Майкъл Конъли
Сребърен куршум (39)

37.

Моят клиент за пореден път пропусна обяда с мен, за да се върне в студиото и да покаже на сътрудниците си, че всичко върви както обикновено. Започвах да си мисля, че вижда процеса като досадно неудобство в работния си график. Или беше по-убеден в доказателствата на защитата от мен, или процесът просто не представляваше приоритет за него.

Каквато и да беше причината, в резултат останах с антуража си от първия ред. Отидохме в „Тракс“ на Юниън Стейшън, защото смятах, че е достатъчно далеч от съдебната палата, за да не се озовем на едно и също място със съдебните заседатели. Патрик шофираше и му казах да остави линкълна на служителя на ресторанта и да дойде с нас, за да се почувства като член на екипа.

Дадоха ни тихо сепаре до прозорец, който гледаше към огромната разкошна чакалня на гарата. Лорна се разпореди кой къде да седне и аз се оказах до Джули Фарвър. Откакто се бяха събрали със Сиско, Лорна беше решила, че трябва да съм с някого, и се опитваше да играе ролята на сватовница. Тъй като тези опити идваха от страна на бивша съпруга — бивша съпруга, която още обичах по много причини, — определено се почувствах неловко, когато тя съвсем открито ми посочи стола до моята консултантка. Беше средата на първия ден от процеса и най-малко си мислех за нова връзка. Освен това не бях способен на обвързване. Зависимостта ме беше дистанцирала емоционално от хората и света и започвах да го преодолявам едва сега. В това отношение мой приоритет беше възстановяването на връзката с дъщеря ми. Чак после щях да търся жена, с която да прекарвам времето си.

Като оставехме емоционалните отношения настрани, с Джули Фарвър се работеше чудесно. Привлекателно миньонче с изящни черти и лъскава черна коса, която падаше на къдри около лицето й. Момичешките лунички по носа я правеха да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. Знаех, че е на трийсет и три. Беше ми разказала историята си. Дошла в Лос Анджелис от Лондон да играе в киното и учила при преподавател, който смятал, че мислите на героя могат да се проявяват външно в изражения, тикове и движения. Нейната работа като актриса била да изкара тези признаци на повърхността, без да ги прави очевидни. Студентските й упражнения се изразявали в наблюдение, откриване и тълкуване на признаците при другите хора. Възложените й задачи я отвеждали от залите за покер в южните части на окръга, където се научила да чете лицата на хора, опитващи се да не се издадат, до съдебната палата, където винаги имало много лица и признаци за разчитане и тълкуване.

След като три дни поред я видях да седи в галерията и да следи процес, в който защитавах предполагаем сериен изнасилвач, отидох при нея и я попитах коя е. Очаквах да се окаже, че е неизвестна до този момент жертва на обвиняемия, и с изненада научих, че просто се упражнява да чете лица. Заведох я на обяд, взех телефонния й номер и следващия път, когато избирах съдебни заседатели, я наех да ми помага. Беше абсолютно точна в наблюденията си и впоследствие я бях използвал няколко пъти.

— Е — попитах, докато разгъвах черната салфетка в скута си. — Как са моите съдебни заседатели?

Струваше ми се очевидно, че въпросът е насочен към Джули, но първо се обади Патрик.

— Мисля, че им се иска да замерят твоя човек с нещо. Смятат го за надут богаташ, който си въобразява, че убийството ще му се размине.

Кимнах. Предположението му навярно не беше много далеч от истината.

— Е, благодаря за окуражителните думи. Непременно ще поръчам на Уолтър да престане да е надут богаташ.

Патрик заби поглед в масата — явно се засрами.

— Просто казвам, нищо повече.

— Не, Патрик, благодаря ти. И са важни абсолютно всички мнения. Но някои неща не могат да се променят. Моят клиент е невъобразимо богат и това му придава определен стил и имидж. Не съм сигурен, че мога да направя нещо за този му отблъскващ вид. Джули, какво мислиш за съдебните заседатели досега?

Преди тя да успее да отговори, дойде келнерът и взе поръчките ни за напитки. Поисках вода с лимон, докато другите си взеха леден чай, а Лорна си поръча чаша шардоне „Лудата домакиня“. Стрелнах я с поглед и тя моментално протестира:

— Какво? Не съм на работа. Просто гледам. Освен това празнувам. Ти пак имаш процес и се връщаме в бранша.

Неохотно кимнах.

— Като стана дума за това, искам да прескочиш до банката.

Извадих един плик от джоба на сакото си и й го подадох през масата. Тя се усмихна, защото знаеше какво има вътре: чек от Елиът за сто и петдесет хиляди долара, остатъка от договорения хонорар за моите услуги.

Лорна прибра плика и аз отново насочих вниманието си към Джули.

— Е, какво ти прави впечатление?

— Струват ми се добри съдебни заседатели — отвърна тя. — Общо взето, виждам много открити лица. Готови са да те изслушат. Поне засега. Всички знаем, че са предразположени да вярват на обвинението, но не са затворили вратата за нищо.

— Намираш ли промяна от онова, за което разговаряхме в петък? Да продължавам ли да се обръщам към номер три?

— Кой е номер три? — обади се Лорна, преди Джули да успее да отговори.

— Пропускът на Голанц. Той е адвокат и обвинението изобщо не биваше да го оставя в ложата.

— Все още смятам, че е подходящ да се обръщаш към него — каза Фарвър. — Но има и други. Харесват ми и единайсет и дванайсет. И двамата са пенсионери и седят един до друг. Имам чувството, че ще се сближат и почти ще действат като отбор, когато се стигне до обсъждането. Ако спечелиш единия, ще спечелиш и двамата.

Обожавах английския й акцент. Изобщо не беше снобарски. В него имаше някаква улична опитност, която придаваше обоснованост на всичките й разсъждения. Засега нямаше особен успех като актриса и веднъж ми беше казала, че много често я викали на кастинги за исторически филми, изискващи изискан английски акцент, какъвто не владеела особено добре. Доходите й идваха главно от залите за покер, където сега играеше сериозно, и от анализи на съдебни заседатели, за което я наемахме аз и групичката адвокати, с които я бях запознал.

— Ами номер седем? По време на избора не откъсваше очи от мен. Сега не ще и да ме погледне.

Джули кимна.

— Значи си забелязал. Зрителният контакт тотално отпадна от играта. Като че ли нещо се е променило от петък. Това е признак, че е в лагера на обвинението. Докато ти се обръщаш към номер три, бъди сигурен, че Непобедимия ще говори за номер седем.

— Защо ли изобщо послушах клиента си?! — измърморих.

Поръчахме си обяд и помолихме келнера да побърза, защото трябва да се връщаме в съда. Докато чакахме, поговорих със Сиско за нашите свидетели и той ми каза, че сме готови в това отношение. После му възложих да поостане след заседанието и да види дали ще успее да проследи немците до хотела им. Исках да знам къде са отседнали. За всеки случай. Към края на процеса те нямаше да са много доволни от мен. Винаги е добра стратегия да си наясно къде са враговете ти.

Някъде по средата на салатата с пиле на грил случайно погледнах през прозореца към чакалнята — великолепна смесица от архитектурни стилове с известно доминиране на ар деко. Имаше безброй редове големи кожени столове за пътниците и огромни полилеи на тавана. Някои хора спяха по седалките, други седяха и бдяха над багажа си.

И изведнъж забелязах Бош. Седеше сам на третия ред от прозореца ми. Беше си сложил слушалките. Погледите ни за миг се срещнаха и той се извърна. Оставих вилицата си и бръкнах в джоба си, за да извадя пари. Нямах представа колко струва чаша „Лудата домакиня“, но Лорна пиеше вече втора. Оставих на масата пет двайсетачки и казах на другите да се донахранят и че ще изляза да се обадя по телефона.

Излязох и набрах мобилния на Бош. Той си свали слушалките и отговори, докато се приближавах към третия ред седалки.

— Какво има? — попита вместо поздрав. — Защо ми звъниш?

— Какво ще кажеш за репортажа?

Седнах на свободния стол срещу него и го погледнах, ала се държах така, като че ли разговарям с някой друг.

— Тъпо — рече Бош.

— Ами, не знаех дали искаш да останеш под прикритие, или…

— Просто затвори.

Затворихме телефоните и се спогледахме.

— Е? — попитах. — В играта ли сме?

— Ще узнаем чак когато узнаем.

— Какво значи това?

— Статията излезе. Мисля, че постигна каквото искахме ние. Сега ще чакаме и ще видим. Ако се случи нещо, да, в играта сме. Ще разберем, че сме в играта, чак когато вече сме в играта.

Кимнах, въпреки че ми звучеше безсмислено.

— Коя е жената в черно? — попита Бош. — Не си ми казвал, че имаш гадже. Навярно би трябвало да осигурим охрана и на нея.

— Моят анализатор на съдебни заседатели.

— А, помага ти да избираш онези, дето мразят ченгетата, тоест бунтари.

— Нещо такова. Сам ли си тук? Съвсем сам ли ме наблюдаваш?

— Знаеш ли, имах едно гадже. Винаги задаваше въпросите по няколко наведнъж. Никога един по един.

— А ти някога отговарял ли си й? Или просто хитро си ги отклонявал, както правиш сега?

— Не съм сам, не се бой. Наоколо има хора, които никога няма да видиш. Имам хора и при кантората ти, независимо дали си там.

И камери. Бяха инсталирани преди десет дни, когато смятахме, че материалът в „Таймс“ ще излезе всеки момент.

— Да, добре, но няма да останем там задълго.

— Забелязах. Къде се местиш?

— Никъде. Работя в колата си.

— Доста забавно.

За миг се вгледах в лицето му. Говореше саркастично, както обикновено. Макар и досадник, кой знае защо, беше успял да ме убеди да му поверя безопасността си.

— Е, трябва да се връщам в съда. Искаш ли да се държа по някакъв особен начин или да отида на някакво конкретно място?

— Просто си се дръж нормално. Но все пак можеш да помогнеш с нещо. Наблюдението ти, особено когато си в движение, изисква участието на много хора. Затова вечер, след като се прибереш вкъщи, ми се обаждай и ми съобщавай, за да мога да освободя по някой човек.

— Добре. Но въпреки това някой ще продължи да наблюдава, нали?

— Не се безпокой. Покриваме те денонощно, седем дни в седмицата. А, и още нещо.

— Какво?

— Никога повече не се приближавай към мен така.

Кимнах. Отпращаше ме.

— Ясно.

Изправих се и погледнах към ресторанта. Видях, че Лорна брои двайсетачките, които бях оставил, и ги слага върху сметката. Май ги слагаше всичките. Патрик го нямаше — явно беше отишъл да вземе колата.

— Доскоро, детектив — казах, без да се обръщам към него.

Той не отговори. Отдалечих се и настигнах своята група. Тъкмо излизаха от „Тракс“.

— Онзи там детектив Бош ли беше? — попита Лорна.

— Да, видях го навън.

— Какво прави?

— Каза, че обичал да идва тук по обяд, да поседи на големите удобни столове и просто да си мисли.

— Какво съвпадение, че и ние дойдохме тук.

Джули Фарвър поклати глава и каза:

— Съвпадения не съществуват.