Майкъл Конъли
Сребърен куршум (40)

38.

След обедната почивка Голанц започна да развива доказателствата си. Наричах този тип изложение „От А до Я“. Подхвана от самото начало — повикването на спешния номер, с което се съобщаваше за двойното убийство — и продължи нататък в хронологичен ред. Първият свидетел беше операторка на спешния телефон от окръжния комуникационен център. Тя представи записите на двете обаждания на Уолтър Елиът. С искане преди процеса се бях опитал да осуетя прослушването на двата записа, като се аргументирах, че разпечатките ще са по-ясни и по-полезни за съдебните заседатели, ала съдията реши в полза на прокурора. Нареди все пак на Голанц да осигури на заседателите и разпечатки, за да могат да ги четат успоредно със записа по време на прослушването в съда.

Бях се опитал да не допусна прослушването на записите, защото знаех, че не са в полза на моя клиент. Първия път Елиът беше разговарял с операторката спокойно и бе съобщил, че жена му и още един човек са убити. Това невъзмутимо поведение можеше да се изтълкува като хладнокръвна пресметливост и не исках съдебните заседатели да го приемат така. Вторият запис беше още по-опасен от гледна точка на защитата. Гласът на Елиът звучеше ядосано и освен това показваше, че познава и не харесва мъжа, убит заедно с жена му.

Запис 1–13:05, 02/05/2007

Оператор: Да? Слушам ви.

Уолтър Елиът: Ами… те… те са мъртви. Убити.

Оператор: Извинете, господине. Кой се обажда?

Уолтър Елиът: Уолтър Елиът. Тази къща е моя.

Оператор: Да, господине. И казвате, че има убити, така ли?

Уолтър Елиът: Жена ми. Застреляна е. И един мъж. И той е застрелян.

Оператор: Изчакайте един момент, господине. Само да запиша информацията и ще ви пратя помощ.

— пауза —

Оператор: Добре, господин Елиът, линейката и шерифите пътуват към вас.

Уолтър Елиът: Вече е късно. За линейката, искам да кажа.

Оператор: Трябваше да я пратя, господине. Застреляни ли казахте? Вие в опасност ли сте?

Уолтър Елиът: Не знам. Току-що пристигнах. Не съм го направил аз. Записвате ли разговора?

Оператор: Да, господин Елиът. Всичко се записва. В момента в къщата ли сте?

Уолтър Елиът: В спалнята съм. Не съм го направил аз.

Оператор: Има ли още някой в къщата освен вас и двамата застреляни?

Уолтър Елиът: Струва ми се, че няма никой.

Оператор: Добре, искам да излезете навън, за да ви видят шерифите, когато пристигнат. Застанете на място, където да ви видят.

Уолтър Елиът: Добре, излизам.

На втория запис говореше друга операторка, но оставих Голанц да го пусне. Бях изгубил големия спор дали записите изобщо трябва да се прослушват. Не виждах смисъл да губя съдебно време, като карам прокурора да доведе втората операторка, за да представи втория запис.

Този път Елиът се обаждаше от мобилния си телефон. Беше навън и на заден план се чуваха океански вълни.

Запис 2–13:24, 02/05/2007

Оператор: Да? Слушам ви.

Уолтър Елиът: Вече се обаждах. Къде са хората ви?

Оператор: На спешния телефон ли сте се обаждали?

Уолтър Елиът: Да, жена ми е застреляна. И немецът. Къде са хората ви?

Оператор: За сигнала от Малибу ли става дума? На Кресънт Коув Роуд?

Уолтър Елиът: Да, точно така. Обадих се преди поне петнайсет минути и никой не идва.

Оператор: Господине, на монитора виждам, че водещата ни кола би трябвало да пристигне след по-малко от минута. Затворете телефона и застанете отпред, за да ви видят, когато наближат. Ще го направите ли?

Уолтър Елиът: Вече съм отпред.

Оператор: Значи останете там, господине.

Уолтър Елиът: Щом казвате. Дочуване.

— край —

На втория запис гласът на Елиът не само звучеше ядосан от забавянето, но и думата „немецът“ беше произнесена почти презрително. Нямаше значение дали по интонацията може да се съди за виновността му. Записите въвеждаха темата на обвинението за Уолтър Елиът като арогантен човек, който е убеден, че стои над закона. Добро начало за Голанц.

Отказах се да разпитвам операторката, защото знаех, че от това защитата няма да спечели нищо. Следващият прокурорски свидетел беше шериф Брендан Мъри, шофьорът на водещата патрулка, която първа се отзовала на сигнала. В продължение на половин час Голанц разпита шерифа за пристигането му на местопрестъплението и откриването на труповете до най-малки подробности. Особено внимание обърна на спомените на Мъри за поведението, вида и изявленията на Елиът. Според шерифа обвиняемият не проявявал никакви емоции, докато ги водел по стълбището в спалнята, където жена му лежала гола на леглото. Спокойно прекрачил през мъртвия мъж, проснат на прага, и посочил тялото на кревата.

— Той каза: „Това е жена ми — каза Мъри. — Съвсем сигурен съм, че е мъртва“.

Според Мъри Елиът също заявил поне три пъти, че не е убил двамата в спалнята.

— Това не беше ли необичайно? — попита Голанц.

— Е, ние не сме подготвени да участваме в разследване на убийства — отвърна шерифът. — Не се предполага, че трябва да го правим. Затова изобщо не попитах господин Елиът дали го е извършил той. Той просто повтаряше, че не е.

Нямах въпроси и към Мъри. Той фигурираше в моя свидетелски списък и щях да мога да го призова през защитната фаза на процеса, ако се наложи. Но исках да изчакам следващия свидетел на обвинението, Кристофър Харбър, партньор на Мъри и новобранец в шерифското управление. Смятах, че ако някой от двамата може да допусне грешка, която да е от полза за защитата, това ще е новобранецът.

Показанията на Харбър бяха по-кратки от тези на Мъри и прокурорът го използва главно за да потвърди казаното от партньора му. Бил чул същите неща като Мъри. И видял същото.

— Само няколко въпроса, ваша чест — казах, когато Стантън ме попита дали ще разпитам свидетеля.

Голанц провеждаше прекия разпит от катедрата, но аз останах на масата на защитата. Нарочно. Исках съдебните заседатели, свидетелят и прокурорът да си мислят, че ще следвам процедурата и ще задавам въпроси. Всъщност имах намерение да изтъкна онова, което щеше да е ключов елемент в доказателствата на защитата.

— Вие сте новобранец, нали, помощник-шериф Харбър?

— Да.

— По-рано случвало ли ви се е да давате показания в съд?

— Не и по дело за убийство.

— Е, не се изнервяйте. Даже господин Голанц да ви е убеждавал в обратното, аз не хапя.

В съдебната зала се разнесе тих смях. Харбър се изчерви. Беше здравеняк с пясъчноруса коса, подстригана късо по войнишки, както обичаха да ходят в шерифството.

— Казахте, че когато с партньора си сте пристигнали във вилата на Елиът, сте видели моя клиент да стои отпред на отбивката. Нали така?

— Точно така.

— Добре, какво правеше той?

— Просто стоеше там. Бяха му казали да ни чака.

— Добре, а вие какво знаехте за ситуацията, когато водещата кола пристигна на местопроизшествието?

— Знаехме само онова, което ни каза операторката. Че някой си Уолтър Елиът се обадил от къщата и съобщил, че вътре има двама мъртви. Застреляни.

— Бяхте ли получили такъв сигнал преди?

— Не.

— Бяхте ли уплашен, нервен или възбуден?

— Бих казал, че бях напрегнат, обаче иначе и двамата бяхме съвсем спокойни.

— Извадихте ли пистолета си, когато слязохте от колата?

— Да.

— Насочихте ли го към господин Елиът?

— Не, носех го отпуснат до крака си.

— Партньорът ви извади ли своя пистолет?

— Да, струва ми се.

— Насочи ли го към господин Елиът?

Харбър се поколеба. Обожавам прокурорските свидетели да се колебаят.

— Не си спомням. Всъщност не гледах него. Наблюдавах обвиняемия.

Кимнах, като че ли ми звучеше логично.

— Трябвало е да се подсигурите, нали така? Не сте познавали този човек. Знаели сте само, че вътре би трябвало да има два трупа.

— Точно така.

— В такъв случай ще бъде ли вярно да се каже, че сте се приближили предпазливо към господин Елиът?

— Така си беше.

— Кога прибрахте оръжието си?

— След като претърсихме района и се уверихме, че е чисто.

— Искате да кажете, че сте влезли вътре, уверили сте се, че двамата са убити и че вътре няма никой друг, така ли?

— Да.

— Добре, а през цялото това време господин Елиът с вас ли беше?

— Да, трябваше да дойде с нас, за да ни покаже къде са труповете.

— Беше ли арестуван?

— Не. Сам се съгласи да ни ги покаже.

— Но сте му сложили белезници, нали?

Харбър пак се поколеба. Плуваше в непознати води и сигурно си припомняше репликите, репетирани с Голанц или младата му помощничка.

— Той доброволно се съгласи да му сложим белезници. Обяснихме му, че не го арестуваме, но че ситуацията в къщата е критична и за собствената му сигурност, както и за нашата, е най-добре да го закопчаем, докато обезопасим района.

— И той се съгласи.

— Да, съгласи се.

С периферното си зрение зърнах Елиът да клати глава. Надявах се и съдебните заседатели да са го видели.

— Ръцете му отзад ли бяха закопчани, или отпред?

— Отзад, съгласно правилника. Нямаме право да заключваме ръцете на субекта пред тялото му.

— Субект ли? Какво ще рече това?

— Субект е всеки, който е свързан с някакво разследване.

— Всеки, който е арестуван ли?

— Включително и ако е арестуван, да. Но господин Елиът не се намираше под арест.

— Разбирам, че сте новобранец, но колко често сте поставяли белезници на човек, който не е арестуван?

— Случвало се е. Не си спомням точно колко пъти.

Кимнах, като се надявах да е ясно, че не го правя, защото му вярвам.

— Вашият партньор свидетелства и вие потвърдихте, че господин Елиът на три пъти ви е казал, че не е виновен за убийствата във вилата. Нали така?

— Да.

— Вие чухте ли тези твърдения?

— Да, чух ги.

— Когато бяхте навън или когато бяхте вътре в къщата?

— Вътре, когато бяхме горе в спалнята.

— В такъв случай това означава, че господин Елиът, без да го питате, както казвате вие, е твърдял, че е невинен, докато е бил закопчан с ръце зад гърба и вие с партньора ви сте били с извадено оръжие, нали така?

Третото колебание.

— Да, струва ми се, че беше така.

— И казвате, че в този момент той не е бил арестуван.

— Не беше.

— Добре, какво се случи, след като господин Елиът ви заведе вътре при труповете и вие с партньора ви се уверихте, че във вилата няма никой друг?

— Изведохме господин Елиът пак навън, затворихме къщата и повикахме детективи, за да разследват убийството.

— Всичко това също ли е според правилника на шерифството?

— Да.

— Добре. Помощник-шериф Харбър, свалихте ли белезниците на господин Елиът, след като не е бил арестуван?

— Не, господин адвокат. Качихме господин Елиът на задната седалка на колата, а правилникът забранява да качваме субект в шерифска кола без белезници.

— Пак използвате думата „субект“. Сигурен ли сте, че господин Елиът не е бил арестуван?

— Сигурен съм. Не сме го арестували.

— Добре, колко време остана той на задната седалка?

— Приблизително половин час, докато чакахме групата от отдел „Убийства“.

— И какво се случи, когато пристигна групата?

— Когато дойдоха, следователите първо направиха оглед в къщата. После излязоха и задържаха господин Елиът. Искам да кажа, изкараха го от колата.

Моментално се възползвах от грешката му.

— Той задържан ли беше по това време?

— Не, сбърках. Той доброволно се съгласи да чака в колата и после, когато пристигнаха, те го изкараха навън.

— Искате да кажете, че доброволно се е съгласил да му поставите белезници и да го затворите на задната седалка на патрулката, така ли?

— Да.

— Ако искаше, можеше ли да отвори вратата и да излезе?

— Едва ли. Ключалките на задните врати не се отварят отвътре.

— Но е бил там доброволно.

— Да, така си беше.

Дори самият Харбър като че ли не вярваше на думите си. Лицето му стана още по-червено.

— Помощник-шериф Харбър, кога най-после свалихте белезниците на господин Елиът?

— Когато го изкараха от колата, детективите му свалиха белезниците и ги върнаха на партньора ми.

— Благодаря.

Кимнах, като че ли бях приключил, и прелистих няколко страници в бележника си, уж проверявам за случайно пропуснати въпроси. И както продължавах да гледам надолу, казах:

— А, помощник… Един последен въпрос. Според данните от комуникационния център първото повикване на спешния телефон е станало в един и пет. Господин Елиът е трябвало да се обади повторно след деветнайсет минути, за да се увери, че не са го забравили, и след четири минути най-после сте пристигнали вие с партньора ви. Общо двайсет и три минути до появата ви.

Сега вече вдигнах очи към него.

— Помощник-шериф Харбър, защо се забавихте да се отзовете на сигнал, който би трябвало да е приоритетен?

— Малибу е най-големият ни участък. Поне като площ. Трябваше да прекосим планината — идвахме от друг сигнал.

— Нямаше ли свободна патрулна кола по-близо?

— С партньора ми бяхме в алфата. Тя е роувър. Ние поемаме приоритетните сигнали и приехме това повикване, когато ни се обадиха от комуникационния център.

— Добре, помощник-шериф Харбър. Нямам повече въпроси.

Голанц се хвана на въдицата, която му бях хвърлил, и използва правото си на допълнителни въпроси, за да изясни дали Елиът наистина е бил арестуван. Опита се да опровергае тази идея, тъй като тя можеше да потвърди теорията на защитата за тунелното зрение. Тъкмо това бях искал да си помисли, че целя, и успях. Голанц цели петнайсет минути разпитва Харбър, за да подчертае, че човекът, на когото двамата с партньора му са поставили белезници извън къщата, в която е било извършено двойно убийство, не е бил арестуван. Това противоречеше на здравия разум, ала прокурорът държеше на своето.

Когато Голанц свърши, съдията разпусна съда за следобедна почивка. Още щом съдебните заседатели напуснаха залата, чух някой да прошепва името ми. Обърнах се и видях Лорна — сочеше ми към дъното на съдебната зала. Погледнах и видях дъщеря ми и майка й да седят на последния ред в галерията. Хейли плахо ми махна и аз й се усмихнах.