Майкъл Конъли
Сребърен куршум (18)

17.

Излязохме от центъра по шосе 10 и поехме на запад към Малибу. Аз седях отзад и отворих компютъра си върху сгъваемата масичка. Докато чаках да се стартира, обясних на Патрик Хенсън как става всичко.

— Не съм имал кантора, откакто преди дванайсет години напуснах Бюрото за служебна защита. Моята кантора е колата. Имам още два линкълна точно като този и ги редувам. Във всеки от тях има принтер и факс, а в лаптопа си имам карта за безжичен интернет. На задната седалка мога да правя всичко, каквото мога да правя и в офис, при това докато пътувам към следващата си цел. В окръг Лос Анджелис има над четирийсет съдебни палати. Най-добрият начин да правиш бизнес е да си мобилен.

— Гот — отбеляза Патрик. — И на мен не би ми се искало да кисна в офис.

— Абсолютно — съгласих се. — Прекалено е клаустрофобично.

Компютърът се зареди. Отидох в папката, в която държах формулярите, и започнах да попълвам предварително искане за оглед на веществено доказателство.

— В момента работя по твоето дело, Патрик.

Той ме погледна в огледалото.

— Какво искате да кажете?

— Ами, прегледах делото ти. Има нещо, което господин Винсънт не е свършил, а според мен може да е от полза.

— Какво?

— Да поискаме независима оценка на огърлицата, която си взел. Посочената от тях стойност е двайсет и пет хиляди и това те праща в категорията кражба в особено големи размери. Но като че ли досега никой не го е оспорил.

— Искате да кажете, че ако диамантите са фалшиви, няма да е кражба, така ли?

— Може и така да се получи. Но си мислех и за нещо друго.

— Какво?

Извадих делото му от чантата си, за да проверя едно име.

— Нека първо ти задам няколко въпроса, Патрик, Какво правеше в къщата, от която си взел огърлицата?

Той сви рамене.

— Ходех с най-малката дъщеря на старата госпожа. Запознахме се на плажа и почнах да я уча да сърфира. Излизахме няколко пъти. После у тях празнуваха рождения ден на майка й. Поканиха ме и тогава подариха на госпожата оная огърлица.

— И ти си научил цената й.

— Да, когато й я подаряваше, мъжът й каза, че била диамантена. Адски се гордееше с нея.

— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.

Хенсън не отговори.

— Това не беше въпрос, Патрик. Това е факт. Сега аз съм твой адвокат и трябва да обсъдим фактите по делото. Само никога не ме лъжи, иначе няма да те защитавам.

— Добре.

— И следващия път, когато си отишъл в къщата, си откраднал огърлицата.

— Да.

— Разкажи ми за това.

— Бяхме сами, плувахме в басейна и аз казах, че трябва да отида до тоалетната, само че всъщност исках да потърся хапчета в шкафчето за лекарства. Болеше ме. В тоалетната на долния етаж нямаше, затова се качих горе и се огледах. Надникнах в кутията за бижута на старата госпожа и видях огърлицата. И просто я взех.

Поклати глава. Знаех защо. Ужасно се срамуваше и се отвращаваше от действията, които го беше принудила да извърши зависимостта му. Самият аз го бях преживявал и знаех, че поглеждането назад с ясни очи е почти толкова страшно, колкото и поглеждането напред.

— Всичко е наред, Патрик. Благодаря ти за честността. Какво каза човекът, при когото я заложи?

— Каза, че ми дава само четиристотин, защото верижката била златна, ама не смятал, че диамантите са истински. Отговорих му, че дрънка глупости, ама какво можех да направя? Взех парите и отидох в Тихуана. Имах нужда от хапчетата, затова взех колкото ми даваше. Толкова бях зависим от дрогата, че не ми пукаше.

— Как се казва момичето? Не го пише в делото.

— Мандолина, като музикалния инструмент. Родителите й я наричаха Манди.

— Разговарял ли си с нея, след като те арестуваха?

— Не бе, човек. С връзката ни е свършено.

Сега очите в огледалото изглеждаха тъжни и унизени.

— Глупава работа — каза той. — Цялата работа беше глупава.

За миг се замислих за нещата, после бръкнах в джоба си и извадих полароидна снимка. Протегнах я над облегалката и потупах Патрик по рамото с нея.

— Погледни я.

Той я взе и я хвана над волана, докато я разглеждаше.

— Какво ти се е случило, по дяволите?

— Спънах се в бордюра и направих страхотен плонж пред дома си. Строших си един зъб и носа, пък и си разбих челото. В спешното ми направиха снимка. Да си я нося за спомен.

— Спомен за какво?

— Току-що бях слязъл от колата си, след като върнах единайсетгодишната си дъщеря при майка й. По онова време вече взимах до триста и двайсет милиграма оксиконтин дневно. Още със ставането сутрин. Само дето сутринта за мен беше следобед.

Оставих го да смели информацията, преди да продължа.

— Та значи смяташ, Патрик, че си извършил нещо глупаво, а? Аз возих дъщеричката си на триста и двайсет милиграма оксиконтин.

Беше мой ред да поклатя глава.

— Не можеш да промениш миналото, Патрик. А само да го съхраняваш в паметта си.

Той ме наблюдаваше в огледалото.

— Ще ти помогна с юридическия проблем. От теб зависи да се справиш с останалото. А тъкмо останалото е най-трудната част. Но ти вече го знаеш.

Хенсън кимна.

— Както и да е, виждам лъч светлина, Патрик. Нещо, което Джери Винсънт не е забелязал.

— Какво?

— Съпругът на жертвата й е подарил тази огърлица. Казва се Роджър Воглър и е спонсор на много хора, заемащи избираеми постове в окръга.

— Да, той е голяма клечка в политиката. Мандолина ми го каза. Правели благотворителни сбирки у тях.

— Е, ако диамантите на огърлицата са фалшиви, той няма да пожелае да се изправи пред съда. Особено ако жена му не го знае.

— Но какво може да направи той?

— Воглър е спонсор, Патрик. Неговите дарения са помогнали за избора най-малко на четирима души от областната управа. Областните управители контролират бюджета на прокуратурата. Прокуратурата ти повдига обвинение. Това е хранителна верига. Ако доктор Воглър иска да прати послание, повярвай ми, ще го прати.

Хенсън кимна. Започваше да вижда светлината.

— Ще подам искане да ни бъде позволено да направим независим анализ и оценка на вещественото доказателство, с други думи, диамантената огърлица. Човек никога не знае, думата „оценка“ може да раздвижи нещата. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се случи.

— В съда ли ще ходим, за да подадем искането?

— Не. Още сега ще го напиша и ще го пратя в съда по имейла.

— Супер!

— Красотата на интернет!

— Благодаря, господин Холър.

— Моля, Патрик. Би ли ми върнал снимката?

Той ми я подаде и аз я погледнах. Устната ми беше подута и носът ми не сочеше накъдето трябва. На челото ми имаше кърваво ожулване. Очите най-трудно се поддаваха на анализ. Замъглени и объркани, неуверено вторачени в обектива. В онзи момент бях стигнал дъното.

Прибрах снимката на сигурно място в джоба си.

Следващите петнайсет минути пътувахме в мълчание. През това време довърших искането, влязох в интернет и го пратих. Това определено беше предупреждение за прокуратурата и ми достави удоволствие. Адвокатът с линкълна се завръщаше. Самотния ездач отново беше яхнал коня си.

Стигнахме тунела, който бележи края на шосето и излиза на Тихоокеанската магистрала. Леко спуснах прозореца. Винаги съм обичал усещането на излизане от тунела, когато виждаш океана и усещаш мириса му.

Продължихме на север към Малибу. Беше ми трудно да се върна към компютъра, при положение че океанът се синееше зад прозореца. Накрая се предадох и спуснах стъклото докрай.

Щом подминахме входа на каньона Топанга, започнах да виждам групи сърфисти в морето. Патрик час по час хвърляше погледи към водата.

— В делото пише, че си се подложил на рехабилитация в „Кръстопът“, в Антигуа — казах аз.

— Да. В центъра, създаден от Ерик Клептън.

— Хубав ли е?

— Доколкото може да е хубаво такова място.

— Вярно е. Как бяха вълните?

— Слаба работа. Пък и нямах възможност да карам сърф. Ти ходил ли си в рехабилитационен център?

— Да, в каньона Лоръл.

— Където ходят всички звезди ли?

— Беше близо до вкъщи.

— Е, аз избрах другата възможност. Бях колкото може по-далеч от приятелите и дома си. Получи се.

— Мислиш ли да се върнеш към сърфа?

Той погледна през прозореца, преди да отговори. Десетина сърфисти по неопрени чакаха следващата вълна.

— Едва ли. Поне не професионално. Рамото ми пострада.

Канех се да попитам за какво му е рамото, когато той продължи:

— Гребането е едно, обаче най-важното е изправянето. Аз се лиших от шансовете си, когато си преебах рамото. Извинявайте за грубия език.

— Няма нищо.

— Освен това правя нещата едно по едно. В каньона Лоръл са ви научили на това, нали?

— Да. Но и сърфирането може да стане стъпка по стъпка.

Хенсън кимна. Наблюдавах очите му. Той продължаваше да хвърля погледи в огледалото към мен.

— Какво искаш да ме попиташ, Патрик?

— Хм, да, имам един въпрос. Нали знаете, че Винсънт ми взе рибата и я закачи на стената?

— Да.

— Ами, хм, чудех се дали не е запазил някъде и някой от сърфовете ми.

Отново разтворих папката и я запрелиствах, докато стигнах до сведението от ликвидатора. В него се посочваха дванайсет сърфа и получените за тях цени.

— Дал си му дванайсет сърфа, нали така?

— Да, всичките.

— Е, той ги е дал на ликвидатора си.

— Какво е това?

— Човек, към когото е прибягвал в случаите, когато е взимал вещи от клиентите — нали разбираш, главно бижута и коли — и ги е обръщал в пари, за да ги прибави към хонорара си. Според сведението ликвидаторът продал и дванайсетте сърфа, взел двайсет процента и дал на Винсънт четири хиляди и осемстотин долара.

Хенсън кимна, ала не каза нищо. Известно време го наблюдавах, после отново погледнах списъка на ликвидатора. В първия ни телефонен разговор Патрик ми беше казал, че двата дълги сърфа са най-скъпи. В списъка имаше два триметрови сърфа, произведени от Уан Уърлд в Сарасота, Флорида. Единият бил продаден за хиляда и двеста долара на колекционер, а другият — за четиристотин в електронния аукцион eBay. Сигурно самият ликвидатор го беше купил евтино. Разликата между двете цени ме караше да си мисля, че продажбата в eBay е фалшива. После щеше да го продаде с печалба, която щеше да запази за себе си. Всеки търсеше някаква изгода, аз също. Знаех, че ако още не го е продал, имам шанс да го купя.

— Ами ако мога да ти върна един от дългите сърфове? — попитах Патрик.

— Ей, страхотно! Ще ми се да си бях запазил един, нали разбирате?

— Нищо не ти обещавам. Но ще видя какво мога да направя.

Реших да се заема с това по-късно, като възложа задачата на своя детектив. Ако Сиско се появеше там и започнеше да го разпитва, ликвидаторът сигурно щеше да стане по-сговорчив.

През останалата част от пътя мълчахме и след двайсет минути отбихме към къщата на Уолтър Елиът. Беше в мавритански стил, от бял камък с тъмнокафяви кепенци. Над централната фасада се издигаше кула, която се очертаваше на синия фон на небето. На калдъръмената алея беше паркиран сребрист мерцедес среден клас. Паркирахме до него.

— Тук ли искате да ви почакам? — попита Хенсън.

— Да. Едва ли ще се бавя много.

— Знам я тая къща. Отзад цялата е стъклена. Няколко пъти съм се опитвал да сърфирам зад нея, обаче течението е адски силно.

— Отвори багажника, ако обичаш.

Слязох и заобиколих отзад, за да взема дигиталния си фотоапарат. Включих го, проверих дали батерията не е изтощена и бързо снимах фасадата на къщата. Апаратът работеше. Бях готов.

Тръгнах към входа и вратата се отвори, преди да успея да натисна звънеца. На прага застана госпожа Албрект, прелестна като предишния ден.