Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- New Arabian Nights, 1882 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor(2003)
- Източник
- bezmonitor.com
Хартиената книга е на Мито Павлов.
Издание:
Робърт Луис Стивънсън НОВИ ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩ
Английска, второ издание.
Издателство „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2А
Държавна печатница „Балкан“ — София
(c) Борис Миндов, преводач, 1979
c/o Jusautor, Sofia
Robert Louis Stevenson NEW ARABIAN NIGHTS
Thomas Nelson and Sons New York
Информация в Уикипедия:
История
- —Добавяне
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА СЪМЪРСЕТ
ИЗЛИШНАТА КЪЩА
Мистър Пол Съмърсет беше млад джентълмен с живо и пламенно въображение, но с малко възможности за изява. Той живееше изключително с мечтите си и с бъдещето — създание на неговите собствени теории и действуващо лице в собствените му фантазии. От тютюнопродавницата той тръгна да се разходи важно по улиците, все още разпален от огъня на своето красноречие и дебнейки отвред да му се случи някакво щастливо приключение. В непрекъснатия поток от минувачи, по фасадите на къщите с плътно затворени прозорци, по разлепените на специалните колонки афиши и във всяка черта и туптене на големия град виждаше някакъв тайнствен и многообещаващ йероглиф. Но макар че елементите на авантюрата течаха край него толкова обилно, колкото капки вода има в Темза, напразно ту с умолителен, ту с някак самонадеян вид се мъчеше да привлече и предизвика вниманието на минувачите, напразно, опитвайки щастието си, дори се изпречваше на пътя им и влизаше в пряко стълкновение с някои с по-обещаваща външност. Беше сигурен, че ще срещне на всяка крачка хора, преливащи от тайни, хора, жадуващи за обич, хора, които загиват, понеже няма кой да им даде помощ или съвет, но поради някакво упорство на съдбата всеки си продължаваше пътя, без да забележи младия джентълмен, а той все така (несъмнено с още по-лош късмет!) търсеше довереник, приятел или съветник. Към хиляди бе принуден да извръща умоляващо лице, и въпреки това никой не го поглеждаше.
Низът от опити да привлече вниманието на съдбата бе прекъснат от лека вечеря, изконсумирана под акомпанимента на пламенните му аспирации, а когато се залови отново за работата си, лампите бяха вече запалени и тротоарът гъмжеше от нощната тълпа. Пред някакъв ресторант, за името на който лесно ще се сети всеки познавач на нашия Вавилон, вече се бяха струпали толкова много хора, че движението беше затруднено, и Съмърсет, застанал сред този кучкарник, следеше лицата и държането на хората от навалицата с надежда, която започваше да се изпарява. Изведнъж се сепна от леко докосване по рамото и като се обърна, видя една много спретната и разкошна затворена каляска, в която бяха впрегнати чифт яки коне, карани от човек с тъмна ливрея. На вратата нямаше герб, прозорецът беше отворен, ала вътре — тъмно; кочияшът се прозина като закри с длан устата си и младият човек вече започваше да мисли, че е жертва на собственото си въображение, когато нечия ръка, не по-голяма от детска, но в елегантна бяла ръкавица, се показа на ъгълчето на прозореца и скришом му махна да се приближи. Съмърсет пристъпи напред и надникна вътре. В екипажа имаше една-единствена дребна и много изящна фигура със забрадена глава и рамене, загърнати в непроницаемите гънки на бяла дантела, и един глас, тих и звънлив, се обърна към него със следните думи:
— Отворете вратата и се качете.
„Сигурно — помисли си младежът, потръпвайки от почти непоносима възбуда, — сигурно е най-после оная дукеса!“ И макар че отдавна бе очаквал този миг, все пак отвори вратата с известна плахост и като се качи в каляската, седна до дамата в дантели. Някаква пружина ли натисна тя, или даде някакъв друг сигнал, ала едва младият човек затвори вратата, колата тръгна и зави в западна посока с изключителна бързина, полюшвайки се много приятно и леко на пружините си.
Съмърсет, както писах, не беше неподготвен, той отдавна имаше особеното удоволствие да проявява дарованията си при най-невероятни положения, а между многото други случаят с аристократката-похитителка му бе добре познат. Колкото и чудно да изглежда обаче, не можа да намери подходящи думи и тъй като дамата от своя страна също не го удостояваше с никакъв знак, продължаваха да се движат мълчаливо през улиците. Каляската тънеше в мрак, само от време на време проблясваха лампите по пътя и младежът не намираше нищо интересно тук, освен това, че обстановката беше разкошна и че дамата имаше необикновено дребна и крехка фигура. Тя все още бе загърната в скъпия си шал, само едната й ръка, пъхната в ръкавица, се подаваше навън. Напрегнатостта започна да става нетърпима. Два пъти Съмърсет се окашля и двата пъти езикът му изневери. При подобни сцени, предвидени в театъра на фантазията му, той винаги проявяваше пълно самообладание и възхитително красноречие, ала при това несъответствие между репетиция и представление започна да го обзема Паника. Ами ако тук, на самия праг на авантюрата, позорно се изложи, ако след десет, двайсет или шейсет секунди непрекъснато мълчание дамата, след като го прецени и реши, че нещо му липсва, дръпне шнурчето за спиране и го свали на улицата! Хиляди безмозъчни същества, разсъждаваше той, биха се представили по-достойно в тази роля, още същия миг чрез някаква решителна стъпка биха могли да докажат, че дамата правилно се е спряла на тях и да сложат край на това непоносимо мълчание.
В този момент погледът му се спря на ръката. По-добре да се провали поради лошо държане, отколкото да продължава така и с един замах на разтрепераната си десница той стисна пръстите, скрити в ръкавицата, и ги притегли към себе си. Мислеше, че с тази дръзка постъпка ще развали магията на неловкостта, в действителност обаче излезе другояче — разбра, че и сега не е способен да пророни дума, да напредне нито крачка и стоеше безпомощен, стиснал ръката на дамата. Но най-лошото още не бе дошло. Тялото на спътницата му се затресе някак особено, ръката, която лежеше покорно в Съмърсетовата, затрепера като от треска, и след малко в мрака на каляската избухна звънлив и мелодичен смях, който въпреки усилията да бъде сдържан най-после възтържествува. Младежът пусна ръката; да можеше, щеше да скочи от колата. А в това време дамата, облегната на възглавничките, продължаваше да се тресе от най-сърдечен, тънък, крехък и благозвучен смях, който ту избухваше, ту утихваше.
— Не се обиждайте — произнесе тя най-после, възползувайки се от паузата между два изблика. — Ако сте се разочаровали, че топлото ви внимание не е намерило отклик, вината е само моя, то не се дължи на вашата дързост, а на странния ми навик да привличам приятели и, повярвайте ми, последна на тоя свят бих си съставила лошо мнение за млад човек, проявяващ смелост. Що се отнася до тази вечер, смятам да ви поканя на малка вечеря и ако вашите обноски продължават да ми харесват така, както и вашето лице, накрая може да стигнем до едно изгодно предложение.
Напразно се мъчеше Съмърсет да намери някаква форма на отговор, ала смущението му още не бе преминало.
— Хайде, хайде — отвърна дамата, — да не се сърдим, за мен това е единственият неприемлив недостатък, а тъй като виждам, че наближаваме целта си, ще ви помоля да слезете и да ми подадете ръка.
Действително, точно в този момент каляската спря пред една величествена, сурова къща на просторен площад и Съмърсет, който беше вече в отлично настроение, най-галантно помогна на дамата да слезе. Една старица с мрачна физиономия им отвори вратата и въведе двамата в столовата, доста лошо осветена, но вече готова за вечеря в странната компания на няколко едри расови котки. Щом останаха тук сами, дамата свали дантелената забрадка, с която се бе забулила, и Съмърсет със задоволство видя, че макар тя все още да носеше следи от голяма хубост и да се отличаваше с плама и цвета на очите си, косата й беше сребриста, а лицето — набраздено от възрастта.
— И тъй, mon preux (Храбрецо (фр.) — Б. пр) — каза старата дама, като му кимна с необикновена веселост, — както виждате, вече не съм в първата си младост. Но скоро ще разберете, че въпреки това мога да бъда добра компания.
Докато тя говореше, слугинята влезе отново в стаята с лека, но вкусна вечеря. Тогава седнаха на масата, котките с дива пантомима наобиколиха креслото на старата дама и тъй като яденето беше превъзходно, а сътрапезницата му — много весела, Съмърсет скоро се почувствува съвсем като у дома си. Когато хапнаха и пийнаха добре, старата дама се облегна на креслото и като взе в скута си една котка, започна дълго, но явно във весело настроение да изучава своя гост.
— Боя се, мадам — каза Съмърсет, — че обноските ми не са на очакваната висота.
— Скъпи ми младежо — отвърна тя, — жестоко се лъжете. Намирам ви очарователен и може би наистина сте попаднали на добра магьосница. Аз не съм от тия, които обичат често да променят мнението си, и хората, спечелили веднъж благосклонността ми, продължават да се ползуват от нея, стига да не я загубят заради някакво сериозно прегрешение, но имам необикновената дарба да вземам бързо решения, само с един поглед да опознавам ближните си от двата пола и цял живот съм се водила от първите впечатления. Както ви казах, впечатлението ми от вас е добро и макар че, предполагам, сте младеж, донякъде склонен към безделие, мисля, че въпреки това можем да сключим една сделка.
— Ах, мадам — отговори Съмърсет, — правилно сте отгатнали положението ми. Аз съм човек от благородно потекло, с безспорни дарби и добро възпитание, отличен компаньон, или поне за такъв се смятам, но по някаква странна несправедливост на съдбата — без работа и без пари. Всъщност тази вечер търсех приключение, решен да приема всяко интересно предложение, което би ми донесло, пари или удоволствие, и вашата покана, която, трябва да призная, все още е необяснима за мен, естествено допадна на вкуса ми. Наречете ме, ако щете, безочлив, но съм дошъл тук, готов да изслушам всяко предложение, което ще благоволите да ми направите, и твърдо решен да го приема.
— Вие се изразявате много добре — отвърна старата дама — и ми се виждате забавен и интересен младеж. Не мога да гарантирам, че сте умствено уравновесен, защото не съм срещала досега човек с напълно здрав разсъдък, освен себе си, но поне естеството на вашата налудничавост ме забавлява и за награда ще ви разправя за себе си и за моя живот.
Като рече това, старата дама, продължавайки да милва котката в скута си, подхвана следния разказ.