Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (18)

РАЗКАЗ НА ПРЕКРАСНАТА КУБИНКА

Аз не съм такава, каквато изглеждам. Баща ми водеше потеклото си, от една страна, от испански благородници, а от друга, по майчина линия, от патриота Брюс. Майка ми също бе потомка на кралски род, но уви, тези крале бяха африканци! Тя беше красива като зората — по-красива от мен, защото аз съм наследила по-тъмна кръв от жилите на моя европейски баща, — с благородна душа, с изтънчени обноски на кралица, и като виждах, че стои по-високо от заобикалящите я, обкръжена от най-нежно внимание и почит, от малка я обожавах, а когато дойде време, приех последната й въздишка с устните си, без още да зная, че е робиня и, уви, държанка на баща ми! Смъртта й, която ме сполетя на шестнайсетгодишна възраст, беше първата мъка, която изпитах; така нашият дом загуби своята привлекателност, тъга засенчи моята младост, а у баща ми настъпи трагична и трайна промяна. Минаваха месеци, благодарение на младостта си възвърнах донякъде простодушната веселост, с която се отличавах преди, плантацията се усмихваше с новите си посеви, негрите от имението бяха вече забравили майка ми и прехвърлили простодушната си покорност върху мен, ала все още облак помрачаваше челото на сеньор Валдевиа. И по-рано той често липсваше от къщи, защото търгуваше със скъпоценни камъни в град Хавана, ала сега отсъствията му станаха почти непрекъснати и когато се върнеше, оставаше само за една нощ и се държеше като човек, смазан от злочеста съдба.

Родното ми място, където прекарвах дните си, бе малко островче в Карибско море, на около половин час път с лодка от бреговете на Куба. То беше стръмно, скалисто и като се изключи семейството и плантацията на баща ми, ненаселено и предоставено на природата. Къщата ни, ниска постройка, заобиколена с просторни веранди, се издигаше на едно възвишение и от нея през морето се виждаше Куба. Наоколо духаха освежителни ветрове, които ни облъхваха, когато лежахме в копринените си хамаци и се люлеехме, и поклащаха клонките и цветовете на магнолиите. Вляво, зад нея се намираха жилищата на негрите и полюшващите се ниви на плантацията, които заемаха една осма от повърхността на острова. Отдясно, точно до границата на градината, се простираше обширно и смъртоносно мочурище, обрасло с гъста гора, излъчващо треска, осеяно с дълбоки ями и населявано от отровни миди, човекоядни раци, змии, алигатори и противни риби. В дебрите на тази джунгла не можеше да проникне никой, освен хора с африканско потекло; невидим, непобедим враг дебнеше там европейците, а въздухът беше смъртоносен.

Една сутрин (от нея именно трябва да броя началото на злочестата си участ) излязох от стаята си малко след разсъмване, защото при този топъл климат всички са ранобудни, но не намерих слугиня, която да се погрижи за мен. Обиколих къщата, продължавайки да викам и учудването ми се превърна почти в тревога, когато, изскачайки най-после на един просторен двор с веранда, се озовах сред гъмжило от негри. Дори тогава, когато бях между тях, никой не ме погледна и не обърна ни най-малко внимание на появяването ми. Очите и ушите им бяха насочени към една-единствена личност — някаква жена, разкошно и с вкус облечена, с изящна фигура и благозвучна реч, не толкова стара на години, колкото повяхнала и погрозняла от порочен живот, все още привлекателното й лице носеше отпечатъка на най-жестоки страсти, очите й горяха от жажда да причинява зло. Мисля, че не външността й, а нещо, което се излъчваше от душата й, ме накара да се стъписам, готова да припадна от ужас; както чуваме, че имало растения, които тровят, и змии, които обайват, така и тази жена ме потресе и уплаши. Но аз бях смела по природа, подтиснах слабостта си и като се промъкнах между робите, които смутени се отдръпваха да ми сторят път, сякаш имаха пред себе си господарки съпернички, запитах с властен глас:

— Коя е тази особа?

Една млада робиня, към която бях благосклонна, ми прошепна на ухото да внимавам, защото това е мадам Мендисабал, но това име не ми беше познато. В тоя момент жената приближи до очите си лорнет и с дръзка взискателност ме изгледа от глава до пети.

— Момиче — проговори тя най-после, — много съм патила от непокорни слугини и се гордея със способността си да ги усмирявам. Откровено казано, ти ми се нравиш и ако не бях заета с други по-важни работи, непременно щях да те купя, когато баща ти устрои разпродажба.

— Мадам… — подзех аз, ала гласът ми секна.

— Нима не знаеш положението си? — отвърна жената с противен смях. — Колко смешно! Непременно трябва да я купя. Навярно има добро възпитание? — добави тя, обръщайки се към слугите.

Неколцина я увериха, че младата господарка е възпитана като истинска дама — поне така им се струвало на тях, неуките.

— Тъкмо е за кантората ми в Хавана — каза сеньора Мендисабал, като ме огледа още веднъж през лорнета. — Ще ми бъде много приятно — продължи тя, обръщайки се по-пряко към мен, — да те запозная с камшика — И ми се усмихна, а на лицето й беше изписана силна жажда за жестокост.

Тези думи ми възвърнаха способността да говоря. Викайки по име на слугите, аз им заповядах да прогонят тази жена от къщата, да я качат на лодката и да я върнат на големия остров. Но те единодушно заявиха, че не смеят да ме послушат, наобиколиха ме и взеха да ме увещават и умоляват да бъда по-благоразумна, а когато настоях, разпалвайки се още повече и изричайки за тая гадна пришълка заслужени думи, те се отдръпваха от мен, като че богохулствувах. Чужденката явно беше обкръжена със суеверна почит, познах това по промененото им държане и по бледостта, която бе взела връх над естествения цвят на лицата им, и може би страхът им се предаде на мен. Погледнах пак мадам Мендисабал. Тя стоеше съвсем спокойна и с презрителна усмивка наблюдаваше лицето ми през лорнета, а като виждах, че въпреки всичките ми заплахи оставаше уверена в превъзходството си над мен, от устата ми се изтръгна вик, вик на гняв, страх и отчаяние и побягнах от верандата и от къщата.

Не знаех накъде бягам, ала краката ме носеха към брега. Докато тичах, Чувствувах, че ми се вие свят, толкова необикновени, толкова неочаквани бяха тези събития и обиди. Коя беше тази жена? О, боже, каква власт имаше тя над моите покорни негри? Защо ме нарече робиня? Защо говореше за някаква разпродажба, уреждана от баща ми? На никой от тези трескави въпроси не можех да намеря отговор и във вихрушката, която бушуваше в главата ми, всичко беше мътно, само омразният, злобно ухилен образ на жената се открояваше ясно.

Още продължавах да бягам, обезумяла от страх и гняв, когато съзрях баща си, идващ насреща ми от пристана, и с писък, от който сърцето ми като че щеше да се пръсне, се хвърлих в обятията му и се разхълцах и разплаках на гърдите му. Той ме сложи да седна под една висока палма, която растеше недалеч от нас, и се залови да ме утешава, но с някак разсеян глас, а щом се поуспокоих, ме запита малко грубо защо съм така огорчена. Тонът му ме учуди и отрезви още повече и с твърд, но още прекъсван от хълцания глас, му казах, че на острова има чужденка (стори ми се, че при тези думи той трепна и пребледня), че слугите не ме слушат, че чужденката се казва мадам Мендисабал (това като че ли го развълнува и едновременно успокои), че тя ме е оскърбила, нарекла ме е робиня (тук баща ми се навъси), заплашила е да ме купи на някаква си разпродажба и пред очите ми е разпитвала моите слуги, и че накрая, виждайки се съвсем безпомощна и изложена на тези нетърпими своеволия, съм побягнала от къщи ужасена, възмутена и поразена.

— Тереса — заговори баща ми със странно сериозен глас, — днес се налага да искам от теб смелост, много имам да ти говоря, големи усилия трябва да положиш, за да ми помогнеш, дъщеря ми трябва да докаже, че е храбро момиче. Колкото до тази Мендисабал, какво да ти кажа? И как да ти обясня коя е? Преди двайсет години тя беше най-красивата робиня, днес е такава, каквато я виждаш — преждевременно състарена, омърсена от всевъзможни пороци и престъпления, ала свободна, богата, омъжена, както казват, за почтен човек — бог да му е на помощ! — и упражняваща над някогашните си другари по съдба — кубинските роби — влияние, колкото безгранично, толкова и необяснимо. Говори се, че властта й се крепи на страшни обреди — обредите на вудуизма. (Вудуизъм, или вуду — мистичен религиозен култ, разпространен сред негрите и метисите из островите в Карибско море и в южната част на Съединените щати. Обредите му са свързани с боготворене на змията и в крайни случаи с човешки жертвоприношения и канибалски церемонии. — Б. пр.) Дори и да е така, моля те да прогониш от мислите си тази безподобна вещица, опасността, която ни застрашава, не идва от нея и тържествено ти обещавам никога да не попаднеш в ръцете й.

— Татко! — провикнах се аз. — Да попадна ли казваш? Значи има нещо вярно в думите й? Нима съм… О, татко, говори ми откровено, всичко друго бих изтърпяла, но не и тази неизвестност.

— Ще ти кажа — отвърна той, мъчейки се да смекчи жестокостта на думите си. — Твоята майка беше робиня, бях намислил, щом натрупам достатъчно спестявания, да се преселя в свободната страна Англия, където ще имам законно право да се оженя за нея, но изпълнението на плана ми твърде много се забави, а в последния момент се намеси смъртта. Сега разбираш колко много ми тежи споменът за майка ти.

Извиках сърцераздирателно от мъка за родителите си и в усилието да утеша живия, забравих себе си.

— Но няма значение — подзе отново баща ми. — Недовършеното не може никога да се поправи и трябва да понеса наказанието си — да ме измъчва съвестта. Но, Тереса, след като така болезнено ми напомни какви злини причини мудността ми, залавям се веднага да направя това, което е все още възможно — да ти даря свободата.

Започнах да го обсипвам с благодарности, но той ме прекъсна с мрачна рязкост.

— Заболяването на твоята майка — продължи той — ми отнемаше твърде много време, работата ми в града бе предоставена доста дълго в ръцете на некадърни заместници; моят ум, вкус, несравнимата ми способност да познавам най-добрите скъпоценни камъни, това изкуство, благодарение на което мога дори в най-тъмна нощ да различа сапфир от рубин и от един поглед да кажа от кое кътче на земята е изкопан скъпоценният камък — всички тези неща прекалено дълго липсваха в работата ми. Тереса, аз съм разорен.

— Какво значение има това? — извиках. — Какво значение има бедността, щом сме заедно с обичта и светите си спомени?

— Ти не разбираш — каза той навъсено. — Робиня, каквато си, млада — уви! — почти дете! — с добро възпитание, красива, надарена с най-трогателна хубост, невинна като ангел — всички тези качества, които биха обезоръжили дори вълците и крокодилите, в очите на хората, на които съм задължен, са стока, която се купува и продава. Ти си движимо имущество, пазарна вещ, която струва — о, боже, нямам сили да произнеса тези думи! — струва пари. Започваш ли да разбираш най-после? Ако ти даря свободата, ще отнема на кредиторите си нещо, което им принадлежи, грамотата за освобождаването ти положително ще бъде анулирана, ти ще си останеш робиня, а аз ще бъда престъпник.

Улових ръката му, целунах я и заохках от жал за себе си, от съчувствие към баща си.

— Какво ли не правих — продължи той, — как ли не се мъчих и напрягах да наваксам загубите си — бог ми е свидетел и ще помни това. Той не благослови усилията ми или просто — както си мисля често — се колебаеше да осени с благоволението си дъщеря ми. Накрая загубих всякаква надежда, бях безвъзвратно разорен, тежък дълг обременяваше утрешния ден, който не можех да изплатя; ще ме обявят за банкрутирал и стоката, земите, скъпоценностите ми, които толкова обичах, робите ми, към които се отнасях с доброта и правех щастливи, и-о, десетократно по-лошо — ти, моята любима дъщеря, ще бъдете продадени и ще минете в ръцете на некадърни и алчни търгаши. Виждах, че много дълго съм се примирявал и възползувал от това голямо престъпление — робовладелството, но нима моята дъщеря, моята невинна, неопетнена дъщеря, нима т я трябва да плаща за това? Извиках: „Не!“ Призовах бога за свидетел на изкушението ми, грабнах тази торбичка и побягнах. Преследвачите са по дирите ми, може би тази нощ, може би утре те ще слязат на този остров, свят за паметта на скъпата душа, която те е родила, за да обрекат баща ти на позорен затвор, а теб — на робия и безчестие. Нямаме много време. Край северния бряг на нашия остров по странно благоволение на съдбата от няколко дни кръстосва английска яхта. Тя е собственост на сър Джордж Гревил, когото слабо познавам, но комуто по-рано съм правил големи услуги и затова няма да откаже да ни помогне да избягаме. Ако ли пък откаже, ако се прояви като неблагодарник, имам възможност да го принудя насила. Защото какъв е той, чедо мое — какъв е този англичанин, дето от години се върти около бреговете на Куба и всеки път се връща с нова партида скъпоценни камъни?

— Може да е открил мина — подхвърлих аз.

— Така казва и той — отвърна баща ми, — но благодарение на необикновената дарба, която съм получил от природата, лесно развенчах тази басня. Той ми носеше само диаманти, които отначало купувах на доверие, като се вгледах по-добре обаче, се сепнах, защото някои от тези камъни, чедо мое, произхождаха от Африка, други — от Бразилия, ала трети, съдейки по тяхната особена прозрачност и груба обработка, бяха откраднати от древни храмове. След като подуших каква е работата, направих справки. О, колко хитър е той, но аз го надхитрих. Узнах, че обикалял всички бижутери в града, при един дошъл с рубини, при друг — със смарагди, при трети — със скъпоценен берил, и на всички разправял все тази история с мината. Но в коя мина, в кой богат слой от земната повърхност са струпани рубини от Исфахан, перли от Коромандел и диаманти от Голконда? Не, чедо, този човек въпреки яхтата и титлата си, този човек трябва да се бои от мен и да ми се подчинява. Така че тази вечер, щом се мръкне, трябва да поемем през тресавището по пътека, която след малко ще ти покажа, по-нататък през планинските местности на острова има маркиран път, който ще ни изведе до залива на север, а там наблизо кръстосва яхтата. Ако преследвачите пристигнат дори по-рано, отколкото ги очаквам, пак ще са закъснели — доверен човек чака на Куба и щом се появят, ако е тъмно, ще забележим на отсрещния нос червен огън, а ако е светло — димен стълб, и предупредени по този начин, ще имаме време да потърсим спасение зад мочурището. А дотогава ще скрия тази торбичка, така че най-напред ще ме видят да пристигам в къщи с празни ръце, иначе някой роб може да се разбъбри и да ни издаде. Защото, гледай! — прибави той и вдигайки торбичката, която вече ми бе показал, изсипа в шепата ми цял поток от необработени скъпоценни камъни, по-ярки от цветя, от всички размери и цветове, които при падането си улавяха в безбройните си изящни фасетки жарките лъчи на слънцето.

Не се сдържах и извиках от възхищение.

— Дори в твоите невежи очи — продължи баща ми — вдъхват уважение. Но какво са те, освен камъчета, равнодушни пред резеца, студени като смъртта? О, свещена простота! — извика той. — Всяко от тях — чудо на търпението на природата, създадено от праха в резултат от многовековна микроскопична дейност, всяко едно от тях значи за теб и за мен цяла година живот, свобода и взаимна обич. Как да не ги ценя тогава! И защо да не побързам да станат недосегаеми за чужди ръце! Тереса, ела с мен.

Той се изправи на крака и ме поведе към границата на голямата джунгла, там, където тя бе надвиснала като стена от отровен, тъмен листак над склона на хълма, на който стоеше бащината ми къща. Известно време обикаля и оглежда внимателно края на гъсталака. После, види се, разпозна някакъв белег, защото лицето му изведнъж просветля, сякаш бе паднал камък от сърцето му, спря се и се обърна към мен.

— Оттук — рече — започва тайната пътечка, за която споменах, и тук ще ме чакаш. Аз ще навляза само на няколко стотин ярда в тресавището да заровя скромното си съкровище; щом го скътам на сигурно място, ще се върна.

Напразно се мъчех да го разубедя, сочейки му опасностите, които криеше това място, напразно умолявах да ми позволи да го придружа, позовавайки се на черната кръв, която вече знаех, че тече в жилите ми — той беше глух към всички мои молби и като отмахна част от зелената завеса, изчезна в злотворната тишина на мочурището.

Чак след един час храстите отново се разтвориха и от гъсталака изскочи баща ми, спря се и почти се олюля, зашеметен от първоначалния досег с ослепителната слънчева светлина. Лицето му беше покрито с особена гъста червенина, ала въпреки жегата на тропическото пладне не изглеждаше запотен.

— Ти си уморен — Извиках, скачайки да го посрещна. — Не ти е добре.

— Уморен съм — отвърна той, — въздухът в тази джунгла е задушлив, пък и очите ми свикнаха на нейния мрак, а силното слънце ги прорязва като с нож. Момент, Тереса, остави ме само за момент. Всичко пак ще се оправи. Аз зарових имането под един кипарис, точно зад речния ръкав, от лявата страна на пътеката; тези красиви, лъскави нещица сега лежат покрити с тиня, ще ги намериш там, ако стане нужда. Но ела да влезем в къщи, време е да хапнем, защото ни предстои да пътуваме нощем, да хапнем, а после да поспим, моя бедна Тереса, да поспим после — И ме изгледа с кръвясали очи, клатейки глава сякаш от съжаление.

Крачехме бързо, защото баща ми непрекъснато мърмореше, че отсъствувал дълго време и че слугите може да се усъмнят в нещо, минахме, през просторната, проветрива веранда и най-после влязохме в приятната полусянка под спуснатите капаци на къщата. Трапезата беше наредена, домашните слуги, вече уведомени от лодкарите за завръщането на господаря, бяха всички на поста си и, както забелязвах, не смееха да ме погледнат. Тъй като баща ми продължаваше с уморена и трескава настойчивост да мърмори, че закъсняваме, побързах да заема мястото си на масата, но едва пуснах десницата му, той се спря и разпери двете си ръце напред някак странно, като че опипваше.

— Какво става? — изкрещя той с пронизителен, нечовешки глас. — Нима съм сляп?

Притичах до него и се опитах да го заведа до масата, но той се задърпа и като се закова на място, ту разтваряше, ту затваряше челюстите си, сякаш се мъчеше с усилие да си поеме дъх. После изведнъж вдигна ръцете си към слепоочията, извика: „Главата ми, главата ми!“, политна и се строполи до стената.

Много добре разбирах какво става. Обърнах се и помолих слугите да му помогнат. Но те единодушно заявиха, че всичко е безполезно — щом господарят е ходил из тресавището, рекоха те, ще трябва да умре, всякаква помощ е излишна. Защо да ви описвам подробно страданията си? Пренесох го до леглото и застанах да бдя над него. Той лежеше неподвижно, от време на време скърцаше със зъби, говореше нещо неразбрано, до ушите ми стигаше ясно една-единствена-дума — бързо, бързо, което показваше, че дори в последната борба със силите на смъртта все още го измъчваше мисълта за опасността, надвиснала над дъщеря му. Слънцето бе вече залязло и настъпил мрак, когато разбрах, че съм сам-самичка на тази нещастна земя. Можех ли да мисля за борба, за спасение, за неизбежните опасности, които ме дебнеха? Тук, до тялото на последния си близък, бях забравила всичко, освен естествената мъка от безвъзвратната загуба.

Бяха минали около четири часа, откакто слънцето се бе издигнало над хоризонта на изток, когато робинята, за която вече споменах, влезе и ме върна отново в суровата земна действителност. Бедната душица наистина беше силно привързана към мен и със сълзи на очи ми обясни причината за идването си. Още с първите лъчи на зората на пристана спряла някаква лодка и свалила на брега на нашия остров (досега толкова щастлив) група полицаи, които носели заповед за арестуването на баща ми, и един едър човек с груби обноски, който заявил, че занапред островът, плантацията и всички роби в нея стават негова собственост.

— Предполагам — рече робинята, — че е политик или някакъв много силен магьосник, защото щом ги видя да идват, мадам Мендисабал хвана гората.

— Колко си глупава! — отвърнах аз. — Тя се е страхувала от полицаите. И защо изобщо тази вещица продължава да осквернява острова с присъствието си? О, Кора — възкликнах, спомняйки си за своята скръб, — какво значение имат всъщност всички тези неприятности за едно сираче?

— Господарко — каза тя, — искам да ви напомня две неща. Никога не говорете така за мадам Мендисабал, поне пред цветнокож, защото тя е най-силната жена на тоя свят и истинското й име, ако някой се престраши да го произнесе, е способно с магическата си сила, дори да възкреси мъртвите. И в никой случай не говорете вече за нея пред вашата злочеста Кора, защото при все че може действително да я е страх от полицията (а както чух, изглежда, че наистина се крие от нея) и зная, че ще ми се смеете и няма да ми повярвате, все пак е доказана и всеизвестна истина, че тя чува всяка думица, произнасяна от хората по целия този широк свят, а вашата бедна Кора е вече вписана в черния й тефтер. Когато ме гледа, господарко, кръвта ми се смразява. Това е първото, което исках да ви кажа, а сега второто — за бога, умолявам ви, имайте предвид, че занапред не сте дъщеря на клетия сеньор. Него вече го няма, милият господин, тъй че сега и вие като мен сте обикновена робиня. Човекът, комуто принадлежите, е дошъл за вас, о, скъпа господарке, вървете веднага при него! Ако бъдете мила и послушна, с вашата младост и хубост все още можете да си осигурите охолен живот.

За миг изгледах това същество с възмущение, което лесно можете да си обясните, ала след малко то се изпари — момичето бе говорило просто по своему, както птичката пее или кравата мучи.

— Върви — казах аз. — Върви, Кора. Благодаря за благородните ти помисли. Остави ме за малко сама с мъртвия ми баща и кажи на този човек, че ще дойда веднага.

Тя тръгна, а аз, обръщайки се към смъртното ложе, произнесох в тези глухи уши последната молба и защита на моята застрашена невинност.

— Татко — рекох, — последната ти мисъл дори в твоята предсмъртна агония беше дъщеря ти да се спаси от позор. Тук, пред теб се заклевам, че твоето желание ще бъде изпълнено, по какъв начин, не зная, ако е нужно — с престъпление и бог да прости на теб, на мен и на нашите тирани, бог да ме подкрепи в моята безпомощност!

Тези думи ми придадоха сили, като след дълъг сън пристъпих към огледалото — да, дори в тази стая на смъртта, — бързо оправих косата си, поосвежих подутите си от сълзи очи, прошушнах тихо „сбогом“ на създателя на моя живот и причинителя на мъките ми и като изобразих на лицето си усмивка, тръгнах да посрещна своя господар.

Той беше пълен, жизнерадостен човек на средна възраст, похотлив, грубоват шегобиец и ако не грешах в преценката си, добродушен по природа. Трескаво, забързано оглеждаше къщата, която някога беше наша, но сега ставаше негова и пламъчето, което светна в очите му, когато ме видя да влизам, показа, че мога да очаквам най-лошото.

— Тази ли е бившата ви господарка? — запита новодошлият робите и когато потвърдиха това, веднага им заповяда да излязат. — И тъй, скъпа — каза той, — аз съм прост човек, не като вашите проклети испанци, а истински, принципен, трудолюбив, честен англичанин. Казвам се Колдър.

— Благодаря ви, сър — рекох и направих почтителен поклон, както бях виждала от слугите.

— Я гледай — възкликна той, — да се не надяваш. Ако бъдеш послушна там, където бог е благоволил да те призове, ще видиш, че съм много добър човек. Твоята външност ми харесва — добави господарят ми, наричайки ме по име, което изопачи отвратително. — Естествена ли е косата ти? — запита той малко рязко и като се приближи до мен, сякаш бях кон, с груб жест сам се увери в истината. Бях пламнала цялата от глава до пети, ала сдържах справедливия си гняв и се оставих да ме докосва. — Много хубаво — продължи той, като ме погъделичка добродушно под брадичката. — Няма да съжаляваш, че си дошла при стария Колдър, нали? Но това е между другото. По-важно е следното: твоят предишен господар беше много безчестен мошеник и отмъкна ценна стока, която по право принадлежеше на мен. И тъй като ми е известно, че си му роднина, предполагам, че ти най-добре знаеш какво е станало с нея, но преди да отговориш те предупреждавам, че бъдещото ми благоразположение ще зависи изцяло от твоята почтеност. Аз самият съм почтен човек и очаквам същото от слугите си.

— Скъпоценностите ли имате предвид? — попитах, снишавайки глас до шепот.

— Точно това имам предвид — каза той ухилен. — Мълчете! — рекох.

— Да мълча ли? — повтори той. — Че защо да мълча? Трябва да знаете, че съм вече на мой имот и заобиколен от слуги, които ми принадлежат.

— Заминаха ли си полицаите? — запитах. О, какви надежди възлагах на отговора!

— Заминаха си — отговори той, гледайки ме малко объркано. — Защо се интересуваш?

— Трябваше да ги задържите — отвърнах сериозно, макар че в същия миг сърцето ми подскочи от радост. — Господарю, не мога да скрия истината от вас. Слугите в това имение са много наежени, отдавна назрява бунт.

— Какво? — извика той. — Че аз никога в живота си не съм виждал толкова хрисими на вид негри — Но все пак леко пребледня.

— Не са ли ви казали — продължих аз, — че на острова се намира мадам Мендисабал? Че откакто е дошла, слушат само нея? Че ако тази сутрин ви посрещнаха горе-долу прилично, то е единствено по нейно нареждане — с какви подбуди, предоставям на вас да прецените.

— Мадам Хесебел ли? — запита той. — Тя наистина е опасна дяволица, на всичко отгоре полицията я търси за цяла редица убийства. Но в края на краищата това няма значение. Вярно, тя има голямо влияние сред вас, цветнокожите. Но какво търси тук, дявол да я вземе?

— Скъпоценностите — отговорих аз. — Ах, сър, ако бяхте видели това съкровище — сапфирите, смарагдите, опалите, златните топази и рубините, червени като залеза — това неизчислимо богатство, тази невиждана от очите красота — ако бяхте го видели като мен и, уви, като н е я — щяхте да разберете опасността и да потреперите.

— Значи и тя ги е видяла! — провикна се той и по лицето му познах, че смелият ми ход е успял. Улових го за ръката.

— Господарю — рекох, — сега съм ваша, мой дълг е, ще ми бъде приятно да браня вашите интереси и живота ви. Затова чуйте съвета ми и, заклевам ви, бъдете благоразумен като мене. Елате скришом с мен, нека никой да не види къде отиваме, ще ви заведа на мястото, където е заровено съкровището, щом го изровим, трябва да отидем право на лодката, да избягаме в Куба и да не се връщаме вече на този опасен остров без закрилата на войници.

Кой свободен човек в свободна страна би повярвал на такава неочаквана преданост? Ала този тиранин с помощта на самите хитрости и коварни похвати, с които си бе служил, за да укроти своята бунтуваща се съвест и да се убеди, че робовладелството е нещо естествено, се хвана като дете в капана, който му поставих. Той ме похвали и ми благодари, каза ми, че притежавам всички качества, които ценял у слугите, и когато ме заразпитва по-подробно за естеството и стойността на съкровището, а аз пак изкусно разпалих алчността му, заповяда незабавно да пристъпя към изпълнението на плана ми за действие.

От един сайвант в градината взех кирка и лопата, а оттам по лъкатушним пътеки между магнолиите поведох господаря си към мястото, отдето се влизаше в тресавището. Аз вървях отпред, носех, както е редно, инструментите и непрекъснато поглеждах назад, да не би да ни забележат и проследят. Когато стигнахме началото на пътеката, изведнъж се сетих, че съм забравила да взема храна, и като оставих мистър Колдър под сянката на едно дърво, се върнах сама в къщи за кошница с провизии. „Нима за него?“ — запитах се аз. А един вътрешен глас ми отговори: „Не“. Докато бяхме един срещу друг, докато още виждах пред очите си човека, комуто принадлежах, както ръката принадлежи на тялото, възмущението ми придаваше сили да се държа. Но сега, щом останах сама, почувствувах отвращение от себе си и от кроежите си, които ми бяха противни, жадувах страстно да се хвърля в нозете му, да призная, че го мамя, и да го предупредя да не навлиза в това гибелно тресавище, към което го увличах, за да умре, ала клетвата ми пред моя мъртъв баща, дългът ми към моята невинна младост надделяха над тези колебания и макар че лицето ми беше бледо и навярно отразяваше ужаса, подтиснал душата, с твърда стъпка се върнах на границата на тресавището и с усмивка на уста му казах да стане и да ме последва.

Пътеката, по която поехме сега, беше изсечена като тунел през живата джунгла. От двете страни над главите ни зеленият листак се преплиташе като непроходима стена, дневната светлина едва се процеждаше през надвисналия горски гъсталак, а въздухът беше горещ като пара, просмукан с упойващи растителни миризми, притискащ като тежест гърдите и мозъка. Краката ни газеха безшумно по дебел пласт хумус, от двете страни непрекъсната върволица мимози колкото човешки бой докосваха полата ми и тутакси със съскане се отдръпваха да ми сторят път, с изключение на тези чувствителни на досег растения всичко останало в тази отровна бърлога беше неподвижно и безшумно.

Преди още да бяхме навлезли много навътре на мистър Колдър изведнъж започна да му се повдига и трябваше да седне за малко на пътеката.

Сърцето ми се късаше като го гледах и настойчиво замолих този обречен простосмъртен да се върне обратно, „Какво представляват някакви си скъпоценности на везните на живота?“ — питах аз. О, не, отговаряше той, тази вещица мадам Хесебел ще ги намери; той е честен човек и няма да позволи да му отнемат полагаемото му се с измама, и тъй нататък, а дишаше тежко като болно куче. Скоро пак беше на крака, уверявайки, че неразположението му е минало, но когато поехме отново напред, на промененото му лице долових първите признаци на смъртта.

— Господарю — рекох, — изглеждате блед, смъртно блед, бледостта ви ме плаши. Очите ви са кръвясали — червени като рубините, които търсим.

— Хлапачке — кресна той, — я гледай пред себе си, внимавай къде стъпваш. Заклевам се пред бога, че ако още веднъж ме ядосаш, като се озърташ назад, ще те накарам да разбереш новото си положение.

Малко след това забелязах на земята някакъв червей и предупредих шепнешком, че докосването му е смъртоносно. Скоро една голяма змия, яркозелена като пролетна трева, се заизвива бързо през пътечката и пак се спрях и погледнах назад към спътника си с ужас в очите.

— Змията-ковчег — казах, — змията, която гони жертвата си като хрътка.

Но той оставаше непреклонен.

— Аз съм свикнал да пътувам — рече. — Тази джунгла е наистина противна, но скоро ще стигнем края.

— Да — отвърнах, поглеждайки го със загадъчна усмивка, — но какъв край?

Тук той прихна да се смее, но смехът му не беше съвсем искрен. После, като забеляза, че пътеката започва да става по-широка и по-стръмна, извика:

— Ето на! Нали ти казах? Минахме най-лошото.

Действително бяхме стигнали вече блатистия речен ръкав, който на това място беше много тесен и препречен от паднал дънер, но видяхме, че от двете страни постепенно се разширяваше и минаваше под свод от големи дървесни клони и надвиснали увивни растения, течеше бавно, лъхаше на ужасна, гадна миризма, по повърхността му плуваха плоски глави на алигатори, а бреговете гъмжаха от аленочервени раци.

— Ако паднем от този неустойчив мост — рекох, — гледайте, кайманът дебне, готов да ни нагълта! Ако се отклоним и най-малко от пътеката, ще затънем в тинята, а вижте как по края на гъсталака пъплят безброй червени гадини. Щом се окажем безпомощни, тутакси ще се нахвърлят като паплач върху нас! Какво може да стори човек? Срещу хиляди такива бронирани нападатели? А каква смърт ще бъде да загинеш жив от техните щипки!

— Момиче, ти луда ли си? — извика той. — Заповядвам ти да мълчиш и да ме водиш нататък.

Погледнах го отново, готова да отстъпя, а като забеляза това, господарят ми вдигна бастуна в ръката си и ме удари жестоко по лицето.

— Води нататък! — кресна той отново. — Нима цял ден трябва да кисна сред това противно блато накрая да загина заради една бъбрива робиня?

Приех удара мълчаливо, приех го с усмивка, ала кръвта закипя в сърцето ми. В този момент нещо — не зная какво — падна с глух плясък във водите на лагуната и си рекох: „Състраданието ми се удави там!“

От другата страна, до която сега бързахме да се доберем пълзешком, гората не беше толкова гъста, завесата от увивни растения — не толкова плътна. Тук-там се забелязваха по-светли слънчеви петънца или между по-рядката плетеница от паразитни растения се различаваха очертанията на някое високо дърво. Отляво, на края на едно такова сечище много ясно се открояваше кипарисът, на това място пътеката доста се разширяваше и имаше малко открито пространство, осеяно със страшни мравуняци, по които пъплеха техните строители. Сложих инструментите и кошницата до дънера на кипариса, където те моментално почерняха от пълзящите мравки, и отново погледнах лицето на моята неподозираща жертва. Помежду ни се изпречваше такъв гъст облак комари и гадни мухи, че замъгляваше чертите на англичанина, а шумът от крилете им беше като въртене на мощно колело.

— Тук — казах — е мястото. Аз не мога да копая, понеже не съм свикнала да си служа с такива инструменти, но заради вашата собствена безопасност ви умолявам да свършите по-скоро работата си.

Англичанинът пак се бе отпуснал на земята, задъхан като риба на сухо, а на лицето му видях същата гъста червенина, която бе обляла лицето на баща ми.

— Чувствувам се зле — изпъшка той, — страшно зле, тресавището се върти около мен, бръмченето на тези отвратителни мухи ме влудява. Нямаш ли вино?

Дадох му една чаша и той я изпи жадно.

— Сам ще си бъдете виновен — рекох, — ако продължавате така. Блатото има лоша слава — При тези думи поклатих зловещо глава.

— Подай ми кирката — заповяда той. Къде са заровени скъпоценностите?

Казах му горе-долу и сред убийствената жега, задухата и полумрака на джунглата той заработи с кирката, размахвайки я над главата си с енергичността на здрав човек. Отначало го обля обилна пот, от която лицето му лъсна, а хищните насекоми се полепиха нагъсто по него.

— Не бива да се потите на такова място! — възкликнах. — О, господарю, как може да постъпвате така неблагоразумно? Треската се просмуква през отворените пори.

— Какво целиш с това? — кресна той, като се спря със забита в земята кирка. — Да не искаш да ме подлудиш? Мислиш ли, че не разбирам на каква опасност се излагам?

— Това именно е целта и желанието ми — да побързате — отговорих. И тогава, пренасяйки се мислено на смъртното ложе на баща си, взех да повтарям без връзка, почти шепнешком, една и съща дума: — Бързо, бързо, бързо.

Изведнъж за мое учудване търсачът на съкровището се вслуша в тази дума и продължавайки да размахва кирката, но вече неуверено, и като се олюляваше, заповтаря на себе си като припев: „Бързо, бързо, бързо“. А след това — пак: „Нямаме време за губене, блатото има лоша слава, лоша слава“, и после отново: „Бързо, бързо, бързо“ — с ужасяваща машиналност, забързано, но някак морно, като болен, който се мята на възглавницата. Потта бе изчезнала, сега беше сух, но виждах все тази тъмнокеремидена червенина. След малко кирката му изрови торбичката със скъпоценностите, но той не я забеляза, а продължаваше да копае.

— Господарю — рекох, — ето съкровището. Като че ли се пробуди от сън.

— Къде? — извика, а после, като го видя пред очите си, добави: — Как е възможно? Трябва да съм побъркан. Момиче — кресна той внезапно със същия писклив глас, който бях забелязала и преди, — какво става? Прокълнато ли е това тресавище?

— То е гроб — отвърнах аз. — Няма да се измъкнете жив, а колкото до мен, животът ми е в ръцете божии.

Господарят ми се строполи на земята като ударен, но дали в резултат от думите ми, или от внезапен пристъп на болестта — не мога да кажа. След малко вдигна глава.

— Ти ме доведе тук, за да умра — каза той; — с риск за собствения си живот ме обрече на смърт. Защо?

— За да спася честта си — отговорих. — Не забравяйте, че ви предупредих. Не съм виновна аз, погуби ви алчността по тези камъчета. Той извади револвера си и ми го подаде.

— Виждаш ли — рече, — можех отдавна да те убия. Но както казваш, аз умирам, нищо не е в състояние да ме спаси, а имам да изкупвам толкова много грехове. О, боже мой, боже мой — възкликна той, взирайки се в лицето ми с любопитен, учуден и жален поглед, като несхватливо дете в училище, — ако има страшен съд на оня свят, колко грехове ми тежат на душата!

Накрая аз се разплаках, запълзях в нозете му, зацелувах ръцете му, умолявах го да ми прости, пъхнах пистолета обратно в ръката му и замолих да отмъсти за смъртта си, защото дори и да можех с цената на живота си да откупя неговия, пак оставах длъжница. Но той, горкият, искаше да ме накара още по-горчиво да съжалявам за постъпката си.

— Нямам какво да ти прощавам — рече. — О, боже, как сглупих на стари години! Честна дума, въобразих си, че ме харесваш.

В същия миг му се зави свят, започна страшно да се олюлява, вкопчи се за мен като дете и зовеше по име някаква жена. Скоро тези гърчове, които гледах задавена от сълзи, отслабнаха и замряха и пак дойде на себе си.

— Трябва да напиша завещанието си — каза той. — Извади бележника ми.

Когато изпълних желанието му, задраска бързо с молив на една страница.

— Нека моят син да не узнае — каза умиращият. — Кръвожадно куче е той, моят син Филип, нека да не узнае как си ме наказала. — После изведнъж извика: — О, господи, аз съм сляп — и притисна с длани очите си, после пак зашепна, пъшкайки: — Не ме оставяй на раците!

Заклех се, че ще му бъда вярна, докато сърцето му бие, и удържах на обещанието си. Седнах да бдя над него, както бдях над баща си, но с колко по-други, по-ужасни мисли! През целия тоя дълъг следобед силите му все повече западаха. И през всичкото това време водех непосилна борба да го предпазя от пълчищата мравки и ятата комари — пленница на собственото си престъпление. Щом се смрачи, бръмченето на насекомите под тъмните сводове на тресавището тутакси се засили, а още не бях уверена издъхнал ли е. Най-после плътта на ръката му, която продължавах да държа, охладня между пръстите ми и разбрах, че съм свободна.

Взех бележника и револвера му, защото бях решила по-скоро да умра, отколкото да ме уловят, и като се натоварих още с кошницата и торбичката скъпоценности, поех на север. В този нощен час тресавището беше изпълнено с непрестанен шум, предизвикван от всевъзможни животни и насекоми, все опасни за живота. Ала вървях сред този хаос от звуци като с вързани очи и не виждах нищо. Хлъзгавата земя се огъваше под нозете ми и жвакаше противно, сякаш тъпчех жаби, от досега на плътната стена от листа, която ми беше единственият пътеводител, потръпвах сякаш от допир на змии, тъмнината затрудняваше като запушалка дишането ми, откровено казано, никога не съм изпитвала такъв ужасен страх, както през този нощен поход, и никога не съм чувствувала такава радост, както в момента, когато усетих, че пътеката започва да се изкачва, да става по-устойчива под краката ми и видях, макар и все още далеч пред мен, сребристата светлина на луната.

След малко прекосих границата на джунглата и тръгнах сред благородни величествени лесове, чисти скали, чист, сух прах, сред ароматния дъх на планински цветя, цял ден огрени от слънце, сред омайната тишина на нощта. Благодарение на негърската си кръв минах невредима зловонното и опасно мочурище, по някакво чудо се бях спасила от пълзящите и жилещи гадини, от които гъмжеше там; сега ми предстоеше по-леката част от пътя — да пресека острова, да стигна залива и да бъда приета на английската яхта. Нощем беше невъзможно да налучкам посочения от баща ми път и тъкмо се мъчех да се ориентирам и в невежеството си напразно се вглеждах в разположението на звездите, когато някъде отдалеч до ушите ми стигнаха човешки гласове, които пееха в бързо темпо.

Не знаех къде се намирам, ала поех по посока на тези гласове и след като вървях четвърт час, стигнах незабелязано края на една открита горска поляна. Тя беше ярко осветена от луната и от пламъците на огън. В средата се издигаше малка, ниска и груба постройка, над която стърчеше кръст — спомних си, бях чувала, че това е параклис, отдавна осквернен от устройваните тук обреди на вудуистите. Точно до стъпалата на входа някаква черна грамада непрекъснато се движеше и поклащаше насам-натам като жива, ала безмълвна маса; скоро разбрах, че това е купчина петли, зайци, кучета и други птици и животни, които продължаваха да се дърпат безпомощно, вързани и нахвърляни жестоко едно върху друго. Около огъня и параклиса бяха коленичили в кръг африканци, мъже и жени. Те ту вдигаха полустиснати длани към небето в някакъв странен страстно-умолителен жест, ту навеждаха глави и просваха ръце на земята пред себе си. Докато целият кръг изпълняваше многократно това двойно упражнение, главите непрекъснато се повдигаха и снишаваха като морски вълни, а бързото песнопение продължаваше сякаш в такт с тези движения. Стоях като омагьосана, съзнавайки, че животът ми виси на косъм, че съм попаднала на вудуистки обред.

Изведнъж вратата на параклиса се отвори и оттам излезе висок негър, съвсем гол, с жертвен нож в ръка. Последва го още по-странно и потресаващо видение — мадам Мендисабал, също гола, която държеше в ръце на височината на лицето си отворена плетена кошница. Тя беше пълна с извиващи се змии, които, докато жената стоеше с вдигнатата кошница, се провираха през върбовите пръчки и се увиваха около ръцете й. При тази гледка тълпата като че ли изведнъж още повече се разпали, пеенето стана по-пронизително, по-нестройно по темпо и акцент. После високият негър, който стоеше неподвижен и усмихнат под светлината на луната и огъня, даде знак, пеенето замря и започна втората част на това варварско и кърваво празненство. Тук-там от човешкия кръг някой мъж или жена притичваше до средата, навеждаше се пред жрицата и нейните змии, вдигаше по същия начин ръка и като произнасяше различни заклинания, изричаше гласно най-пъклените желания на сърцето си. Обикновено пожелаваха смърт или болест — смърт или заболяване на врагове или съперници; други призоваваха тези бедствия да сполетят най-близки техни роднини, а един, към когото, трябва да призная, и аз не съм бивала по-милостива, ги стоварваше върху моята глава. При всяка клетва високият негър, все тъй с усмивка, вземаше някоя птица или животно от движещата се купчина от лявата му страна, заколваше го с ножа и захвърляше тялото на земята. Най-после като че ли дойде редът на върховната жрица. Тя сложи кошницата на стъпалата, застана в центъра на кръга, търколи се в прахта пред влечугите и продължавайки все тъй да се търкаля, извиси глас така, че звучеше едновременно като реч и песен, и то с такава силна, безумна възбуда, че ужас смрази кръвта ми.

— О, сила, чието име не смеем да произнесем — подзе тя, — о, сила, нито добра, нито зла, а някъде под двете, по-могъща от доброто, по-велика от злото — цял живот съм те боготворяла и съм ти служила. Кой проливаше кръв на твоя олтар? Чий глас е пресипнал от песни в твоя възхвала? Чии нозе са преждевременно изнемощели да скачат на твоите празненства? Кой уби детето в утробата си? Аз — провикна се тя, — аз, Метамнбогу! Аз изричам истинското си име. Разкъсвам булото. Желанията ми ще се изпълнят, иначе ще умра. Чуй ме, тиньо на дълбокото тресавище, злокобна гръмотевице, отрово на змийската жлъчка — чуй ме или ме убий! Желая две неща, о, безплътна, о, ужас на пустотата — две неща, иначе ще умра! Кръвта на моя белолик съпруг, о, дай ми я! Той е враг на вуду, дай ми неговата кръв! И още нещо, о, гонителю на слепите ветрове, о, създателю сред развалините на смъртта, о, корен на живота, корен на гнилотата! Аз остарявам, погрознявам, знаят каква съм и ме гонят, за да ми отнемат живота, затова нека твоята слугиня се избави от това грохнало тяло, нека твоята главна жрица се върне пак в разцвета на младостта си, да стане отново девойка, желана като някога от всички мъже! Нима, о, господарю и повелителю, когато искам тук чудо, каквото не е ставало, откакто сме откъснати от някогашното отечество, нима не подготвих жертвата, за която душата ти жадува — яре без рога?

Докато произнасяше тези думи, по кръга от поклонници премина радостен шепот, който ту се надигаше, ту заглъхваше, ту пак се надигаше и най-после премина в екстаз, когато високият негър, който за миг се бе пъхнал в параклиса, се появи отново на вратата, носейки на ръце тялото на робинята Кора. Не зная дали видях какво стана след това. Когато съзнанието ми наново се проясни, Кора беше сложена на стъпалата пред змиите, негърът с ножа се бе надвесил над нея, ножът се вдигна и в тоя момент изпищях от неописуем ужас, умолявайки в името божие да спрат.

Над тълпата канибали се възцари тишина. Още миг и щяха да се отърсят от вцепенението, а тогава щях неминуемо да загина. Но провидението бе решило да ме спаси. Тези изверги още мълчаха, когато сред тихата нощ се надигна рев, по-силен от воя на европейска буря, по-бърз от крилатия източен вятър. Черен мрак забули всичко наоколо — мрак, пронизван отвред от лъкатушни и ослепителни светкавици. Почти в същия миг, с един скок, който сякаш погълна света, ядрото на урагана стигна поляната. Чух страшен трясък и съзнанието ми угасна.

Когато се свестих, беше ден. Бях жива и здрава, дърветата около мен не бяха загубили нито вейка и първоначално помислих, че ураганът е бил просто съновидение. Ала нищо подобно, защото щом се огледах, видях, че едва съм се спасила от унищожение. През гората, която покриваше хълмове и долове, бурята бе разорала огромна разрушителна бразда. Дърветата от двете страни се поклащаха невредими от утринния ветрец, ала по правия път на урагана не бе останало нищо. Всичко в тази ивица — дърво, човек или животно, оскверненият параклис и поклонниците-вудуисти — бе повалено и унищожено в този кратък гневен изблик на въздушните стихии. Всичко останало само на един-два ярда (Мярка за дължина — 91,4 см. — Б. пр.) от пътя му — скромно цвете, високо дърво и клетото безпомощно момиче, което в момента бе коленичило да поблагодари на небето — се събуди невредимо сред кристалната чистота и безметежност на новия ден.

Човек не можеше да се движи по пътя на урагана, такъв хаос от изпочупени мощни дървета бе натрупал той в мимолетната си ярост. Но въпреки всичко го прекосих — с толкова труд и търпение, с толкова чести и опасни подхлъзвания и падания, че когато стигнах другата страна, не бяха ми останали вече нито физически, нито душевни сили. Там седнах за малко да се съвзема и докато похапвах (колко много дължах на божията милост!) погледът ми, подскачайки тук-там между високите дървета от двете страни, се спря на един дънер с маркировка. Да, ръката на провидението ме бе напътила — пред мен се намираше пътеката, по която трябваше да вървя. С колко олекнало сърце поех напред и с каква радостна стъпка крачех през възвишенията на острова!

Наближаваше пладне, когато, изподрана и изнурена, стигнах върха на една стръмна скала и видях под себе си морето. Прибоят, разбунен от снощния ураган, блъскаше брега открай докрай с особена ярост, поръбвайки го със снежнобяла пяна. Точно под нозете си съзрях заливче, разположено между отвесни, увенчани с палми скали. Точно пред него върху вълните се полюшваше кораб с такива стройни мачти, така ярко боядисан, толкова изящно и прецизно изпипан във всяко отношение, че плени сърцето ми. От върха на мачтата му се развяваше английското знаме, а от височината, на която стоях, от време на време, когато го поклащаше водата, виждах снежнобялата дървена обшивка и отблясъците на слънцето от месинговите части на палубната мобилировка. Значи този беше корабът, който щеше да ме приюти, и от всички трудности ми оставаше само една — да се кача на борда му.

След половин час най-после се измъкнах от гъстия лес на края на скалистото заливче, между чиито челюсти се вмъкваха сини вълни, мятаха се и се разбиваха в брега му с оглушителен грохот. Един горист нос закриваше яхтата и бях изминала известно разстояние покрай брега сред наглед девствена самота, когато забелязах една лодка, прикътана в естествено пристанище, където спокойно се поклащаше върху вълните, но без жива душа в нея. Потърсих с очи лодкарите и след малко, точно в началото на гората, съзрях червената жарава на огън и спящи моряци, проснати в различни пози около него. Приближих се до тях, повечето бяха чернокожи, само неколцина — бели, ала всички облечени с очебийната спретнатост на моряци от яхта, а по фуражката с козирка и лъскавите копчета на единия правилно познах, че е от командния състав. Затова него именно докоснах по рамото. Той скочи, с рязкото си движение събуди и останалите, и всички се вторачиха изумено в мене.

— Какво искаш? — попита офицерът.

— Да се кача на яхтата — отговорих. Тези думи явно смаяха всички, а офицерът малко строго ме попита коя съм. Бях решила до срещата със сър Джордж да крия името си и сега първото име, което ми дойде на устата, беше това на сеньора Мендисабал. Щом го произнесох, сякаш гръм удари малката група моряци — негрите ме гледаха вторачено, с неописуема жадност, белите — с нещо като уплаха и учудване едновременно, и моментално някакъв зъл дух ме подтикна да до бавя: „Пък ако не сте чували това име, наричайте ме Метамнбогу.“

Думите ми подействуваха с магическа сиЛа. Негрите разпериха нагоре ръце досущ като вудуистите около лагерния огън предната нощ; първо един, а после друг се завтече към мен, коленичи и целуна крайчеца на скъсаната ми рокля, а когато белият офицер почна да ругае и да им крещи:

„Да не сте полудели!“, един от цветнокожите моряци го улови за раменете, дръпна го настрана, така че никой да не ги чува, след което с причудливи мимики и жестове оживено му заобяснява нещо. Офицерът явно се съпротивляваше ожесточено, кикотеше се високо, видях го как маха с ръце в знак на несъгласие и протест, но накрая — дали убеден, или просто безсилен да се противи повече — отстъпи, приближи се много почтително до мен, но все пак някак подсмихвайки се под мустак, и като докосна фуражката си, рече:

— Милейди, ако действително сте тая, за която се представяте, корабът е готов да ви приеме.

На борда на „Немороза“ (така се казваше яхтата) ме посрещнаха по същия странен начин. Едва наближихме този голям и изящен кораб, който се полюшваше чак до планшира във водата и покриваше синьото море със снежнобяла пяна, и над фалшбордите се подаде цяла върволица глави на моряци — чернокожи, бели и жълти, и започнаха да си подвикват с малцината, които караха лодката, нещо на някакъв lingua franca (Лингва франка (лат.) — буквално: език на франките; в преносен смисъл — говорим език, обикновено хибриден, употребяван за ограничено общуване между народи с взаимно неразбираеми езици. — Б. пр.) неразбираем за мен. Очите на всички бяха устремени към пътничката и отново видях как негрите вдигаха ръце към небето, но този път някак със страстен унес и екстаз.

В началото на мостика ме посрещна друг офицер, човек с благородна осанка и гъсти руси бакенбарди, към когото се обърнах с молба да се срещна със сър Джордж.

— Но това не е… — извика той и се спря.

— Зная — отвърна другият офицер, който ме бе докарал от брега. — Но какво да правим, дявол да го вземе? Виж тия негри!

Проследих с очи посоката на ръката му и щом погледът ми се спреше на някой от клетите невежи африканци, той тутакси се навеждаше с дълбок поклон и вдигаше ръце във въздуха, сякаш пред него се намираше някакво полубожество. Очевидно офицерът с бакенбардите моментално се убеди, че подчиненият му е прав, защото сега се обърна към мен с явно уважение.

— Сър Джордж, милейди, е на острова, към който с позволението на ваше благородие веднага ще отплавам — каза той. — Каютите са готови. Стюарде, заведи лейди Гревил долу.

Така под това ново име и толкова слисана, че не можех да мисля, нито да говоря, бях въведена в една просторна и прохладна каюта, по чиито стени бяха накачени оръжия, а по края им наредени дивани. Стюардът ме попита какво ще пожелая, но тъй като в това време бях толкова уморена, смаяна и объркана, имах сили само да му махна с ръка да ме остави сама и се тръшнах на куп възглавници. Скоро по движението на кораба познах, че сме на път, ала мислите ми не само не се избистриха, но и ставаха още по-разсеяни и объркани, в тях започнаха да се примесват кошмарни съновидения, накрая неусетно потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, денят и нощта бяха минали и беше пак утро. Светът, който видях, щом отворих отново очи, някак особено се полюшваше нагоре-надолу, скъпоценностите в торбичката, сложена до мен, непрестанно звънтяха, стенният часовник и барометърът се поклащаха като махала, а над главата ми моряците работеха в такт със своята песен, по палубата стържеха и трополяха намотани на кълбо въжета. Ала мина доста време, докато съобразя, че съм на море, докато си спомня едно след друго трагичните, загадъчни и необясними събития, които ме бяха довели тук.

Тогава пъхнах скъпоценностите — с учудване забелязах, че те не са побутнати — в деколтето на роклята си и като видях на една близка маса сребърно звънче, го разклатих силно. Моментално се яви стюардът, помолих го да ми донесе закуска, той се залови да подрежда масата, като от време на време ме попоглеждаше със смущаващо, дръзко любопитство. За да превъзмогна стеснението си, запитах, стараейки се да се показвам колкото мога по-спокойна, редно ли е яхтите да имат толкова многоброен екипаж?

— Мадам — отговори той, — не знам коя сте, нито каква неразумна прищявка ви е накарала да си присвоите чуждо име и да се обречете на такава страшна участ. Предупреждавам ви най-чистосърдечно. Щом пристигнете на острова…

В този момент го прекъсна офицерът с бакенбардите, който се бе промъкнал неусетно отзад и сложи ръка на рамото му. Внезапната бледост, смъртният, мъчителен страх, отпечатани на лицето на стюарда, бяха красноречива добавка към думите му.

— Паркър! — произнесе офицерът и посочи вратата.

— Слушам, мистър Кентиш — отвърна стюардът. — За бога, мистър Кентиш! — И изчезна от каютата с пребеляло лице.

Тогава офицерът ми даде знак да седна, започна да ми сервира закуската и също седна да похапне.

— Ще напълня чашата на ваша светлост — каза и ми подаде стакан с чист ром.

— Сър — извиках, — нима мислите, че ще изпия това? Той се засмя от все сърце и рече:

— Ваша светлост толкова се е променила, че не зная вече какво да очаквам.

Веднага след това в каютата влезе един бял моряк, козирува на мистър Кентиш и на мен и уведоми офицера, че се вижда платноход, който ще мине съвсем близо до нас, и че мистър Харланд не може да разпознае знамето му.

— И то толкова близо до острова? — попита мистър Кентиш.

— Точно това казва и мистър Харланд, сър — отвърна морякът, като се поклони неловко.

— Според мен по-добре да не ги закачаме — каза мистър Кентиш. — Предайте поздрав на мистър Харланд от мен. Ако се окаже бърз кораб, вдигнете американското знаме, ако ли пък е някаква таратайка, лесно ще можем да я изпреварим и да развеем черното. То служи винаги за знак на неучтивост по море, тъй че можем да не обърнем внимание на сигнала им за помощ, без да направим впечатление.

Когато морякът излезе на палубата, аз се извърнах учудена към офицера.

— Мистър Кентиш, ако това е действителното ви име — рекох, — как не ви е срам от вашето знаме?

— Ваша светлост сигурно има предвид Веселия Роджър? (Така се нарича на моряшки жаргон пиратското знаме. — Б. пр.) — запита той с мрачна сериозност и веднага прихна да се смее. — Ще прощавате — додаде офицерът, — ала за пръв път виждам ваша светлост разсърдена.

Но колкото и да го молех, не можах да го накарам да ми обясни тази загадка, само заобикаляше въпроса с мазни, банални думи.

Докато разговаряхме така, „Немороза“ постепенно престана да се клатушка толкова силно, забави ход и скоро след това котвата бавно се гмурна в морето. Кентиш веднага стана, подаде ми ръка и ме изведе на палубата. Оттам видях, че сме спрели на рейд между многобройни ниски и скалисти островчета, над които се рееше гъст облак морски птици. Точно пред нас се намираше едно по-голямо островче със зелени дървета и няколко ниски постройки, до които се стигаше по пристан в твърде разнебитено състояние, а малко по-навътре от нас, до брега беше закотвен по-малък кораб.

Едва сварих да се огледам и спуснаха лодка. Качиха ме на нея, Кентиш седна до мен и се понесохме бързо към пристана. Тълпа въоръжени безделници със зверски физиономии — черни и бели, следеше слизането ни на брега, между негрите отново се разнесе мълва и пак ме посрещнаха с поклони и с вдигнати нагоре ръце. Като гледах външността на тези хора и това опасано от морето място, където нямаше закон, смелостта започна постепенно да ме напуща и като се вкопчих за ръката на мистър Кентиш, замолих да ми обясни какво значи всичко това.

— О, мадам, — отвърна той, — та вие знаете.

И като ме прекара бързо през тълпата, която продължаваше да върви по петите ни на значително разстояние и към която от време на време попоглеждаше, струва ми се, с боязън, ме заведе до една ниска къщурка, усамотена в задръстен от какво ли не двор, отвори вратата и ме покани да вляза.

— Но защо? — учудих се. — Аз искам да се срещна със сър Джордж.

— Мадам — отвърна мистър Кентиш, поглеждайки ме изведнъж мрачно като буреносен облак, — ще ви кажа откровено — аз не зная нито коя сте, нито каква сте, зная само, че не сте особата, чието име си присвоявате. Но каквато и да сте — шпионка, привидение, дяволица или безразсъдна шегобийка, ако не влезете незабавно в тази къща, зле ще си изпатите.

Ала докато говореше, погледна неспокойно назад към навалицата от чернокожи, която вървеше подире ни.

Не чаках втора заплаха, с разтуптяно сърце се подчиних веднага и в следващия миг вратата се заключи отвън и ключът бе издърпан. Вътре помещението беше продълговато, с нисък таван и без никаква мобилировка, ала натъпкано почти от единия до другия край със захарна тръстика, варели с катран, вехти насмолени въжета и други неуместни, силно възпламеними предмети и не стига, че вратата беше заключена, но и единственият прозорец имаше желязна решетка.

В този момент бях толкова объркана и уплашена, че бих дала години от живота си, само и само да бъда пак робиня на мистър Колдър. Продължавах да стоя права със сключени ръце, жива картина на отчаянието, като ту оглеждах вехториите из стаята около мен, ту вдигах очи към небето, когато отвън, през прозоречната решетка се показа лицето на един много чер негър, който ми даде властно знак да се приближа. Подчиних се, а той моментално се обърна към мен с дълга и пламенна реч на някакъв непознат, дивашки език.

— Уверявам те, не разбирам нито сричка — извиках аз, като се улових за челото.

— Така ли? — каза той на испански. — Велики, велики са силите на вуду! Даже съзнанието й се е променило! Но, о, върховна жрице, защо позволи да те затворят в тази клетка? Защо не повика веднага робите си да те защитят? Не виждаш ли, че всичко е подготвено, за да те убият? Само от една искра тази паянтова къща ще пламне и уви, коя ще бъде тогава върховна жрица? Каква ще бъде ползата от твоите чудни дарби?

— Боже мой! — възкликнах. — Нима не мога да се срещна със сър Джордж? Аз трябва, трябва да говоря с него. О, заведи ме при сър Джордж! — Ужасът ми надделя над смелостта, паднах на колене и отправих молитва към всички светии.

— Господи! — извика негърът. — Ето, идват! — И мигновено черната му глава се отдръпна от прозореца.

— Никога в живота си не съм чувал такава глупост — възкликна нечий глас.

— Да, така мислим всички, сър Джордж — отговори гласът на мистър Кентиш. — Но поставете се на наше място. Негрите ни превъзхождаха кажи-речи две към едно. И ще ме извините, сър, но като се знае какво са си втълпили, честна дума, всички имаме голям късмет, че се случи такава грешка.

— Не става дума за късмет, сър — възрази сър Джордж. — Става дума за моите разпореждания и трябва да ви заявя, Кентиш, че или Харланд, или вас, или Паркър, или, дявол да ви вземе и тримата! — ще ви обеся за тази работа. Така мисля аз. Дайте ми ключа и се омитайте.

Веднага след това ключът се превъртя в ключалката и на прага се показа един джентълмен между четиридесет и петдесет години с много добродушно лице и снажна, красива фигура.

— Уважаема млада лейди — каза той, — коя сте, дявол да го вземе? С няколко думи му разправих цялата си история. Отначало ме слушаше с учудване, което едва ли можете да си представите, ала когато стигнах до гибелта на сеньора Мендисабал от смерча, просто подскочи от мястото си.

— Мило дете — извика той, като ме прегърна, — прости на човека, който би могъл да ти бъде баща! Това е най-приятната вест, която съм чувал, откакто съм се родил, защото тази вещица-мулатка беше моя жена. И приседна на един варел с катран, сякаш не можеше да се държи на краката си от радост. — О, боже — каза англичанинът, — това ще ме накара да повярвам в провидението. А с какво мога да бъда полезен на вас? — добави той.

— Сър Джордж — рекох, — аз съм вече богата, искам от вас само закрила.

— Разберете едно — заяви той разпалено: — аз никога вече няма да се женя.

— Не съм и помисляла да предлагам такова нещо — възкликнах, неспособна да сдържам смеха си, — желая само да ме заведете в Англия, естествено убежище за една избягала робиня.

— Добре — отговори сър Джордж, — откровено казано, аз съм ви задължен за тази весела новина, освен това вашият баща ми е вършил много услуги. И тъй като съм натрупал вече малко състояние от мина за скъпоценни камъни, от нещо като корабоплавателна фирма и тъй нататък, решил съм да разпусна хората си, да се оттегля в своето имение в Девъншир и да прекарам спокойно старините си като ерген. Доброто се отплаща с добро — ако се закълнете да не говорите за този остров, за тази малка подготовка за пожар и за цялата история с моя злополучен брак, обещавам да ви отведа в родината си с „Немороза“.

С охота приех всичките му условия.

— Има още нещо — рече той. — Покойната ми жена беше един вид магьосница сред черните и всички те са убедени, че е възкръснала във вашата прекрасна особа. Тъй че, моля ви, бъдете добра да поддържате тази илюзия и да им се закълнете в името на вуду или как се казва там, че от този момент нататък и аз съм свещена личност.

— Заклевам се — казах — в паметта на баща си и никога няма да престъпя клетвата си.

— Има нещо, което ви обвързва по-силно от всякаква клетва — отвърна сър Джордж с лукава усмивка, — вие сте не само избягала робиня, но и притежавате, според собствените ви думи, откраднато имущество на значителна сума.

Онемях; знаех, че е така, моментално разбрах, че тези скъпоценности вече не са мои, и също тъй моментално реших да си ги възвърна, дори и с цената на свободата, която току-що си бях извоювала. Забравила всичко друго, забравила сър Джордж, който седеше и ме наблюдаваше с усмивка, аз извадих бележника на мистър Колдър и обърнах на страницата, на която умиращият бе надраскал завещанието си. Как да опиша с каква мъка, угризение и едновременно радост го четях! Защото човекът, който бе станал моя жертва, не само ми даряваше свободата, но и ми завещаваше торбичката със скъпоценностите.

Изповедта ми е към края си. Сър Джордж и аз в качеството си на негова подмладена съпруга се явихме уловени под ръка пред негрите, които ни изпратиха с акламации до пристана. Там сър Джордж се обърна към старите си другари с реч, с която достойно им изказа своята благодарност, сбогува се с тях и към края си послужи с изрази, които още помня.

— Ако някой от вас, господа, загуби парите си — рече той, — да не посмее да идва при мен, защото, първо, ще направя всичко възможно, за да го убия, а ако не успея, ще го предам на властите. С изнуда няма да постигнете нищо. По-скоро бих рискувал с един замах всичко, отколкото да ме ръфате къс по къс. По-добре да ме хванат и обесят, отколкото да дам грош на негодници като вас.

Същата нощ отплавахме и когато стигнахме пристанището на Нови Орлеан, пратих на сина на мистър Колдър бележника на баща му като свещена реликва. След една седмица екипажът получи заплатите си и бе освободен, наеха нов екипаж и „Немороза“ вдигна котва на път за стара Англия.

Едва ли можете да си представите по-приятно пътуване. Сър Джордж, разбира се, беше безскрупулен човек, но иначе непринуден и весел по характер, поради което естествено се нравеше на младите, пък и интересно беше да слушаш плановете му за бъдещето — възнамерявал да стане отново депутат в парламента и да постави на разположение на родината опита си като моряк. Запитах го мисли ли, че е редно да се върши пиратство с частна яхта. А той ми отговори: „Да“.

— Яхтата, мис Валдевиа — забеляза той, — е наемен кораб, който създава само главоболия. Кой върши контрабанда? Кой ограбва сьомгата от реките на Западна Шотландия? Кой пребива жестоко пазачите, ако дръзнат да се намесят? Екипажите и собствениците на яхти. Аз само поразширих обсега на действие и ако искате да чуете безпристрастното ми мнение, мисля, че съвсем не съм единственият.

С една дума, бяхме най-добри приятели и живеехме като баща й дъщеря, макар че, разбира се, все още се въздържах да проявявам към него онова уважение, което човек може да изпитва само към нравствено чисти хора.

Оставаха ни още няколко дни до Англия, когато сър Джордж се сдоби от един пътуващ в обратна посока кораб с връзка вестници и от този съдбоносен час започнаха моите нещастия. Същата вечер той седна в каютата да прочете новините, при което подхвърляше жлъчни забележки за упадъка на Англия и жалкото състояние на нейния флот. Изведнъж забелязах, че изражението на лицето му се промени.

— Охо! — възкликна той. — Лошо, много лошо, мис Валдевиа. Не ме послушахте, като ви казвах да не пращате оня бележник на сина на тоя Колдър.

— Сър Джордж — отвърнах, — дългът ми го изискваше.

— Във всеки случай солено ще ви излезе това — рече той — и за голямо съжаление и аз съм „вътре“. Този тип Колдър иска да бъдете предадена на съдебните органи.

— Но — възразих — нали всяка робиня е извън всякаква опасност в Англия.

— Така е, дявол да го вземе! — отвърна баронът. — Но той не повдига въпрос за робиня, мис Валдевиа, а за крадла. Тихомълком е унищожил завещанието и сега ви обвинява, че сте откраднали от фалиралата фирма на баща му скъпоценности на стойност сто хиляди лири стерлинги.

Това гнусно обвинение така ме възмути и разтревожи, че добродушният баронет побърза да ме успокои.

— Не се отчайвайте — рече той. — Разбира се, аз вдигам ръце от вас. Човек с моето положение — баронет, от стара фамилия и тъй нататък — трябва да внимава с какви хора има вземане-даване. Но, позволете ми да ви заявя, аз съм много добродушен старец, когато ме слушат, и ще направя всичко възможно да възстановите правата си. Ще ви заема малко от наличните си средства, ще ви дам адреса на един отличен адвокат в Лондон и ще се постарая някак да ви сваля на брега незабелязано.

Той удържа на думата си. Четири дни по-късно „Немороза“ под прикритието на тъмната нощ се промъкна в едно заливче край английския бряг и лодка с увити в брезент гребла ме свали на сушата, на хвърлей камък от най-близката железопътна гара. Водейки се по напътствията на сър Джордж, по обиколен път стигнах дотам, намерих на перона пейка и седнах, загърната в мъжки кожен балтон, да чакам настъпването на деня. Беше още тъмно, когато зад един от прозорците на гаровата сграда някой драсна кибрит и преди изтокът да запламти с топлите багри на зората, от вратата излезе с фенер в ръка прислужник от спален вагон и се озова лице срещу лице с нещастната Тереса. Той оглеждаше навред — в сивкавия здрач на зората заливчето изглеждаше пусто, а яхтата отдавна бе изчезнала.

— Коя сте вие? — извика прислужникът.

— Пътничка — казах аз.

— А отде идвате? — запита.

— Заминавам с първия влак за Лондон — отвърнах. Ето тъй, като призрак или някакво ново създание, Тереса бе стоварена с торбичката скъпоценности на бреговете на Англия и така, тихомълком, без минало и име, зае мястото си между милионите жители на тази нова за нея страна.

Оттогава живея на разноски на моя адвокат, спотайвам се в тихи квартири, следена от шпионите на Куба, и не зная кой час може да загубя свободата и честта си.