Майкъл Конъли
Сребърен куршум (5)

4.

Беше малко рано за проверката на Лорна Тейлър. Обикновено изчакваше поне до четвъртък. Никога не се обиждаше във вторник. Отговорих, като си мислех, че е нещо повече от проверка.

— Лорна?

— Къде си, Мики? Търся те цяла сутрин.

— Ходих на джогинг. Току-що излизам от душа. Добре ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Какво има?…

— Съдия Холдър иска спешно да те види — например преди час.

Това ме изненада.

— Защо?

— Не знам. Обади се Микейла, а после и самата Холдър. Това само по себе си е необичайно. Питаше защо не отговаряш.

Знаех, че става дума за Микейла Гил, секретарката на съдията. А Мери Таунс Холдър беше председател на Лосанджелиския съдебен съвет. Фактът, че се е обаждала лично, не ми звучеше като да ме канят на годишния бал на правосъдното министерство. Мери Таунс Холдър не звънеше на адвокати без наистина сериозна причина.

— Ти какво й каза?

— Само че днес нямаш съдебни заседания и може да си отишъл на голф.

— Аз не играя голф, Лорна.

— Виж, не успях да измисля нищо друго.

— Няма нищо, ще й се обадя. Дай ми номера й.

— Не й се обаждай, Мики. Направо иди при нея.

Съдията иска да те види в кабинета си. Много ясно ми даде да го разбера и не пожела да ми каже защо. Тъй че просто иди.

— Добре, тръгвам. Трябва да се облека.

— Мики? — Да?

— Наистина ли си добре? Знаех смисъла на думите й. Знаех какво ме пита. Не искаше да се явя при съдията, ако не съм готов за това.

— Не се безпокой, Лорна. Добре съм. Ще се оправя.

— Хубаво. При първа възможност ми се обади да ми кажеш какво става.

— Не се тревожи. Ще ти се обадя.

Затворих с чувството, че ме командва настоящата ми, а не бившата ми жена.