Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- New Arabian Nights, 1882 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2003)
- Източник
- bezmonitor.com
Хартиената книга е на Мито Павлов.
Издание:
Робърт Луис Стивънсън НОВИ ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ
Английска, второ издание.
Издателство „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2А
Държавна печатница „Балкан“ — София
(c) Борис Миндов, преводач, 1979
c/o Jusautor, Sofia
Robert Louis Stevenson NEW ARABIAN NIGHTS
Thomas Nelson and Sons New York
Информация в Уикипедия:
История
- —Добавяне
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА ЧЕЛЪНЪР
ГАЛАНТНИЯТ КАВАЛЕР
Мистър Едуард Челънър си бе наел квартира в предградието Путни, където ползуваше всекидневна, спалня и искреното уважение на обитателите на къщата. Много рано на другата сутрин имаше злата участ да се придвижва пеш към това отдалечено жилище. Той беше млад човек със солидна фигура, учтив, свикнал на заседнал живот, не обичаше да бърза много и предпочиташе да пътува с омнибус. В по-щастливи времена би наел файтон, но сега не можеше да си позволи такъв лукс и като събра кураж, тръгна пеш.
Беше тъкмо разгарът на сезона и на лятото, времето — тихо и ясно, и докато крачеше край къщите със затворени капаци и по пустите улици утринната хладина премина и юлският ден вече обливаше града с топлината и целия си блясък. Отначало вървеше дълбоко замислен, спомняйки си с горчивина и разкаяние резултатите от играта на вист, но когато навлезе в лабиринта на югозападния район, постепенно го обгърна тишина. Улица след улица съзерцаваха самотната му фигура, къща след къща отекваха зловещо от резкия тропот на стъпките му, магазин след магазин показваха фирмата и спуснатите кепенци на своята фасада, а в това време той плаваше като самотен кораб под лъчезарния свод на деня и през този все още спящ квартал.
„Тук — размишляваше Челънър, — ако бях като завеяния си приятел тук, на това място, би трябвало да търся приключение. Тук посред бял ден улиците са тайнствени като най-тъмната януарска нощ и сред около четири милиона спящи са пусти като юкатанските лесове. Само да се провикна, ще събера цяла армия, и все пак този заспал град е притихнал като гроб.“
В главата му все още се въртяха тези чудновати и сериозни мисли когато навлезе в улица, отличаваща се с по-голямо разнообразие сред тоз1 скучен квартал. От една страна тук се виждаха няколко от ония усамотени къщи-бижута, заобиколени с каменни огради и зелени върхари на дървета на които благоприличните хора гледат с недобро око. Имаше и много бедняшки къщурки с тухлени фасади, гипсова крава, служеща може би за фирма на някаква млекарница, или табелка, която обозначаваше пералня Пред такава къща, малко усамотена навътре в градината зад стената на оградата, една котка си играеше със сламка и Челънър поспря да погледа.
Това пригладено, самотно създание, сякаш символ на околния покой Когато шумът от стъпките му престана, настъпи мъртва тишина, нито струйка дим не се издигаше над къщата, капаците бяха спуснати, целия механизъм на живота бе спрял и Челънър като че ли чуваше дишането на спящите.
Докато стоеше така, изведнъж се сепна от глуха, разтърсваща експлозия някъде отвътре. След нея нещо страшно засъска и закипя като чайник колкото катедралата „Свети Павел“ и в същото време от всички пролуки на вратите и прозорците бликна зловонна пара. Котката изчезна с мяукане Вътре по стълбите на къщата затрополяха нозе, вратата отхвръкна, бълвайки облаци пушек, на улицата изскочиха двама мъже и една елегантно облечена млада дама и побягнаха, без да проронят дума. Съскането вече беше престанало, димът се топеше във въздуха, цялата тази работа бе дошла и преминала като сън, а Челънър продължаваше да стои закован на място. Най-после разсъдъкът и страхът се пробудиха едновременно и с необичайна енергия той хукна да бяга.
Малко по малко отслаби първоначалния си устрем, скоро закрачи пак с обичайната си спокойна походка и от обърканите впечатления на сетивата започна да сглобява някаква хипотеза за случилото се. Ала съчетанието от звуци и миризма, връхлетяло го тъй внезапно, и странната група бегълци, които бе видял да изскачат от къщата, се оказаха загадки, които беше безсилен да реши. Той ги прехвърляше в ума си с някакъв смътен страх, продължавайки да броди из уличния лабиринт, отново сам под утринното слънце.
При първоначалното си отстъпление бе съвсем загубил пътя, а сега, поемайки някъде на запад, за щастие попадна в невзрачна уличка, която скоро толкова се разшири, че по средата й минаваше градинска алея. Тук гъмжеше от птици, дори в тоя час сянката на листата беше благодатна, вместо задимената атмосфера на градовете във въздуха се долавяше нещо свежо, селско и Челънър крачеше напред, впил очи в тротоара и мислено понесен надалеч, когато изведнъж се сепна — на пътя му се изпречи стена. Тази улица, чието име съм забравил, нямаше изход.
Изглежда не беше първият, попаднал тук сутринта, защото когато вдигна бавно очи с подобаващо благоприличие, се изненада приятно, щом те се спряха на фигурата на някакво момиче, в чието лице с учудване позна третия от странните бегълци. Тя явно бе тичала дотук слепешком — стената я бе спряла и съвсем изнемощяла се бе отпуснала на земята до градинската ограда и изцапала роклята си в летния прахоляк. И двамата се забелязаха едновременно; с уплашен поглед тя скочи на крака и побягна.
Челънър беше смаян и от повторната си среща с героинята на своето приключение, и от страха, с който бе побягнала от него. В душата му се бореха почти с равна сила съжаление и тревога и все пак, въпреки тези две чувства, той разбра, че волю-неволю му е писано да тръгне по петите на девойката. Стори това предпазливо, сякаш се боеше да не я уплаши още повече, но колкото и леко да пристъпяше, стъпките му отекваха издайнически из безлюдната улица. Тропотът им като че ли събуди у нея някакво силно чувство, защото едва що бе тръгнал подире й и тя се спря. След това повторно побягна и пак се спря. После се обърна и с неуверена стъпка и плахост, която й придаваше особен чар, приближи до младия мъж. Той от своя страна продължаваше да върви напред, плах и свенлив като нея. Най-после, когато бяха само на няколко стъпки един от друг, Челънър видя как очите й се наляха и девойката протегна ръце с красноречива умолителност.
Англичанин ли сте? — извика тя. Злочестият Челънър я гледаше объркано. Той беше живо олицетворение на благовъзпитан кавалер и би потънал в земята от срам, ако не окажеше внимание на дама, но от друга страна, не обичаше любовни авантюри. Озърна се насам-натам, ала къщите, очевидки на тази среща, оставаха неизменно затворени, и разбра, че тук, посред бял ден, никой не можеше да му помогне. Най-после погледът му се спря отново на застаналата умолително девойка. Забеляза с раздразнение, че тя беше очарователна и в лице, и във фигура, с елегантно облекло и ръкавици, безспорно дама, жива картина на отчаяние и невинност, разплакана и залутана сред този непробудно заспал град.
— Мадам — проговори Челънър, — уверявам ви, няма защо да се страхувате от некоректно държане. Макар привидно да вървя по петите ви, виновна е тази улица, която обърка и двама ни. На лицето на дамата се изписа явно облекчение.
— Така и предположих! — възкликна тя. — Безкрайно съм ви благодарна! Но в този час, сред тази ужасяваща тишина и тези вторачени в мен прозорци просто съм загубила ума и дума от страх… ох, страх ме е! — извика тя и при тези думи лицето й пребледня. — Моля ви, подайте ми ръка — додаде с гальовен, умолителен тон. — Не смея да остана сама, нервите ми не издържат… какво преживях, о, какво преживях! Моля ви да ме придружите.
— Уважаема мадам — отвърна Челънър с усилие, — ръката ми е на ваше разположение.
Тя улови ръката му и остана за миг вкопчена в нея, мъчейки се да заглуши риданията си, но тутакси с трескава бързина го поведе по посока на града. След толкова много загадки едно беше ясно — нямаше съмнение, че страхът й е искрен. Докато вървеше все се озърташе, сякаш я дебнеше опасност, ту потреперваше като от студ, ту се вкопчваше за ръката му. Ужасът й беше за Челънър и неприятен, и заразителен, макар и противно, това чувство все повече го завладяваше, докато накрая той загуби самообладание и поиска да се отскубне.
— Мадам — произнесе Челънър най-после, — много ми е приятно, разбира се, че мога да бъда полезен на дама, но трябва да ви призная, пътят ми е в обратна посока и ще ви моля с една-две думи да обясните…
— Ш-шт! — изхълца тя. — Не тук… не тук!
Кръвта на Челънър се смрази. Може би тази девойка е луда? Но главата му беше заета с мисли за по-опасни неща, а като си спомни експлозията, пушека и бягството на разнородната тройка, се почувствува целият оплетен в загадки. Тъй че продължаваха да крачат мълчаливо из лабиринта от улички бързо, като подгонени престъпници, и двамата тръпнещи от неизразим ужас. Ала постепенно и най-вече благодарение на бързата походка, двамата започнаха да възвръщат самообладанието си, девойката престана да се озърта на всеки ъгъл, а Челънър, окуражен от екливата стъпка и далечният силует на един полицай, се обърна към своята дама по-смело и прямо.
— Струва ми се — подхвана той с разговорен тон, — че съвсем ясно ви забелязах да излизате от една вила заедно с двама джентълмени.
— О — възкликна тя, — не бойте се, че с истината ще ме оскърбите. Видели сте ме да бягам от един пансион, а спътниците ми не бяха джентълмени. В такъв случай най-добре е човек да бъде откровен.
— Стори ми се — продължи Челънър, насърчен и едновременно изненадан от смелия й отговор, — че освен това долових някаква миризма. И шум… не зная с какво да го сравня…
— Мълчете! — извика тя. — Не знаете на каква опасност се излагате! Почакайте, имайте търпение, щом излезем от тези улички и никой вече не може да ни чува, ще ви обясня всичко. А дотогава не говорете за това.
Каква гледка е този заспал град! — възкликна тя, а после с треперещ глас издекламира: — „О, боже, самите къщи като че ли са заспали и това сърце могъщо — спряло.“
— Доколкото разбирам, мадам — рече той, — вие много обичате да четете.
— Не само това — отвърна непознатата с въздишка. — Аз съм момиче, отдадено на мисли, неприсъщи на моята възраст, а съдбата ми е толкова злочеста, че тази разходка под ръка с непознат е като промеждутък на покой.
В това време бяха наближили гара Виктория; тук, на един ъгъл, младата дама се спря, издърпа ръката си от Челънъровата и се озърна сякаш в мъчителна нерешителност. После, като придаде на лицето си мило изражение и сложи на лакътя му ръка в ръкавица, рече:
— Не смея да си представя дори какво мислите за мен, ала сега още повече ще ви разочаровам. Тук трябва да се разделим, но ви моля да ме почакате, докато се върна. Не се опитвайте да ме следите или шпионирате. Не съдете прибързано девойка, невинна като ваша родна сестра, й най-вече не ме изоставяйте. Макар и да не ви познавам, нямам към кого друг да се обърна. Виждате ме тъжна и много уплашена, вие сте джентълмен, вежлив и добър, и като ви моля за няколкоминутно търпение, зная отнапред, че няма да ми откажете.
Челънър неохотно обеща, а младата дама, като му хвърли признателен поглед, изчезна зад ъгъла. Но силата на очарованието й бе малко притъпено, защото младият човек не само нямаше сестри, но и единствената му близка роднина от женски пол бе една пралеля в Уелс. А и тъй като беше сам, обаянието, под което се намираше доскоро, започваше да отслабва, държането му се видя смешно и, обзет от бунтовен дух, се впусна по дирите на непознатата. Ако читателят се е поддавал някога на увлечението да скита нощем, не може да не знае, че някои пивници около големите железопътни гари отварят много рано. Завивайки зад ъгъла, Челънър забеляза, че очарователната му спътничка изчезна именно в една от тях. Да кажем, че беше изненадан, би било неточно, защото отдавна се бе отърсил от това чувство. Силно възмущение и разочарование обзе душата му и той мислено прокълна своята вулгарна чародейка. Тя се загуби само за секунда, после двукрилата врата се отвори наново и девойката се появи пак, придружена от някакъв младеж в дрипаво и смачкано облекло. Размениха си оживено пет-шест реплики, после мъжът се прибра в кръчмата, а младата дама с малко по-бърза стъпка закрачи обратно към Челънър. Приближаваше се към него с чудна грация, от бързане глезенът й се подаваше изпод роклята, движенията й показваха пъргавина и младост, и макар че Челънър все още мислеше да бяга, колкото повече се скъсяваше разстоянието помежду им, толкова повече избледняваше и отслабваше тази мисъл. Срещу обикновена хубост беше застрахован, ала сега, пред тази несъмнено благородна осанка, вече нямаше смелост да бяга. Със закоравяла авантюристка би се отнесъл както подобава, ала пред жена, която въпреки всичко — не можеше да отрече — беше истинска дама, се чувствуваше обезоръжен. Точно на ъгъла, откъдето бе проследил срещата й, тя се сблъска с него, все още зашеметен от видяното. Ярка руменина обля лицето й. „Ах! — извика тя. — Ах, колко сте невъзпитан!“ Остротата на атаката накара галантния кавалер да се опомни.
— Мадам — възрази той, мъчейки се да се покаже колкото може по-твърд, — мисля, че не можете да се оплачете поне до тоя момент от невъзпитаност, аз търпеливо се оставих да ме преведете през значителна част от града и ако сега поискам да ме освободите от задължението ми на ваш покровител, вие си имате приятели, които с радост ще ме заместят.
Девойката остана за миг онемяла.
— Добре — каза тя. — Вървете си! Вървете си и бог да ми е на помощ! Видяхте как аз — невинно момиче! — бягах от страшна катастрофа, преследвана от лоши хора и нито от съжаление, нито от любопитство, нито от уважение не изчаквате поне да изслушате обясненията ми или да ме подкрепите в моето нещастие. Вървете си! — повтори тя. — Наистина е свършено с мен — и с енергичен жест се обърна и побягна по улицата.
Челънър я гледаше как се отдалечи и изчезна, и дълбокото убеждение, че го мамят, се бореше с почти непоносимо чувство за виновност. Щом дамата се скри, второто чувство надделя. „Ако съм постъпил несправедливо с нея — мислеше си той, — значи поведението ми е явен пример на неучтивост. Възпитаният й тон, изисканият език и грациозното, скромно държане опровергават решително всякакви подозрения.“ Раздвоен между разкаяние и любопитство, той тръгна полека по следите й. На ъгъла отново я видя добре. Сега тя вървеше по-бавно, като ранена птица. Забеляза дори как протегна опипом ръка, падна и се облегна на стената. При тази гледка сърцето на Челънър се разтопи съвсем. С няколко разкрача той я настигна и сваляйки за пръв път шапката си, я увери с най-прочувствени слова в дълбокото си уважение и твърдо желание да й помогне. Отначало, докато говореше, тя не му обръщаше внимание, но постепенно като че ли започна да схваща смисъла на думите му, размърда се, изправи се и най-после, с рязко движение, изразяващо прошка, извърна към младия човек лице, на което се четеше едновременно укор и признателност. „Ах, мадам — извика той, — аз съм всецяло на ваше разположение!“ И още веднъж, но този път много почтително, й подаде ръка. Тя я пое с въздишка, която го трогна до дъното на душата, и двамата пак тръгнаха из пустите улици. Но сега, сякаш съкрушена от вълнение, девойката започна да забавя крачка, все по-силно се облягаше на ръката му, а той като птица закрилница се надвесваше нежно над своята отпаднала спътница. Но въпреки физическата си немощ тя не губеше присъствие на духа и когато след малко я чу отново да чурулика весело и мило, Челънър беше възхитен от неизтощимостта на своята дама. „Да забравя — рече тя, — поне за половин час да забравя“. И наистина, с всяка изречена дума като че забравяше несгодите си. Спираше се пред всяка къща, измисляше сама име на собственика и го описваше: тук живее стар генерал, с когото щяла да се венчава на пети идущия месец, там е къщата на богата вдовица, която хвърлила око на Челънър, и макар че продължаваше да се обляга отпаднало на ръката на младежа, в ушите му звучеше тихият й приятен смях. „Ах — въздъхна тя, сякаш да се оправдае, — при живот като моя трябва да се хващам здраво за всеки щастлив миг, който ми падне.“
Когато така полека-лека стигнаха началото на Гровнър скуер, вратите на парка бяха отворени и най-после нечистоплътната сбирщина от нощни скитници бе пусната в този рай на зелените морави. Челънър и спътничката му се вляха в движението и известно време вървяха мълчаливо с тази парцалива тълпа, а когато един по един, уморени да бродят нощем из градските улици, скитниците се натръшкаха по пейките или поеха различни пътеки, огромното пространство на парка скоро погълна напълно и последния от тези пришълци и двойката продължи сама в благодатната утринна тишина.
Скоро видяха една пейка, поставена на открито на тревиста височина. Младата дама се огледа с облекчение.
— Тук — рече тя, — тук най-после никой няма да ни подслушва. Затуй на това място ще чуете историята ми и ще съдите за мен. Не искам да се разделяме с впечатление, че сте проявили доброта към жена, която не я заслужава.
После седна на пейката и като даде знак на Челънър да се разположи до нея, започна с най-голямо увлечение да разказва историята на своя живот със следните думи: