Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (14) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Тринадесета глава
Приказката

Четири години. Най-хубавите години. Най-добре стопанисваните на света. Оттатък — потта, отсам — Умът; оттатък — немота, отсам — хора̀; оттатък — богиня Хестия^[1], отсам — богиня Нике^[2].

Третата итакска цивилизация.

Като приказка.

После нови четири години. Най-лошите години. Най-неспокойните на този свят. (Защо трябва да съществува светът, след като не съществува царската власт?) Сгромолясаха се небесата и слънцето и паднаха с главата надолу и опашката нагоре в преизподнята бездънна. Защото рухна стълбът, който ги крепеше: тронът ни!

Като приказка…

 

 

Четири години вече се мъкнем по чужбина, отсечени от корена си. И кой беше дърварят? Народът! Кой друг!

Казвах му на Дисей (на Лъжеодисей):

— Не правиш добре, като ги разглезваш така прекалено и ги очистваш един по един или по пет по пет. Поникват десет пъти по толкова! И още по-лоши! Отрежи им на всички наведнъж двата големи пръста на краката и на ръцете. За да не могат да бягат по планините, когато ги гоним, и да не могат да държат меч и копие, когато ни гонят.

— Но трябва да държат мотиката, чука и сърпа!

— С две дъце! Да се изморяват повече, за да нямат време и сила да мислят.

Смееше се изпълнен с благодушие.

 

 

Наистина, колко хубаво минаваха първите четири години! Дисей управляваше Кораба с опашката си. А пък аз — Къщата със „стипцалъка“ си! И царството стана същинска кукла — като онези, дето, щом ги проснеш по лице или по гръб, затварят очи.

Обичаше да ме гледа долу в одаята да тъка на стана със собствените си ръце черги, фанели, долни дрехи. Обичаше аз лично да му впрягам мулетата, ветрогоните му, с украсени със злато задници; и когато се нагласяваше хубаво на седалката, да му предам в ръцете камшика (след като го целувах), символа на властта и на човечността.

Непорочно гръцко семейство!

 

 

А той не пропускаше празник или тържество, без да ме сложи до себе си на висок трон: да гледам и да ме гледат. И насред площада (а народът околовръст — да гледа и да се учи!) току качваше на бесилките или отсичаше главите на непоправимите с балтията и секирата на касапина. На висок трон — за да не пропусна нито един гърч на лицето, нито едно потръпване на тялото. Бащата! Каква чувствителност!

 

 

Двата пролива на Йонийско море се оттеглиха по-далеч от страх — да не ни докоснат. Мъдрият Алкиной изпрати сватове за Телемах. Даваше ни любимата си дъщеря с цяла планина прикя, за да спаси царството си.

 

 

Корсарските ни кораби браздяха моретата от скалите на Арнаутия чак до варовиците на Цериго^[3] и от тока на Калабрия чак до двойната секира на Минос^[4].

 

 

Всички предишни женихи станаха капитани, търговци на роби и банкери. Същински златен Пактол^[5] ромонеше в дворците-замъци и в касите на велможите; и Пактол на любовта. Свежото гъргорене на първия и горещото на втория освежаваха и стопляха и последния селски бордей.

Но…

 

 

Два варварски народа, Вълкочовеците и Чакалочовеците, които произхождаха от вълци и чакали, връхлетяха от далечните си гори и острови, черни и с мрачна душа като горите и островите си, безмилостни и човекоядци като вълци, хитри и лешояди като чакали, и се нахвърлиха в неизброими пълчища един срещу друг. За да изядат сушата и моретата. Виеха, опожаряваха и разкъсваха всичко и се приближаваха и към нашия мирен рай.

Първи довтасаха Вълците. Само с един скок налетяха от Румелия върху Света Мавра и Кефалония. Подире им тичаха запъхтени с корабите си Чакалите. И обадиха на Дисей да се опъне на Вълците. И ако го победят, да избяга, а пък те щели да го върнат по-късно още по-силен от преди.

Дисей искаше да предаде народа на Вълците, за да спаси трона си. Но народът не искаше. В края на краищата моретата бяха открити — в ръцете на Чакалите. Ако се видеше натясно, Дисей щеше да скочи на някой кораб и да офейка.

Но нямаше да остави народа си сам. Щеше да се бори и той отдалеч за победата на Правото. А право щеше да има онзи, който победеше. А той, Дисей, естествено честно и почтено щеше да отиде с победителя.

Нямахме много време за мислене. Нито кърпата за глава на Левкотея — лъжата ми, значи — можеше да ни помогне, нито сварихме, да приложим вълшебствата на Цирцея. А сина си Пан, дето го родих лани и беше вече на хиляда години, никъде не можех да го открия. И той се беше сврял изплашен в гъстите гори на Аркадия с многото желъди и дивите кози.

Дисей призова народа да защити „свещената земя на родината“, гробовете на прадедите, светилищата на боговете и свободата! (Добре ги измисли!)

И народът грабна оръжието и се би като лъв. Не за земята, която не беше негова; не за прадедите, каквито той нямаше; нито за боговете, които го бяха изоставили — безсмъртното тяхно дете; нито за свободата на другите. Така казваше! Би се, за да изгони чуждите и местните разбойници. И по този начин да се сдобие и със земя, и с родина, и с богове, и с прадеди — и със своя си свобода!

Неблагодарник такъв!

 

 

Народът воюваше по планините и моретата, а Дисей нямаше време за това. Стягаше куфарите си. И още преди войската да бъде напълно победена, командирите й я предадоха на враговете. И какво да прави тогава Дисей! Взе държавното съкровище, скъпоценностите ни и картите за игра; взе и мен, и Те-лемах, и Миртула (старият Лаерт беше починал); взе и най-верните си съветници, качи се на един чакалски кораб и избяга. Избягахме… за да продължим още по-добре борбата. Докрай! Ние бяхме маята на нацията… А без мая не става хляб!

 

 

На другия ден след като избягахме, Вълците влезли в Итака. Народът се затворил в къщите си. Но първенците, генералите и всички висши официални лица излезли с медалите си и без мечове, начело с Главния поп, който притискал връз гърдите си Свещената Митология; отпред музиката, а отзад момичетата от аристокрацията, които държели в снежнобелите си ефирни ръце цветя и венци, те посрещнали с ликуване и гордост победителите. „Спасителите“.

Евримах им благодарил за голямото добро, което направили на Итака, като я отървали от Чакалите; и за голямата чест да се наричат предци на гърците.

След това им предал върху сребърен поднос ключовете на града и на държавното съкровище — каквото беше останало. Предал им и всички кораби, складовете за оръжие и всичкото жито и олио на народа — и добитъка му. Предал им и всички книги, за да ги изгорят, и всички училища, за да ги превърнат в затвори, и всички църкви, та народът да се моли да не си отидат. И всички досиета на анархистите.

„Спасителите“ направили Евримах Велик Везир. И всички първенци — негови съветници. Не закачили на никого от тях нито имота му, нито привилегиите му. Оставили ги спокойни и с чест и почит с чифлиците им, със сараите им, с харемите им, с касите и контрабандата им. Но на сиромашията й взели всичко. И последния й залък, и последния й петак.

И когато Великият Везир със сладникавата си усмивка попитал стария Капитан дали царството ще запази старото си име, или да му свали табелата и байрака, чужденецът отвърнал:

— По-късно ще помислим за мострата. Сега искам същността. От болярите — помощ, а от народа — робия.

 

 

Още на другия ден Великият Везир и най-големите първенци започнали чрез вестниците, амвона и чина да учат народа, че Вълците са негови спасители и че Чакалите и анархистите са врагове и на боговете, и на Човешкия род. И наредили онзи благословен ден, в който спасителите за първи път влезли в Итака, да се чествува всяка година като национален празник.

 

 

Глад, болести и смърт косели беднотията. А господарите трупали пари и звания. И тайно ни изпращаха известия, че работят за нас. Подготвяли пътя за завръщането ни. Ако накрая победят Чакалите, щели да ни върнат в нашата Итака, а ако победят Вълците, самите те щели да ни докарат в нея.

 

 

Но нека се върнем на „приказката“ си.

Полезът на Вълците се оказал чудотворен. Спокойствие и ред царели по всичките ни острови. Кьорав човек не се подавал на улицата, кола не вдигала прах, капка катран не изцапвала пристанищата, куче не залайвало, котка не мяукала, селянин не жънел. Хората се страхували; Вълците взели каруците, а Чакалите корабите ни; изгладнелите изяли кучетата и котките, а селяните засявали нивите, но ги жънели „спасителите“ и с право, щом като се биели за нас.

И тогава станало нещо невероятно. И в приказките го няма.

Отначало малцина, а после на тумби, на тумби хората хванали балкана. Народът! Нова буна! Със секири, със сърпове, с тояги — кой с каквото можел! За да освободят родината! (За да грабят и да рушат, значи!) Кой им е разрешил? Попитаха ли ни изобщо? Или поне нашия наместник Евримах? Разваляха ни нашата „борба“ — и сметките ни!

 

 

Те биеха Вълците, „спасителите“, където и да ги срещнеха. Не им даваха да си подадат носа извън градовете. Вземаха им оръжието, ограбваха складовете им, сякаш бяха на баща им; разрушаваха мостовете, сякаш бяха чужди! А през жътвата не им позволяваха да вземат житото от селяните!

 

 

Тумбите се превърнаха във войска! И сега страхът не се възкачваше от градовете към планините, а връхлиташе от планините връз градовете! Щом завладяваха някои области и се установяваха здраво в тях, обявяваха ги за народна държава и ги наричаха Свободна родина! С правителство, с народно събрание, със съдилища, с училища — и с волски труд и за големи, и за малки! (Кеф ми стана!) И с жени-министърки, жени-депутатки, жени-съдийки. И жени-войнички, с пушка, с фусти и с гащи! Анархия, значи, с всичките й такъми!

Боговете и Вълците се ядосаха. Не можеха да понесат такава неправда. Вълците станаха дваж по вълци, а Боговете — дваж по робоядци.

„Спасителите“ призоваваха националистите, които милееха за страната си, да грабнат оръжието и да защитят родината, гробовете на прадедите, светилищата на Боговете и свободата! Може и да бяха хора от кол и въже, но свещената цел и свещената заплата ги пречистваха. Заедно с побеснелите Вълци наемниците се нахвърлиха още по-бясно върху предателите. Едни с оръжия, други с шпионство.

Вълци, богове и патриоти опожаряваха селата на бунтарите, бесеха или колеха онези, които им падаха в ръцете — а много пъти и живи ги изгаряха. И тогава бунтарите също започнаха да колят и да убиват „патриотите“.

Чакалите се смееха отдалеч.

— Не се сърдете — казваха ни те. — Ние подпомагаме вашата борба за ред и свобода. Товарим цели каици с оръжие и го изпращаме на Везира ви и на Вълците, за да го дават на патриотите. Образувахме и Тайфи от патриоти и ги изпратихме по планините, уж за да се бият с чужденците, а пък те ще удрят в гръб предателите. Разпалихме гражданска война и по този начин подготвяме свободата на послушните и вашето завръщане.

Изпратихме тайно и наши капитани при бунтарите, за да ги съветваме и да насочваме борбата им; сиреч, за да ги предаваме.

Изпратихме и други тайни агенти в щаба на Вълците, за да сътрудничат днес за потушаването на бунта, а утре — за светлината на истината!

Може ние и Вълците да се ядем помежду си за владеенето на света! Но след като народите надигат глава и искат да изгонят и нас, и тях, тогава ще изгубим войната и те, и ние! По този проблем вече не сме врагове, а съюзници. Разбрахте ли?

 

 

От много дни не съм писала нищо. И сега дори сълзите ми капят върху хартията и размазват буквите… Загубих моя Дисей — мъжа си! От многото грижи и безсънните нощи (пък и много ядеше, за да се поотърси от тях и да си отпочине) му дойде дамла. Падна Първият Войник за Свободата прав на поста си. Дълъг беше гробът, който зейна и погълна моя великан. Оплакаха го и приятелите, оплакаха го и враговете. И крокодилите. Последните му думи бяха: „Равноправие!… Свобода!…“ Маймуните му!… Потънала съм в скръб. Не свари да ми разкрие тайните на Цирцея. Но и със старите средства (богове, лъжепросвета, глад, затвори) човек може да превърне народите в свине!…

 

 

През третата година „приказката“ наподобява чудо.

Един друг народ, Червеночовеците, демони от пъкъла, безбройни като вълните на Океана, връхлетяха от ледовете на Севера, всемогъщи и непобедими, и заляха с вълните си страната на Вълците. И те — за свободата на робите! Като Вълците и Чакалите! Само че още по-лоши! Защото не само го казваха, а и го вършеха. Освободиха робите!

И тогава горките Вълци се видяха принудени да си съберат партушините и да се махнат на бърза ръка отвсякъде, за да отидат да бранят вълчите си леговища. Да сварят да ги спасят! Отидоха си от Итака, така както и дойдоха. С един скок. С божията благословия! Не ни искаха злото! Дано не ги стигне и тях зло!

Щом Вълците си отидоха от острова, бунтарите слязоха от планините. Завзеха властта. И обявиха Бунтаровластие! Цялата земя, фабриките, корабите и банките — на народа! Без големи и малки господари, местни или чужди. Само стадо, без чобани!

Боговете много се смееха. А Чакалите още повече. Докато Вълците бяха тук, те обикаляха около островите ни, но сега скочиха в тях само за един ден. Освободители!

Освободителите веднага поискаха от бунтарите да предадат оръжието си и да се завърнат послушно по „домовете“ си. И каквото са сторили досега — просто да им е!

Но къде ти да ги послушат ония! Да предадат спечеленото и властта, която те нарекоха Равенство! Отказаха. И тогава освободителите, както се бяха наговорили с първенците и чистите патриоти, се нахвърлиха върху тях. И със силата на оръжието и волята на боговете победиха за кратко време бунтаририте, взеха им оръжието и им нахлузиха отново веригите, които Кронос беше осветил, а боговете — благословили.

Навсякъде зацари отново ред, спокойствие и тишина. Както на земята, така и на небето!

И когато освободителите влязоха официално в столицата, никой от народа, освен малцината ни отбрани патриоти, не излезе да ги посрещне. Анархисти такива!

Но първенците, генералите и висшите официални лица излязоха с медалите и с мечовете си начело с Главния поп, който притискаше връз гърдите си Свещената Митология, и с музиката отпред, и момичетата на аристокрацията отзад, с букети в снежнобелите си ефирни пръсти посрещнаха с ликуване и гордост новите победители-освободители.

Велик Везир, брат на Евримах, Стеномах^[6], им предаде ключовете на Града и на Държавното съкровище. И им благодари за голямото добро, което направиха на итакците, като ги освободиха, и за още по-голямата чест да ги считат за потомци на боговете, а така също и на Арапите. Бели арапи.

Великият Везир ги запита с най-сладникавата си усмивка на уста дали царството ще запази старото си име или да му свали табелата и байрака. А Капитанът на освободителите му отговори също със сладникава усмивка:

— Ако не запазите името, табелата и байрака, тогава какво ваше ще имате!

 

 

Но Чакалите не бяха чак толкова прости да зарежат работата дотук! Дадоха оръжието, което взеха от бунтарите, на патриотите. За да убиват, без да дават никому сметка, всеки предател: на улицата, в къщата му, на нивата. И да не ги убиват, така изведнъж, ами първо да ги измъчват. Тогава планините се изпълниха с цели тайфи въоръжени патриоти. За да прочистят планините и градовете от заразата.

И така разпалиха междуособната война, за да не се махнат никога… За бога, да не се махнат!… Иначе пак ще почне същото!…

 

 

Завърнах се и аз, Идеалът, в родината и при народа си. Първенците и патриотите ме посрещнаха добре, с отворени обятия — като ченета на кит. А народът пак се затвори по къщите си! Но къде ще ми отиде!

Ах, ако беше жив моят Лъжеодисей Евпатор, Филаделф, Евергет, Сотир^[7]! Да се радва и той!

Боговете ще ми изпратят друг. И тогава светът ще стане по-хубав. И по-голям.

И за да стане светът по-голям и по-хубав, сега народът ми се бие по всички краища на земята. На Мъртво море, на Нил, на Ефрат, в Цейлон; където и да го пратят Чакалите. Велик свят! Велика Итака!

 

 

Сега всички сме щастливи. Господари и народ. Гледах как долу на площада момичетата от народа играеха хоро и празнуваха новия ред. И чух новата песен, по която играеха хорото.

И душата ми ликува^[8],

че пазвата ни съзрява

за горчивото мляко

на страха и на робията.

Кой я е съчинил? Изпратих да ми го доведат. Ще го „назнача“ за национален поет. И ще направя песента му национален химн.

Големите истини произлизат от големите събития. А най-голямата истина е; няма свобода без терор и вериги…

Прекрасен е животът!

 

Тук свършва приказката, но всеки край е и едно начало.