Джо Абъркромби
Гласът на острието (15)

Пътят между двама зъболекари

Минаваше полунощ и Централната улица бе обгърната в мрак. В мрак и воня. Вонята никога не напускаше доковете: застояла солена вода, гниеща риба, катран, пот и конски фъшкии. Само след няколко часа тази улица отново щеше да се изпълни с живот и глъч. С виковете на продавачи, ругатните на работници под тежките им товари, със забързани напред-назад търговци и стотици трещящи по паважа конски талиги. Безкрайни върволици хора от всевъзможни краища на света ще се изсипят от корабите и още толкова ще се качат на тях. Въздухът ще се оглася от думи на всеки един език под слънцето. Но нощем всичко е притихнало. Притихнало и неподвижно.

Притихнало като гроб и с по-лоша от на гроб миризма.

— Ето тук е — каза Северард, докато вървеше към потъналия в сенки вход на една тясна алея, притисната между два надвиснали склада.

— Имахте ли проблеми? — попита Глокта и продължи мъчителното си влачене след него.

— Не много. — Практикът намести маската си, за да пропусне малко свеж въздух под нея. Сигурно става доста лепкаво там отдолу, с всичкия този лош дъх, а и потта. Нищо чудно, че практиците се славят с вечно лошо настроение. — Нашият човек сериозно се бе заел с дюшека на Рюз, направо го съдра от ръгане с ножа. После Фрост го фрасна по главата. Странно. Когато това момче тресне някого по главата и край, веднага спират да създават проблеми.

— А Рюз?

— Жив е. — Лампата на Северард освети една купчина разлагащи се боклуци. Докато минаваха покрай нея, Глокта дочу тихото цвърчене на плъховете в тъмното.

— Разбираш от хубави квартали, а, Северард?

— За това ми плащате, инквизиторе. — Мръсният му ботуш шляпна в гъстата, воняща мръсотия на земята. Глокта предпазливо заобиколи мястото, повдигнал със свободната си ръка полите на палтото си. — Израснал съм наблизо. Тук хората не задават въпроси.

— С изключение на нас. Ние винаги имаме за какво да питаме.

— Естествено — изхили се сподавено Северард. — Ние сме Инквизицията.

Светлината от лампата намери една разкривена желязна порта. От каменната арка над нея стърчаха ръждиви шипове.

— Това е — каза той.

О, да, и колко обещаващ вид има новият ни адрес.

Портата очевидно отдавна не се бе радвала на внимание, пантите й жално запротестираха, когато практикът я отключи и отвори. Глокта едва прекрачи локвата, събрала се в изровените отпред коловози, и изруга ядосано, когато единият край на палтото му се провлачи в мръсната вода. Пантите отново изскърцаха пронизително, докато практик Северард, със сбръчкано от напрежение лице, се бореше да затвори портата. После повдигна капачето на лампата и освети широкия, богато украсен двор. Целият беше задръстен от изпотрошена зидария, парчета дърво и беше обрасъл в бурени.

— Пристигнахме — каза Северард.

Някога това със сигурност е била една посвоему величествена постройка.

Колко ли са стрували всички тези прозорци? И всичките тези каменни орнаменти отпред? Посетителите ще да са били смаяни, ако не от вкуса, то от богатството на господаря на този дом. Някога. Сега прозорците бяха ослепени от закованите върху им прогнили дъски. Извивките на каменната зидария се задушаваха от мъх и натрупани птичи изпражнения. Тънкият слой зелен мрамор върху колоните беше целият напукан и се ронеше, отдолу се подаваше прогнилата мазилка. Навсякъде руини и разложение. По целия двор се търкаляха едри парчета откъртена фасада и хвърляха дълги сенки по високия зид около къщата. Половин глава на херувимче се взираше жално в куцащия покрай нея Глокта.

Той бе очаквал някакъв мрачен, мърляв склад, някоя усойна изба край брега.

— Какво е това място? — попита, докато оглеждаше руините.

— Някакъв търговец я е строил преди много време. — Северард срита парче от статуя, което се въргаляше в краката му, и то изтропа в тъмното. — Някакъв богаташ. Много заможен. Искал да живее в близост до складовете си и кея, да държи изкъсо нещата в търговията. — Той заизкачва покритите с мъх напукани стълби, които водеха до голяма, лющеща се входна врата. — Решил, че идеята може да проработи. Как ли пък не. Кой ще иска да живее в тази част на града, освен ако не му се налага? После изгубил всичките си пари, както става с търговците. Кредиторите му имали проблем с намирането на нов купувач.

— Не се учудвам — каза Глокта. Загледа се в килнат на една страна и наполовина пълен със застояла вода фонтан.

Лампата на Северард бегло освети просторното антре. Две огромни, извити стълбища се очертаха в мрака пред двамата. По стените, на нивото на първия етаж, вървеше широк вътрешен балкон, но голям участък от него се бе откъснал и пропаднал през прогнилото дюшеме. В резултат едно от стълбищата висеше във въздуха, с ампутирана долна част. Влажният под беше осеян с парчета мазилка, изпочупени керемиди, натрошено дърво и птичи изпражнения. Нощното небе надзърташе през няколко зейнали в покрива дупки.

Глокта чу гукане на гълъби откъм гредите на покрива и тихото капене на вода.

Какво място. Глокта потисна усмивката си. Напомня ми за мен самия. И двамата, някога величествени, днес с останали зад гърба славни дни.

— Достатъчно голяма е, не мислите ли? — попита Северард и тръгна към зеещ портал под рухналото стълбище. Лампата му хвърли странни, полегати сенки, докато си проправяше път сред парчетата на пода.

— О, да, определено, стига да не се окажем с повече от хиляда затворника по едно и също време.

Глокта го последва. Облягаше се силно на бастуна, притеснен от хлъзгавата повърхност на дюшемето. Ей сега ще се хлъзна и ще си падна на задника. Точно тук, насред птичите курешки. Страхотно. След свода на портала се отваряше ново антре. Мазилката от стените беше паднала на големи парчета и отдолу се виждаха тухлите на зида. От двете им страни тръгваха тъмни коридори. Идеалното място да те разтрепери, ако си от хората, които лесно се разтреперват. Ще почнеш да си представяш неприятни неща в тези стаи, точно там, където свършва светлината на лампата. Всякакви ужасии, в тъмното. Погледна към Северард, който с небрежна походка вървеше отпред и си подсвиркваше тихо под маската. Но ние не се разтреперваме лесно. Може би ние сме тези неприятни неща в мрака и ужасиите в тъмното са наше дело.

— Колко е голямо това място? — попита Глокта.

— Трийсет и пет стаи, без да броим помещенията за прислугата.

— Дворец. Как успя да го намериш?

— Някога идвах да преспивам тук, от време на време. След като майка ми умря. Успях да се вмъкна. По онова време покривът все още си стоеше и беше сухо. Сухо и безопасно. Донякъде. Ех, тежки времена бяха. Главорез и мъчител, направо стъпка нагоре за човек като теб, а? Всеки си има извинение, а колкото по-ниско си паднал, толкова по-трогателна трябва да е историята ти. А каква е моята история?

— Доста си изобретателен, а, Северард?

— За това ми плащате, инквизиторе.

Навлязоха в ново разширение: всекидневна, кабинет, даже бална зала. Доста голямо място. Стените бяха облицовани с ламперия. Някога красиви, сега панелите й висяха, златното им покритие се лющеше и бяха целите плесенясали. Северард отиде до един, който все още се държеше за стената, и силно го натисна навътре. Панелът изщрака и се отвори. Зад него започваше тъмен коридор. Скрита врата? Колко хубаво. Колко зловещо. Колко подходящо.

— Това място е пълно с изненади, също като теб самия — каза Глокта и закуца към арката на входа.

— А няма да повярвате на каква цена го взех.

— Купили сме това място?

— О, не. Аз го купих. С парите от Рюз. И сега ви го давам под наем. — Очите на Северард проблеснаха на светлината от лампата. — Истинска златна мина е!

— Ха! — Глокта се засмя и внимателно тръгна надолу по стълбите. Отгоре на всичко и от правене на пари разбира. Може би един ден ще работя за архилектор Северард. И по-странни неща са ставали. Сянката му се просна напред в мрака. Заслиза настрана, като рак. Дясната ръка напред заопипва цепнатините между грапавите, каменни блокове в търсене на допълнително опора.

— Избите се простират с мили — промърмори зад гърба му Северард. — Имаме и собствен излаз на водните канали, а също и до отходната канализация, ако ви интересува канализацията. Според Фрост по нея може да се стигне чак до Агрионт, без да се налага въобще да излизаш на повърхността. — Подминаха тъмен коридор отляво, после друг отдясно. Продължиха бавно надолу.

— Това може да се окаже полезно.

— И аз така мисля, ако можеш да понесеш вонята.

Лампата освети тежка врата с малко прозорче с решетка в средата.

— Стигнахме — каза Северард и почука четири пъти, бързо.

След миг в тъмния отвор на прозорчето рязко изникна маскираното лице на практик Фрост.

— Ние сме.

В очите на албиноса не се четеше нито радост, че ги вижда, нито дори знак, че ги е познал. Както винаги, нищо в тези очи. Тежките резета се плъзнаха от другата страна и вратата гладко се отвори.

Вътре имаше маса, стол и факли по стените, които обаче не бяха запалени. Сигурно е било тъмно като в рог, преди да донесем тази малка лампа. Глокта погледна албиноса.

— Досега на тъмно ли стоя? — Едрият практик сви рамене. Глокта поклати глава. — Понякога се тревожа за теб, практик Фрост, наистина се тревожа.

— Той е ей там — каза Северард и се отправи към единия край на помещението. Токовете на ботушите му зачаткаха по каменните плочи на пода.

Някога помещението сигурно е било изба за вино: от двете страни имаше няколко тунелоподобни разклонения, преградени с тежки решетки.

— Глокта! — Салем Рюз стискаше здраво два от прътовете на решетката, а лицето му бе притиснато между тях.

Глокта спря пред „килията“ му и отпусна изтръпналия си крак.

— Как си, Рюз? Не очаквах да те видя пак така скоро.

Беше доста отслабнал, кожата му бе пребледняла и висеше отпуснато. Синините му все още не бяха изчезнали. Не изглежда добре, никак даже.

— Какво става? Глокта, моля те. Защо съм тук?

Е, какво пък.

— Изглежда архилекторът все още има нужда от теб. Иска да свидетелстваш. — Глокта се наведе към решетката. — Пред Камарата на лордовете — прошепна той.

— А после? — Рюз пребледня още повече.

— Ще видим. Англанд, Рюз, Англанд.

— А ако откажа?

— Да откажеш на архилектора? — Глокта тихо се засмя. — Не, не, не, Рюз. Не би искал да направиш подобно нещо.

Обърна се и тръгна към Северард.

— Имайте милост! Толкова е тъмно тук!

— Ще свикнеш! — викна му през рамо Глокта. Невероятно е с какво свикват хората.

В най-крайната „килия“ беше последният им затворник. Гол, окован с вериги за халка на стената и, естествено, с чувал на главата. Беше нисък и набит, но отиваше малко към дебел. По коленете му имаше пресни ожулвания, най-вероятно от хвърлянето му върху каменния под.

— Това е нашият убиец, значи?

При звука на гласа му, затворникът се превъртя на колене и опъна веригите си. Отпред на чувала му имаше засъхнало петно от кръв.

— Доста неприятен екземпляр е — каза Северард. — Ама сега не изглежда много страховит, а?

— Винаги така става, веднъж докарани до това положение. Къде ще работим?

— О, това ще ви хареса, инквизиторе.

 

 

— Една идея по-мелодраматично е — каза Глокта, — но не виждам защо не.

Стаята беше кръгла, с куполен таван. Целите стени бяха заети от странен стенопис. На фона на гора, върху тревата лежеше тялото на мъж. Кървеше от множество прободни рани. Нарисувани в профил, единайсет фигури се отдалечаваха от него. Пет на една страна и шест на друга. Бяха облечени в бяло и застанали в необичайни пози, а лицата им бяха неразличими. Бяха обърнати към друг мъж, целият в черно, с разперени встрани ръце. Зад гърба му беше нескопосано изрисувано море от цветни огньове. Ярката светлина от шестте лампи не допринасяше с нищо за по-добрия вид на творбата. Долнопробно качество, по-скоро декорация, отколкото произведение на изкуството, но независимо от това ефектът е потресаващ.

— Нямам идея какво ще да е това — каза Северард.

— Гуфподая Шъшдател — изломоти практик Фрост.

— Разбира се — каза Глокта, вперил поглед в тъмната фигура с пламъците зад нея. — Трябва да научиш историята, практик Северард. Това е господарят Създател, Канедиас. — После се обърна и посочи фигурата на умиращия, на отсрещната стена. — А това е великият Ювенс, когото току-що е убил. — Описа кръг с ръка към фигурите в бяло. — Тези са чираците на Ювенс, магусите, идват да отмъстят за него. Страшните истории стават за плашене на малки деца.

— Що за човек би платил да му нарисуват такъв боклук по стените на избата? — каза Северард и поклати глава.

— О, навремето това беше доста популярно. В двореца има такъв стенопис. Това е копие, евтино копие. — Глокта погледна към мрачното, обвито в сенки, лице на Канедиас на стената, после към окървавения труп от другата страна. — И все пак има нещо мрачно в него, нали? Или по-скоро щеше да има, ако ме беше грижа за подобни неща. Кръв, огньове, смърт, отмъщение. Не мога да си представя обаче каква полза от него в избата. Сигурно нашият търговец е имал тъмна страна.

— Човек с пари винаги има тъмна страна — каза Северард. — А тези двамата кои са?

Глокта присви очи, взрян в двете малки, неясни очертания под двете ръце на Създателя.

— Кой знае, сигурно са неговите практици.

Северард се засмя. Изпод маската на Фрост се откъсна едва доловимо дихание, но в очите му не се появи и следа от развеселеност. Майко мила, сигурно направо умира от смях.

Глокта се завлече до масата в центъра на стаята. Два стола гледаха един срещу друг над гладката й повърхност. Единият беше в окаяно състояние и от вида на тези, които използваха и в килиите на Палатата на въпросите, но другият бе многократно по-внушителен. Подобен на кресло, почти като трон, с широки облегалки за ръце и висок гръб. Беше тапициран в кафява кожа.

Глокта подпря бастуна си на масата и внимателно се отпусна в меката кожа.

— О, това е един чудесен стол — шумно въздъхна той и протегна напред изморения си от дългото ходене крак. Нещо опря в него. Надзърна под масата. Там имаше вървяща в комплект със стола табуретка за крака.

Глокта килна назад глава и се засмя.

— О, това е невероятно! Наистина, нямаше нужда! — Той намести крака си на табуретката и от устните му се отрони въздишка.

— Дължим ви най-малко толкова — отвърна Северард и се облегна със скръстени ръце до кървящото тяло на Ювенс. — Изкарахме добри пари от Рюз, много добри. Винаги сте се отнасяли добре с нас и ние не го забравяме.

— Ъхъ — кимна Фрост.

— Ще ме разглезите. — Глокта погали полираното дърво на подлакътниците. Моите момчета. Къде щях да бъда без вас? Предполагам у дома, на легло, докато майка ми се суети около мен и се чуди как сега да ми намери добра булка. Погледна към инструментите си на масата. Сандъчето му, естествено, както и няколко други неща, доста поизносени, но с още живот в тях. Погледът му бе привлечен от чифт тесни ковашки клещи с дълги дръжки. Глокта погледна към Северард.

— Зъби?

— Реших, че ще е добро начало.

— Така да е. — Глокта прокара език по празните си венци и изпука едно по едно кокалчетата на ръцете си. — Зъби.

В момента, в който превръзката от устата му бе свалена, затворникът се разкрещя на стириянски. Започна да плюе и ругае, като не спираше да опъва веригите си. Глокта не разбра и дума от това, което казваше. Но май схващам общия смисъл. Предполагам, нещо доста обидно. Нещо за майките ни и така нататък. Добре, че не се обиждам лесно. Мъжът имаше суров вид. Лицето му бе изпъстрено със ситните белези от акне, а безформеният му нос изглежда бе чупен неведнъж. Какво разочарование. Надявах се от Текстилната гилдия да се бяха охарчили малко повечко този път, но това са търговците. Винаги търсят изгодната сделка.

Практик Фрост сложи край на пороя от неразбираеми ругатни с мощен удар в корема на затворника. Това ще го остави за известно време без дъх. Достатъчно дълго, поне да започне да схваща какво го чака.

— Така — каза Глокта, — край на глупостите. Знаем, че си професионалист и си дошъл със задача. За да я свършиш, трябва да се слееш с обстановката. А като не говориш дори езика, това не би било възможно, нали така?

— Чумата да ви тръшне, копелета! — Затворникът си бе възвърнал способността да диша, макар и със задъхване.

— Отлично! Непретенциозният стил ще пасне идеално на разговорите ни. Предчувствам, че ще имаме поне няколко такива. Има ли нещо, което да искаш да знаеш за нас, преди да започнем? Или си готов да минем по същество?

Затворникът изгледа подозрително нарисувания над главата на Глокта Създател.

— Къде съм? — попита.

— В долния край на Централната улица, при доковете. — Глокта примижа от болка. Мускулите на крака му изведнъж се сгърчиха. Опъна го леко и изчака коляното да изщрака, преди да продължи.

— Знаеш я, една от артериите на града. Пресича центъра на Агрионт и слиза чак до морето. Минава през много различни квартали и доста от забележителните сгради са на нея. За мен обаче този булевард е просто пътят между двама зъболекари.

Очите на затворника се присвиха, после се стрелнаха към инструментите на масата. Няма вече ругатни. Явно споменаването на зъболечение му е привлякло вниманието.

— В другия край на булеварда — Глокта посочи на север, — в една от най-скъпите части на града, точно срещу парка, във великолепна бяла къща на пъпа на Агрионт живее господин Фарад. Сигурно си го чувал?

— Ходи се шибай!

Глокта повдигна вежди. Де да можех.

— Казват, че господин Фарад е най-добрият зъболекар в света. Мисля, че по произход е от Гуркул, но избягал от тиранията на императора и дошъл в Съюза да търси по-добър живот и да избави най-заможните му граждани от страданието на болните зъби. Когато се завърнах от моята разходка на юг, семейството ми ме прати при него, за да види не може ли да направи нещо по въпроса. — Глокта се ухили широко, за да покаже на затворника същината на проблема. — Естествено, оказа се, че нищо не може да се направи. Мъчителите на императора се бяха погрижили за това. Но той е страшно добър зъболекар, всички така разправят.

— Е, и?

— На другия край на Централната улица — стопи се усмивката на Глокта, — край морето, насред цялата мръсотия, боклуци и всякаква друга гнус на доковете, съм аз. Наемите са ниски тук. Убеден съм, че след като прекараш известно време с мен, ще видиш, че съм точно толкова талантлив, колкото и прословутият господин Фарад. Единствената разлика е, че моят талант е в малко по-различна област от неговия. Добрият Фарад облекчава болките на пациентите си, докато аз… — Глокта се надвеси леко напред — … съм друг тип зъболекар.

— Да не мислиш, че ще ме уплашите с една торба на главата и малко грозни рисунки по стените? — изсмя се в лицето му убиецът. После погледна към Северард и Фрост. — Изроди такива!

— Дали мисля, че ще те уплашим? Ние тримата? — изкикоти се Глокта. — Седиш тук, обезоръжен и окован във вериги. И кой освен нас тримата знае, или пък го е грижа за това, къде се намираш в момента? Нямаш никакъв шанс за избавление или бягство. Всички в тази стая сме професионалисти. И мисля, вече се досещаш накъде в общи линии вървят нещата. — Глокта разтегли устни в тъжна усмивка. — Разбира се, че те плашим, не се прави на глупак. Признавам, добре го криеш, но това не може да продължи вечно. Ще дойде време, съвсем скоро при това, когато ще молиш за чувала на главата.

— Нищо няма да получиш от мен — изръмжа убиецът и го погледна право в очите. — Нищо.

Жилав човек. Жилав. Но лесно е да се правиш на мъж преди началото на обработката. От опит го знам.

Глокта разтри леко крака си. Кръвта циркулираше нормално и болката бе отшумяла почти напълно.

— Ще започнем простичко като за начало. Имена, само това искам засега. Защо да не почнем с твоето? Поне това не можеш да отречеш, че знаеш името си.

Зачакаха. Северард и Фрост наблюдаваха затворника, зелените очи с усмивка, розовите не. Мълчание.

— Добре тогава — въздъхна Глокта.

Фрост хвана с две ръце челюстите на затворника и започна да стиска, докато зъбите му не се раздалечиха. Северард напъха челюстите на клещите в устата му и ги отвори малко по-широко, отколкото затворникът би предпочел. Очите на убиеца изскочиха навън. Боли, а? Нищо още не си видял, повярвай ми.

— Внимавай с езика — каза Глокта. — Нали искаме да говори.

— Не се безпокойте — промърмори Северард и надзърна в устата. В следващия миг отскочи рязко назад. — Уфф! Дъхът му смърди на лайна!

Срамота, но никак не съм учуден. Грижите за здравето никога не са били приоритет за наемните убийци. Глокта бавно се изправи и заобиколи масата.

— Да видим — промърмори той с ръка над инструментите, — с какво да започнем?

Взе една дълга игла и се надвеси над затворника. Другата му ръка здраво стискаше бастуна. Огледа внимателно зъбите на убиеца. Грозна гледка, няма две мнения по въпроса. Със сигурност бих предпочел моите зъби пред неговите.

— Майко мила, в ужасно състояние са. До един са развалени. Ето защо дъхът ти мирише така зле. Нямаш никакво извинение, човек на твоите години.

Убиецът изхленчи, когато Глокта докосна оголен нерв на единия от зъбите. Опита се да каже нещо, но с клещите в уста прозвуча по-неразбираемо и от практик Фрост.

— Тихо сега, изпусна си шанса да говориш. Може би по-късно ще имаш нов, не съм решил още. — Глокта постави иглата на масата и тъжно поклати глава. — Зъбите ти са жалка гледка. Отвратителна. Напълно съм убеден, че са на път сами да паднат. И знаеш ли какво? — Той взе малкия чук и едно длето. — Сигурен съм, че без тях ще ти е по-добре.