Майкъл Конъли
Сребърен куршум (55)

53.

Вече нямаше процес, но във вторник сутринта отидох в съда, за да се погрижа делото официално да бъде закрито. Седях до свободния стол, през последните две седмици заеман от Уолтър Елиът. Фоторепортерите, които бяха получили достъп до залата, като че ли си падаха по този празен стол. Снимаха го непрекъснато.

Джефри Голанц седеше оттатък пътеката. Той беше най-големият късметлия от всички прокурори на света. Вечерта си беше тръгнал от съда убеден, че му предстои фатална за кариерата му загуба, а на сутринта се беше оказало, че кариерата му ще си остане невредима. Издигането в прокуратурата и градската политика засега му бяха осигурени. И макар че седяхме и чакахме съдията, Голанц нямаше какво да ми каже.

В галерията обаче се водеха много разговори. Хората се вълнуваха от новините за убийството на Уолтър Елиът и Нина Албрект. Никой не споменаваше покушението срещу мен и събитията на площадката над каньона Фриман. За момента всичко това се пазеше в тайна. След като Максуини каза на Бош и Армстед, че е готов да сключи сделка, следователите ме помолиха да си мълча, за да могат да подходят бавно и внимателно към заподозрения. И аз се радвах да им помогна. Донякъде.

Съдия Стантън зае мястото си на банката точно в девет. Очите му бяха подпухнали и изглеждаше недоспал. Зачудих се дали знае всичко за случилото се през нощта.

Изведоха съдебните заседатели и аз се вгледах в лицата им. Дори някой от тях да знаеше какво става, не го издаваше. Забелязах, че неколцина поглеждат свободния стол до мен, докато заемаха местата си.

— Добро утро, дами и господа — каза съдията. — Днес ще ви освободя от задълженията ви в този процес. Както, сигурен съм, можете да видите, господин Елиът не е на масата на защитата. Снощи обвиняемият стана жертва на убийство.

Половината съдебни заседатели зяпнаха. Другите изразиха изненадата си само с очи. В съдебната зала се разнесе тих развълнуван шепот, след което зад масата на обвинението преднамерено бавно започна ръкопляскане. Обърнах се и видях, че майката на Мици Елиът аплодира новината за смъртта на обвиняемия.

Съдията силно удари с чукчето. Голанц скочи от мястото си и се втурна към нея, внимателно я хвана за ръцете и й попречи да продължи. По бузите й се стичаха сълзи.

— Не искам никакви демонстрации от галерията — строго каза Стантън. — Не ме интересува кои сте и каква връзка имате с делото. Тук всички трябва да проявяват уважение към съда, иначе ще наредя да ви отстранят.

Голанц се върна на мястото си.

— Знам, че тази новина е шокираща за всички вас — обърна се Стантън към съдебните заседатели. — Уверявам ви, че властите сериозно разследват това престъпление, и се надявам, че скоро ще изправят виновниците пред правосъдието. Сигурен съм, че ще научите всичко за случая, когато прочетете вестника или гледате новините — вече сте свободни да го направите. Благодаря ви за службата. Знам, че всички много внимателно проследихте изложенията на обвинението и защитата, и се надявам, че прекараното тук време ще ви бъде от полза. Сега можете да се върнете в стаята за обсъждания, да съберете вещите си и да си отидете. Свободни сте.

За последен път се изправихме, за да изпратим съдебните заседатели, и аз проследих с поглед изнизването им през вратата на стаята за обсъждания. След като излязоха, съдията благодари на нас с Голанц за професионалното ни поведение по време на процеса, благодари на сътрудниците си и бързо разпусна съда. Не си бях направил труда да извадя нещо от чантата си, затова дълго стоях неподвижно, след като Стантън напусна. От размислите ме откъсна прокурорът — приближи се към мен с протегната ръка. Стиснах я, без да се замислям.

— Без лоши чувства, Мики. Ти си адски добър адвокат.

„Бях“ — казах си.

— Да. Без лоши чувства.

— Ще поостанеш ли да поговориш със съдебните заседатели, да видиш към коя страна са клонили? — полюбопитства той.

Поклатих глава.

— Не, не ме интересува.

— И мен. Всичко хубаво.

Потупа ме по рамото и излезе. В коридора чакаха десетки репортери и той щеше да им каже, сигурен бях, че колкото и да е странно, правосъдието е победило. Който меч вади, от меч умира. Или нещо в този ДУХ.

Щях да му оставя медиите. Дадох му преднина и го последвах навън. Журналистите вече го бяха наобиколили и успях да се измъкна покрай стената, без да ме забележат. С изключение на Джак Макавой от „Таймс“. Той ме видя и тръгна подире ми. Настигна ме тъкмо когато излизах през вратата за стълбището.

— Ей, Мик!

Погледнах го, но не спрях. От опит знаех, че не бива. Ако те приклещи един репортер, останалите ще те настигнат и ще се скупчат отгоре ти. Не исках да ме разкъсат. Заспусках се надолу.

— Без коментар.

Той не изоставаше.

— Няма да пиша за процеса. Отразявам новото убийство. Мислех си, че с теб пак може да сключим същата сделка. Нали разбираш, да си разменяме Информа…

— Никаква сделка, Джак. Нямам коментар. Довиждане.

Протегнах ръка и го спрях на първата площадка. Оставих го там, продължих още две площадки надолу и излязох в коридора. Отидох при залата на съдия Холдър и влязох.

Микейла Гил седеше на мястото си и я попитах дали мога да се срещна със съдията за няколко минути.

— Но аз не съм ви записала за среща.

— Знам, Микейла, обаче мисля, че съдията ще иска да ме види. Тя в кабинета си ли е? Бихте ли й предали, че я моля само за десет минути? Съобщете й, че се отнася за делата на Винсънт.

Секретарката вдигна слушалката, натисна един бутон и предаде молбата ми. После затвори и ми каза да влизам.

— Благодаря.

Холдър седеше зад бюрото си с половинките очила на носа и държеше химикалка, сякаш съм я прекъснал, докато е подписвала някаква заповед.

— Е, господин Холър. Днес определено е паметен ден. Заповядайте, седнете.

Настаних се на познатия ми стол пред нея.

— Благодаря, че ме приехте, ваша чест.

— Какво мога да направя за вас?

Зададе въпроса, без да ме погледне, и се зае да подписва някакви документи.

— Просто исках да знаете, че ще подам оставка като адвокат по останалите дела на Винсънт.

Тя остави химикалката и се втренчи над очилата си в мен.

— Моля?

— Подавам оставка. Върнах се прекалено скоро и освен това май изобщо не трябваше да се връщам. Отказвам се.

— Това е нелепо. Цялата Съдебна палата говори само за вашата защита! Гледах части от нея по телевизията. Вие с видима лекота се справяхте с господин Голанц и се съмнявам, че някой е бил готов да заложи на осъдителна присъда.

Приех комплиментите с махване на ръка.

— Както и да е, ваша чест, няма значение. Всъщност не съм тук затова.

Тя свали очилата си и ги остави на бюрото. Като че ли се колебаеше, но все пак зададе следващия въпрос.

— Тогава защо сте тук?

— Защото, ваша чест, исках да знаете, че знам. И че скоро ще узнаят и всички останали.

— Определено не разбирам за какво говорите. Какво знаете, господин Холър?

— Знам, че сте корумпирана и че сте се опитали да ме убиете.

От гърлото й се изтръгна смях, ала в очите й нямаше нищо весело — тя ме пронизваше с поглед.

— Това някаква шега ли е?

— Не, не е шега.

— Господин Холър, успокойте се и погледнете нещата реално. Ако тръгнете да отправяте такива шантави обвинения, ще има последици за вас. Тежки последици. Може би сте прав. Навярно не можете да понесете стреса от преждевременното си завръщане на работа след рехабилитацията.

Усмихнах се и по изражението й видях, че е усетила грешката си.

— Изпуснахте се, нали, ваша чест? Откъде знаете, че съм се подложил на рехабилитация? Нещо повече, откъде заседател номер седем е знаел с какво да ме подмами снощи, за да изляза от къщи? Отговорът е, че сте ме проучили. И сте пратили Максуини да ме убие.

— Нямам представа за какво говорите и не познавам този човек, който, по вашите думи, се е опитал да ви убие.

— Е, аз обаче мисля, че той ви познава. Когато го видях за последен път, с ФБР тъкмо започваха да си играят на „Хайде да сключим сделка“.

Тези думи се стовариха отгоре й като удар в корема. Знаех, че Бош и Армстед няма много да се зарадват на постъпката ми, обаче не ме интересуваше. Тях не ги бяха използвали като пионки и никой не се беше опитал да ги блъсне от скалата на Мълхоланд. Аз бях този потърпевш и това ми даваше право да застана очи в очи с човека, който, сигурен бях, стоеше зад всичко.

— Събрах две и две, без да се налага да сключвам сделка с никого — продължих. — Моят детектив проследи Максуини. Преди девет години са го арестували за нападение със смъртоносно оръжие и кой му е бил адвокат? Мич Лестър, мъжът ви. На другата година пак са го пипнали, този път за измама, и Мич Лестър отново го е защитавал. Ето я връзката. Получава се чудничък триъгълник, нали? Вие имате достъп до кандидатите за съдебни заседатели и изборната процедура и можете да я контролирате. Можете да проникнете в компютрите и тъкмо вие сте вкарали подставеното лице в нашия съдебен състав. Джери Винсънт ви е платил, но после се е разколебал, след като от ФБР започнали да душат. Не сте можели да поемете риска Джери да клекне пред Бюрото и да се опита да им предаде цял съдия, за да отърве кожата. Затова сте му пратили Максуини. А после, когато вчера всичко се обърна нагоре с краката, сте решили да разчистите терена. Пратили сте Максуини, заседател номер седем, при Елиът и Албрект, а после и при мен. Как се справям, ваша чест? Пропускам ли нещо дотук?

Произнесох обръщението „ваша чест“, все едно говорех за боклук. Тя се изправи.

— Това е безумие! Нямате никакви доказателства, за да ме свържете с никого, освен със съпруга ми. А скокът от някакъв негов клиент към мен е напълно абсурден.

— Имате право, ваша чест. Нямам доказателства. Само че сега не сме в съда. И сме само ние с вас. Имам само инстинкта си и той ми подсказва, че всички следи водят към вас.

— Веднага напуснете!

— Ами феберейците? Максуини е при тях.

В очите й проблесна страх.

— Предполагам, че не ви се е обаждал, нали? Все пак се съмнявам, че ще му позволят да се обади на когото и да е, докато го разпитват. Молете се и той да няма никакви доказателства. Защото ако ви вкара в триъгълника, ще трябва да смените черната си тога с оранжев затворнически гащеризон.

— Махайте се оттук! Ще повикам охраната и ще наредя да ви арестуват!

И ми посочи вратата. Спокойно и бавно станах.

— Разбира се, че ще се махна. И знаете ли какво? Мисля никога повече да не практикувам в тази съдебна палата. Но ви обещавам, че ще дойда пак, за да гледам как ви съдят. Вас и съпруга ви. Можете да разчитате на това.

Тя ме зяпаше, показалецът й все още сочеше към вратата. Гневът в очите й постепенно отстъпи място на страха. Ръката й малко се отпусна, после увисна. Оставих я да си седи вцепенена зад бюрото си.

Слязох по стълбището чак до първия етаж, защото не исках да се качвам в претъпкания асансьор. Осемнайсет етажа. Отворих стъклената врата и напуснах съдебната палата. Извадих телефона, обадих се на Патрик и му казах да докара колата. След това набрах номера на Бош.

— Реших да запаля огън под вас с Бюрото — казах.

— Какво? Какво си направил?

— Не ми се чакаше ФБР да се разтакава година и половина, както обикновено, докато подготви обвинението. Понякога правосъдието не търпи отлагане, детектив.

— Какво си направил, Холър?

— Просто проведох един разговор със съдия Холдър… да, сетих се и без помощта на Максуини. Казах й, че той е при феберейците и им оказва съдействие. Ако бях на ваше място, щях да побързам с шибаното дело и междувременно да я държа под наблюдение. Едва ли ще духне, но знае ли човек. Приятен ден.

Затворих, преди да успее да каже нещо. Не ме интересуваше. Той през цялото време ме беше използвал. Достави ми страхотно удоволствие да си разменим позициите и да ги накарам с ФБР да скачат, докато аз им дърпам конците.