Майкъл Конъли
Сребърен куршум (53)

51.

Вечерта пратих Патрик на кино, защото исках да остана сам. Не исках нито телевизия, нито разговори. Не исках да ме разсейват и някой да ме наблюдава. Обадих се на Бош и му казах, че съм се прибрал. Не че трябваше да се готвя за последния — най-вероятно — ден на процеса. Бях повече от готов. Капитанът от френската полиция щеше да посее поредната доза основателно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.

Не беше и защото вече знаех, че клиентът ми е виновен. Можех да преброя съвсем невинните си клиенти през годините на пръстите на едната си ръка. Моята специалност бяха виновните. Но чувствата ми бяха наранени, защото ме бяха използвали толкова ловко. И защото бях забравил главното правило: всички лъжат.

Чувствах се наранен и защото знаех, че и аз съм виновен. Не можех да престана да си мисля за бащата и братята на Рилц, за тяхното решение да си заминат за родината. Нямаше да дочакат присъдата, защото това означаваше първо да видят как влачат техния мъртъв син и брат из клоаките на американската съдебна система. Почти от двайсет години защитавах виновни, а понякога и зли хора. Винаги го бях приемал и се бях примирявал с това. Само че не се гордеех със себе си и с работата, която щях да свърша утре.

Беше един от онези мигове, в които изпитвах най-силно желание да се върна към стария навик. Отново да намеря онази отдалеченост. Да взема хапчето за физическата болка, което щеше да обезболи и душевната. Беше един от онези мигове, когато осъзнавах, че трябва да се изправя пред собствените си съдебни заседатели и че тяхната присъда ще е „виновен“; че това ще е последното ми дело.

Излязох на верандата с надеждата градът да ме изтегли от бездната, в която бях пропаднал. Нощта беше хладна, свежа и ясна. Лос Анджелис се простираше пред мен като килим от светлини, всяка една — присъда за нечия мечта. Едни хора изживяват мечтите си, други — не. Едни хора продават мечтите си, други ги пазят като нещо свято. Не бях сигурен дали са ми останали мечти. Чувствах се така, сякаш имам да изповядвам само грехове.

След известно време ме връхлетя спомен и кой знае как успях да се усмихна. Беше един от последните ми ясни спомени за баща ми, най-великия адвокат на своето време. Стара стъклена топка, наследствена скъпоценност от Мексико, предавана от поколение на поколение в майчиния ми род, беше открита счупена под коледната елха. Майка ми ме заведе в дневната да видя белята и да ми даде възможност да си призная. Баща ми вече беше болен и нямаше да оздравее. Беше прехвърлил работата си или поне онова, което оставаше от нея, в домашния си кабинет до дневната. Не го виждах през отворената врата, ала го чух да си тананика:

„Ако в беда попаднеш ти, петата поправка избери…“

Знаех какво означава това. Макар и петгодишен, аз бях син на баща си по кръв и право. Отказах да отговарям на майчините си въпроси. Отказах да се инкриминирам.

Засмях се високо и отправих поглед към града на мечтите. Наведох се, опрял лакти на парапета, и сведох глава.

— Повече не мога да правя това — прошепнах на себе си.

Изведнъж през отворената врата зад мен закънтя песента от „Самотният ездач“. Влязох и погледнах дисплея на мобилния ми телефон, който лежеше на масата до ключовете ми. Пишеше „непознат номер“. Поколебах се. Знаех точно колко дълго ще звучи песента, преди да се включи гласовата поща.

В последния момент приех разговора.

— С Майкъл Холър ли разговарям? Адвоката?

— Да, кой се обажда?

— Полицай Рандъл Морис. Познавате ли лице на име Илейн Рос, господине?

Усетих рязко парене под лъжичката.

— Дейни ли? Да. Какво се е случило? Нещо лошо ли?

— Хм, вижте сега, госпожица Рос е при мен на Мълхоланд Драйв и не бива да шофира. Всъщност тя май задряма, след като ми даде вашата визитка.

Затворих очи за миг. Това обаждане потвърждаваше опасенията ми за Лейни Рос. Пак беше започнала. Един арест щеше да я върне в системата и сигурно да й струва поредния престой в затвора и рехабилитационния център.

— В кой затвор ще я закарате? — попитах.

— Ще бъда откровен с вас, господин Холър. Смяната ми свършва след двайсет минути. Ако сега тръгна да я арестувам, ще ми отнеме още два часа, а тоя месец вече съм превишил разрешеното извънредно работно време. Щях да ви предложа, ако дойдете да я приберете или пратите някой, готов съм да си затворя очите. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, естествено. Благодаря ви, полицай Морис. Ще дойда да я взема, ако ми дадете адреса.

— Знаете ли къде е площадката над каньона Фриман?

— Знам я.

— Точно там сме. Побързайте.

— Ще съм при вас след по-малко от петнайсет минути.

Каньонът Фриман се намираше само на няколко преки от превърнатия в къщичка гараж, в който един приятел позволяваше на Лейни да живее безплатно. Можех да я закарам у тях, да се върна пеш до парка и да взема колата й. Нямаше да ми отнеме и час, а Лейни щеше да отърве затвора. И нямаше да вдигнат колата й с паяк.

Излязох от къщи и потеглих по каньона Лоръл към Мълхоланд. Когато стигнах горе, завих наляво и се насочих на запад. Спуснах прозорците и оставих прохладния въздух да ме освежи — вече усещах първите признаци на умората от днешния ден. Около километър пътувах по лъкатушния път — намалих веднъж, когато фаровете ми осветиха мърляв койот, застанал на стража край пътя.

Мобилният ми телефон зазвъня, както и очаквах.

— Защо толкова се забави, Бош? — попитах вместо поздрав.

— Опитвах да се свържа с теб, но в каньона няма покритие — отвърна детективът. — Това някаква проверка ли е? Къде отиваш, по дяволите? Нали се обади да кажеш, че вече си се прибрал?

— Повикаха ме. Задържали са една… моя клиентка тук горе. Друсана е. Ченгето ще я пусне, ако я закарам у тях.

— Откъде?

— От площадката над каньона Фриман. Почти стигнах вече.

— Как се казва ченгето?

— Рандъл Морис. Не каза дали е от Холивуд или Северен Холивуд.

Мълхоланд беше на границата между двата полицейски участъка. Морис можеше да работи и в двата.

— Добре, отбий и спри, докато проверя.

— Да отбия ли? Къде?

Мълхоланд е лъкатушен двулентов път, без места за отбиване освен площадките. Ако спреш където и да е другаде, следващата кола, която изскочи от завоя, ще се забие в теб.

— Тогава намали.

— Вече стигнах.

Площадката над каньона Фриман беше откъм Долината. Завих надясно и се насочих към знака, на който пишеше, че паркирането след залез-слънце е забранено.

Не видях нито колата на Лейни, нито патрулка. Паркингът пустееше. Погледнах си часовника. Бяха изтекли само дванайсет минути, откакто бях казал на полицай Морис, че ще стигна при него за по-малко от петнайсет.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Бош.

Ударих с длан по волана. Морис не ме беше изчакал. Сигурно вече караше Лейни към затвора.

— Какво има? — повтори детективът.

— Няма я. И ченгето го няма. Закарал я е в затвора.

Сега трябваше да открия в кой участък е отведена Лейни и сигурно цяла нощ щях да уреждам освобождаването й под гаранция. Утре щях да съм развалина в съда.

Изключих от скорост, слязох от колата и се огледах. Светлините на Долината се ширеха на безброй километри долу в бездната.

— Трябва да тръгвам, Бош. Ще се наложи да я търся…

С периферното си зрение зърнах движение вляво от мен. Обърнах се. От високите храсти до паркинга се измъкваше приведена фигура. Отначало си помислих, че е койот, ала после се уверих, че е човек. Носеше черно облекло и ски маска. Изправи се и насочи срещу мен пистолет.

— Ей! — възкликнах. — Какво…

— Хвърли телефона!

Подчиних се и вдигнах ръце.

— Добре де, добре. Какво има? От хората на Бош ли сте?

Той бързо пристъпи към мен и ме блъсна. Залитнах и паднах. В следващия миг усетих, че ме сграбчва за яката на сакото.

— Ставай!

— Какво…

— Ставай! Веднага!

И ме задърпа.

— Добре, добре. Ставам.

В момента, в който се изправих, той ме блъсна напред и пресякох лъчите на фаровете ми.

— Къде отиваме? Какво…

Ново блъскане.

— Кой си ти? Защо ме…

— Прекалено много въпроси задаваш, адвокатче.

Хвана ме за яката и ме затика към пропастта. Знаех, че скалата е почти отвесна. Ако паднех, щях да се озова в басейна в нечий заден двор — след стометров полет.

Опитах се да запъна пети в земята, но това доведе до още по-силно блъсване. Вече бях набрал инерция и мъжът с маската щеше да ме събори от ръба в чернотата на бездната.

— Не…

Внезапно отекна изстрел. Не зад мен. Някъде отдясно. Отдалече. Почти мигновено се разнесе металическо изтракване. Маскираният изкрещя и се строполи в храстите отляво.

После чух гласове и викове:

— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

— Залегни! Залегни веднага!

Хвърлих се по очи в прахта на ръба на пропастта и закрих тила си с ръце. Чух още крясъци и тичащи стъпки. Разнесе се рев на двигатели, по чакъла захрущяха автомобилни гуми. Когато отворих очи, видях периодично проблясващи отражения от сини светлини върху пръстта и храстите. Синята светлина означаваше ченгета. Означаваше, че съм в безопасност.

— Адвокат Холър — прозвуча гърлен глас над мен.

— Вече можеш да се изправиш.

Извъртях глава и погледнах нагоре. Бош, разбира се. Тънещото му в сянка лице се очертаваше на фона на звездите над него.

— Този път за малко да те изпуснем — каза той.