Майкъл Конъли
Сребърен куршум (30)

29.

Разтворих делото на Патрик Хенсън върху бюрото си и потърсих номера на прокурора. Исках да приключа с това, преди да се захвана с Елиът.

Прокурор беше Дуайт Поузи — бяхме се сблъсквали по няколко дела и никога не го бях харесвал. Някои прокурори се отнасят с адвокатите като че ли са само едно стъпало над техните клиенти. Като с псевдоюристи, тоест недообразовани и неопитни специалисти. А не като с необходими зъбни колела в механизма на съдебната система. Повечето ченгета имат същите възгледи и това не ме смущава. Обаче не мога да понасям, когато на такива позиции застават други прависти. За съжаление Дуайт Поузи се нареждаше сред тях и щях да съм щастлив, ако можех да прекарам остатъка от живота си, без да се налага да разговарям с него. Но нямаше да ми се отвори парашутът.

— Е, Холър, турили са те да заместваш мъртвец, а? — каза той, след като вдигна.

— Моля?

— Дали са ти всички дела на Джери Винсънт, нали? И така Хенсън се е озовал при тебе.

— Да, нещо такова. Както и да е, търсил си ме, Дуайт. Цели три пъти. Какво има? Получи ли искането, което подадох вчера?

Напомних си, че трябва да стъпвам внимателно, ако искам да постигна всичко възможно от този телефонен разговор. Не биваше да допусна антипатията ми към прокурора да повлияе на резултата за моя клиент.

— Да, получих искането. На бюрото ми е. Затова те търсих.

И млъкна, за да остави мен да говоря.

— И?

— И… хм… ами, няма да го направим, Мик.

— Какво няма да направим, Дуайт?

— Няма да изкараме вещественото си доказателство за анализ.

Все повече изглеждаше, че съм напипал важен нерв с искането си.

— Че нали точно това й е хубавото на системата, Дуайт? Ти не си човекът, който взима това решение. Взима го съдията. Затова и не съм те питал. Подадох искане и питах съдията.

Поузи се прокашля.

— Не, всъщност тоя път ние ще го вземем. Ще свалим обвинението в кражба и ще продължим само по обвинението в притежаване на наркотик. Тъй че можеш да оттеглиш искането си, иначе ще информираме съдията, че въпросът е спорен.

Усмихнах се и кимнах. Бях улучил десетката. На Патрик щеше да му се размине.

— Единственият проблем, Дуайт, е, че обвинението в притежаване на наркотични вещества е резултат от разследването на кражбата. Знаеш го. Когато са арестували клиента ми, заповедта за задържане е била заради кражбата. Наркотичните вещества са открити по време на ареста. Тъй че едното не върви без другото.

Имах чувството, че знае всичко, което му казвам, и разговорът просто следва предварителен сценарий. Отивахме там, където искаше Поузи, и това ме устройваше. Този път и аз исках да стигна там.

— Тогава може просто да поговорим за сделка — предложи прокурорът, сякаш идеята току-що му е хрумнала.

Ето че стигнахме до мястото, където Поузи искаше да отидем още от самото начало на разговора ни.

— Готов съм да чуя предложението ти, Дуайт. Би трябвало да знаеш, че след ареста клиентът ми доброволно се е подложил на рехабилитационна програма. Завършил я е, работи на пълен работен ден и е чист от четири месеца. Ще ти даде урина за анализ когато и където пожелаеш, за да го докаже.

— Много се радвам да го чуя — с престорен ентусиазъм отвърна Поузи. — Прокуратурата, както и съдът, винаги гледа благосклонно на доброволната рехабилитация.

„Кажи ми нещо, което не знам“, за малко да му се сопна.

— Хлапето се справя добре. Гарантирам за него. Какво му предлагаш?

Знаех как продължава сценарият нататък. Поузи щеше да го изкара като жест на добра воля от страна на обвинението. Щеше да представи нещата така, като че ли прокуратурата ни прави услуга, докато те всъщност се стремяха да спестят срама, и в политически, и в личен план, на една видна личност. Нямах нищо против. Политическите цели на сделката не ме интересуваха, стига клиентът ми да получеше каквото искам аз.

— Знаеш ли какво, Мик, да вземем пък да направим компромис и Патрик може би ще успее да се възползва от тая възможност да продължи нататък като полезен член на обществото.

— Звучи ми добре, Дуайт. Много ме зарадва. Него също.

— Добре тогава, прати ми данните за рехабилитацията и ще ги представим наред с всичко останало на съдията.

Говореше за така наречената пред съдебна намеса. На Патрик щеше да му се наложи два пъти месечно да се подлага на тестове за наркотици и ако беше чист, след шест месеца делото щеше да бъде закрито. В досието му пак щеше да остане арест, обаче нямаше да има присъда. Освен ако…

— Искаш ли да му изчистиш досието? — попитах.

— Хм… това е твърде много, Мики. В края на краищата той наистина е влязъл с взлом и е откраднал диамантите.

— Не е влизал с взлом, Дуайт. Поканили са го. И всичко е заради така наречените диаманти, нали? Дали наистина е откраднал диаманти?

Поузи разбра, че е сбъркал, като е повдигнал въпроса за диамантите, и побърза да свие знамето.

— Добре, хубаво. Ще включим и това в пакета.

— Ти си добър човек, Дуайт.

— Опитвам се. Сега ще оттеглиш ли искането?

— Утре сутрин. Кога отиваме в съда? В края на другата седмица започвам процес.

— Тогава ще идем в понеделник. Ще те уведомя.

Затворих и се обадих в приемната по интеркома.

За щастие Лорна още беше там.

— Нали те пратих да си вървиш? — измърморих.

— Тъкмо излизахме. Ще оставя колата си тук и ще отида със Сиско.

— Какво, с неговия самоубийствен мотор?!

— Извинявай, татко, но мисля, че нямаш думата по този въпрос.

Изпъшках.

— Но имам думата по въпроса за това кой работи като мой детектив. Ако ви държа разделени, може би ще успея да ви запазя живи.

— Не смей да ми говориш така, Мики!

— Би ли предала на Сиско, че ми трябва адресът на ликвидатора?

— Ще му предам. До утре.

— Надявам се. Да си сложиш каска.

Затворих и Сиско влезе в кабинета. В едната си ръка носеше самозалепващо се листче, а в другата — пистолет в кожен кобур. Заобиколи бюрото, остави листчето пред мен, издърпа едно от чекмеджетата и пусна пистолета в него.

— Какво правиш? — попитах. — Не можеш да ми дадеш пистолет.

— Той е напълно законен, регистриран е на мое име.

— Чудесно, обаче не можеш да ми го дадеш. Това е неза…

— Не ти го давам. Просто го оставям тук, защото работният ми ден свърши. Утре сутрин ще си го взема, става ли?

— Няма значение. Мисля, че вие двамата преигравате.

— По-добре, отколкото да подценяваме опасността. До утре.

— Благодаря. Ще пратиш ли Патрик при мен, преди да си тръгнеш?

— Дадено. И между другото, винаги я карам да носи каска.

Погледнах го и кимнах.

— Браво, Сиско.

Той излезе и скоро се появи Хенсън.

— Патрик, Сиско е разговарял с ликвидатора на Винсънт и един от дългите ти сърфове още бил при него. Можеш да отидеш и да си го прибереш. Само му кажи, че го взимаш от мое име. И ми се обади, ако има някакъв проблем.

— О, много ви благодаря!

— Няма нищо! Имам една още по-добра новина. За делото ти.

— Какво е станало?

Предадох му телефонния разговор, който току-що бях провел с Дуайт Поузи. Докато му обяснявах, че няма да лежи в затвора, ако остане чист, видях, че в очите му припламва светлинка. Сякаш от плещите му падна някакъв товар. Отново можеше да гледа с вяра бъдещето.

— Трябва да се обадя на мама — каза Патрик. — Страшно ще се зарадва.

— Надявам се, че и ти се радваш.

— Радвам се, разбира се!

— Както го виждам аз, ти ми дължиш две хиляди за услугите. Това прави около две и половина седмици шофиране. Ако искаш, можеш да останеш, докато ми изплатиш дълга си. После може да поговорим и да видим как стоят нещата.

— Звучи ми добре. Работата ми харесва.

— Добре, Патрик, значи се уговорихме.

Той се усмихна широко и се обърна да си тръгне.

— Още нещо, Патрик.

Младежът се завъртя към мен.

— Сутринта те видях да спиш в колата си в гаража.

— Съжалявам. Ще си намеря друго място.

И заби поглед в пода.

— Не, аз съжалявам. Забравих, че когато първия път разговаряхме по телефона, ти ми каза, че живееш в колата си и спиш на спасителски пункт. Просто не знам дали е безопасно да спиш в същия гараж, в който преди три дни е бил убит човек.

— Ще си намеря друго място.

— Е, ако искаш, мога да ти дам аванс. Това ще ти помогне ли да си вземеш стая в мотел или нещо подобно?

— Хм, да.

Радвах се да му помогна, но знаех, че животът в седмичен мотел е почти също толкова потискащ, колкото и в колата.

— Знаеш ли какво, ако искаш, може да поживееш с мен няколко седмици. Докато посъбереш пари и се ориентираш.

— У вас ли?

— Да. Нали разбираш, временно.

— С вас?!

Разбрах грешката си.

— О, не ме разбра, Патрик. Имам къща и ще си имаш собствена стая. Всъщност в сряда вечер и всеки втори уикенд ще е по-добре, ако отсядаш при приятел или в мотел. Тогава ми гостува дъщеря ми.

Той се замисли и кимна.

— Да, става.

Протегнах ръка през бюрото и му дадох знак да ми върне листчето с адреса на ликвидатора. Докато говорех, написах там и своя адрес.

— Прибери си сърфа и после отиди вкъщи, на втория адрес. Феърхолм е вдясно от каньона Лоръл, една улица преди Маунт Олимпъс. Качваш се по стъпалата на предната веранда и там има маса, столове и пепелник. Ключът е под пепелника. Спалнята за гости е отдясно след кухнята. Чувствай се като у дома си.

— Благодаря.

Взе листчето и погледна адреса, който бях написал.

— Аз сигурно ще се прибера късно. Другата седмица започвам процес и дотогава ми остава да свърша много работа.

— Добре.

— Виж, става дума само за няколко седмици. Докато отново си стъпиш на краката. Междувременно може да си помагаме един на друг. Нали разбираш, ако единия започне да го боли, другият да бъде на негово разположение и да можем да си говорим за това. Съгласен?

— Съгласен.

Известно време помълчахме, и двамата навярно замислени за сделката. Не казах на Патрик, че в края на краищата той може да ми помогне повече, отколкото аз на него. През последните две денонощия напрежението от новите дела започваше да ми тежи. Усещах, че ме тегли назад, изпитвах желание да се върна в обвития с памук свят, който можеха да ми дадат хапчетата. Те отваряха пространство между мен и тухлената стена на действителността. Започвах да копнея за това разстояние.

Дълбоко в душата си знаех, че не го искам отново, и Патрик може би щеше да ми помогне да го избегна.

— Благодаря, господин Холър.

Откъснах се от мислите си и го погледнах.

— Казвай ми Мики. И аз съм този, който трябва да благодари.

— Защо правите всичко това за мен?

Погледнах голямата риба на стената зад него, после пак преместих очи върху лицето му.

— Не съм сигурен, Патрик. Но се надявам, че ако ти помогна, ще помогна и на себе си.

Той кимна в знак, че разбира за какво говоря. Странно, защото самият аз не бях сигурен какво съм искал да кажа.

— Върви да си прибереш сърфа, Патрик. Ще се видим вкъщи. И да не забравиш да се обадиш на майка си.