, Дау го изпревари. Той огледа един по един останалите. Повечето мъже не биха посмели да срещнат погледа му, но тези тук не бяха като повечето мъже. Нямаше друга глутница с по-кървава репутация от тяхната. Никой не отмести очи, дори не си го и помисли. С изключение на Форли, естествено, който зяпаше надолу в тревата още преди да му е дошъл редът.

Като видя, че всички са срещу него, Дау се ухили, все едно, че нямаше никакъв проблем.

— Така да бъде — каза той на Три дървета. — Какво правим тогава, главатар?

Три дървета погледна към гората. Пое дълбоко въздух през носа, после през стиснатите си зъби. Почеса замислено брадата си, после огледа всеки един от групата.

— Отиваме на юг.

 

 

Подуши ги още преди да ги види, както винаги ставаше при него. Силен нос имаше Кучето, оттам и името му. Всъщност всеки би ги надушил. Воняха зверски.

Бяха дванайсет, отпред на поляната. Седяха, ядяха и грухтяха един на друг на гнусния си език. Големите им жълти зъби стърчаха във всички посоки. Бяха облечени във вмирисани, животински кожи и още по-вонящи, щавени такива. Тук-там се виждаше по някое ръждиво парче броня. Шанка.

— Шибани плоскоглави — промърмори под носа си Кучето. Чу тихо съскане зад себе си и се обърна. Мрачния надничаше над един храст. Кучето вдигна отворена длан, което значеше „стой“. После потупа върха на главата си: „плоскоглави“, вдигна юмрук и след това два пръста: 12. Накрая посочи пътеката към останалите. Мрачния кимна и изчезна в гората.

Кучето хвърли последен поглед на шанка, просто да се увери, че продължават да не са нащрек. Не бяха и той се дръпна зад дървото и тръгна обратно.

— Лагеруват край пътя, видях дванайсет, може да има и други.

— Нас ли търсят? — попита Три дървета.

— Сигурно, но не си дават много зор.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Форли, който винаги гледаше да избегне битката.

Дау се изплю на земята. Той пък винаги я търсеше.

— Дванайсет са нищо! Ще ги оправим като стой, та гледай!

Кучето погледна към Три дървета, който обмисляше, както винаги, преди да реагира. Дванайсет не бяха нищо работа и те всички много добре го знаеха, но все пак май щеше да е по-добре да се справят с тях сега, отколкото да ги оставят необезпокоявани зад гърба си.

— Какво правим, главатар? — попита Тъл.

— Хващайте оръжията — стисна челюсти Три дървета.

Да си боец и да не държиш оръжията си винаги почистени и под ръка, значи си пълен глупак. Кучето беше проверил своите само преди половин час, но от повече предпазливост не се умира, докато без хич — да.

Разнесе се съскането на търкаща се в кожа стомана, потропване на дърво и звън на метал.

Кучето видя Мрачния да тества със звън тетивата на лъка си и да проверява перата на стрелите. Видя Тъл Дуру да прокарва палец по острието на дългия си меч, висок почти колкото Форли. Чу го как цъка недоволно с език при вида на някое ръждиво петънце по острието. Дау Черния търкаше с парче плат острието на секирата си и го гледаше с влюбен поглед. Три дървета закопча катарамите на ремъците, с които бе привързан към лявата му ръка щитът, и размаха блестящото си острие с другата.

Кучето издиша тежко и пристегна ремъците на кожения протектор около лявата си ръка. Провери още веднъж за пукнатини по дървото на лъка. Увери се, че всичките му ножове бяха на място. Един добър нож в повече никога не ти е излишен, му бе казал някога Логън и той го бе взел присърце. Форли въртеше из ръцете си късия си меч и премлясваше с уста. Очите му бяха навлажнени от страх. Тази гледка накара собствените му нерви да се опънат. Кучето огледа пак цялата група. Мръсни и брадясали, намръщени лица и множество белези, но никакъв страх в очите. Нито капка. Но това не бе за срам. Всеки е различен, му бе казал навремето Логън. Трябва да те е страх, за да проявиш смелост. И това също бе взел присърце Кучето.

Отиде при Форли и го плесна по гърба.

— Трябва да те е страх, за да проявиш смелост — каза му той.

— Така ли?

— Така казват, няма лошо в това, защото — Кучето се наведе по-близо, за да не го чуят другите — направо ще се насера от страх.

Реши, че така би постъпил Логън. Сега, когато той беше вече при пръстта, тази задача се падаше на него. Форли се усмихна с половин уста, но веднага след това посърна отново и придоби още по-уплашен вид. Толкова успя да направи Кучето.

— Добре, момчета — каза Три дървета, след като всички оръжия бяха проверени и поставени на място, — ето как ще действаме. Мрачен, Куче, от отсрещната страна на лагера им, между дърветата. Чакате сигнала и ги почвате наред със стрели. Ако не стане, действате, както намерите за добре.

— Дадено, главатар — каза Кучето. Мрачния само кимна.

— Тъл, ти и аз нападаме отпред, но ще чакаш сигнала, нали?

— Хубаво — намуси се гигантът.

— Дау, вие със Слабака нападате отзад. Тръгвате, след като ние с Тъл нападнем. И този път, чакаш първо ние да тръгнем! — изсъска Три дървета и размаха дебелия си пръст.

— Разбира се, главатар. — Той вдигна рамене, все едно винаги досега бе правил, каквото му се нареди.

— Ами, това е — каза Три дървета. — Някой да не е разбрал? Някой да си е забравил главата при огъня? — Кучето измънка нещо и кимна. Другите го последваха. — Добре тогава. Само още нещо. — Възрастният им главатар се наведе напред и ги огледа един по един. — Чакате… моя… сигнал!

Едва след като беше вече скрит в храстите, с лък в ръка и поставена в готовност стрела, Кучето осъзна, че няма и най-малка представа какъв сигнал чака. Погледна към шанка, които продължаваха да грухтят, викат и тропат в пълно неведение за това, какво предстоеше. Допика му се ужасно. Винаги му се допикаваше преди битка. Каза ли въобще някой какъв е сигналът? Не можа да си спомни.

— Мамка му — прошепна той. В този момент Дау излетя измежду дърветата, с меч в едната ръка и секира в другата.

— Шибани плоскоглави! — изкрещя той и стовари мощен удар в главата на първия изпречил се на пътя му шанка. По поляната пръсна кръв. Ако въобще можеше да става дума за някакви изражения по лицата на шанка, тези тук изглеждаха направо слисани. Кучето реши, че това минава за сигнал.

Пусна стрелата към най-близкия пред него шанка, който в момента се пресягаше към една сопа. Видя я как влиза в подмишницата му с характерното „туп“. Кучето изкрещя победоносно. Видя как Дау посече с меча си друг плоскоглав в гърба, но сега срещу него се изправи трети, с готово за мятане копие. Откъм дърветата полетя стрела и го прониза в гърлото. Шанка изквича и падна по гръб. Мрачния беше истински майстор на лъка.

В този момент от храстите в другия край на поляната с рев изскочи Три дървета. Свари ги напълно неподготвени. Връхлетя в гърба един шанка с щита си и той се просна по очи в огъня. После посече с меча си друг. Кучето изстреля нова стрела и тя улучи един плоскоглав в корема. Той се срина на колене и миг по-късно Тъл с мощен замах му отсече главата.

Завърза се скоростна битка. Навсякъде летяха остриета и хвърчеше кръв. Телата падаха прекалено бързо, за да може Кучето да се прицели и стреля. Тримата на поляната притиснаха последните оцелели, пищящи и грухтящи шанка. Тъл Дуру ги държеше на разстояние с дългия си меч. Три дървета се стрелна ниско и отсече краката на един. Дау издебна друг и го посече.

Последният останал на крака изквича и побягна към дърветата. Кучето стреля по него, но не улучи. Стрелата му за малко да прониже крака на Дау и за щастие той не забеляза това. Плоскоглавият почти изчезваше в храсталака, когато внезапно изквича, падна по гръб и се изтъркаля обратно. Скрит в шубрака, Форли го бе пронизал в гърдите.

— Убих един! — извика той.

Докато Кучето препускаше към поляната, цареше пълна тишина. Другите се оглеждаха наоколо кого да довършат. Тогава Дау нададе мощен вик и вдигна над главата си окървавените оръжия.

— Избихме ги, мамка му!

— Ти за малко да ни убиеш всички, глупако! — извика му Три дървета.

— Ъ?

— Какво стана с проклетия сигнал?

— Стори ми се, че те чух как извика.

— Не съм!

— Не си ли? — попита Дау с огромно изумление. — Все тая, какъв беше сигналът тогава?

Три дървета въздъхна и стисна главата си в ръце.

Форли продължаваше да зяпа меча си.

— Убих един! — повтори той.

Сега, след като битката беше приключила, Кучето направо щеше да се пръсне. Извърна се и се изпика до едно дърво.

— Утрепахме ги! — извика Тъл и го шляпна по гърба.

— Внимавай, бе! — кресна му Кучето, когато, залитайки, си опика крака.

Всички изригнаха в смях. Дори Мрачния се изкиска.

— Утрепахме ги, главатар! — викна пак Тъл и разтърси рамото на Три дървета.

— Избихме тези, да — отвърна той навъсено, — но ще дойдат нови. Хиляди. И те не са много доволни, че са тук, отвъд планините. Рано или късно и те ще тръгнат на юг. Сигурно през лятото, като се разчистят проходите, сигурно по-късно. Но няма да мине много време.

Кучето хвърли поглед на останалите. Малката реч на Три дървета ги разтревожи и пак бяха неспокойни. Въодушевлението от победата се оказа краткотрайно. Винаги така ставаше. Той огледа мъртвите шанка, потрошени и окървавени, натръшкани, смазани по земята. Дребна, нищожна победа, така му изглеждаше сега.

— Не трябва ли да им кажем, Три дървета — попита той. — Дали не трябва да предупредим някого?

— Хубаво. — Три дървета се усмихна тъжно. — Но кого?