Майкъл Конъли
Сребърен куршум (41)

39.

Срещнахме се в коридора пред залата на разстояние от групата репортери, скупчили се около главните участници в процеса. Хейли ме прегърна. Обзе ме невероятна радост, че е дошла. Седнахме на една свободна дървена пейка.

— Откога сте тук? — попитах. — Не ви забелязах.

— За съжаление не много отдавна — отвърна Маги. — Последният й час днес беше физическо, така че реших да си взема свободен следобед, взех я рано и дойдохме. Видяхме по-голямата част от разпита на Харбър.

Преместих поглед от Маги към дъщеря ни, която седеше между нас. Приличаше на майка си — тъмна коса и очи, и кожа, която задържаше слънчевия тен до късно през зимата.

— Какво ще кажеш, Хей?

— Беше адски интересно. Задаваше му много въпроси. Той изглеждаше като че ли ще побеснее.

— Не се безпокой, ще го преживее.

Вдигнах очи над главата й и намигнах на бившата си жена.

— Мики?

Обърнах се и видях Макавой от „Таймс“. Беше се приближил с бележник и химикалка в ръка.

— Не сега.

— Само няколко бързи…

— Казах ти: не сега. Остави ме на мира.

Репортерът се обърна и се отдалечи към една от групите около Голанц.

— Кой е този? — попита Хейли.

— Журналист от един вестник. Ще поговоря с него по-късно.

— Мама каза, че днес имало голяма статия за теб.

— Всъщност не е за мен. За делото е. Затова се надявах да видиш част от него.

Отново погледнах бившата си съпруга и й кимнах благодарно. Тя се беше дистанцирала от гнева си към мен и бе поставила дъщеря ни на първо място. Ако не друго, винаги можех да разчитам на нея за това.

— Ще се връщаш ли вътре? — попита Хейли.

— Да. Това е само кратка почивка, за да могат хората да си вземат нещо за пиене или да отидат до тоалетната. Имаме още едно заседание и после всички си отиват вкъщи. Ще продължим утре сутринта.

Тя кимна и обърна глава към вратата на залата. Проследих погледа й и видях, че хората започват да влизат.

— Хм, тате? А онзи човек убил ли ги е?

Погледнах Маги и тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не съм я карала да ти зададе точно този въпрос“.

— Виж, миличка, това не ни е известно. Обвиняват го в убийство, да. И много хора смятат, че го е извършил. Но нищо не е доказано и целта на този процес е да определим дали е така. Спомняш ли си какво ти обяснявах?

— Да.

— Това семейството ти ли е, Мик?

Обърнах се и се вцепених, когато срещнах очите на Уолтър Елиът. Усмихваше се топло и очакваше да го представя. Явно си нямаше представа коя е Маги Страшната.

— Хм… Уолтър, това е дъщеря ми Хейли, а това е майка й, Маги Макфърсън.

— Здравейте — срамежливо поздрави Хейли.

Маги кимна и го погледна неловко.

Уолтър допусна грешката да й подаде ръка. Не можех да си представя, че е възможно някой да се държи по-сковано. Тя я стисна за част от секундата, после бързо отдръпна ръка. Когато Елиът понечи да се ръкува и с Хейли, Маги буквално подскочи, прегърна дъщеря ни през раменете и я вдигна от пейката.

— Дай да изтичаме до тоалетната, преди заседанието да е започнало.

И затегли Хейли към тоалетните. Уолтър ги проследи с поглед, после се обърна към мен, все още протегнал ръка във въздуха. Станах.

— Съжалявам, бившата ми жена е прокурорка.

Той повдигна вежди.

— А, май разбирам защо е бившата ти жена.

Кимнах само с цел да го накарам да се почувства по-добре. Казах му да влиза в залата и че скоро ще ида при него.

Тръгнах към тоалетните и пресрещнах Маги и Хейли, когато излязоха в коридора.

— Мисля да се прибираме вкъщи — каза Маги.

— Наистина ли?

— Тя има много домашни и смятам, че видя достатъчно за днес.

Можех да възразя, но премълчах.

— Добре. Благодаря ти, че дойде, Хейли. Това означава много за мен.

Наведох се и я целунах по косата, после я прегърнах. Само в такива моменти с дъщеря ми успявах да преодолея пропастта, която бях отворил в живота си. Почувствах се свързан с нещо важно. Погледнах Маги.

— Благодаря, че я доведе.

Тя кимна и каза:

— Много добре се справяш.

— Благодаря.

Маги сви рамене и си позволи лекичко да се усмихне. Което си беше направо много мило.

Наблюдавах ги, докато се отдалечаваха към асансьорите. Знаех, че тяхното „вкъщи“ не е моят дом, и се питах как съм успял толкова жестоко да прецакам живота си.

— Хейли! — извиках след тях.

Дъщеря ми се обърна.

— До сряда. На палачинки!

Тя се усмихна. Бившата ми жена също се усмихна. Докато се обръщах към съдебната зала, вирнах показалец и казах:

— И ти можеш да дойдеш.

— Ще видим — отвърна Маги.

„Ще видим“. Тези две думи сякаш ми казваха всичко.