Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ (15)

РАЗКАЗ НА ЗИРО ЗА ФУГАСНАТА БОМБА

Бях се уговорил да вечерям с един от най-доверените ни хора в едно от сепаретата на Сент Джеймз хол. Виждали сте този човек — беше Макгайр, най-благородното същество, но лично незапознат с нашите механизми. Затова и се налагаше да се срещнем, защото излишно е да ви напомням колко важни неща зависят от точното зареждане на машината. Заредих нашия малък фишек да избухне след половин час, тъй като мястото на действието беше наблизо, а за да избягна засечка, си послужих с уред, отскорошно мое изобретение, с помощта на който отварянето на чантата с бомбата моментално ще предизвика експлозия. Макгайр малко се обърка от това приспособление, което беше ново за него, и изтъкна съвсем благоразумно, с напълно бистро съзнание, че ако го арестуват, едновременно с нашите противници ще загине и той. Но аз бях непреклонен, погъделичках неговия патриотизъм, дадох му чаша хубаво уиски и го пратих да изпълни славната си мисия.

Обект ни беше статуята на Шекспир на Лестър скуер — място, според мен много сполучливо избрано не само заради драматурга, все още много глупаво превъзнасян като гордост на английската нация въпреки противните му политически възгледи, но и поради обстоятелството, че по пейките в непосредствено съседство с него често има много деца, разносвачи, нещастни млади жени от по-бедните съсловия и недъгави старци — все хора, към които обществото проявява открито съчувствие и следователно подходящи за нашите цели. Когато Макгайр се приближил, сърцето му запламтяло от чувство на най-благородна радост. Никога не бил виждал толкова оживена градина — деца, все още с несигурна стъпка поради невръстните си години, припкали насам-нататък, крещели и играели около пиедестала на статуята, един стар, болен пенсионер седял на най-близката пейка с медал на гърдите и с подпрян на коляното бастун (защото вследствие раняване останал инвалид). Така престъпна Англия щяла да бъде ударена в най-чувствителното място, моментът бил наистина добре избран и със сияйна усмивка, предвкусвайки какво ще стане, Макгайр се приближил весело до мястото. Изведнъж погледът му се приковал в плещестата фигура на полицай, застанал точно до статуята в бдителна поза. Смелият ми другар се спрял, огледал се внимателно тук-там на различни места зад оградата около паметника стояли или се шляели и други хора, които се правели на разсеяни, престрували се, че гледат храстите, престрували се, че разговарят, престрували се, че са уморени и че си почиват на пейките. Макгайр не бил дете в тия работи, моментално се сетил, че това е една от клопките на лукавия Гладстон.

Една сериозна трудност, която трябва да превъзмогваме, е известна нервност у нисшите чинове на нашата армия, когато наближи часът да се изпълни някакъв план, тези конспиратори с пилешки сърца изглежда почват да се разкайват и често пращат на полицията не някакви конкретни доноси, а неясни анонимни предупреждения. Но Англия отдавна има в историята си такива чисто случайни примери. Когато получи такова писмо правителството слага клопка на противниците си и обкръжава застрашеното място със свои агенти. Кръвта ми понякога кипва в жилите, като си помисля за тези, които се продават за пари заради такава работа. Вярно, благодарение на щедростта на нашите поддръжници ние, патриотите, имаме много добра издръжка — аз лично, разбира се, получавам заплата, с чиято помощ съм далеч от всякаква мисъл за просия и продажничество, Макгайр например преди да влезе в редовете ни беше пред гладна смърт, а сега, слава богу, се радва на сносен доход. Така и трябва да бъде, патриотът, не бива да бъде отклоняван от дълга си заради користни съображения, а разликата между нашето положение и положението на полицията е толкова очебийна, че е излишно да говорим.

Няма съмнение обаче, че акцията ни на Лестър скуер е била разкрита, правителството хитро бе напълнило това място със свои агенти, дори пенсионерът сигурно е бил дегизиран наемник, а нашият емисар, без никаква друга помощ или защита освен простия апарат в чантата си, се видял изправен пред сила, брутална сила, онази здрава ръка, типична за епохите на потисничество. Ако се опита да сложи машината, почти сигурно ще бъде забелязан и арестуван, ще се вдигне олелия, а се страхувал, че на около няма да има достатъчно полицаи, за да го предпазят от яростта на тълпата. Изпълнението на плана трябвало да се отложи. Той стоял с чанта в ръка и се преструвал, че оглежда фасадата на „Алхамбра“, (Голям ресторант в Лондон. — Б. пр.) когато изведнъж му хрумнало да уплаши най-смелите. Машината била нагласена, в определения час трябвало да експлодира, но как да се отърве дотогава от нея?

Поставете се, умолявам ви, на мястото на този патриот. Той стоял там без подкрепа и помощ, човек в разцвета на живота, понеже няма още четиридесет, предстоят му дълги години на щастие, а сега е обречен на мигове на жестока и отвратителна смърт от динамит! Площадът, разправяше той, се въртял около него като омагьосан, виждал как „Алхамбра“ подскачала във въздуха като балон, и политнал към парапета. Вероятно е припаднал.

Когато дошъл на себе си, един полицай го държал за ръката.

— Боже мой! — възкликнал Макгайр.

— Май ви е зле, сър — казал агентът.

— Сега се чувствувам по-добре — извикал горкият Макгайр и с неустойчива стъпка, защото паважът по площада сякаш се огъвал и олюлявал под краката му, побягнал от мястото на този провал. Побягнал? Уви, от какво бягал всъщност? Та нали това, от което бягал, било у него? И дори да имал орлови крила, бързината на океанските ветрове, да можел да се пъхне в най-дълбоките недра на земята, как можел да избегне гибелта, която носел със себе си? Чували сме за живи хора, приковани за мъртъвци: погледнато трезво, да оплакваш положението им е просто сантименталност, то е като ухапване от бълха в сравнение с положението на човек, вързан като горкия Макгайр за фугасна бомба.

На Грийн стрийт една мисъл го пронизала като стрела в гърдите: ами ако вече е настъпил часът? Той се спрял като гръмнат и извадил часовника си. Ушите му пищели като зимна фъртуна, пред очите му ту помръквало, сякаш се изпречвал облак, ту просветвало като от блясък на светкавица и виждал дори праха по улицата. Но толкова кратки били тези промеждутъци на прозрение и толкова силно треперел часовникът в ръцете му, че било невъзможно да различи числата на циферблата. За няколко секунди закрил очи и през това време му се сторило, че е човек на деветдесет години. Когато погледнал пак, циферблатът станал четлив-оставали му двайсет минути. Двайсет минути, а не знаел какво да прави!

Тогава Грийн стрийт била съвсем пуста; изведнъж забелязал едно момиченце, около шестгодишно, което се приближавало към него и вървешком, както правят децата, ритало пред себе си парче дърво. При това пеело и нещо в тоя глас върнало Макгайр в миналото, изведнъж прояснило съзнанието му. Ето възможност, пратена от бога!

— Миличкото ми — рекъл той, — искаш ли да ти подаря една хубава чантичка?

Детето се провикнало от радост и протегнало ръчици да я вземе. Като истинско дете то първо погледнало чантата, но за нещастие, преди да приеме зловещия подарък, очите му се заковали право в Макгайр и щом съзряло лицето на клетия джентълмен, изпищяло и отскочило назад, като че е видяло дявола. Почти в същия момент на прага на един съседен магазин се показала някаква жена и сърдито повикала детето: „Ела тук, момичето ми, не досаждай на горкия старец!“ След това се прибрала отново в къщата, а детето я последвало, хълцайки високо.

Едновременно с изчезването на тази надежда Макгайр загубил съзнание. Когато пак се свестил, стоял пред Сент Мартинс-ин-дъ-Филд (Лондонска църква. — Б. пр.) и се олюлявал като пиян, минувачите го гледали с очи, в които виждал като в огледало отражение на паниката и ужаса в собствените му очи.

— Боя се, че сте много болен, сър — забелязала една жена, като се спряла и вторачила внимателно поглед в лицето му. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Болен ли? — рекъл Макгайр. — О, боже! — А после, като се поокопитил, казал: — Хронически, мадам… от години ме измъчва малария. Но щом сте толкова състрадателна… ще ви помоля за нещо, което нямам сили да изпълня — той се задъхвал — … да занесете тази чанта на Портман скуер. О, състрадателна жено, щом се надявате да спасите така душата си, като майка, в името на децата, които чакат да ви посрещнат в къщи, о, занесете тази чанта на Портман скуер! Аз също имам майка — добавил той със задавен глас. — Портман скуер, номер 19.

Предполагам, че е говорел с много развълнуван глас, защото жената явно се поуплашила за него.

— Горкият господин! — възкликнала тя. — На ваше място бих се прибрала в къщи.

И го оставила отчаян на мястото му.

„В къщи! — помислил си Макгайр. — Каква ирония!“ Какъв дом можел да има той, жертва на човеколюбието? Спомнил си за своята майка, за щастливата си младост, представил си ужасния, раздиращ трясък на експлозията, че е възможно да не бъде убит, а жестоко разкъсан, осакатен за цял живот, обречен на безкрайни мъки, ослепен може би и почти сигурно оглушал. Ах, колко леко гледате на опасностите, на които е изложен атентаторът, но дори да избегнете временно смъртта, съзнавате ли какво е за прекрасен, смел млад човек на четиридесет години да бъде сполетян изведнъж от глухота, откъснат от музиката на живота, от гласа на приятели и любими? Колко малко разбираме страданията на другите! Дори вашето насилническо правителство, когато е най-жадно за жестокост, макар че нищо не го възпира да преследва патриота чрез шпиони, да диктува на продажните съдии, да подкупи палача и да издигне позорната бесилка, ще се подвоуми да осъди човек на такава ужасна участ, уверен съм — не от благородство, не от хуманност, а от страх пред унищожителното презрение на добродетелните.

Но аз се отклонявам от Макгайр. След този ужасяващ поглед към миналото и бъдещето мислите му го върнали изведнъж в настоящето. Как е попаднал тук? И откога — о, боже! — откога е на това място? Извадил часовника си и видял, че са изтекли само три минути. Толкова се изненадал, че му се сторило просто невероятно. Погледнал църковния часовник, разбира се, той бил с цял час и четири минути пред неговия.

От всичко изтърпяно, казва Макгайр, този удар се оказал най-тежък за него. Дотогава имал поне един приятел, един съветник, комуто напълно се доверявал, по това, което сочел той, броял колко минути му остават да живее, по безпогрешните му показания можел да разбере кога е дошло време да се впусне в последното приключение, да захвърли чантата далеч от себе си и да избяга. А на какво да се уповава сега? Часовникът му изоставал, може би е назад, в такъв случай — с колко? До каква степен би могъл да е повреден? И с колко може да закъснее един часовник в течение на тридесет минути? Пет? Десет? Петнайсет? Възможно е, струвало му се, че са минали вече години, откакто е напуснал Сент Джеймз хол на път за това толкова многообещаващо начинание, значи, всеки момент трябва да се очаква експлозия.

Изправен пред тази нова дилема, той усетил как бясно лудуващият му пулс се успокоил и почувствувал смазваща умора, сякаш е живял векове и от векове е мъртъв. Сградите и хората по улицата станали невероятно малки, далечни и ярки, Лондон звучал в ушите му приглушено, като шепот, а тропотът на файтона, който едва не го прегазил, като че се чувал от Африка. В тоя момент се почувствувал странно откъснат от себе си, чувал и усещал стъпките си по земята като стъпки на престарял, немощен и много нещастен човек, когото искрено съжалявал.

Движейки се така напред, покрай Националната галерия, в среда, която му изглеждала по-разредена и тиха от обикновен въздух, в главата му се промъкнал споменът за някакъв вход наблизо, на Уиткоум стрийт, където би могъл да сложи незабелязано този злочест товар. Затова закрачил натам и докато вървял, му се струвало, че лети над тротоара. Там, в зейналата паст на входа, заварил един мъж по жилетка с ръкави, който дъвчел замислено сламка. Отминал го и два пъти се завъртял около входа, дебнейки най-малката възможност, но човекът се обърнал към него и продължавал да го наблюдава с любопитство.

Още една надежда била загубена. Макгайр излязъл пак от входа, все тъй следен учудено с очи от човека с жилетката. Погледнал отново часовника си — оставали му само четиринайсет минути. При тази мисъл изведнъж като че приятна топлина обляла мозъка му, за секунда-две видял света кървавочервен, след това напълно се овладял, някаква невероятна веселост го карала да пее и да се смее вървешком. Обаче тази веселост изглеждала сякаш извън него, отвътре като черна, оловнотежка буца усещал тежест на душата си.

За никого не давам пет пари, и никой пет пари за мен не дава — пеел той и се смеел на своя товар, така че минувачите по улицата го заглеждали. А топлината като че ли все се засилвала и ставала все по-приятна. „Какво е животът? — мислел си той. — И какво съм аз, Макгайр? Какво е дори Ирландия, нашата зелена Ирландия?“ Всичко му се струвало толкова неизмеримо нищожно, че като го погледнел се усмихвал. Готов бил да даде години, ако ги имал, за чаша алкохол, но времето летяло и трябвало да се прости с това последно желание.

На ъгъла на Хеймаркет много наперено повикал файтон, скочил в него, заповядал на файтонджията да го закара на някакво място край кея, което назовал, а щом колата потеглила, скрил чантата колкото може по-незабелязано под удобната покривка за краката и отново извадил часовника си. Пътувал така пет безкрайни минути, при всяко подскачане на колата изтръпвал от страх, едва можел да се владее, ала се страхувал да не привлече вниманието на кочияша, ако твърде очебийно промени маршрута си, пък и искал по възможност, с течение на времето, да забрави чантата.

Най-после пред някаква стълба на кея извикал, файтонът спрял и той слязъл — с каква радост в душата! Пъхнал ръка в джоба си. Всичко било свършено вече, спасил живота си и не само това — скроил един изумителен атентат, защото какво по-живописно, какво по-ефектно от взривяването на един файтон, препуснал стремително по улиците на Лондон. Потършувал в единия си джоб, после — в другия. Обзело го смазващо отчаяние и в мъчително безмълвие се вторачил в кочияша. Нямал нито грош.

— Хей — казал файтонджията, — изглежда не ви е добре.

— Загубил съм си парите — отвърнал Макгайр с толкова слаб и странен глас, че сам се учудил.

Човекът надзърнал през вратичката.

— Май — рекъл — сте си забравили чантата.

Макгайр я измъкнал полусъзнателно и щом погледнал черната кутия на един лакът от себе си, се смразил вътрешно и усетил как чертите на лицето му се изопнали като от смъртоносна болест.

— Не е моя — казал той. — Предишният ви клиент трябва да я е забравил. Най-добре я занесете в участъка.

— Вижте какво — възразил файтонджията, — или вие не сте с всичкия си, или аз!

— Е, тогава чуйте какво — възкликнал Макгайр, — задръжте я срещу таксата!

— Така и предполагах — отвърнал коларят. — А нещо друго? Какво има в чантата ви? Отворете я да видя.

— Не, не — възпротивил се Макгайр. — О, не, недейте. То е сюрприз, специално приготвен сюрприз за честни файтонджии.

— Я оставете тази работа — казал човекът, като слязъл от капрата и се приближил съвсем до злочестия патриот. — Или ще ми платите за превоза, или ще се качите отново и ще ви закарам в участъка.

В този злополучен момент Макгайр съзрял снажната фигура на някой си Годол, тютюнопродавец от Рупърт стрийт, който се приближавал по кея. С този човек се познавал, бил купувал от магазина му и чувал да говорят, че е със свободомислещ дух, а опасността била вече толкова близка, че с благодарност се уловил за тази сламка на надеждата.

— Слава богу! — извикал Макгайр. — Ето, иде един мой приятел. Ще взема на заем от него — И се завтекъл да пресрещне търговеца.

— Сър — рекъл, — мистър Годол, аз съм ваш клиент… сигурно ме познавате по физиономия… сполетели са ме беди, за които не съм виновен. О, сър, от любов към правдата, от човечност и заради божията милост, на която се уповавате, заемете ми два шилинга и шест пенса!

— По физиономия не ви познавам — отвърнал мистър Годол, — но си спомням формата на брадата ви, която за съжаление не ми се нрави. Ето ви, сър, една златна лира, която с голямо удоволствие заемам при единственото условие, че ще обръснете брадата си.

Макгайр грабнал монетата, без да каже дума, подхвърлил я на файтонджията, извикал му да задържи остатъка, с няколко скока се спуснал по стъпалата, запокитил чантата далеч на север в реката и се хвърлил с главата надолу подире й. Изглежда, че от водния гроб го е извадил собственоръчно мистър Годол. Точно когато го измъквал мокър на брега, глуха, сподавена експлозия разтърсила здравата зидария на кея, далеч над реката се издигнал за миг фонтан и изчезнал.