Костас Варналис
Дневникът на Пенелопа (13) (1193 г.пр.Хр. — ?)

Дванадесета глава
Лъжеодисей

Чудото стана! Дойде! Благословен да бъде Дошлият! Дисей! Не, разбира се, вкамененият! Не истинският! Лъжливият! Единственият, който можеше да дойде. По-лесно е, видиш ли, да дойде един лъжлив жив, отколкото един истински умрял!

И колко е по-едър от истинския! Щом влезе, и в стаята притъмнява! Като ти заговори, мазилката от стените почва да пада! Да оставим и това, че е и по-млад!

Ръцете и краката му са малко по-къси в сравнение с косматото му тяло. А врат сякаш няма. И издава някаква странна воня. Така навярно миришат нечистите духове и змейовете от приказките. Ама пък да не би да съм помирисала някога змей или нечист дух! Когато ми разказа историята си, разбрах. Смрадта която издаваше, беше свинска. Но като свикнеш с нея, не те дразни…

 

 

Казва, че е дошъл, за да ме спаси. Откъде и как е дошъл? Без кораб. Без другари. Сякаш е паднал от небето.

Видели го рано-рано сутринта да прекрачва вълнолома и да връхлита към страната като напаст божия — с едната си ръка мъкнел две маймуни, а в другата носел такъв тежък боздуган, че и самият Херакъл не би могъл да го помръдне!

Малцината моряци, които се намирали на пристанището, изтичали да видят Титана и маймуните му. А той се спрял изведнъж и ги изгледал толкова свирепо, че горките си плюли на петите. Едни се сврели зад скалите, а други се напъхали в храма на Посейдон, молейки бога за милост!

Той и зверовете му вървели и подскачали толкова бързо, че с десетте си крака и ръце вдигали нависоко цели облаци пясък, сякаш го подхвърляли десет лопати!

Ала той, без да поглежда назад и без да попита някого (като че ли пък е имало нужда! За двореца ми няма нужда от водач — вижда се!), се отправил заедно с Равноправието и Свободата (така наричал маймуните си, макар че и двете били мъжки!) направо към Мен!

Пазачите на Вънщната Порта, като го видели, веднага офейкали и се залостили. И му извикали през пролуката:

— Кой там!

— Майната ви!

Блъснал вратата с рамо и я изкъртил заедно с резетата. Стигнал до втората еднокрила врата. Никой! Преминал и през третата и влязъл в настлания с плочи двор. И там по средата, на жертвеника, точно срещу входа на двореца, вързал маймуните си, минал през антрето и влязъл в голямата зала. И оттам поел по стълбището и се качил в гинекея.

 

 

Женихите и целият персонал на двореца се изпарили! Заключили се в стаите и в килиите си…

Но откъде е познавал всички кътчета? Ще речеш, че всички дворци в Гърция имат една и съща кройка. Но не може всеки един да знае всичко така подробно! Или ще бъде цар, или царедворец!

 

 

Чух, че стълбата се затресе. И целият етаж. Помислих, че качват статуята на покойния. Бях я поръчала преди около половин година при най-добрия каменар на острова — гол, от жълт бигор, разкрачен (левият крак по-напред, а десният по-назад), прилепил юмруци на бедрата си, с усмивка на уста, без мустаци — за да прилича на Аполон!

Изпратих бързо Мирто̀ да спре хамалите. Не исках статуята за леглото си я! Ще го поставя, Дисей, високо на вълнолома, да гледа ден и нощ морето, дето дави левентите; да гледа как духът му обикаля по света — ако Дисей наистина се е затрил!

 

 

Миртула се върна тичешком и се строполи в краката ми, останала без дъх и жълта като шафран.

— Какво има? Говори най-сетне!

— Го… го… го… сподарке! Заключи бързо вратата… да я подпрем и с маси, куфари и кревати… Тритон с делфините си ли е? Протей с тюлените си ли?… Енкелад с пъклото си ли?… Някакъв страшен демон се качва… Дойде краят на света…

И плачеше нервно.

 

 

Излязох да видя сама (знаех, че Мирто̀ все духове виждаше!). Тъкмо в този миг тиквата му се подаде една педя над площадката на стълбището, както гърбът на морската костенурка — над водата.

Премаля ми под лъжичката. Но не забравих, че съм царица и богиня. Господарка на света и на себе си.

— Кой си ти? — извиках му аз.

Гласът му беше като рева, който изскача от гърлото на Етна. Но не се изплаших от гласа му; изплаших се повече от това, което ми каза:

— Дисей! Твоят мъж!…

И веднага ме вдигна като кукла на едната си ръка и ме отнесе в стаята ми. Не сварих да видя мутрата му. Постави ме лекичко на леглото и ми каза нежно, сякаш гугутка пееше:

— Ти си такава, каквато си те представях. И дори още по-хубава. И по-красива, и по-млада, и по-божествена дори от самата Цирцея… Гълъбичке моя!…

И ме погали по брадичката.

— Коя е пък тая… Как я каза?

— Ще научиш всичко след малко.

— Ами ти кой си?

— Месията, когото ти очакваше от години. Най-хитрият и най-силният мъж на света. Нямам име. Ще ме наричаш Одисей. И естествено ще ме вземеш за свой мъж! Дойдох да спася и теб, и първенците ти! Значи — Отечеството! Отново ще ви обединя. И ще ме обикнеш, когато ме опознаеш, както аз те обикнах, преди да те опозная.

И лицето му се разшири, за да побере до-волната му усмивка, която преля извън бузите и мустаците му. А през полуотворената му уста се видяха, на горната му челюст, два зъба от слонова кост, по-големи от останалите — но му отиваха!

Не знам и аз как, но се почувствувах в сигурност до него.

— Познавах — каза ми той — Одисей.

— Познаваше ли го?

Изправих се и седнах на леглото.

— Познавах покойния много добре. Прекарах с другарите му няколко дни, затворен в същата кочина…

— Не си добре нещо!

— Ядяхме в същата копаня желъдите си, дренките, дивите кестени, триците и варените си тикви със стафиди, за да се угоим. Въргаляхме се в същата кал…

— Какви са тия щуротии?

— Не бързай като вдовица в леглото. Веднага ще разбереш. Всички бяхме свини… Какво? Какво?… Искаш да ме заплюеш ли? Внимавай! Знам те за разумна жена. Изпечена в живота. Внимавай! Само с два пръста те срязвам на две в кръста, като оса с ножица!

Овладях се. Наистина исках да го заплюя. Но сега ме обзе голямо желание да го целуна.

— Дисей беше загубил всичките си кораби и другарите си на острова на лестригоните — някакви човекоядци с отровни души. Както са били наредени корабите, зад скалите, лестригоните неочаквано връхлетели на тях с едни такива грамадни камъни, дето един обикновен смъртен не може да обгърне и един от тях; замятали като градушка тежките камъни върху корабите и хората и ги направили на кайма. Само Дисей сварил да среже въжетата на своя кораб и гребейки с всички сили, да се отдалечи в морето и да се спаси с около четиридесет души. Но без кормило!

Бил отчаян до смърт. А севернякът се развихрил като бесен и ги заблъскал — така без кормило, — както му скимнело. След няколко дни стигнали на остров Еея, където царуваше една чудно красива богиня магьосница, дъщеря на Хелиос и на океанидата Перса, сестра на цар Еет и леля на Медея — всички магьосници и касапи на децата си!

 

 

На самия връх на една височина, заобиколен от недокоснати борове и неосквернено небе (долу морето тръпнеше от копнеж като влюбено сърце!), блестеше мраморният дворец на царицата, със сини и червени стенописи, с медни панти и лазуритени корнизи, с бронзов долен и сребърен горен праг и със златни халки на всяка врата. Той сияеше сред веселото слънце на Великото море, съвсем лек, като безплътен, сякаш не бе закрепен на земята, а висеше на небесния свод като кристален полилей…

Сред просторната градина, заобиколена, с висока желязна ограда, се разхождаха фазнаги, пауни, лъвове, вълци и мечки, кротки като хора (те си бяха наистина хора!). Единственият звяр там беше Тя!… Най-красивата богиня — поне най-екзотичната. Косите й не бяха нито руси като на Афродита, нито черни като на Атина, нито кестеняви като на Артемида. Имаха всички цветове. А очите й — зелени като на котка. Очите й омагьосваха повече, отколкото билките й.

Тя седяла на верандата си на столче от слонова кост, предяла вълна със златното си вретено и пеела с такъв плам, че Дисей, преди още да чуе гласа й с ушите си, го чул със сърцето си — нещо като внезапна премала. Изплашил се.

И какъвто си бил благоразумен и много патил, не се решил да отиде сам да поиска помощ. И затова изпратил кормчията си Евриал, недоверчив и мнителен тесалиец, с още двайсетина други да огледат и да видят дали тук живеят хора или богове! Добри ли? Зли ли?

Магьосницата ги очаквала. Оставила вретеното и песните и настъпила такава тишина, че се чувало дори как течал сокът вътре в дърветата!

Красавицата слязла на двора и сама отворила вратата. Поканила ги вътре и ги поздравила с „добре дошли“, като назовала всеки по име! Знаела ги всички! Магьосница един път!… Само изразила съжаление, че прочутият им капитан, великият Одисей, не бил дошъл и че Евриал се бил скрил зад един дъб, за да я наблюдава. Много искала да се „погрижи“ за тях — да целуне ръцете на богоравния цар!

Веднага ги отвела в банята (с една дума, за да ги обезсоли!). И подпомогната от най-красивите си прислужнички — всяка от тях била дъщеря на някоя река, извор или дърво — ги изкъпала, намазала ги с благоуханни масла и ги облякла в копринени дрехи — направила ги, значи, „хора“, за да ги превърне след малко в свини!

— Ами!

— След това ги сложила да седнат на орехова маса — все тъй засмяна и сладкодумна, ласкателна и развълнувана, че нейни гости са приятелите на Дисей. И все току искала извинения, че не е имала време да им приготви по-хубава вечеря, но и да имала време, пак не би сварила — просто си била загубила акъла! Толкова голяма била за нея честта, която за първи път й оказвали гости гърци. Повече и от богове дори!

 

 

До всеки седнала и по една от сирените й. За да ги обслужват. А те, тъй като им се бил отворил апетит и от банята, ядели като… свини (от месеци не били хапнали топло ядене!) и пиели, пиели по цели мехове. Накрая така се разгорещили, че почнали да си свалят обувките и дрехите.

— Свободно, свободно! Чувствувайте се като у дома си със собствените си жени! — викала им все тъй любезно богинята магьосница.

А те, нали си били умни, „разбирали“ намека! Станали да попеят и да поиграят хоро с момичетата. Но когато отворили уста, за да запеят, завалиите, видели, че от гърлото им не излизал човешки глас, а грухтене; а когато пък протегнали ръце, за да прегърнат приятелките си, видели, че нямали ръце, а крака, и то не с пръсти, а с два големи нокътя! И когато, учудени от това, се погледнали един друг, видели, че нямат мутра, а свинска зурла, четина по цялото си тяло (една голяма четка по целия им гръбнак!), глигански зъби в устата и усукана опашчица отзад!

Те били вече свини!

И тогава сами застанали на четири крака — не можели вече да стоят изправени.

— Как станало това?

— Магьосницата със сладката усмивка им била сипала във виното от вълшебните си капки… И когато застанали на четири крака, хукнали като пощръклели из трапезарията — пощръклели от радост! Прекатурвали столовете, събаряли чиниите, чашите, вазите и се хапели един друг — от радост. Магьосницата ги гледала и се смеела пискливо — сякаш съскала змия!

 

 

Слугите, които си знаели работата и от други такива случаи, ги подкарали с тояги и ритници и ги извадили на двора. А те, щом излезли навън, се юрнали към портата, за да избягат в планините и да се радват на свободата си — и на новата си душа. Ала слугите, пак с тояги и текмета, ги подбрали и ги откарали всички в най-голямата кочина и там ги запрели.

— Благодаря на боговете, че моят Дисей се е спасил!

— Това беше моята кочина. Най-широката и най-уредената в цялото стопанство. Защото аз бях по рождение свиня и бях затворен в нея. Там царувах цели пет години. Бях як главен нерез, внук и аз на Еримантския Прародител^[1] и брат на твоя „Дисей“ (на глигана). Като малък, сукалче още, Херакъл ме донесе на острова и ме подари на магьосницата. На път за ябълките на Хесперидите, вкопчил се и за нейните ябълки.

Тя ме отгледа в ръцете си и ме кърмеше със собствените си ненки. И ме нарече Херакъл. Но на галено ми викаше Буби. И когато се охраних и станах същински звяр, тя обичаше да сяда на врата ми, както Кибела върху гърба на лъвовете, и да се разхожда из имението!

 

 

Построи ми кочина като палат. Нищо не ми липсваше. Но много се притеснявах така самичък. Малко траеше и компанията на свинките^[2], които час по час ми водеха за сой. През цялото останало време спях и колкото повече спях, толкова по-дебел ставах; и колкото по-дебел ставах, толкова по-малко се движех — стигнах дотам, че мишките си направиха леговище в жамбона ми! И затова, когато докараха при мен двайсетте свиньочовеци на Дисей, аз ги приех с голяма радост и веднага станахме първи приятели.

Сега, когато имах компания, аз се съживих и подмладих. Казвах им на моя си език: „Гру-гру-гру, и-и-и, фъ-фъ-фъ…“ — колко добра е господарката ни. А те ми отговаряха със знаци: „Ама как да й кажем това?“

Не се карахме за яденето. Имаше бол-бол и всички зурли се побираха в копанята. Кокошките също се намърдваха в нея, пък и мишките, и врабчетата, и ядяха. Зарежи ги там…

След това го удряхме на сън и на сънища, натъркаляни един до друг… Колко часа ли? А най-голямото ни щастие беше, когато късно следобед идваха слугите и ни събуждаха. Слагаха маркуча на чешмата и с помпата ни заливаха обилно със студена вода… и си правеха сеир да ни гледат как се въргаляме, как си играем на гоненица и на яхане, освежени, чисти, кефлии.

И после отново ядене и отново спане и сънища. Блажен живот!

 

 

Цирцея не пропускаше ден да не дойде да ни се полюбува. Гледаше нежно новите ми другари, приказваше им гальовно, усмихваше им се. Любов ли беше това? Омраза ли? Отде да знае предварително човек какъв смисъл има в смеха, в думите и в очите на жената! Научаваш това, след като си изпатиш!…

Започнах да ревнувам. Защото мен ме беше забравила. И все се боях, че ще вземе да седне на врата на някой от тези новите и ще излезе на разходка!…

— Свършвай!… Искам да знам за Дисей!…

— Но един ден ето ти го и Дисей, страшен и грамаден. Равният по мъдрост на Зевс намери начин да спаси момчетата си!

 

 

Излязъл в гората, за да потърси Хермес, прадядо си. Повикал го три пъти по име. И богът, Момчето, го чул и слязъл от Олимп с шестте си крила (две на краката, две на шапката и още две на тоягата му). Извадил и му дал някакво вълшебно биле „моли“^[3], дето има черен корен и бял като мляко цвят:

— Вземи го и върви при Магьосницата, без да се боиш от нищо. Ще ядеш и ще пиеш всичко, каквото ти даде. Но скришом ще сипваш в чиниите и чашите малко от билето. И когато рече да те чукне с вълшебната си пръчка, за да те превърне и теб в свиня, сграбчи я за гръкляна, просни я долу на земята и я притисни с коляно връз корема.

 

 

Така и станало.

— Доведи бързо другарите ми! — извикал й той, като я стискал за гърлото и я натискал с коляно по корема.

— Ще ти ги доведа, но… не ме изоставяй. От години те чакам!…

— Най-напред другарите ми!

Изправила се цялата трепереща като лист на трепетлика, но не от страх! От любов! Смъкнала роклята си, която се била набрала чак до под мишниците й, хванала Дисей под ръка и го завела в кочината ни.

 

 

Синът на Лаерт ни гледаше жално. Но никой не му обърна внимание. Аз не го познавах, а другите го бяха забравили.

Но като видяхме господарката си, много се зарадвахме и изтичахме в краката й с притворени очички, в очакване на ласките й. И тогава тя поръси стадото с някаква светена вода. Ала чудото, което Дисей очакваше, не беше нищо пред онова, което не очакваше нито Той, нито Цирцея!

Заедно с другите поръсването хвана и мен. И аз също станах човек. Те — двайсет, и аз — един! Но никой не забеляза това! На всички ни изведнаж изчезнаха бивните, четината, опашката, и ноктите, и четирите ни крака. И застанахме на два, прави и стройни.

И каквото стана след това, никой не го очакваше — нито Цирцея, нито Дисей, а най-вече аз.

Дисей очакваше, че другарите му най-напред ще паднат един другиму в прегръдките, плачейки от радост, а след това всички ще паднат в краката му и ще му целуват ръцете, задето им е възвърнал душата и духа: родина, родители, деца и богове!

Нищо подобно!

Всички стояха сащисани и си търкаха очите, сякаш излизаха от гроб и светлината изведнъж ги беше заслепила. А езикът им напразно се въртеше и опипваше зъбите и небцето, за да открие думите.

 

 

Когато дойдоха на себе си, те проточиха черна жалба:

— Какво зло само ни стори, урсузино! Където и да отидеш, където и да се спреш, боговете все те преследват и само беди докарваш на себе си и смърт на другите! Само веднъж, този път, ни излезе на добро гонението на боговете! Защо ни направи отново хора? Да не би да сме ти поискали това? Попита ли ни?

Какво да го правим „образа и подобието божи“ на мутрата ни, след като и мутрата, и душата ни са белязани с огнения печат на роба?

Бяхме забравили всичко. За нас не съществуваше минало и бъдеще. Само настояще. Не знаехме, че има смърт. И ако един ден господарката ни заколеше или пък ни разкъсаше някой вълк, това щеше да се случи само веднъж, без да го знаем, а не като сега, дето става всеки ден малко по малко — и го знаем!

Оскуба ни свинската четина и изтърга калта от кожата ни, а ни напълни отново душата с още по-мръсна кал и свинска четина: лъжи и измами от другите, мъки и грижи за нас!

Направи ни отново свине! И ни пусни по планините и горите. Да тичаме на стада нагоре-надолу, да преминаваме с плуване придошлите напролет реки; да ядем корени, тръстики и див кервиз; да изравяме с рилото си луковици, труфели и къртици през зимата. Без задължения, без господари и следователно без богове! И без идеи, които са в изгода на човекоядците. А вълците ли? Ако могат, нека ни хванат. А сега Вълците ни имат вързани!

И все тъй плачейки, те обгърнаха коленете му и го умоляваха да им възвърне дебелата кожа, четирите крака, опашката и бивните — и овчедушието!

 

 

Лъжеодисей прекъсна за малко историята си, погледна ме хитро в очите и ме попита:

— Какво разбра?

— !!…

— Да ти го кажа аз тогава! Робският народ, колкото повече го правиш на свиня, толкова по-малко разбира и толкова повече е доволен. Върху тази първа истина ще поставя основите на нашето царуване!

Ако тук присъствуваше Терсит, щеше да му каже: „Борете се да строшите веригите си и вие да изядете вълците!“ Затова ще избеся всички Терситовци!

После продължи:

— Аз слушах всичко това, но нищо не разбирах. Новопокръстен човек, видиш ли! Опипвах тялото си отпред и отзад и то ми се струваше много странно и неестествено нещо. Стисках с две ръце главата си и я разклащах, както децата подрънкват касичката си до ухото, за да отгатнат колко петачета има вътре. Разклащах я, за да накарам мозъка си да заработи…

По-късно разбрах, че няма по-лесно нещо от това да мислиш правилно и да преценяваш правилно. Всичко го намираш наготово: боговете, господарите си, истините, законите (писаните и неписаните), „басните“ и веригите или гърбача в ръцете: роб или господар! Те, изглежда, бяха родени роби. Обаче аз — роден господар! Аз, който царувах над свинете, ще царувам и над хората. Аз, който се родих четирикрак и се влачех по корем, сега ще стоя винаги прав; и всички ще се влачат по корем пред мен и на четири крака. В кочината бях Мъжкаря и ме хранеше Магьосницата; в града ще бъда пак Мъжкаря и ще ме хранят народите. В кочината свинките трепереха от мен и ме желаеха; в града никой няма да ме иска и всички ще треперят от мен. Ще треперят всички от мен и няма да ме желаят!

 

 

Когато Цирцея ни преброи, откри, че сме с един повече. Дисей отдели своите и само аз, най-едрият от всички, останах настрана.

— Ами ти кой си? — попита ме Магьосницата.

— Буби.

— А, добре!

 

 

Изпрати Одисей и спътниците му да си заминат колкото се може по-скоро, сега, когато времето се оправи. Даде му много храна и едно кормило. А след това взе, че легна на легло. Разболя се като Федра. От любов. Към мен.

Междувременно ми приготвиха най-хубавата стая в двореца. А сирените й се претрепваха да не ми липсва нищо. И както другарите на Дисей, когато станаха свине, забравиха предишния си живот, човешкия, така и аз, когато станах човек, забравих предишния си живот, свинския.

 

 

На третия ден ме покани в стаята си. Да я излекувам… Предаде ми ключовете на съкровищницата си… и ми разкри тайните на изкуството си. С косите си ми бършеше краката и застилаше земята с най-скъпите цветя, за да стъпвам по тях. Предпочиташе да бъде моя робиня, отколкото царица, омагьосана от мен, отколкото магьосница!

— Сега — казваше ми тя — разбрах какво означава безсмъртието ми. Ако ме зарежеш, няма да мога да ти сторя зло — ти знаеш цялото ми изкуство; но не мога и да умра — след като съм безсмъртна. Но ще се изкача на върха и ще се хвърля в морето, за да стана Горгона. Ще те търся из целия свят. Ще хващам корабите и ще ги питам: „Обича ли ме моят Буби?“ И ако ми отговарят: „Обича те!“, ще ги оставям да продължат; но ако ми отговарят: „Не те обича!“, ще ги потопявам!

 

 

Живях с нея щастливо няколко години. Цар и Магьосник, и Бог. Силен, прекрасен, мъдър и безсъвестен.

Но полека-лека островът започна да ми става тесен. Не ме побираше. Искаше ми се да излетя. Да се разпростра из цялото пространство, из всички времена; от земята до звездите и от Днес до Винаги. Да променям образа, езика и името си; да сменявам мястото и епохата. Но да бъда винаги Аз. Свинята.

Да стана родоначалник на нов тип авантюристи свръхчовеци: диктаторите. Да закова земята, да не се движи; по този начин тя ще прогресира. Никой няма да мисли, няма да говори и няма да желае нищо. Само аз ще мисля, ще говоря и ще искам…

Научих, че си пратила човек да продаде царството и побързах да дойда, за да ти го върна — и него, и още толкова! И ще ти го направя същински рай. С терор и убийства. А после ще отидем още по-нататък…

А сега на работа! Още утре ще те отърва от женихите. Няма да ги убия. И те са ми нужни, и аз съм им нужен. Ще станат нашите най-добри приятели. Само ще ги изпъдя. И дори ще ме молят да ги пусна да си вървят!…

 

 

В това време зад дворната порта се насъбраха първенци, слуги, войници и гледаха през дупките и пролуките двете маймуни. Но никой не се осмеляваше да бутне вратата…

И навън на площада се насъбра много народ. За да разберат какво става. Що за циганин беше този див човек!

Дисей (така ще го наричам отсега нататък) изпрати Долий при женихите. „Августейшата ни господарка заповядва: утре в десет ви кани да я посрещнете с парадните си униформи и с мечовете си в голямата зала. Ще ви удостои с честта да ви говори!“

 

След това го прати да се изкачи на една, от кулите на Главната Врата и да извика на народа: „Вървете си сега по къщите и утре следобед съберете се пак тук. Ще научите важни новини.“

Същата вечер Лъжеодисей взе маймуните си (Равноправието и Свободата) и ги затвори в една голяма желязна клетка, в която имаше въжета, халки, стълби (за да си играят), и постави клетката досами стената на на залата, срещу входа.

 

 

Първенците още отрано зачакаха в залата, като се гледаха учудени. Навън на двора беше строена стражата.

Точно в десет и една минута слязохме и ние с всички салтанати на „царския церемониал“. Когато влязохме вътре (Дисей, сресан, накъдрен, напарфюмиран, държеше боздугана си в ръце), първенците поздравиха царицата — Булката. Но очите им шареха по „чужденеца“.

И Евримах, който не се бои от думите, изкрещя ядосано:

— Кой е този? Какво си ни го домъкнала?

А Дисей отвърна с гръмкия си глас:

— Този е вашият цар — Дисей. И не ме доведе царицата. Доведоха ме боговете.

И вдигна юмрук, голям и тежък като гюле:

— От днес управлява ей този юмрук! Каквото сте изяли и изпили до днес в къщата ми, халал да ви е! Но сега ще се пръждосате оттук! С добро. Защото искам доброто ви. Да се разделим като приятели. Но ако…

— Амии! Откъде ни пъдиш ти?! Това тук е домът ни. Ние управляваме сега. Ние сме царете. Единовластието се превърна във власт на Петдесетте.

Кой ли пък ти вярва, че си Дисей! Не му приличаш никак! На̀ (и извади от джоба си един сребърен талер). Я виж! Друг е той, друг си си!

Дисей се усмихна кисело, като тигър, когато стисва със зъбите си муцуната на бивол.

— Дванайсет години станаха! Скитах по всички земи и всички морета; слязох в Ада и се изкачих на Олимп — и искате да не се изменя ли? Знаете, че бях и две години вкаменен. И когато боговете пожелаха и мраморът започна да се размеква, много естествено е кройката ми да се е поизкривила!

А сега дали ти харесвам, или не ти харесвам, дали ме признаваш, или не ме признаваш — аз командувам! Разкарай се първи!

Евримах, който седеше от дясната страна на масата, изтегли меча си… Дисей спокойно протегна ръчището си и го сграбчи за врата. Вдигна го високо и го изтътрузи по масата като пачавра. Запрати надалеч всички вази, чаши и чинии и ги направи на сол. Настъпи голям смут. Всички първенци се струпаха на другия край на масата и измъкнаха мечовете си.

А Дисей вдигна във въздуха Евримах и го хвърли като гумена топка върху тях и той за малко не се набучи на мечовете им.

— Ще се махнете или няма да се махнете?

И размаха над главата си огромния си боздуган, както децата въртят вързания с конец за крака златен майоки бръмбар, за да бръмчи.

— Само с един замах ще ви просна долу и петдесетимата!

И тогава, един по един, те почваха да пъхат мечовете в ножниците и тръгнаха да си ходят.

Но Дисей им каза:

— Не така. Подайте ми ръка — мир и любов.

— Да си приберем ли сердарите?

— Ще останат тук. Ще ви дам от моите, за да ви пазят. Можете да им заповядвате да връзват, да бият, да бесят. Но от мое име! Всеки от вас пак ще си бъде господар, съдник и палач в княжеството си. Но с моята сила. И тази сила, след като ще бъде съсредоточена в ръцете на Един човек, ще може бързо да се придвижва цялата в случай на нов бунт. Но нов бунт няма да има. Терорът на царя ще бъде толкова голям, че всички ще се сковат…

 

 

Когато Свещеният Дворец се опразни, Дисей отвори Главната Врата, качи се на най-блестящата колесница на покойния и съпроводен от много войници отдясно и отляво, излезе на площада:

— Царят на Итака, на Занте, Кефалония, Света Мавра, Петала и Румелия, Дисей Първи Завоевателя, ви говори!

Познахте ли ме? След десет години боговете отново ме върнаха на народа Ми. От днес нататък това слънце ще огрява най-хубавия от всички светове и най-щастливите смъртни. И никога няма да залязва в моята държава. Защото мечтата на толкова поколения, мечтата за Велика Итака, ще я осъществя аз!

Ще работите мълчаливо, без да разсъждавате, и ще спите безгрижно, без да се боите. Аз ще разсъждавам и ще бдя за вас. Обичайте господарите си, които боговете са ви дали, както те почитат боговете, които им дадоха мен за техен господар!

Колкото повече работите, толкова по-свободни ще бъдете и родината ще укрепва. И слънцето ще се умори да пише по небето с огнения си калем чудото на третата итакска цивилизация.

Вървете си сега в къщи като послушни дечица. И с песни!…

 

 

Всички си тръгнаха с наведени глави и непоносима мъка в душата. От днес нататък слънцето няма да грее вече за тях!…

 

 

След това Дисей изкачи по три стъпала наведнъж стълбата на гинекея и дойде в стаята ми. Смръщи вежди над носа си, надвеси се връз лицето ми и ме попита:

— Къде ги държиш грошовете?

— Какво? (И скочих права.) Как го каза?

— Грошовете!

— Дадох ти царството, името на Дисей и себе си. Грошове ще ми дадеш ти!

— Това и ще направя. Ще изпразня касата ти веднъж и ще я напълня десет пъти.

— За десет години?

— За няколко месеца. И то с лопата. Ще одера всички… Сега грошовете ми трябват, за да създам голяма войска и полиция, явна и тайна. Няма да чакам да връхлети злото, та тогава да го ударя. Ще го ударя, преди да връхлети. Ще изпълня градовете и селата с уши. Да знам какво дрънка вътре в тиквата на всеки един — чак до последната колиба и до последната люлка!

Ще вземам децата още от люлката и ще ги правя предатели на родителите си, убийци на братята си. Ще пълня пустите острови и затворите с всички свободни хора, та навън да останат само робите. Мога да ги превърна в свине. Но на мен не ми трябват пържоли; трябват ми пари и работа.

Ще управлявам толкова безчовечно, че когато боговете пожелаят да ме вземат на Олимп, никой няма да може вече да управлява света, освен ако бъде десет пъти по-безчовечен.

— Мъдър си. По-мъдър и от стария Нестор.

— Колко години ми даваш?

— Четирийсет-четирийсет и две!…

— Само на десет съм, карам единадесетата!…

— Амии?!

— Шест години човек и пет години свиня. Но петте свински години правят трийсет човешки!

— Бубито ми!

— И, разбира се (близко е до ума), Историята ще пише, че съм бог и потомък на боговете!