Майкъл Конъли
Сребърен куршум (25)

24.

Заради бавно движещите се асансьори в съдебната палата стигнах в съдебната зала на съдия Холдър с четири минути закъснение, припряно влязох в ограденото пространство и се насочих към коридора, водещ към кабинета на председателката на Съдебния съвет. Не видях никого. Вратата беше затворена. Почуках и влязох.

Съдия Холдър седеше зад бюрото си. Носеше черната си тога. Това ми подсказа, че сигурно скоро има насрочено заседание и моето закъсняване не я радва особено.

— Срещата ни беше за десет часа, господин Холър. Струва ми се, че бяхте предупреден навреме за това.

— Да, ваша чест, знам. Извинявам се. Асансьорите в сградата са…

— Всички адвокати се качват с едни и същи асансьори и повечето като че ли успяват навреме за срещите си с мен.

— Да, ваша чест.

— Носите ли си чековата книжка?

— Да, струва ми се.

— Е, можем да го направим по два начина — каза тя.

— Мога да ви глобя за обида на съда и да ви оставя да се обяснявате пред калифорнийската адвокатска колегия, а можем да прескочим формалностите и да извадите чековата си книжка, и да направите дарение за фондацията „Намисли си желание“. Това е една от любимите ми благотворителни организации. Правят добрини на болни деца.

Направо невероятно. Глобяваха ме за четириминутно закъснение. Някои съдии наистина са удивително арогантни. Някак си успях да преглътна яда си.

— Харесва ми идеята да се помага на болните деца, ваша чест. За колко да бъде чекът?

— Колкото искате да дарите. И даже ще го пратя от ваше име.

После посочи купчина документи от лявата страна на бюрото. Видях още два чека, най-вероятно написани от други двама злощастници, навлекли си гнева на съдията през тази седмица. Наведох се, затършувах в предния джоб на чантата си, открих чековата си книжка, написах чек за двеста и петдесет долара на името на „Намисли си желание“, откъснах го и й го подадох. Наблюдавах очите й, докато четеше дарената сума. Холдър кимна одобрително и разбрах, че ми се е разминало.

— Благодаря ви, господин Холър. Ще ви пратят по пощата разписка за данъчната ви декларация. На адреса, написан на чека.

— Е, щом е за добро дело…

— Да, за добро е.

Остави чека върху другите два и отново насочи вниманието си към мен.

— Преди да преминем към делата, ще ви попитам нещо. Знаете ли дали полицията е постигнала някакъв напредък в разследването на убийството на господин Винсънт?

Поколебах се за миг, чудех се какво би трябвало да отговоря на председателката на Съдебния съвет.

— Не съм съвсем в течение на нещата, ваша чест. Но ми показаха снимка на мъж, когото, предполагам, смятат за заподозрян.

— Наистина ли? Каква снимка?

— Кадър от улична камера. Вижда се мъж и като че ли има пистолет. Мисля, че отговаря по време на убийството в гаража.

— Познавате ли го?

Поклатих глава.

— Не, образът беше прекалено зърнест. Пък и изглеждаше дегизиран.

— И кога това?

— В нощта на убийството.

— Не, искам да кажа, кога ви показаха снимката?

— Тази сутрин. Детектив Бош я донесе в кантората.

Холдър кимна. Известно време помълчахме, после съдията премина към повода за срещата.

— Добре, господин Холър, да поговорим за клиентите и делата.

— Разбира се, ваша чест.

Отново се наведох, дръпнах ципа на чантата си и извадих приготвената от Лорна разпечатка.

Съдия Холдър ме държа пред бюрото си през следващия час, докато подробно й описвах състоянието на всяко дело и разговорите, които съм провел с клиентите. Когато накрая ме освободи, бях закъснял за срещата със съдия Стантън в единайсет.

Излязох от съдебната й зала и изобщо не си направих труда да чакам асансьор, а тичешком изкачих двата етажа до залата на Стантън. Закъснявах с осем минути и се чудех дали това ще ми струва ново дарение за любимата благотворителна организация на другия съдия.

Залата пустееше, но секретарката на Стантън седеше на мястото си. Посочи с химикалка отворената врата на коридора, водещ към кабинета на съдията.

— Очакват ви.

Бързо минах покрай нея и продължих по коридора. Вратата на кабинета зееше и видях съдията зад бюрото му. Вляво зад него имаше стенографка, а срещу бюрото бяха поставени три стола. На десния седеше Уолтър Елиът, средният беше свободен, а на третия беше Джефри Голанц. Никога не бях срещал прокурора, но го познах, защото бях виждал лицето му по телевизията и във вестниците. През последните няколко години успешно се беше справил със серия важни дела и си създаваше репутация. Иначе казано, той беше непобеждаваната надежда на областната прокуратура.

Обожавах да се изправям срещу непобеждавани прокурори. Тяхната самоувереност често ги подвежда.

— Извинете за закъснението, ваша чест — казах, когато се настаних на свободния стол. — Съдия Холдър ме повика в кабинета си и срещата се проточи.

Надявах се, че споменаването на председателката на Съдебния съвет ще попречи на Стантън да нанесе нов удар на чековата ми книжка, и това изглежда, сработи.

— Да започваме — каза той.

Стенографката се наведе напред и постави пръсти върху клавишите на машината си.

— Днес се намираме в кабинета ми за разглеждане състоянието на делото „Щатът Калифорния срещу Уолтър Елиът“. Присъстват обвиняемият, господин Голанц от страна на прокуратурата и господин Холър, който е тук на мястото на покойния господин Винсънт.

Съдията трябваше да прекъсне, за да продиктува на стенографката точното изписване на имената. Говореше с властен глас, какъвто правистът често получава след десетилетия на съдийската банка. Беше красив мъж с гъста твърда сива коса и в добра форма — дори черната роба не можеше да скрие яките му рамене и гърди.

— И тъй — продължи Стантън, — за следващия четвъртък или с други думи след една седмица, сме насрочили избор на съдебни заседатели и забелязвам, господин Холър, че не съм получил от вас искане за отлагане, докато наберете инерция.

— Не искаме отлагане — заяви Елиът.

Поставих длан върху ръката на клиента си и поклатих глава.

— Господин Елиът, искам на това заседание да оставите да говори вашият адвокат — смъмри го съдията.

— Извинявам се, ваша чест — обадих се. — Но отговорът е същият, независимо дали го давам аз, или самият господин Елиът. Не искаме отлагане. Набрах достатъчно инерция и идния четвъртък ще съм готов за избора на съдебни заседатели.

Съдията ме изгледа с присвити очи.

— Сигурен ли сте, господин Холър?

— Абсолютно. Господин Винсънт беше добър адвокат и документацията му е много подробна. Наясно съм с разработената от него стратегия и в четвъртък ще съм готов да започнем. Посветил съм на делото цялото си внимание. Както и моите сътрудници.

Съдията се отпусна на високата облегалка на стола си и докато мислеше, се въртеше наляво-надясно. Накрая погледна продуцента.

— Господин Елиът, оказва се, че в крайна сметка ще можете да се изкажете. Бих искал да чуя лично от вас, че сте напълно съгласен с тук присъстващия ваш защитник и че разбирате риска, който поемате, като взимате нов адвокат точно преди началото на процеса. Тук е заложена вашата свобода. Да чуем какво имате да кажете по въпроса.

Елиът се наведе напред и заговори предизвикателно:

— Ваша чест, на първо място, напълно съм съгласен с адвоката си. Искам процесът да започне, за да мога да разбия на пух и прах тук присъстващия прокурор. Аз съм невинен и ме обвиняват в нещо, което не съм извършил. Не искам нито ден повече да съм обвиняем, ваша чест. Обичах жена си и тя вечно ще ми липсва. Не съм я убил и сърцето ми се къса, когато чувам хората по телевизията да приказват такива отвратителни неща за мен. И най-много ме боли за това, че истинският убиец е на свобода. Колкото по-скоро господин Холър докаже моята невинност на света, толкова по-добре.

Изказване в стил О. Джей Симпсън, несъмнено, но съдията го наблюдаваше и замислено кимна; после насочи вниманието си към прокурора.

— Господин Голанц? Какво е мнението на прокуратурата по този въпрос?

Прокурорът се прокашля. Ако трябваше да го характеризирам с една дума, това беше „телегеничен“ — мургав красавец с очи, които сякаш съдържаха в себе си гнева на самото правосъдие.

— Ваша чест, прокуратурата е готова за процеса и не възразява да започнем по график. Но щом господин Елиът е толкова сигурен, че не иска отлагане, бих го помолил официално да се откаже от правото си на обжалване, в случай че процесът не тръгне така, както предрича той.

Съдията отново завъртя стола си към мен.

— Какво ще кажете за това, господин Холър?

— Ваша чест, смятам, че не е необходимо клиентът ми да се отказва от каквито и да е предпазни механизми, които бихме могли да си позволим, за да…

— Нямам нищо против — прекъсна ме Елиът. — Отказвам се от каквото щете. Искам процесът да започне.

Стрелнах го с очи. Продуцентът ме погледна, сви рамене и заяви:

— Ще го спечелим.

— Искате ли да излезете за момент в коридора, господин Холър? — предложи ми Стантън.

— Благодаря ви, ваша чест.

Изправих се и дадох знак на Елиът.

Излязохме в късия коридор, който водеше към съдебната зала, и затворих вратата. Елиът ме изпревари и това още по-ясно подчерта проблема.

— Виж, искам всичко това да свърши и…

— Млъкни! — прошепнах яростно.

— Какво?!

— Чу ме. Млъкни, по дяволите! Не разбираш ли? Сигурен съм, че си свикнал да говориш когато си искаш и всички да слушат всяка твоя блестяща дума. Но вече не си в Холивуд, Уолтър. Не обсъждаш измислените си филми с поредния магнат еднодневка. Разбираш ли какво ти говоря? Това е истинският живот. Няма да отваряш уста, освен ако не се обърнат към теб. Ако иначе имаш да кажеш нещо, ще ми го прошепнеш в ухото и ако аз реша, че си струва да го повторя, аз, а не ти, ще го кажа на съдията. Ясно ли ти е?

Отне му доста време, докато ми отговори. Лицето му почервеня и усетих, че може да изгубя богатия си клиент. Ала в момента не ме интересуваше. Това, което казах, трябваше да бъде казано. Отдавна трябваше да произнеса тази реч — още когато го посрещах в своя свят.

— Да — отвърна той накрая. — Ясно ми е.

— Добре, тогава го запомни. А сега да се връщаме вътре и да видим дали ще можем да избегнем отказа от правото ти на обжалване, ако случайно те осъдят, защото аз съм прецакал нещата, тъй като не съм бил подготвен за процеса.

— Това няма да се случи. Имам вяра в теб.

— Оценявам го, Уолтър. Обаче в действителност нямаш основание за такава вяра. И независимо дали имаш, това не значи, че трябва да се отказваме от каквото и да е. Да влизаме вътре и ме остави аз да говоря. Нали затова получавам големи мангизи?

Потупах го по рамото. Влязохме и седнахме. И Уолтър не каза нито дума повече. Заявих, че не бива да се отказваме от правото си да обжалваме само защото той иска бърз процес. Но съдия Стантън застана на страната на Голанц и отсече, че щом се отказва от предложението да отложи процеса, ако го осъдят, Елиът няма да може да се оплаче, че адвокатът му не е имал достатъчно време да се подготви. Моят клиент остана твърдо на позицията си и отказа отлагане на процеса, както и очаквах. Това ме устройваше. Според принципите на римското право почти всичко подлежи на обжалване. Знаех, че ако се наложи, Елиът пак ще може да обжалва току-що взетото от съдията решение.

Продължихме с „домашната обстановка“, както я наричаше съдията. Първата заповед на бранша е и двете страни да подпишат искане Съдебната телевизия да може да излъчва части от процеса на живо. Нито аз, нито Голанц възразихме. В края на краищата това си е безплатна реклама. На мен — за нови клиенти, на Голанц — за политическата му кариера. А що се отнасяше до Уолтър Елиът, той ми прошепна, че искал камерите да отразят произнасянето на присъдата му — „невинен“.

След това съдията очерта графика за предаване на последните доказателствени материали и свидетелски списъци. Даде ни срок до понеделник за доказателствения материал и до вторник — за свидетелските списъци.

— Без изключения, господа — каза Стантън. — Гледам с лошо око на изненадващи допълнения след крайния срок.

Това нямаше да е проблем от страна на защитата. Винсънт вече на два пъти беше предавал доказателствени материали и оттогава нямаше почти нищо ново, което да споделя с обвинението. Сиско Войчеховски идеално се справяше със задачата си да ме държи на тъмно относно откритията си за Рилц. А щом не знаех нещо, не можех да го включа и в доказателствения материал.

Що се отнасяше за свидетелите, възнамерявах да дам на Голанц обичайното шикалкавене. Щях да внеса списък на потенциални свидетели и да посоча всички служители на органите на реда и криминалисти, споменати в докладите на шерифството. Това си е нормална оперативна процедура. На прокурора щеше да му се наложи да се поизмъчи над въпроса кого всъщност ще призова да свидетелства и кой е от значение за аргументацията на защитата.

— Добре, господа, навън сигурно вече ме чака пълна зала адвокати — каза Стантън накрая. — Разбрахме ли се за всичко?

Ние с Голанц кимнахме. Не можех да не се запитам кой от двамата е получил подкупа, съдията или прокурорът. Дали седях до човека, който щеше да наклони везните в полза на моя клиент? Дори да беше така, той по никакъв начин не се издаде. Помислих си, че Бош греши. Подкуп нямаше. В някое пристанище в Сан Диего или Кабо имаше яхта за сто хиляди долара, която продължаваше да е собственост на Джери Винсънт.

— Добре тогава — завърши съдията. — Ще започнем следващата седмица. Можем да поговорим за основните правила в четвъртък сутрин. Но още сега ясно ви заявявам — искам процесът да върви като добре смазана машина. Никакви изненади, никакви номера, никакви дивотии. Наясно ли сме всички?

Ние с Голанц за пореден път потвърдихме. Стантън обаче завъртя стола си, погледна ме, присви подозрително очи и заяви:

— Ще държа на това.

Посланието, изглежда, беше насочено само към мен — послание, което нямаше да фигурира в никакви стенографски записи.

Защо ли съдиите винаги гледат адвоката с присвити очи, зачудих се.