Майкъл Конъли
Сребърен куршум (48)

46.

Сиско ми се обади вкъщи в десет. Бил наблизо в Холивуд и можел да се отбие. Вече имал новини за заседател номер седем.

След като затворих, казах на Патрик, че ще изляза на верандата, за да се срещна с детектива насаме. Облякох си пуловер, защото захладняваше, взех папката, която бях използвал в съда, и отидох да чакам Сиско.

Сънсет сияеше като разтопен метал в подножието на хълмовете. Бях купил къщата една успешна година — заради верандата и гледката към града, която се разкриваше от нея. Тази гледка не преставаше да ме хипнотизира, денем и нощем. Не преставаше да ме зарежда и да ми казва истината. А именно, че всичко е възможно, че всичко може да се случи, добро или лошо.

— Ей, шефе.

Сепнах се и се обърнах. Сиско се беше качил по стъпалата и се беше приближил зад мен, без да го чуя. Сигурно бе пристигнал по Феърфакс и бе угасил мотора, за да се спусне по инерция до къщата ми. Знаеше, че ще се ядосам, ако ревът събуди целия квартал.

— Не ме плаши така бе, човек.

— Защо си толкова нервен?

— Просто не обичам да ми се прокрадват зад гърба. Дай да поседнем тук на въздух.

Посочих му масичката и столовете под стрехата на покрива, пред прозореца на дневната. Почти никога не използвах тези неудобни мебели. Обичах да съзерцавам града от терасата и да попивам заряда, който ми даваше гледката. Можех да го правя единствено опрян на парапета.

Папката бе на масата. Сиско придърпа един от столовете и тъкмо се канеше да седне, когато спря и избърса с длан праха от седалката.

— Никога ли не ги чистиш тия столове?

— Нали си по дънки и тениска. Сядай спокойно.

Той седна. Седнах и аз. Видях го да се взира през прозореца в дневната. Телевизорът работеше и Патрик гледаше канала за екстремни спортове по кабелната. Някакви хора правеха салта със снегомобили.

— Това спорт ли е? — попита Сиско.

— За Патрик, да, предполагам.

— Как я кара той?

— Оправя се. Ще остане тук някоя и друга седмица. Разкажи ми за номер седем.

— Веднага по същество. Добре.

Измъкна тефтерче от задния си джоб.

— Имаш ли някакво осветление тук?

Изправих се, отидох до входната врата и натиснах ключа за лампата на верандата. Хвърлих поглед към телевизора и видях, че медицинският екип се грижи за водач на снегомобил, който явно не бе успял да си завърши салтото. Сто и четирийсет килограмовата шейна го беше затиснала.

Затворих вратата и се върнах при Сиско. Той четеше нещо в тефтерчето си и когато отново седнах, вдигна поглед към мен.

— Добре. Заседател номер седем. Нямах много време, обаче открих някои неща, които искам да ти съобщя веднага. Казва се Дейвид Максуини и мисля, че почти всичко в личния му формуляр е лъжа.

Личният формуляр се състои от една страница и се попълва от всеки потенциален съдебен заседател като част от изборната процедура. Формулярите съдържат името на кандидата, неговата професия и пощенски код, както и няколко основни въпроса, целящи да помогнат на страните да си създадат мнение. В този случай името липсваше, но всички други данни фигурираха във формуляра, който бях дал на Сиско.

— Посочи ми няколко примера.

— Ами, според пощенския код във формуляра той живее в Палос Вердес. Не е вярно. Проследих го от съдебната палата до апартамент на Бевърли, точно зад Си Би Ес.

И посочи на юг към Бевърли Булевард и Феърфакс Авеню, където се намираше студиото на телевизия Си Би Ес.

— Накарах един приятел да провери регистрационния номер на пикапа, с който си тръгна от съда, и той се оказа собственост на Дейвид Максуини, живеещ на Бевърли, на същия адрес. После накарах моя човек да намери шофьорската му книжка и да ми прати снимката му. Погледнах я на телефона си. Максуини е нашият човек.

Всичко това беше интересно, ала повече се вълнувах как Сиско провежда разследването на заседател номер седем. Вече се бяхме лишили от един източник за разследването на убийството на Винсънт.

— А бе, Сиско, навсякъде си оставил следи! Нали ти казах, че не мога да си позволя да ме пипнат за това нещо!

— Споко бе, Мики. Няма никакви следи. Моят човек няма да тръгне да пее, че ми е помогнал. Забранено е ченге да прави външни проверки. Ще си изгуби работата. А даже и някой да дойде да души, пак няма от какво да се боим, понеже когато го моля за такива неща, той не ги прави от своя терминал, нито със своята парола. Използва една стара парола на лейтенанта. Тъй че няма следи, чат ли си? Нищо не ни заплашва.

Неохотно кимнах. Ченгета, които крадат от други ченгета. Защо ли не ме изненадваше?

— Добре. Какво друго?

— Ами, първо, в миналото е бил арестуван, а във формуляра е отметнал, че досието му е чисто.

— Каква е причината за ареста?

— Арестували са го два пъти. За нападение със смъртоносно оръжие през деветдесет и седма и сговаряне за извършване на измама през деветдесет и девета. Не е осъждан, обаче засега не знам нищо повече. Ако искаш, ще потърся още, когато утре отворят съда.

Исках да науча повече. Особено ме интересуваше как така арести за измама и нападение със смъртоносно оръжие не са довели до осъждане, но за да провери съответните дела в архива, Сиско трябваше да си покаже личната карта и щеше да остави следа.

— Не и ако се налага да се разписваш някъде. Остави засега. Имаш ли нещо друго?

— Да, казвам ти, мисля, че всичко е фалшифицирано. Във формуляра пише, че е инженер в „Локхийд“. Доколкото мога да преценя, това не е вярно. Обадих се в компанията и там нямат вътрешен номер за Дейвид Максуини. Тъй че, освен ако не е в офис без телефон…

И разпери ръце, за да покаже, че няма друго обяснение освен измама.

— Само тая вечер съм работил по въпроса, обаче всичко досега е фалшиво и това сигурно се отнася и за името му.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, официално ние не му знаем името, нали? Изтрито е от личния формуляр.

— Да.

— Значи аз проследих заседател номер седем и установих, че името му е Дейвид Максуини, но кой е казал, че това е същото име, което е изтрито от формуляра? Сега загряваш ли?

Замислих се за миг и кимнах.

— С други думи, Максуини може да е взел „назаем“ името на истински съдебен заседател и може би дори призовката му и да се представя за този човек в съда.

— Точно така. Когато получиш призовка и се явиш на регистрацията, ти искат само шофьорската книжка и те отмятат в списъка. Там работят най-нископлатените съдебни чиновници, Мик. Не е трудно да им пробуташ фалшива шофьорска книжка, а и двамата знаем колко лесно може да се снабди човек с такава.

Кимнах. Повечето хора гледат да се откачат от задължението си на съдебни заседатели. Това беше престъпен сговор с цел поемане на такива задължения. Граждански дълг, доведен до крайност.

— Ако някак си успееш да ми намериш името, под което е регистриран в съда номер седем, ще го проверя и се басирам, че в „Локхийд“ наистина има такъв човек — предложи Сиско.

Поклатих глава.

— Няма начин да го намеря, без да оставя следа.

Той сви рамене.

— Тогава какво ще правим с това, Мик? Не ми казвай, че скапаният прокурор е вкарал подставено лице сред съдебните заседатели.

Поколебах се за миг дали да му обясня, но се отказах.

— За момента е по-добре да не знаеш.

— Прибери перископа.

Което означаваше, че се качваме на подводницата — всеки се изолираше в своя отсек и ако от единия изтечеше информация, това нямаше да потопи целия съд.

— Така е най-сигурно. Видя ли този Максуини с някой друг?

— Проследих го до „Гроув“ — пи кафе с някаква жена в едно от тамошните заведения, „Мармълейд“. Изглеждаше случайно, все едно са се срещнали неочаквано и са седнали да си поприказват. Иначе засега нямам информация за негови съучастници. Всъщност го проучвам едва от пет, когато съдията закри заседанието.

Кимнах. За толкова кратко време ми беше намерил много. Повече, отколкото очаквах.

— От какво разстояние ги наблюдаваше с жената?

— Отдалече. Нали ми каза да взема всички предпазни мерки.

— Значи не можеш да я опишеш, така ли?

— Казах само, че съм ги наблюдавал отдалече, Мик. Мога да я опиша. Даже я снимах.

Наложи му се да стане, за да пъхне огромната си ръка в един от предните джобове на дънките си. Измъкна малък черен фотоапарат, с който можеше да снима, без да привлича внимание, и отново седна.

Включи го и погледна дисплея отзад. Натисна няколко бутона отгоре и ми го подаде през масата.

— Започват оттук и можеш да ги прегледаш, докато стигнеш до жената.

Прехвърлих серия дигитални снимки на заседател номер седем в различни моменти от вечерта. На последните три кадъра беше с жената в „Мармълейд“. Тя имаше свободно отпусната черна коса, която скриваше лицето й. Пък и самите снимки не бяха много ясни, защото бяха направени от голямо разстояние и без светкавица.

Не познавах тази жена. Върнах фотоапарата на Сиско.

— Добре, свършил си отлична работа. Можеш да прекратиш проследяването.

— Да го прекратя просто ей така ли?

— Да. И пак да се заемеш с това.

Плъзнах папката към него. Той кимна и когато я вдигна, се усмихна лукаво.

— Какво каза на съдията, когато ви повика с прокурора?

— Че си направил първата проверка със стандартната настройка на търсачката за англоезично търсене и когато съм разбрал, съм повторил търсенето, включвайки френски и немски. Даже в неделя пак разпечатах статията, за да е с нова дата.

— Страхотно. Обаче си ме изкарал пълен тъпак.

— Трябваше да измисля нещо. Ако му бях признал, че си се натъкнал на материала преди седмица и оттогава съм го пазил в тайна, сега нямаше да водим този разговор. Сигурно щеше да ме арестува за обида на съда. Освен това съдията си мисли, че Голанц е тъпакът, понеже не го е намерил преди защитата.

Това явно го умилостиви и той кимна към папката.

— Е, какво искаш да правя с това?

— Къде е преводачката, на която даде разпечатката?

— Сигурно в общежитието си в Уестуд. Тя е тук по студентски обмен, намерих я по обява в мрежата.

— Обади й се и иди да я вземеш, защото ще имаш нужда от нея.

— Лорна няма да е във възторг. Аз и двайсетгодишна французойка.

— Лорна не знае френски, тъй че ще разбере. В Париж са с… май че са с девет часа пред нас.

— Да, с девет или десет. Забравих.

— Добре тогава, искам да вземеш преводачката и в полунощ да започнете да въртите телефоните. Обадете се на всички жандарми или там както се наричат, които са работили по онова дело с наркоразпространителите, и докарайте тук някой от тях. В статията се назовават поне трима. Можете да започнете от тях.

— Просто ей така ли? Да не си мислиш, че някое от тия ченгета веднага ще скочи на самолета заради нас?

— Най-вероятно даже ще настане голяма блъсканица кой да вземе билета. Кажи им, че ще им платим първа класа и онзи, който дойде, ще отседне в хотела на Мики Рурк.

— Да бе! И кой е тоя хотел?

— Нямам представа, обаче съм чувал, че той бил много популярен там. Смятали го за гений или нещо подобно. Както и да е, виж, просто им кажи там каквото искат да чуят. Дай им каквото поискат. Ако поискат да дойдат двама, докарай двама — ще ги проверим и ще изкараме по-добрия да свидетелства. Само докарай някого тук. Това е Лос Анджелис, Сиско. Всяко ченге по света иска да види този град и после да се прибере вкъщи и да разправя на всички какво и кого е видял.

— Добре, ще докарам някой. Ами ако не може да се качи на самолета точно сега?

— Тогава да се качи при първа възможност. Ще позабавя нещата в съда. Съдията иска да придвижи процеса колкото може по-бързо, но аз мога да протакам, ако се наложи. Сигурно чак до другия вторник — сряда. Дотогава трябва да докараш някого тук.

— Искаш ли да ти се обадя през нощта, след като уредя всичко?

— Не, искам да се наспя. Не съм свикнал да съм на крак по цял ден и съм уморен. Лягам си. Обади ми се утре заран.

— Добре, Мик.

Той стана, шляпна ме по рамото с папката, затъкна я отзад в дънните си и слезе по стъпалата. Изпратих го до края на верандата и го наблюдавах, докато яхаше мотора си до тротоара, изключваше от скорост и безшумно потегляше надолу по Феърхолм към Лоръл Кениън Булевард.

Вдигнах поглед към града. Замислих се за последните си ходове, за ситуацията, в която се намирах, за това, че бях измамил съдията. Не размишлявах прекалено дълго и изобщо не се чувствах гузен. Вярвах, че човекът, когото защитавам, е невинен за убийството, в което го обвиняват, но е свързан с причината за неговото извършване. Сред съдебните заседатели имаше подставено лице, което бе в пряка връзка с убийството на моя предшественик. И ме наблюдаваше детектив, от когото криех информация, и не можех да съм сигурен, че поставя моята безопасност пред стремежа си да разкрие убиеца.

И при все това не бях гузен, нито се страхувах от нещо. Чувствах се като човек, който прави салто със сто и четирийсет килограмова шейна. Това можеше и да не е спорт, обаче беше адски опасно и постигаше нещо, което не бях успявал да направя повече от година. Помагаше ми да се върна във форма и отново раздвижваше кръвта ми.

Придаваше й диво ускорение.

Най-после чух мотора на Сиско да изревава. Беше го запалил чак долу на Лоръл Кениън. После постепенно заглъхна в нощта.