Майкъл Конъли
Сребърен куршум (49)

47.

В понеделник сутринта си бях облякъл костюма на Корнелиани. Седях до клиента си в съдебната зала и бях готов да започна да развивам защитата му. Джефри Голанц, прокурорът, седеше на масата си, готов да осуетява усилията ми. Галерията зад нас отново се пръскаше по шевовете. Ала съдийската банка отпред пустееше. Съдията се беше уединил в кабинета си и закъсняваше почти час за определеното начало на заседанието в девет. Нещо не беше наред или беше изскочило нещо, но още не ни бяха информирали. Бяхме видели шерифи да довеждат някакъв непознат ми човек в кабинета на Стантън и после отново да го извеждат, ала нямаше нито дума за това какво става.

— Ей, Джеф, какво мислиш? — попитах накрая през пътеката.

Голанц се обърна към мен. Носеше хубавия си черен костюм, но идваше с него в съда през ден и вече не изглеждаше внушителен. Сви рамене и отвърна:

— Нямам представа.

— Може да преразглежда искането ми за предсрочно прекратяване на процеса поради липса на доказателства.

Усмихнах се. Шегичка.

— Сто на сто — опита се да прояви прокурорския си сарказъм той.

Обвинителната фаза се беше проточила цяла седмица. Аз също спомогнах за това с два нарочно поразтеглени разпита, но като цяло Голанц прекали. Държа съдебномедицинския експерт, извършил аутопсиите на Мици Елиът и Йохан Рилц, почти цял ден на свидетелската скамейка, за да опише в мъчителни подробности как и кога са умрели жертвите. Половин ден държа на скамейката счетоводителя на Уолтър Елиът, за да обясни финансовите условия около брака на обвиняемия и колко щял да загуби той при развод. Почти също толкова време държа на скамейката и специалиста от лабораторията по криминалистика на шерифството, който говори за характерните следи от барут по дланите и дрехите на Елиът.

Между тези главни свидетели прокурорът провеждаше по-кратки разпити и накрая приключи излагането на доказателствата си в петък следобед с една сърцераздирателна постановка. Изкара на свидетелската скамейка най-добрата приятелка на Мици Елиът. Тя свидетелства, че Мици й доверявала плановете си да се разведе още щом влезе в сила клаузата за общата семейна собственост в брачния договор. Свидетелката разказа за скандала между съпрузите, когато планът бил разкрит, и заяви, че на другия ден видяла синини по ръцете на Мици Елиът. И през цялото време не престана да плаче, като постоянно говореше какво била чула да разправя някой, срещу което аз повдигнах възражение.

Веднага след като прокурорът приключи, рутинно помолих съдията за предсрочно прекратяване на процеса поради липса на доказателства. Заявих, че обвинението изобщо не е успяло да представи убедителни аргументи срещу Елиът. И Стантън също толкова рутинно отхвърли искането ми: каза, че процесът ще продължи със защитната фаза точно в девет сутринта в понеделник. През уикенда разработвах стратегията си и подготвях двамата си главни свидетели: доктор Шамирам Арсланян, специалистката по анализ на следи от изстрел, и замаяния от часовата разлика капитан от френската полиция Малком Пепен. Днес беше понеделник сутрин и бях готов да започна. Само че съдията го нямаше на банката, за да ми позволи.

— Какво става? — прошепна ми Елиът.

Свих рамене.

— И аз знам колкото теб. Когато съдията закъснява, най-често не е свързано с делото, което се гледа в момента. Обикновено е заради следващия процес.

Клиентът ми не се успокои. По средата на челото му се беше появила дълбока бръчка. Разбираше, че нещо не е наред. Обърнах се и погледнах към галерията. Джули Фарвър седеше до Лорна три реда зад мен. Намигнах им и Лорна вдигна палци. Обходих с очи останалата част от публиката и забелязах, че зад масата на обвинението има празно място. Нямаше ги немците. Тъкмо се канех да попитам Голанц къде са роднините на Рилц, когато до перилата зад прокурора се приближи униформен шериф.

— Извинете.

Голанд се обърна и шерифът го повика с някакъв документ в ръка.

— Вие ли сте прокурорът? С кого да разговарям за това?

Голанц се изправи, отиде при перилата, хвърли бърз поглед на листа и му го върна.

— Това е съдебна призовка от страна на защитата. Вие ли сте шериф Столуорт?

— Да.

— Значи сте дошли където трябва.

— Не, не съм. Нямам нищо общо с това дело.

Прокурорът отново взе призовката и я проучи.

Виждах, че колелцата започват да се въртят, ала когато разбереше всичко, щеше да е късно.

— Не сте ли били на местопрестъплението в къщата? Или някъде наоколо? Може би сте отклонявали автомобилното движение на улицата?

— Бях си вкъщи и спях бе, човек. Работя нощна смяна.

— Чакайте малко.

Голанц се върна на масата си и отвори една папка. Видях го да проверява окончателния свидетелски списък, който бях внесъл преди две седмици.

— Какво е това, Холър?

— Кое какво е? Има го в списъка.

— Глупости.

— Нищо подобно. В списъка е от две седмици.

Изправих се, отидох при перилата и протегнах ръка.

— Шериф Столуорт, аз съм Майкъл Холър.

Шерифът отказа да се ръкува с мен. Продължих високо:

— Аз ви призовах. Ако почакате навън в коридора, ще се опитам да ви повикам и да приключа с вас още щом започне заседанието. Има някакво закъснение. Но не се безпокойте, ще гледам да свършим бързо.

— Не, има грешка. Аз нямам нищо общо с това дело. Току-що свършвам работа и се прибирам вкъщи.

— Шериф Столуорт, няма никаква грешка, а даже да имаше, не можете да не изпълните призовката. Единствено съдията може да ви освободи по моя молба. Ако се приберете вкъщи, само ще го ядосате. Съмнявам се, че искате да ви се ядоса.

Той изпуфтя, като че ли му създават огромно главоболие. Погледна Голанц за помощ, но прокурорът държеше мобилен телефон до ухото си и разговаряше. Стори ми се, че гласът му звучи уплашено.

— Вижте — казах на Столуорт, — просто излезте в коридора и ще…

В този момент чух да викат името ми наред с това на прокурора от предната част на залата. Обърнах се и видях секретарката да ни сочи вратата на кабинета на съдията. Най-после имаше някакво развитие. Голанц свърши разговора си и затвори. Извърнах се от шерифа и тръгнах към кабинета на Стантън.

Облечен в черната си тога, съдията седеше на бюрото си. И той изглеждаше готов за заседанието, ала нещо го задържаше.

— Седнете, господа.

— Искате ли да повикам и обвиняемия, ваша чест? — попитах.

— Не, мисля, че не е нужно. Просто седнете и ще ви обясня какво става.

Седнахме един до друг пред бюрото. Виждах, че Голанц вътрешно се измъчва заради призовката на Столуорт и нейното значение. Стантън се наведе напред и сплете пръсти върху сгънатия лист, който лежеше пред него.

— Имаме необичайна ситуация, отнасяща се до нарушение на съдебен заседател. Тя все още се… развива и се извинявам, задето досега ви държах в неведение.

Замълча. Гледахме го и се чудехме дали трябва да излезем и да се върнем в залата, или може да му зададем въпроси. Но след секунда съдията продължи.

— В четвъртък в кабинета ми се е получило писмо, адресирано лично до мен. За съжаление имах възможност да го отворя едва след петъчното заседание — позадържах се тук, за да отметна малко работа, след като всички си тръгнаха. В писмото пише… е, ето го и самото писмо. Аз вече съм го държал в ръце, но вие двамата не го пипайте.

Разгъна листа, и ни позволи да го прочетем. Изправих се, за да мога да се наведа над бюрото. Голанц беше достатъчно висок дори и седнал, така че не му се налагаше.

Съдия Стантън, трябва да знаете, че съдебен заседател номер седем не е онзи, за когото го смятате и за когото се представя. Проверете в „Локхийд“ и отпечатъците му. Бил е и арестуван.

Писмото беше разпечатано на лазерен принтер. По листа нямаше други следи освен двата ръба от сгъването.

Седнах и попитах:

— Запазихте ли плика, с който е получено?

— Да — отвърна Стантън. — Няма обратен адрес и клеймото е от Холивуд. Ще пратя и писмото, и плика да ги погледнат в лабораторията на шерифството.

— Надявам се, че не сте разговаряли с този заседател, ваша чест — рече Голанц. — Редно е ние да присъстваме и да участваме в разпитите му. Това може да е маневра за отстраняване на заседателя от процеса.

Очаквах да се втурне да защитава съдебния заседател. От негова гледна точка, номер седем беше син.

Побързах да се защитя.

— Прокурор Голанц иска да каже, че това е маневра от страна на защитата. Възразявам срещу това обвинение.

Съдията бързо вдигна ръце в успокоителен жест.

— Задръжте топката, и двамата. Още не съм разговарял с номер седем. През целия уикенд размишлявах как да постъпя тази сутрин. Посъветвах се с неколцина колеги съдии но въпроса и бях готов да го разгледам във ваше присъствие. Единственият проблем е, че заседател номер седем не се яви. Няма го.

И двамата с Голанц ахнахме.

— Няма ли го? — попита прокурорът. — Пратихте ли шерифи в…

— Да, пратих съдебните шерифи в дома му и жена му им казала, че той е на работа, но не знаела нищо за никакъв съд или процес, изобщо нищо подобно. Отишли в „Локхийд“, намерили го и преди малко го доведоха. Това не е той. Не е заседател номер седем.

— Не ви разбирам, ваша чест — казах. — Нали казвате, че са го намерили на работа?

Съдията кимна.

— Знам. Така казах. Тази история започва да звучи като Лаурел и Харди и „Кой е на първа база“^[6].

— Абът и Костело — поправих го аз.

— Моля?

— Абът и Костело. Те са комиците в „Кой е на първа база“.

— Няма значение. Въпросът е, че заседател номер седем не е заседател номер седем.

— Все пак не ви разбирам, ваша чест.

— Според компютъра номер седем е Родни Л. Банглънг, инженер от „Локхийд“, жител на Палос Вердес. Обаче мъжът, който две седмици седеше на място номер седем, не е Родни Банглънг. Не знаем кой е и сега е изчезнал.

— Той е заел мястото на Банглънг, без инженерът да подозира за това — заключи Голанц.

— Очевидно — потвърди съдията. — В момента разпитват Банглънг, истинския де, но когато беше тук, ми се стори, че наистина не знае нищо. Каза, че изобщо не бил получавал призовка да се яви като съдебен заседател.

— Значи призовката му е била открадната и използвана от въпросното лице — предположих аз.

Стантън кимна.

— Така изглежда. Въпросът е защо и се надявам, че от шерифското управление ще намерят отговора.

— Това как ще повлияе на процеса? — попитах. — Ще го преиграваме ли?

— Не. Мисля да изведем съдебните заседатели, да им обясним, че номер седем напуска по причини, които не е нужно да знаят, да повикаме първата резерва и да продължим нататък. Междувременно шерифското управление без много шум ще се погрижи да провери дали всички други в ложата са хората, които би трябвало да бъдат. Господин Голанц?

Прокурорът замислено кимна и каза:

— Всичко това е скандал но. Но мисля, че обвинението е готово да продължи, стига да се уверим, че цялата тази работа се изчерпва със заседател номер седем.

— Господин Холър?

Кимнах и аз. Нещата вървяха, както се бях надявал.

— Довел съм свидетел чак от Париж и той е готов за процеса. Не искам протакане. Клиентът ми не го иска.

Съдията подпечата сделката.

— Добре, връщайте се на местата си и след десет минути почваме.

— Не само той ще разследва тази история, Холър — шепнешком ме заплаши Голанц, докато вървяхме по коридора към залата.

— Какво означава пък това?

— Означава, че когато открием тоя тип, ще узнаем и какво е искал да направи. И ако това по какъвто и да е начин е свързано със защитата, аз ще…

Проврях се покрай него и го изпреварих. Нямаше нужда да слушам останалото.

— Давай в този дух, Джеф — казах на влизане в залата.

Не забелязах Столуорт и се надявах, че е излязъл да чака в коридора, както му бях казал. Когато стигнах на масата на защитата, Елиът само дето не викна.

— Какво става?!

Дадох му знак да говори по-тихо и зашепнах:

— Заседател номер седем не се появил днес и след като направил проверка, съдията установил, че е измамник.

Клиентът ми се вцепени, все едно някой току-що е опрял нож за писма в гърба му.

— Боже мой, какво значи това?

— За нас — нищо. Процесът продължава с резервен съдебен заседател на негово място. Но ще разследват кой е номер седем и да се надяваме, Уолтър, че това няма да ги отведе до теб.

— Не виждам как би могло. Но сега не можем да продължим. Трябва да спреш процеса. Поискай съдията да го обяви за невалиден.

От умолителното му изражение разбрах, че изобщо не е вярвал в собствената си защита. Разчиташе единствено на подставения съдебен заседател.

— Съдията реши да продължи процеса. Трябва да се задоволим с каквото имаме.

Елиът прокара треперещата си длан по устните си.

— Не се бой, Уолтър. В добри ръце си. Ще спечелим процеса и със собствени средства.

В този момент секретарката призова за тишина, съдията изкачи стъпалата към банката и каза високо:

— Добре, продължаваме с делото „Щатът Калифорния срещу Уолтър Елиът“. Да влязат съдебните заседатели.