Майкъл Конъли
Сребърен куршум (7)

6.

Докато карах линкълна към кантората на Джери Винсънт, се сетих за нещо и пак се обадих на Лорна Тейлър. След като не отговори, набрах номера на мобилния й телефон и я хванах в колата й.

— Ще ми трябва детектив. Какво ще кажеш да се обадя на Сиско?

Тя се поколеба. Сиско беше Денис Войчеховски, спътникът й в живота, считано от миналата година. Аз бях човекът, който ги запозна — използвах го в едно дело. Доколкото знаех, сега живееха заедно.

— Нямам нищо против да работя със Сиско. Но няма ли все пак да ми кажеш за какво става дума?

Лорна познаваше Джери Винсънт като глас по телефона. Тъкмо тя отговаряше на обажданията му, когато Винсънт проверяваше дали мога да поема някое издаване на присъда или да дундуркам клиента, докато му повдигат обвинение. Не си спомнях дали изобщо са се виждали. Исках да й съобщя новината лично, обаче събитията се развиваха прекалено бързо.

— Джери Винсънт е мъртъв.

— Какво?!

— Снощи са го убили и аз пръв получавам достъп до всичките му дела. Включително Уолтър Елиът.

— Боже мой… Как?! Той беше толкова мил човек!

— Нещо не се сещам да си го виждала някога.

Лорна работеше в апартамента си в Западен Холивуд. Всичките ми обаждания и сметки минаваха през нея. Ако адвокатската кантора на Майкъл Холър и Сие изобщо имаше офис от тухли и мазилка, това беше нейният дом. Само че нямаше никакво Сие и когато работех, кантората ми се намираше на задната седалка на колата. Което не даваше много възможности на Лорна да се среща лице в лице с хората, които защитавам или с които работя.

— Той дойде на сватбата ни, не помниш ли?

— Не помня.

— Не мога да повярвам. Как се е случило?

— Не знам. Холдър каза, че бил застрелян в служебния гараж. Може би ще науча нещо, като стигна там.

— Той има ли семейство?

— Мисля, че беше разведен, но нямам представа дали има деца. Съмнявам се.

Лорна не отговори.

— Ще затворя, за да се обадя на Сиско — казах. — Знаеш ли какви са плановете му за днес?

— Не, не ми е казвал нищо.

— Добре, ще видя.

— Какъв сандвич искаш?

— Откъде ще дойдеш?

— По Сънсет.

— Отбий се в „Дъстис“ и ми вземи от ония сандвичи с пуешко и боровинков сос. Не съм ги опитвал почти цяла година.

— Дадено.

— Вземи нещо и за Сиско, в случай че е гладен.

— Добре.

Затворих и потърсих номера на Денис Войчеховски в телефонния тефтер, който държа в средната конзола. Имах мобилния му телефон. Когато отговори, чух свирене на вятър и рев на двигател. Караше мотора си и макар да знаех, че има слушалки и микрофон в каската, трябваше да викам.

— Обажда се Мики Холър. Отбий някъде.

Зачаках и след малко го чух как гаси двигателя на чудовището „Харли Дейвидсън“, модел шейсет и трета.

— Какво има, Мик? — попита той, когато ревът най-после утихна. — Отдавна не съм те чувал.

— Трябва да си монтираш заглушители бе, човек. Иначе ще оглушееш, преди да си навършил четирийсет, и няма да можеш да чуваш никого.

— Вече прехвърлих четирийсетака и те чувам идеално. Какво има?

Войчеховски беше детектив на свободна практика. Бях го използвал за разследвания по няколко дела. С Лорна се запознаха, когато си получаваше хонорара. Но аз го познавах десетилетие по-отдавна, заради връзката му с рокерския клуб Светците на пътя, група, чийто фактически адвокат бях от години. Денис никога не развяваше знамето на клуба, но се смяташе за негов асоцииран член. Даже му бяха дали прякор, първо, защото вече имаше друг Денис — наричан Денис Белята, естествено, — а и защото фамилията му, Войчеховски, им се струваше непоносимо мъчна за произнасяне. Заради мургавото му лице и тъмните му мустаци го бяха кръстили Сиско Кид, на името на популярния герой на О’Хенри. Нищо, че беше стопроцентов поляк от Южен Милуоки.

Сиско — мъж с внушително телосложение — внимаваше да не се цапа, докато движеше със Светците. Нито веднъж не го бяха арестували и това се оказа в Полза, когато по-късно подаде молба да му издадат разрешително за частен детектив. Сега, много години по-късно, дългата коса я нямаше и прошарените мустаци бяха късо подстригани. Но прякорът и любовта към класически модели „Харли Дейвидсън“, които правеха в родния му град, си бяха останали за цял живот.

Сиско беше старателен и проницателен детектив. И имаше още едно ценно качество. Беше едър и як и когато се налагаше, можеше да излъчва физическа заплашителност. Това се оказваше особено полезно, когато издирваше и си имаше работа с хора, битуващи по границите на криминален случай.

— Първо, къде си? — попитах.

— В Бърбанк.

— По работа ли?

— Не, просто се разхождам. Защо, имаш ли нещо за мен? Да не би най-после да поемаш клиент?

— Много клиенти. И ще ми трябва детектив.

Продиктувах му адреса на кантората и му казах да е там колкото може по-скоро. Знаех, че Винсънт е използвал или детективска фирма, или самостоятелен детектив и че може да изгубя време, докато Сиско навлезе в работата, обаче нямаше проблем. Исках детектив, на когото да имам доверие и с когото вече съм установил служебни отношения. Налагаше се веднага да се захване с издирването на новите ми клиенти. Опитът ми с обвиняемите по наказателни дела показва, че те невинаги живеят на адреса, посочен в заявлението за правна защита, което са подписали.

След като затворих телефона, разбрах, че току-що съм подминал офис сградата на Винсънт, на Бродуей, до Трета улица. Имаше прекалено много коли и пешеходци, за да направя обратен завой, и изгубих десет минути, докато се върна, като на всеки завой хващах червен светофар. Когато стигнах, бях толкова ядосан, че реших да наема шофьор колкото може по-скоро, за да мога да се съсредоточа върху делата, а не да внимавам за адресите.

Кантората на Винсънт беше в шестетажна сграда наречена просто Юридически център. Тъй като се намираше съвсем близо до главните съдилища в центъра, както наказателни, така и граждански, в нея очевидно работеха много адвокати. Тъкмо такива сгради повечето ченгета и лекари, тоест хората, които най-много мразят адвокатите, сигурно искат да са срутят още при следващото земетресение. Завих към входа на служебния гараж.

Докато взимах билета от автомата, към колата ми се приближи униформен полицай. Носеше папка със списък.

— Имате ли работа в сградата, господине?

— Нали затова паркирам тук.

— Бихте ли посочили каква точно работа?

— А на вас какво ви влиза в работата?

— В гаража е извършено престъпление и трябва да знам каква работа имате тук, за да мога да ви пусна.

— Кантората ми е в сградата — отвърнах. — Това достатъчно ли ви е?

Формално не го лъжех. В джоба на сакото си носех съдебната заповед на Холдър, която ми осигуряваше кантора в сградата.

Отговорът ми като че ли подейства. Ченгето ми поиска документ за самоличност и аз можех да възразя, че няма право на това, обаче реших, че няма смисъл ДА го правя на въпрос. Извадих си портфейла, показах му шофьорската си книжка и той записа името ми и номера й в списъка си, след което ме пусна да мина.

— В момента паркирането на второ ниво е забранено. Още не са освободили местопрестъплението.

Махнах му с ръка и подкарах по рампата. Когато стигнах на второто ниво, видях, че има само две патрулки и черно двуместно беемве — тъкмо го качваха върху влекач от полицейския гараж. Колата на Джери Винсънт, предположих. Две униформени ченгета тъкмо започваха да свалят жълтата лента за ограждане на местопрестъпление. Единият ми даде знак да продължа нагоре. Не забелязах детективи наоколо, но полицията още не освобождаваше местопрестъплението.

Потеглих нагоре и намерих място, в което да вкарам линкълна, чак на петия етаж. Още една причина пак да си взема шофьор.

Кантората, която търсех, беше на втория етаж в предната част на сградата. Макар и затворена, матовата стъклена врата се оказа отключена. Влязох в чакалня в празни столове и рецепция, където седеше жена със зачервени от плач очи. Разговаряше по телефона, ала щом ме видя, отправи към събеседника си само едно „почакай“ и остави слушалката върху плота.

— От полицията ли сте?

— Не.

— Тогава съжалявам, но кантората днес е затворена.

Приближих се и извадих съдебната заповед от вътрешния джоб на сакото си.

— Не и за мен — отвърнах и й я подадох.

Жената разгъна листа и се вторачи в него, но като че ли без да го чете. В лявата си ръка стискаше няколко хартиени кърпички.

— Какво е това?

— Съдебна заповед. Казвам се Майкъл Холър и съдия Холдър ме назначи за адвокат на клиентите на Джери Винсънт. Това означава, че ще работим заедно. Можете да ме наричате Мики.

Жената поклати глава, сякаш пропъждаше някаква невидима заплаха. Името ми обикновено не оказваше такова въздействие.

— Не можете да го направите. Господин Винсънт не би искал.

Взех съдебната заповед от ръката й, сгънах я и я прибрах в джоба си.

— Напротив, мога. Председателят на Лосанджелиския съдебен съвет ми нареди. И ако внимателно се вгледате в договорите за адвокатска защита, които господин Винсънт е карал клиентите си да подписват, ще откриете, че там съм посочен като негов сътрудник. Тъй че в момента няма значение какво според вас би искал господин Винсънт, защото той лично е подал заявление, в което ме посочва за свой заместник, в случай че е в невъзможност да изпълнява задълженията си или… умре.

На лицето й се изписа зашеметено изражение. Носеше тежък грим, който започваше да се разтича под едното й око. Това й придаваше асиметричен, почти комичен вид. Кой знае защо, в ума ми изскочи образът на Лайза Минели.

— Ако искате, можете да се обадите на секретарката на съдия Холдър и да го обсъдите с нея — предложих й. — А сега наистина трябва да се захващам с работа. Знам, че днес ви е много тежко. И за мен е така — познавах Джери още когато работеше в прокуратурата. Тъй че ви съчувствам.

Кимнах, погледнах я и зачаках някаква реакция, обаче не получих никаква. Продължих да упорствам.

— Ще ми трябват някои неща, за да започна. На първо място, календарът му. Искам да съставя списък на всички текущи дела, които е водел. После ще ви помоля да съберете документацията по тези…

— Няма го — рязко ме прекъсна тя.

— Кое го няма?

— Лаптопа му го няма. Полицаите казаха, че онзи, който го е извършил, е взел куфарчето му от колата. Той държеше всичко в лаптопа си.

— Календарът му ли имате предвид? Нямаше ли книжен вариант?

— И него го няма. Взели са папката му. Тя беше в куфарчето.

Очите й се взираха право напред. Почуках по компютърния екран на бюрото й.

— Ами този компютър? Той не пазеше ли копие на календара си някъде?

Жената не отговори, затова пак я попитах:

— Джери пазеше ли копие от календара си някъде другаде? Има ли възможност да го намерим?

Тя най-после ме погледна и като че ли изпита удоволствие от отговора си.

— Аз не водех календара му. Сам си го водеше. Държеше го в лаптопа си и носеше книжния вариант в старата си папка. Обаче сега и двете ги няма. Полицаите ме накараха да търся навсякъде, но ги няма.

Кимнах. Липсващият календар беше проблем, ала не и непреодолим.

— Ами документацията? Носеше ли някакви документи в куфарчето си?

— Съмнявам се. Пазеше цялата документация тук.

— Добре. Трябва да намерим всичките му текущи дела и да възстановим календара по тях. Също ще искам да видя всички счетоводни книги или чекови книжки, свързани с клиентската и оперативните му сметки.

Тя ме изгледа остро.

— Не можете да му вземете парите!

— Това не са…

Млъкнах, поех си дъх и започнах отново със спокоен, но категоричен глас.

— Първо, извинявайте. Започнах отзад напред. Дори не знам името ви. Хайде да започнем отначало. Как се казвате?

— Рен.

— Само Рен?

— Рен Уилямс.

— Добре. Вижте, Рен, ще ви обясня нещо. Това не са негови пари. На неговите клиенти са и докато лично не заявят противното, сега те са мои клиенти. Разбирате ли? Вече ви казах, наясно съм какъв емоционален шок преживявате. Донякъде и аз преживявам същото. Но трябва веднага да решите дали сте с или срещу мен, Рен. Защото, ако сте с мен, искам да ми дадете нещата, за които ви помолих. Искам и да работите заедно с моята деловодителка, когато пристигне. Ако сте срещу мен, искам веднага да си отидете вкъщи.

Тя бавно поклати глава.

— Детективите ми казаха да остана, докато свършат.

— Какви детективи? Когато идвах, навън имаше само двама униформени.

— Детективите в кабинета на господин Винсънт.

— Пуснали сте…

Не довърших. Заобиколих плота и се насочих към две отделни врати в задната стена. Избрах лявата и я отворих.

И влязох в кабинета на Джери Винсънт. Голям, разкошен и празен. Завъртях се в кръг и накрая се озовах пред изцъклените очи на голяма риба, монтирана на стената над бюфет от тъмно дърво до вратата, през която бях влязъл. Рибата беше красиво зелена, с бял корем. Тялото й беше извито, сякаш се е втвърдила в мига, в който е изскочила от водата. Устата й зееше толкова широко, че можех да пъхна юмрука си вътре.

На стената под нея беше монтирана месингова табелка със следния надпис:

АКО СИ БЯХ ДЪРЖАЛА УСТАТА ЗАТВОРЕНА, НЯМАШЕ ДА СЪМ ТУК.

Девиз, достоен за подражание, помислих си. Повечето обвиняеми в криминални процеси сами се вкарват в затвора с приказките си. Малцина успяват да се измъкнат с увъртания. Най-добрият съвет, който давам на клиентите си, е просто да си държат устата затворена. Не приказвай с никого за делото си, даже със собствената си жена. Пази всичко за себе си. Възползвай се от Петата поправка и ще доживееш по-добри дни.

Специфичният звук от отваряне и рязко затръшване на метално чекмедже ме накара да се завъртя. В другия край на стаята имаше още две врати. Бяха открехнати и през едната видях тъмна баня. От другата струеше светлина.

Бързо се приближих и отворих вратата. Това беше архивът, голяма стая без прозорци с редове стоманени кантонерки покрай двете стени. В дъното имаше малка работна маса.

На нея седяха двама мъже. Стар и млад. Сигурно единият трябваше да учи другия. Бяха си съблекли саката и ги бяха провесили на столовете. Видях кобурите с пистолетите им и закачените на коланите им лични карти.

— Какво правите тук? — попитах сърдито.

Те вдигнаха погледи от четивата си. Помежду им имаше купчина папки. По-възрастният за миг се ококори от изненада, после каза:

— Лосанджелиско полицейско управление. Предполагам, че трябва да ви задам същия въпрос.

— Тези папки са мои и ще се наложи веднага да ги оставите.

Той се изправи и се приближи към мен. Налагаше се отново да извадя съдебната заповед от джоба си.

— Казвам се…

— Знам кой сте — прекъсна ме детективът. — Но все още не знам какво правите тук.

Подадох му заповедта.

— Това ще ви обясни положението. Председателят на Съдебния съвет ме назначи за адвокат на клиентите на Джери Винсънт. Това означава, че неговите дела сега са мои. А вие нямате право да преглеждате документите му. Това е явно нарушение на правото на клиентите ми на защита от незаконен обиск и конфискация. Тези документи съдържат поверителна информация.

Детективът не си направи труда да чете заповедта, а бързо прелисти на втората страница, където бяха подписът и печатът. Изобщо не изглеждаше впечатлен.

— Винсънт е убит — каза той. — Мотивът може да е в някоя от тия папки. Както и самоличността на убиеца. Трябва да…

— Всъщност трябва веднага да напуснете тази стая.

— Това е част от местопрестъплението — настоя той. — Вие сте оня, който трябва да напусне.

— Прочетете заповедта, детектив. Никъде няма да ходя. Вашето местопрестъпление е в гаража и никой съдия в Лос Анджелис няма да ви позволи да го разширите, за да обхване тази кантора заедно с документите. Време е да си вървите, за да мога да се погрижа за клиентите си.

Полицаят не понечи нито да прочете съдебната заповед, нито да напусне стаята.

— Ако си тръгна, ще заключа помещението и ще го запечатам.

Мразя да се надприказвам с ченгета, но понякога няма друг избор.

— Ако го направите, ще уредя да го разпечатат до един час. И тогава ще трябва да се изправите пред председателя на Съдебния съвет, за да обясните защо сте нарушили правата на всички клиенти на Винсънт. Знаете ли, зависи за колко клиенти става дума, но това може да е рекорд — даже за Лосанджелиското полицейско управление.

Детективът ми се усмихна, като че ли моите заплахи го бяха развеселили. И повдигна заповедта.

— Казвате, че с тоя документ получавате всички тия дела, така ли?

— Точно така, засега.

— Цялата практика ли?

— Да, но всеки клиент ще реши дали да остане при мен, или да си потърси друг адвокат.

— Е, предполагам, че това ви включва в нашия списък.

— Какъв списък?

— На заподозрените.

— Това е нелепо. Защо?

— Току-що сам казахте защо. Наследили сте всички клиенти на жертвата. Това е нещо като неочаквано наследство, нали? Той е мъртъв и вие получават цялата му практика. Не смятате ли, че е достатъчен мотив за убийство? Бихте ли ни казали къде бяхте снощи между осем и полунощ?

И отново ми се ухили без никаква сърдечност — типичната за ченгетата осъдителна усмивка. Кафявите му очи бяха толкова тъмни, че не виждах линията между ириса и зеницата. Също като очи на акула, те като че ли не излъчваха и не отразяваха никаква светлина.

— Изобщо няма да обяснявам колко нелепо е всичко това — отвърнах. — Но като начало, можете да се обърнете към съдията и ще установите, че аз дори не подозирах, че ме е посочил за свой заместник.

— Така твърдите вие. Не се безпокойте, ще ви проверим подробно.

— Хубаво. А сега, моля, напуснете стаята, иначе ще се обадя на съдията.

Детективът се върна при масата, взе сакото си от стола и го преметна през ръка, вместо да го облече. Вдигна една от папките, върна се при мен и ми я тикна в гърдите, принуждавайки ме да я хвана.

— Дръжте едно от новите си дела, господин адвокат. Гледайте да не се задавите с него.

И излезе заедно с партньора си. Последвах ги в кантората и реших да опитам да стопя леда. Имах чувството, че не ги виждам за последен път.

— Вижте, съжалявам, че е така. Опитвам се да поддържам добри отношения с полицията и съм сигурен, че можем да измислим нещо. Но в момента имам задължения към клиентите. Дори не знам какво ме очаква тук. Дайте ми малко време да…

— Нямаме време — прекъсна ме по-възрастният. — Изгубим ли инерция, губим случая. Разбирате ли в какво се забърквате, господин адвокат?

Изгледах го, опитвах се да проумея смисъла на въпроса му.

— Струва ми се, че да, детектив. Адвокат съм от осемнайсет години…

— Не говоря за опита ви. А за случилото се в гаража. Убиецът е причаквал Винсънт. Знаел е къде е и точно как да се добере до него. Устроил му е засада.

Кимнах, че разбирам.

— Ако бях на ваше място, щях да внимавам с новите си клиенти — посъветва ме детективът. — Джери Винсънт е познавал убиеца си.

— Ами когато беше прокурор? Той пращаше хора в затвора. Може някой от…

— Ще проверим. Но това е било отдавна. Мисля, че човекът, когото търсим, е в папките.

След тези думи двамата си тръгнаха.

— Почакайте — спрях ги. — Имате ли визитка? Дайте ми я.

Полицаите спряха и се обърнаха. По-възрастният извади визитка и ми я подаде.

— Тук са всичките ми номера.

— Нека само се ориентирам тук и ще ви се обадя. Ще уредим нещо. Трябва да има някакъв начин да си сътрудничим, без да нарушаваме ничии права.

— Както кажете. Вие сте адвокатът.

Кимнах и погледнах името на визитката. Хари Бош. Бях сигурен, че никога не съм го виждал, и все пак в началото на спора той беше казал, че знае кой съм.

— Вижте, детектив Бош, Джери Винсънт ми беше колега. Не бяхме чак толкова близки, но бяхме приятели.

— И?

— Пожелавам ви успех. В разследването. Надявам се да разкриете убиеца.

Бош кимна и нещо в кимването му ми се стори познато. Може пък да се бяхме срещали.

Той се обърна да последва партньора си навън.

— Детектив?

Бош отново спря и ме погледна.

— Пътищата ни пресичали ли са се по някое дело? Струва ми се, че ви познавам.

Той леко се усмихна и поклати глава.

— Не. Ако се бяхме срещнали по някое дело, щяхте да си ме спомняте.