Майкъл Конъли
Сребърен куршум (45)

43.

Върнах се при линкълна и се вмъкнах на задната седалка. Вече съжалявах за това, което бях направил. Движех се по тънък лед, което можеше да ме вкара в големи неприятности. От една страна е напълно естествено адвокатът да провери сигнал за манипулиране на съдебните заседатели. От друга страна обаче тази проверка също може да се разглежда като манипулация. Съдия Стантън щеше да е меко казано обезпокоен и този път нямаше просто да ме изгледа с присвити очи. Такова нарушение не се поправяше с дарение за „Намисли си желание“. Стантън щеше да съобщи в адвокатската колегия и на председателката на Съдебния съвет и щеше да стигне чак до Върховния съд, ако успееше да ги накарат да го изслушат. Щеше да се погрижи Елиът да е последният ми клиент.

Патрик зави по Феърхолм и накрая паркира в гаража под къщата ми. Слязохме от колата и се заизкачвахме по стъпалата към предната веранда. Наближаваше десет. Работният ми ден вече надхвърляше четиринайсет часа. Стреснах се, когато видях, че на един от столовете на верандата седи мъж. Силуетът на лицето му се очертаваше на фона на градското сияние. Пресегнах се да спра Патрик, като родител, който хваща детето си за ръка, за да не пресече невнимателно улицата.

— Привет, адвокат Холър.

Бош. Познах го по гласа. Успокоих се и оставих Хенсън да продължи нагоре. Качихме се на верандата и отключих вратата, за да може Патрик да влезе. После се обърнах към детектива.

— Хубава гледка — отбеляза той. — От защита на отрепки ли изкара за тази къща?

Бях прекалено уморен, за да се хващам на тази игра.

— Какво правиш тук, детектив?

— Реших, че след книжарницата може би се прибираш вкъщи. Затова просто те изпреварих и те почаках тук.

— Е, свърших за днес. Можеш да съобщиш на хората си, ако наистина има други освен теб.

— Какво те кара да смяташ, че няма?

— Не знам. Просто не съм видял нито един. Надявам се, че не ме баламосваш, Бош. Заради теб така съм си оголил задника.

— След заседанието вечеря с клиента си в „Рибната скара“. И двамата ядохте филе от морски език и от време на време повишавахте глас. Клиентът ти пи доста, което наложи да го закараш у тях с неговата кола. На връщане се отби в „Бук Сууп“ и се обади по телефона. Явно не искаше шофьорът ти да те чуе.

Бях впечатлен.

— Добре. Ясно. Те са някъде наоколо. Какво искаш, Бош? Какво става?

Той се изправи и се приближи към мен.

— Щях да ти задам същия въпрос. Защо Уолтър Елиът толкова се разгорещи по време на вечерята? И на кого се обади ти от книжарницата?

— Първо, Елиът ми е клиент и няма да ти кажа за какво сме разговаряли. Нямам намерение да престъпя тази граница. А що се отнася до телефонното ми обаждане от книжарницата, поръчвах пица, защото, както Ти и твоите колеги може би сте забелязали, в ресторанта не си изядох вечерята. Остани, ако искаш едно парче.

Бош ми отправи хитрата си усмивчица, придружена от многозначителния му непроницаем поглед.

— Значи така искаш да играем играта, а?

— Засега.

Дълго и двамата не казахме нищо. Просто стояхме и чакахме следващата остроумна реплика. И след като не я дочаках, реших, че наистина съм уморен и гладен.

— Лека нощ, детектив Бош.

Влязох и затворих вратата. Оставих го сам на верандата.