Майкъл Конъли
Сребърен куршум (38)

36.

Съдебните заседатели излязоха в колона по един, досущ като спортисти. Не бяха по екипи, но във въздуха витаеше същото усещане за очакване. Мачът скоро щеше да започне. Разделиха се на две редици и се насочиха към местата си в ложата. Носеха бележници и химикалки. Заеха същите места като в петък, когато ги избрахме и положиха клетва.

Наближаваше десет часа, понеделник. Началото на заседанието закъсняваше. Но по-рано съдия Стантън беше повикал прокурора, адвоката и обвиняемия в кабинета си на почти четирийсетминутен разговор, по време на който изясни някои последни правила и използва възможността да ме изгледа с присвити очи и да изрази неудоволствието си от репортажа, публикуван на първа страница в тазсутрешния „Лос Анджелис Таймс“. Главната му загриженост беше, че материалът силно клонял към страната на защитата и съчувствено ме представял като онеправдан. Въпреки че в петък следобед беше предупредил съдебните заседатели да не четат и гледат новини за делото или процеса, съдията се безпокоеше, че репортажът някак си може да е стигнал до тях.

В своя защита казах на Стантън, че съм дал интервюто преди цели десет дни и че е трябвало да излезе поне седмица преди началото на процеса. Голанц се подсмихна. Обяснението ми предполагало, заяви той, че съм се опитвал да повлияя на избора на съдебни заседатели, като съм дал интервюто по-рано, но че всъщност сега съм опорочавал процеса. Възразих и се позовах на нещо, посочено в статията съвсем ясно — че прокуратурата е била помолена да коментира, но отказала. В смисъл, че ако материалът изглежда едностранчив, причината е тази.

Съдията навъсено прие обяснението ми, но ни предупреди да не даваме изявления за медиите. Явно трябваше да отменя уговорката си след всяко заседание да давам коментари пред Съдебната телевизия. Тази реклама нямаше да ми е излишна, ала не исках Стантън да ме вземе на мушка.

Продължихме с други неща. Спестяването на време, изглежда, много притесняваше Стантън. Като всеки съдия, той трябваше да се грижи нещата да вървят. Имаше забавени дела и един проточил се процес само щеше да ги забави още повече. Той държеше да знае приблизително от колко време ще се нуждае всяка от страните. Голанц отговори, че ще му трябва минимум една седмица, и аз казах, че също ще ми е нужно толкова, макар че, реалистично погледнато, сигурно щеше да ми отнеме много по-малко време. Голяма част от аргументите на защитата щяха да бъдат изтъкнати или поне подготвени по време на обвинителната фаза.

Стантън се намръщи и предложи и на обвинението, и на защитата да си помислим за ускоряване на нещата. Искал съдебните заседатели да се заемат с обсъждане на делото, докато все още са съсредоточени върху него.

Докато съдебните заседатели заемаха местата си, ги наблюдавах и търсех признаци за пристрастия и каквото и да е друго. Продължавах да съм доволен от избора, особено от номер три, адвоката. Неколцина други бяха съмнителни, ала през уикенда бях решил да изложа аргументите си пред него и да се надявам, че той ще даде пример на другите, като гласува за оправдателна присъда.

Повечето заседатели гледаха съдията, с други думи, водача на глутницата. Доколкото виждах, никой не поглеждаше към масата на обвинението или защитата.

Обърнах се и плъзнах очи по галерията. Залата пак беше пълна с представители на медиите и публиката, както и с роднини на страните по делото.

Точно зад масата на обвинението седеше майката на Мици Елиът — беше долетяла от Ню Йорк. До нея бяха бащата и двамата братя на Йохан Рилц, пристигнали чак от Берлин. Забелязах, че Голанц е настанил опечалената майка до пътеката, така че съдебните заседатели идеално да виждат постоянно течащите й сълзи.

Защитата имаше пет запазени места на първия ред зад мен. Там седяха Лорна, Сиско, Патрик и Джули Фарвър — последната, защото я бях наел да наблюдава съдебните заседатели. Не можех да ги следя постоянно, а те понякога се разкриваха, когато си мислеха, че никой от обвинението или защитата не ги гледа.

Пазех свободното пето място за дъщеря си. Бях се надявал, че през уикенда ще успея да убедя бившата си жена да ми позволи да взема Хейли от училище, за да може да дойде с мен в съда. Никога не ме беше виждала да работя и си мислех, че встъпителните пледоарии са най-подходящият момент. Изпитвах пълна увереност в себе си. Чувствах се абсолютно непробиваем и исках дъщеря ми да види баща си такъв. Възнамерявах да я настаня при Лорна, която познаваше и харесваше, за да ме гледа как действам пред съдебните заседатели. В аргументацията си дори използвах прочутия цитат от Маргарет Мийд^[4], която призовава да изведем децата от училище, за да могат да получат образование. Ала в крайна сметка не успях да спечеля. Бившата ми съпруга отказа да ми го позволи. Дъщеря ми отиде на училище и запазеното място остана незаето.

От страна на Уолтър Елиът в галерията не седеше никой. Той нямаше деца и не поддържаше близки отношения с роднините си. Нина Албрект ме беше попитала дали ще й позволят да присъства за подкрепа, но тъй като фигурираше в свидетелските списъци и на обвинението, и на защитата, нямаше право да е в залата, докато не даде показания. Иначе моят клиент си нямаше никого. И то нарочно. Цял куп негови сътрудници, доброжелатели и службогонци искаха да дойдат заради него. Даже имаше първокласни киноактьори, готови да седнат зад масата на защитата и публично да демонстрират подкрепата си. Ала аз му казах, че ако зад него се изтъпанят фирмените му адвокати или холивудската му свита, ще прати грешно послание на съдебните заседатели и ще се представи в лоша светлина.

Всичко се свежда до заседателите, обясних му. Всеки ход, от избора на вратовръзка, която ще носиш, до свидетелите, които ще призовеш да дадат показания, се прави заради съдебните заседатели. Заради нашите анонимни съдебни заседатели.

След като те се настаниха удобно, Стантън откри заседанието и попита дали някой от тях е видял статията в сутрешния „Таймс“. Никой не вдигна ръка и съдията продължи с поредното напомняне да не четат и гледат репортажите за процеса в медиите.

После ги осведоми, че процесът ще започне с встъпителните пледоарии на страните.

— Запомнете, дами и господа, това са пледоарии — каза той. — Не са доказателства. След това всяка от страните трябва да представи доказателствата, подкрепящи направените в пледоариите твърдения. И в края на процеса именно вие ще решите дали са успели.

С тези думи Стантън даде знак на Голанц и обяви, че обвинението ще започне първо. Както се бяхме уговорили преди началото на процеса, всяка страна щеше да има по един час за встъпителните си пледоарии. Не знаех за Голанц, обаче на мен изобщо нямаше да ми трябва толкова много време.

Красив и внушителен в черния си костюм, бяла риза и червено-кафява вратовръзка, прокурорът се изправи и се обърна към съдебните заседатели от масата на обвинението. Той имаше помощничка, привлекателна млада юристка, казваше се Денис Дабни. Тя седеше до него и наблюдаваше ложата през цялото време, докато колегата й говореше. Чрез този метод за взаимно подсигуряване два чифта очи постоянно следяха лицата на заседателите и това двойно подчертаваше сериозността и важността на случващото се в момента.

След като представи себе си и помощничката си, Голанц премина по същество.

— Дами и господа съдебни заседатели, днес сме тук заради необузданата алчност и гняв на един човек. Чисто и просто. Обвиняемият Уолтър Елиът е човек с огромна власт, пари и репутация в нашето общество. Ала това не му е било достатъчно. Не е искал да дели парите и властта си с никого. Не е искал да обърне и другата буза на изневярата. Вместо това си е отмъстил по възможно най-крайния начин. Отнел не само един, а два живота. Под въздействието на гнева си, чувствайки се унизен, той убил жена си Мици Елиът и Йохан Рилц. Смятал, че парите и властта му ще го издигнат над закона и ще го избавят от наказание за тези ужасни престъпления. Но това няма да се случи. Обвинението ще ви докаже извън всякакво основателно съмнение, че Уолтър Елиът е натиснал спусъка и е виновен за смъртта на две невинни човешки същества.

Бях се извъртял на мястото си, от една страна, за да скрия клиента си от погледите на съдебните заседатели, и от друга — за да наблюдавам Голанц и редовете в галерията зад него. Преди да свърши първия абзац от пледоарията си, сълзите на майката на Мици Елиът вече течаха обилно и щеше да се наложи да повдигна този въпрос пред съдията, без да дам възможност на съдебните заседатели да ме чуят. Подобни циркове внушават предубеждения и щях да помоля Стантън да премести майката на жертвата на такова място, че да не привлича вниманието на съдебните заседатели.

До плачещата жена видях суровите гримаси на немците. Те особено ме интересуваха — и по-точно реакцията на съдебните заседатели към тях. Исках да видя как се справят с емоциите си и как понасят обстановката на американския съд. Исках да видя колко заплашителни могат да бъдат накарани да изглеждат. Колкото по-мрачен и страшен вид имаха, толкова по-добре щеше да сработи защитната стратегия, когато дойдеше време да се съсредоточа върху Йохан Рилц. Докато ги наблюдавах, разбирах, че определено имам предимство. Изглеждаха гневни и зли.

Голанц изложи позицията си пред съдебните заседатели и им обясни какви свидетелски показания и доказателства ще им представи и какво според него означават те. Нямаше изненади. По някое време получих есемес от Фарвър — прочетох го под масата.

Фарвър: Попиват всяка дума. Дано и теб да си те бива.

„Да бе — помислих си. — Кажи ми нещо, което не знам“.

Във всеки процес е заложено нечестно предимство за обвинението. Силата е на негова страна. Тя идва от представата за честност, откровеност и справедливост. Представа в главата на всеки съдебен заседател и зрител, че няма дим без огън.

Тъкмо тази представа трябва да преодолее всяка защита. Предполага се, че презумпцията за невиновност се отнася до човека на подсъдимата скамейка. Но всеки, който някога е стъпвал в съдебна зала като прокурор, адвокат или обвиняем, знае, че презумпцията за невиновност е само една от идеалистичните концепции, които се опитват да ти внушат в университета. Нито аз, нито който и да е друг се съмняваше, че започвам процеса с обвиняем, когото смятат за виновен. Трябваше да намеря начин да докажа или че е невинен, или че обвинението е виновно в неправомерни или неуместни действия или корумпираност по време на подготовката си за процеса.

Голанц използва отпуснатия му час, привидно без да оставя каквито и да е тайни за доказателствата си. Проявяваше типичната прокурорска арогантност — изкарваш всичко на показ и предизвикваш защитата да се опита да го оспори. Обвинението винаги се държи като тристакилограмова горила, толкова огромна и силна, че не й се налага да измисля хитрости. Прокурорът рисува своята картина с бояджийска четка и после я заковава на стената с тежък чук и двайсетсантиметров пирон.

По време на предварителната среща съдията ни беше казал, че държи да оставаме на масите си или да заставаме зад поставената помежду им катедра, когато се обръщаме към свидетелите по време на показанията. Но встъпителните и заключителните пледоарии са изключения от това правило. През тези фази от процеса бяхме свободни да използваме пространството пред ложата на съдебните заседатели — място, което ветераните в адвокатската колегия наричат „опитно поле“, защото единствено в този момент от процеса страните говорят директно на съдебните заседатели и или доказват тезата си, или не успяват.

Когато дойде време за големия финал, Голанц най-после се премести от масата на обвинението в опитното поле. Застана точно пред средата на ложата и разпери ръце като проповедник пред паство.

— Времето ми изтича, приятели — каза той. — В заключение, настойчиво ви моля много внимателно да изслушате доказателствата и показанията. Нека ви води здравият разум. Не се обърквайте или отклонявайте от пречките пред правосъдието, които ще поставя пред вас защитата. Не откъсвайте поглед от целта. Не забравяйте: отнет е животът на двама души. Погубено е бъдещето им. Затова днес сме тук. Заради тях. Много ви благодаря.

Старото встъпление с вперения в целта поглед. Тиражираше се из съдебната палата още откакто работех като служебен защитник. И въпреки това Голанц поставяше солидно начало. Нямаше да спечели медал за оратор на годината, но беше изяснил позициите си. Освен това по мои сметки се беше обърнал към съдебните заседатели с „приятели“ поне четири пъти. Аз не бих го направил никога.

През последния половин час от пледоарията му Фарвър ми прати още два есемеса, и двата за спадащия интерес на заседателите. Отначало може и да бяха попивали всяка дума, но сега явно се бяха преситили. Понякога не бива да прекаляваш. Голанц беше избъхтал всичките петнайсет рунда като боксьор тежка категория. Аз щях да съм полусредна. Интересуваха ме светкавичните атаки. Щях да нападам и отскачам, да спечеля няколко точки, да посея няколко семена и да повдигна няколко въпроса. Щях да ги направя като себе си. Това беше главното. Знаех, че ако ме харесат, ще заобичат и каузата ми.

Щом съдията ми кимна, се изправих и веднага излязох на опитното поле. Не исках между мен и съдебните заседатели да има нищо. Освен това съзнавах, че така заставам точно пред камерата на Съдебната телевизия, монтирана на стената над ложата.

Когато погледнах заседателите, единственото ми движение беше леко кимване.

— Дами и господа, знам, че съдията вече ме представи, но бих искал лично да представя себе си и своя клиент. Аз съм Майкъл Холър и защитавам Уолтър Елиът, когото виждате да седи сам на масата.

Посочих продуцента и според предварителната уговорка той кимна сериозно, без да им отправя каквато и да е усмивка, която щеше да изглежда също толкова фалшиво подкупваща, колкото и обръщането към съдебните заседатели с „приятели“.

— Вижте, няма да отнемам много от съдебното време, защото искам да преминем към показанията и доказателствата, колкото и малко да са те, и да приключваме с тази работа. Стига приказки. Господин Голанц ви нарисува голяма и пъстра картина. Само това му отне цял час. Но аз съм тук, за да ви кажа, че това дело не е толкова сложно. Доказателствата на обвинението всъщност се свеждат до лабиринт от дим и огледала. И когато издухаме дима и минем през лабиринта, ще го разберете. Ще видите, че няма огън, че няма доказателства срещу Уолтър Елиът. Че тук има нещо повече от основателно съмнение — че самото завеждане на дело срещу Уолтър Елиът представлява грубо нарушение.

Отново посочих клиента си. Той седеше с поглед, вперен в бележника си, и си водеше записки — пак по уговорения сценарий, за да покаже, че активно участва в собствената си защита, не унива и не е смутен от ужасните неща, които прокурорът е казал за него преди малко. Правото беше на негова страна, а правото е сила.

Обърнах се и продължих.

— В пледоарията си господин Голанц шест пъти спомена думата „оръжие“. Шест пъти каза, че Уолтър вдигнал пистолета и застрелял жената, която обичал, а после и още един невинен човек. Шест пъти. Но не ви каза шест пъти, че оръжие няма. Той няма такова оръжие. Шерифското управление няма такова оръжие. Те нямат такова оръжие и не могат да свържат Уолтър с него, защото той никога не го е притежавал.

Спрях, за да подчертая важността на думите си.

— Господин Голанц щял да представи безспорни доказателства, обеща той, че Уолтър е стрелял с огнестрелно оръжие. Запомнете това обещание и в края на процеса ще видим дали това така наречено доказателство е безспорно. Ще видим дали то изобщо е останало валидно.

Докато говорех, очите ми се плъзгаха по съдебните заседатели като прожекторни лъчи в нощното холивудско небе. Бях в постоянно, но спокойно движение. Усещах определен ритъм и такт в мислите си и Инстинктивно разбирах, че съм привлякъл цялото внимание на заседателите. Всеки един от тях неотклонно ме следваше.

— Знам, че в нашето общество искаме служителите на нашите органи на реда и закона да са отлични професионалисти. Гледаме престъпления по новините, виждаме ги на улицата и ни е ясно, че тези хора са тънката линия между реда и хаоса. И аз го искам не по-малко от вас. Бил съм жертва на насилие. Знам какво е. Искаме нашите ченгета да се намесят и да спасят положението. В края на краищата нали са точно за това.

Замълчах и обходих с поглед цялата ложа, срещах очите на всички за миг. После продължих:

— Но тук се е случило нещо друго. Доказателствата — и имам предвид доказателствата и свидетелските показания на самото обвинение — ще покажат, че следователите още отначало са насочили вниманието си към един заподозрян, Уолтър Елиът. Доказателствата ще покажат, че щом Елиът е попаднал във фокуса им, всички други залози са били вдигнати. Всички други насоки на разследване са били прекъснати или изобщо не са били започвани. Имали са заподозрян, имали са мотив или поне така са си мислили, и изобщо не са се огледали за други възможности. Всъщност — държали са се като слепци.

Пристъпих напред към перилата пред заседател номер едно. После бавно минах пред ложата, като плъзгах длан по парапета.

— Дами и господа, това дело всъщност се свежда до тунелно зрение. До съсредоточаване върху един заподозрян и пълно отсъствие на фокус върху каквото и да е друго. И ви обещавам, че когато излезете от тунела на обвинението, вие ще се гледате един друг и ще присвивате очи заради силната светлина. И ще се чудите къде са доказателствата им, по дяволите. Благодаря ви много.

Бавно откъснах пръсти от парапета и тръгнах към мястото си. Още преди да седна, съдията разпусна съда за обяд.