Майкъл Конъли
Сребърен куршум (8)

7.

След час вече бях зад бюрото на Джери Винсънт, а Лорна Тейлър и Денис Войчеховски седяха насреща ми. Ядяхме си сандвичите и се готвехме да прегледаме информацията, събрана от първоначалното повърхностно проучване на кантората и делата. Сандвичите бяха вкусни, но никой не се радваше на особен апетит, като се имаше предвид мястото и случилото се с предишния собственик на кантората.

Бях пратил Рен Уилямс да си ходи. Не можеше да престане да плаче и да протестира срещу факта, че поемам делата на покойния й шеф. Реших, че е по-добре да отстраня това препятствие, отколкото постоянно да се налага да го заобикалям. Последният въпрос, който ми зададе, докато я изпращах на вратата, беше дали ще я уволня. Отговорих й, че съдебните заседатели още не са издали присъдата си, но че на другия ден трябва да дойде на работа, както обикновено.

След като Джери Винсънт беше мъртъв, а Рен Уилямс я нямаше, останахме да се лутаме на тъмно, докато Лорна не разгада принципите на деловодителската система и не извади текущите дела. После от календарните записки във всяко от тях се зае да състави общ календар — това е ключовият елемент от професионалния живот на всеки адвокат. Щом успяхме да направим елементарен календар, задишах малко по-леко, обявих обедна почивка и отворихме кутиите със сандвичи, които Лорна беше донесла от „Дъстис“.

Календарът се оказа лек. Няколко съдебни заседания тук-там, но ставаше ясно, че Винсънт си е разчистил графика преди процеса на Уолтър Елиът, който трябваше да започне с избора на съдебни заседатели след девет дни.

— Да започваме — все още не преглътнал последната хапка, казах аз. — Според календара, който съставихме, след четирийсет и пет минути имам издаване на присъда. Така че предлагам да направим предварително обсъждане, да ви оставя двамата тук и да ида в съда. След това ще се върна и ще видя докъде сме стигнали, преди със Сиско да тръгнем да хлопаме по вратите.

Двамата кимнаха, без да спират да дъвчат. По мустаците на Сиско имаше боровинков сос, но той, естествено, не го знаеше.

Русокосата Лорна беше изящна и красива както винаги — когато те погледне, кой знае защо, започваш да си мислиш, че си център на вселената. Адски приятно. Бях продължил да й плащам заплатата през годината, докато не практикувах. Можех да си го позволя с обезщетението от застрахователната компания и не исках да рискувам да постъпи на работа при друг адвокат.

— Първо парите — казах.

Лорна кимна. Веднага след като бе събрала текущите дела, се бе захванала с банковите книги — може би единственото, което не отстъпваше по важност на календара. От тях щяхме да научим не само колко пари има във фирмените сметки на Винсънт. Те щяха да ни дадат представа как е ръководил самостоятелната си кантора.

— Има една добра и една лоша новина — започна тя.

— В оперативната сметка има трийсет и осем хиляди, а в клиентската — сто двайсет и девет.

Чак подсвирнах. Това бяха много пари за клиентска сметка. Там отиват получените от клиентите суми. В хода на работата за всеки клиент съответните услуги се таксуват и парите се превеждат в оперативната сметка. Винаги искам да имам повече пари в оперативната, защото щом бъдат прехвърлени там, стават мои.

— За този дисбаланс си има причина — реагира на изненадата ми Лорна. — Току-що е получил чек за сто хиляди долара от Уолтър Елиът. Внесъл го е в петък.

Кимнах и посочих импровизирания календар на бюрото пред мен. Беше съставен в бележник. Когато намереше време, Лорна трябваше да излезе и да ми купи истински календар. Освен това щеше да въведе всички съдебни ангажименти и в компютъра ми, и на настолния календар. И накрая, както не беше правил Джери Винсънт, щеше да качи данните и на отдалечен сървър.

— Началото на процеса на Елиът е насрочено за следващия четвъртък — казах. — Взел е стоте бона в аванс.

Произнасянето на този очевиден факт изведнъж ме накара да разбера нещо друго и казах на Лорна:

— Обади се в банката веднага щом свършим тук. Виж дали чекът е осребрен. Ако не, опитай се да ускориш осребряването. Елиът сигурно ще се опита да опре изплащането му веднага щом чуе за смъртта на Винсънт.

— Ясно.

— Какво друго за парите? Щом стоте хиляди са от Елиът, за кого са останалите?

Лорна отвори една от счетоводните книги, които държеше в скута си. В клиентската сметка трябва да се отчита за кого е внесен всеки долар. Във всеки момент адвокатът трябва да е в състояние да определи каква чист от аванса на даден клиент е прехвърлена в оперативната сметка и използвана и какъв резерв остава в клиентската. Сто хиляди долара от клиентската сметни на Винсънт бяха отделени за процеса на Уолтър Елиът. Оставаха само двайсет и девет хиляди, получени за останалите текущи дела. Не бяха много, като се имаше предвид камарата папки, която бяхме събрали, докато търсехме текущите дела в кантонерките.

— Това е лошата новина — отвърна Лорна. — Очевидно има депозити само за още петима-шестима клиенти. Парите за останалите текущи дела вече или са преведени в оперативната сметка, или са похарчени, или клиентите са длъжници на кантората.

Кимнах. Новината наистина не беше добра. Започваше да изглежда, че Джери Винсънт е изпреварвал кода на делата си, което означаваше, че е поемал нови клиенти, за да има приток на нови пари, които да изплащат сегашните дела. Уолтър Елиът вероятно беше решил този проблем. Веднага след осребряването на неговите сто хиляди Винсънт щеше да е в състояние да спре конвейера и да си поеме дъх — поне за известно време. Само че така и не беше получил тази възможност.

— Колко клиенти са с погасителни планове? — попитах.

— Двама са с индивидуални планове. И двамата много изостават.

— Как се казват?

Трябваше й малко време, за да потърси имената в книгите.

— Хм, единият е Самюълс, а другият — Хенсън. Изостават с по около пет хиляди.

— Ето, затова взимаме кредитни карти и не правим погасителни планове.

Имах предвид собствените си правила за работа. Отдавна бях престанал да работя на кредит. Приемах пари в брой, които не подлежаха на възстановяване. Приемах и кредитни карти, но Лорна първо ги проверяваше и получаваше уверение за платежоспособност.

Прелистих записките, които си бях водил, докато набързо преглеждах календара и текущите дела. Бях включил и Самюълс, и Хенсън в списъка дела, от които по възможност щях да се избавя. Преценката ми се основаваше на повърхностния анализ на обвиненията и фактите по делата. Ако нещо в някое дело не ми харесваше, по каквато и да е причина, делото отиваше в списъка.

— Няма проблем — казах. — Ще ги разкараме.

Обвиняваха Самюълс в непредумишлено убийство при шофиране в нетрезво състояние, а Хенсън — в кражба в особено големи размери и притежаване на наркотични вещества. Хенсън моментално привлече интереса ми, защото Винсънт щеше да изгради защитата около зависимостта на клиента от болкоуспокояващи, отпускани с рецепта. Разчиташе едновременно на съчувствието на съдебните заседатели и на прехвърлянето на вината. Щеше да обяви лекаря, предписвал прекалено големи дози лекарства на Хенсън, за основен виновник за последиците от предизвиканата от него зависимост. Патрик Хенсън, щеше да твърди Винсънт, е жертва, а не престъпник.

Отблизо познавах тази защита, защото през последните две години многократно я бях прилагал в опит да оправдая многобройните си пропуски като баща, бивш съпруг и приятел. Но включих Хенсън в списъка на прокажените, както го бях нарекъл, защото в душата си знаех, че защитата няма да устои — поне не за мен. Пък и не бях готов да го представлявам в съда с нея.

Лорна кимна и си отбеляза за двете дела в бележника. После попита:

— Това колко прави? Колко дела прехвърляш в списъка на прокажените?

— Открихме трийсет и едно текущи дела — отвърнах. — Само седем от тях ми приличат на прокажени. Това значи, че имаме много дела, за които няма пари в касата. Или трябва да получа още пари, или и те ще отидат при прокажените.

Необходимостта да искам пари от клиентите не ме смущаваше. Най-важното умение за адвоката по наказателно право е да получава пари. Много ме бива в това, а Лорна — още повече. Номерът е поначало да намираш платежоспособни клиенти, а от небето току-що ни бяха паднали цели две дузини такива.

— Мислиш ли, че съдията ще ти позволи да се откажеш от някои клиенти просто така? — попита Лорна.

— Не. Но ще измисля нещо. Може да се аргументирам с конфликт на интереси. Конфликтът е в това, че обичам да ми плащат за работата, а клиентите не обичат да плащат.

Никой не се засмя. Даже не се и усмихнаха. Продължих:

— Нещо друго за парите?

Лорна поклати глава.

— Това е всичко. Когато тръгнеш за съда, ще се обадя в банката и ще се задействам. И двамата ли искаш да сме титуляри на сметките?

— Да, като с моите сметки.

Евентуалните трудности с достъпа до парите в сметките на Винсънт не ме притесняваха. Затова имах Лорна. Много я биваше в някои аспекти на деловите отношения, в които аз бях слаб. Понякога беше толкова добра, че ми се щеше изобщо да не сме се женили или поне да не се бяхме развели.

— Виж дали Рен Уилямс има право да подписва чекове — казах. — Ако има, анулирай го. Искам засега само ние с теб да сме титуляри на сметките.

— Ясно. Може да се наложи пак да отидеш при съдия Холдър и да вземеш съдебна заповед за банката.

— Няма проблем.

Часовникът ми показваше, че след десет минути трябва да тръгвам за съда. Обърнах се към Войчеховски.

— Ти к’во успя да научиш, Сиско?

Бях му казал да използва връзките си и да следи разследването на убийството на Винсънт колкото може по-отблизо. Исках да знам какви ходове предприемат детективите, защото от думите на Бош изглеждаше, че следствието ще бъде свързано с току-що наследените от мен дела.

— Нищо особено — отвърна той. — Детективите още не са се прибрали в Паркър Сентър. Обадих се на един мой познат криминалист и научих, че още обработвали всичко. Не успях да измъкна много информация за това с какво разполагат, обаче ми спомена за нещо, което не били открили. Винсънт бил прострелян поне два пъти, доколкото успели да установят на местопрестъплението. И нямало гилзи. Убиецът ги е прибрал.

Това означаваше поне едно нещо. Две по-точно. Че престъпникът или е стрелял с револвер, или че след убийството е запазил самообладание и е вдигнал изхвърлените от пистолета гилзи.

— Обадих се на една позната в оперативния център и тя ми каза, че първото повикване било в дванайсет трийсет и три — продължи доклада си Сиско. — След аутопсията ще определят времето на смъртта още по-точно.

— Имат ли най-обща представа какво се е случило?

— Изглежда, Винсънт останал да работи до късно, както явно имал навик в понеделник. Работел до късно всеки понеделник, за да се подготви за новата седмица.

Когато свършил, си взел куфарчето, заключил и си тръгнал. Отива в гаража, качва се в колата си и го гръмват през предния ляв прозорец. Когато го открили в колата, двигателят работел. Прозорецът бил отморен. Снощи беше шестнайсет-седемнайсет градуса. Може да е отворил прозореца, защото е обичал студа или защото някой се е приближавал към колата.

— Някой негов познат.

— Това е една от възможностите.

Замислих се за това и върху казаното от детектив Бош.

— Нямало ли е дежурен в гаража?

— Не, служителят си тръгва в шест. След този час или трябва да пуснеш пари в автомата, или да си отвориш с месечен пропуск. Винсънт имал пропуск.

— Камери?

— Само на входа и изхода. Камерите са насочени към регистрационните номера на колите — ако някой каже, че си е изгубил пропуска, да могат да определят кога е влязъл, такива неща. Но доколкото разбрах от моя познат в криминалистиката, записът не им вършел никаква работа. Убиецът не бил дошъл в гаража с кола. Влязъл е или откъм сградата, или през някой от входовете за пешеходци.

— Кой е открил Джери?

— Охраната. Имат само един дежурен за сградата и гаража. Той минава през гаража два пъти нощем и забелязал колата на Винсънт по време на втората обиколка. Фаровете светели и моторът работел, така че отишъл да провери. Отначало си помислил, че Винсънт спи, после видял кръвта.

Кимнах. Мислех си за този сценарий и разиграването му. Убиецът или беше невероятно лекомислен и Голям късметлия, или бе знаел, че в гаража няма камери и ще може да причака Джери Винсънт в понеделник вечер, когато наоколо няма почти никого.

— Добре, продължавай в този дух. Ами Хари Потър?

— Кой?

— Детективът. Не е Потър. Искам да кажа…

— Бош. Хари Бош. Работя и по този въпрос. Предполага се, че е един от най-добрите. Преди няколко години се пенсионирал и самият шеф на полицията го убедил да се върне на работа. Поне така разправят.

Сиско погледна бележника си.

— Истинското му име е Йеронимус Бош. Трийсет и три години служба. Знаеш какво значи това.

— Не, какво значи?

— Ами, според пенсионната програма на Лосанджелиското полицейско управление максималния стаж за пенсия е трийсет години, с други думи, можеш да се пенсионираш с пълна пенсия, и независимо още колко години работиш след тези трийсет, пенсията ти не се увеличава. Тъй че няма икономически стимул за оставане.

— Освен ако нямаш мисия в живота.

Сиско кимна.

— Точно така. Всеки, който остане на работа след трийсет години, не е в полицията заради парите или службата. А за нещо повече.

— Чакай малко — спрях го аз. — Йеронимус Бош ли каза? Като художника?

Вторият ми въпрос го обърка.

— Не знам за художника. Обаче се казва така. Шантаво име, ако питаш мен.

— Не по-шантаво от Войчеховски — ако питаш мен Сиско понечи да защити името и културното си наследство, но Лорна се намеси:

— Нали каза, че не го познаваш, Мики?

Погледнах я и поклатих глава.

— Никога не го бях виждал, но името… Името ми е познато.

— Името на художника ли?

Не исках да навлизам в дискусии за история, толкова далечна, че не можех да съм сигурен за нещата.

— Няма значение. Не е нещо важно, а и трябва да тръгвам.

Станах.

— Сиско, продължавай да следиш разследването и изрови каквото можеш за Бош. Искам да знам доколко мога да му се доверя.

— Нали няма да му позволиш да чете делата? — попита Лорна.

— Това не е случайно престъпление. Убиецът е знаел как да се добере до Джери Винсънт. Ще се чувствам много по-добре, ако нашият човек с мисия в живота успее да разкрие престъпника и да го пипне.

Тръгнах към вратата.

— Имам дело при съдия Шампейн. Ще взема няколко текущи дела, за да ги чета, докато чакам.

— Ще те изпратя — каза Лорна.

Видях, че поглежда към Сиско и му кимва да остане в стаята. Излязохме в чакалнята. Знаех какво ще ме пита Лорна, ала я оставих да го направи.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Мики?

— Абсолютно.

— Намеренията ти не бяха такива. Искаше да навлезеш постепенно, спомняш ли си? Да започнеш с едно-две дела и бавно да увеличаваш натоварването. А сега поемаш цяла практика наведнъж.

— Виж, готов съм. Не разбираш ли, че така е най-добре? Случаят Елиът не само ще донесе доста пари, но и ще е като огромен неонов надпис „Върнах се“ върху съдебната палата!

— Да, страхотно. Но дори само случаят Елиът ще те постави под такова напрежение, че…

Тя не довърши, но нямаше и нужда.

— Лорна, приключих с всичко това. Добре съм, преодолях го и съм готов да се върна на работа. Мислех, че ще си доволна. За пръв път от година получаваме пари.

— Парите не ме интересуват. Искам да съм сигурна, че си добре.

— Даже повече от добре. Развълнуван съм. Чувствам се така, като че ли изведнъж съм си върнал вълшебния амулет. Не ме проваляй, моля те!

Тя впери очи в моите и след миг суровото й изражение се разтопи в неохотна усмивка.

— Добре. Върви им разкажи играта тогава.

— Нямаш проблем.