Майкъл Конъли
Сребърен куршум (36)

35.

В три часа на втория ден от избора на съдебни заседатели с Голанц бяхме разменяли неаргументирани и аргументирани отводи цели десет часа съдебно време. Водехме люта битка. Нападахме се подмолно, като откривахме желаните си заседатели и безсъвестно и безмилостно ги отхвърляхме. Почти бяхме приключили с избора и отделни графи на моята схема бяха покрити с пет пласта самозалепващи се листчета. Оставаха ми още два неаргументирани отвода. Голанц, отначало предпазлив с отводите, беше наваксал, задмина ме и сега имаше само един. Течеше последният час. Ложата на съдебните заседатели скоро щеше да се напълни.

При сегашната диспозиция съдебният състав включваше адвокат, компютърен програмист, двама нови пощенски служители и трима нови пенсионери, както и санитар, озеленител и художничка.

От първоначалните дванайсетима, които предишната сутрин бяха заемали местата в ложата, оставаха само двама. Инженерът на място номер седем и един от пенсионерите, номер дванайсет, някак си бяха успели да стигнат дотук. И двамата бяха бели мъже и според мен клоняха към обвинението. Нито един от тях открито, но в схемата си ги бях отбелязал със синьо — моят код за съдебен заседател, когото смятам за враждебно настроен към защитата. Тяхното пристрастие обаче ми се струваше толкова слабо, че още не им бях направил отвод.

Знаех, че мога да отстраня и двамата с един заключителен жест, ала тъкмо в това се крият рисковете на тази процедура. Правиш отвод на един заседател заради синия цвят и заместникът му може да се окаже яркосин и още по-опасен за клиента ти от предишния. Тъкмо това прави избора на съдебни заседатели такава непредсказуема игра.

Последното попълнение на ложата беше художничката, която зае освободилото се място номер единайсет, след като Голанц използва деветнайсетия си неаргументиран отвод, за да отстрани служител в градската чистота, когото бях отбелязал с червено. По време на общия разговор със съдия Стантън художничката ни разказа, че живеела в Малибу и работела в студио на Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Рисувала с акрилни бои и преди да пристигне в Калифорния заради светлината, следвала във Филаделфийския художествен институт. Каза, че нямала телевизор и не четяла редовно вестници. Не знаела нищо за убийството, извършено преди шест месеца във вилата на плажа, недалеч от мястото, където живееше и работеше.

Почти от самото начало си водех бележки за нея в червено и с всеки следващ въпрос все повече ми се искаше да попадне в моя съдебен състав. Виждах, че Голанц е допуснал тактическа грешка. Беше елиминирал служителя от чистотата и новият съдебен заседател изглеждаше още по-опасен за неговата кауза.

Сега трябваше или да се примири с грешката си, или да използва последния си отвод, за да отстрани художничката и отново да поеме същия риск.

Когато съдията приключи с общите въпроси, дойде ред на обвинението и защитата. Голанц започна пръв и зададе серия въпроси, с които се надяваше да изтъкне пристрастие, тъй че художничката да бъде отхвърлена с аргументиран, вместо с последния му неаргументиран отвод. Тя обаче се държеше и изглеждаше много откровена и непредубедена.

На четвъртия му въпрос усетих вибриране в джоба си и бръкнах, за да извадя мобилния си телефон. Извадих го под масата между краката си под ъгъл, така че съдията да не го вижда. Джули Фарвър цял ден ми пращаше есемеси.

Фарвър: Задръж я.

Незабавно й отговорих:

Холър: Знам. Ами №7, 8 и 10? Кой е следващият?

Фарвър, моята тайна консултантка, седеше на четвъртия ред в галерията — и през сутрешното, и през следобедното заседание. Освен това се бяхме видели на обяд, когато Уолтър Елиът за пореден път отиде в студиото да провери как вървят нещата, и аз й дадох да проучи схемата ми, за да може да състави своя. Джули схващаше бързо и знаеше точно къде съм със своите кодове и отводи.

Почти моментално получих отговор на съобщението си. Едно от нещата, които харесвах в нея. Не мислеше дълго. Взимаше бързи инстинктивни решения, основаващи се единствено на видимите признаци, свързани със словесни отговори.

Фарвър: №8 не ми харесва. Не съм чула достатъчно №10. Изхвърли №7, ако се налага.

Заседател номер осем беше озеленителят. Бях го означил със синьо заради някои негови отговори на въпроси за полицията. Освен това ми се струваше, че прекалено настойчиво иска да го включат в съдебния състав. Това винаги говори нещо в процес за убийство. В случая ми показваше, че потенциалният съдебен заседател изпитва силни чувства по отношение на реда и закона и не се колебае да съди друг човек. Всъщност се отнасях с подозрение към всеки, който иска да участва в съденето на друг. Всеки, на когото му допадаше мисълта да е съдебен заседател, веднага попадаше в категорията на сините.

Стантън ни даваше голяма свобода. Когато дойдеше време да разпитваме евентуален заседател, ни позволяваше да задаваме въпроси на всеки от групата и можехме да използваме правото си на неаргументиран отвод, за да го отстраним, даже вече да беше разпитан и приет.

Когато дойде мой ред да разпитам художничката, застанах зад катедрата и казах на съдията, че я приемам, без повече въпроси. Помолих обаче отново да разпитам номер осем и Стантън ми разреши.

— Съдебен заседател номер осем, просто искам да изясня някои ваши възгледи. Първо, в края на процеса, след като сте изслушали всички свидетелски показания, ако смятате, че моят клиент може да е виновен, ще гласувате ли в полза на осъдителна присъда?

Озеленителят се замисли за миг, преди да отговори.

— Не, защото това не е достатъчно, за да е извън всякакво основателно съмнение.

Кимнах, давайки му да разбере, че отговорът му е верен.

— Значи за вас „може да е“ не е равносилно на „извън всякакво основателно съмнение“, така ли?

— Не, в никакъв случай.

— Добре. Вярвате ли, че даже да седиш мирно, пак може да видиш чудо?

На лицето на озеленителя се изписа озадачение, а в галерията зад мен се разнесе приглушен смях.

— Не ви разбирам.

— Има една поговорка: да би мирно седяло, не би чудо видяло. С други думи, където има дим, има и огън. На хората не им се случват лоши неща без причина. Полицията обикновено арестува когото трябва. Вярвате ли в това?

— Вярвам, че всеки от време на време допуска грешки, включително полицията, и всеки случай трябва да се разглежда индивидуално.

— Но вярвате, че полицията обикновено постъпва правилно, така ли?

Бях го приклещил. Всеки отговор щеше да прозвучи подозрително, от едната или другата гледна точка.

— Смятам, че сигурно постъпват правилно, нали са професионалисти, но бих разглеждал всеки случай индивидуално и не мисля, че само защото обикновено постъпва правилно, и в този случай полицията задължително е заловила истинския виновник.

Добър отговор. Още повече за озеленител. Отново му кимнах. Отговорите му бяха верни, обаче в начина, по който отговаряше, имаше нещо почти отрепетирано. Мазен тип, прекален светец. Страшно му се искаше да го вземат в съдебния състав и това не ми харесваше.

— Каква кола карате?

Неочакваният въпрос винаги предизвиква нужната реакция. Съдебен заседател номер осем се отпусна на стола си и ме погледна така, сякаш си мислеше, че по някакъв начин се опитвам да го измамя.

— Каква кола карам ли?

— Да, с каква кола ходите на работа?

— Имам пикап. Возя си оборудването и разни неща с него. Форд сто и петдесет.

— Отзад залепени ли са някакви стикери?

— Да… няколко.

— Какво пише на тях?

Наложи се доста дълго да мисли, за да си спомни стикерите на собствената си кола.

— Хм, имам един стикер на НОА, после още един, на който пише, че ако можете да го прочетете, трябва да изостанете. Нещо подобно. Може би не го пише толкова учтиво.

Другите съдебни заседатели се засмяха и номер осем гордо се усмихна.

— Откога членувате в Националната оръжейна асоциация? — попитах. — В личния си формуляр не сте го посочили.

— Ами, всъщност не съм член. На Оръжейната асоциация, искам да кажа. Просто имам такъв стикер.

Измама. Или лъжеше, че не е член и не го посочваше във формуляра, или не беше член и използваше стикера, за да се представи за такъв, какъвто не е — член на организация, в която може би вярваше, но не искаше да постъпи официално. Така или иначе, това беше измама и потвърждаваше предчувствието ми. Фарвър имаше право. Този трябваше да си отиде. Казах на съдията, че съм свършил с разпита, и си седнах.

Когато Стантън попита дали обвинението и защитата приемат съдебните заседатели в този състав, Голанц се опита да направи аргументиран отвод на художничката. Аз се противопоставих и съдията ме подкрепи. Прокурорът нямаше друг избор, освен да използва последния си неаргументиран отвод. След което аз използвах предпоследния си отвод, за да отстраня озеленителя. Докато напускаше съдебната зала, той определено изглеждаше ядосан.

Бяха повикани още две имена от общия списък и в ложата седнаха брокер на недвижими имоти и още един пенсионер. Отговорите им на въпросите на съдията ги поставяха някъде по средата. Кодирах ги в черно и не чух нищо, което да ме смущава. По някое време получих нов есемес от Фарвър.

Фарвър: Ако питаш мен, и двамата са +/ — : Овце.

Общо взето, е добре да имаш овце за съдебни заседатели. Хора без изявена самоличност и с убеждения, които често могат да бъдат манипулирани по време на обсъжданията. Те търсят водач. Колкото са повече овцете, толкова е по-важно да има ярко изявен заседател, при това такъв, който според теб клони към каузата на защитата. В стаята за обсъждане ти е нужен човек, който да поведе овцете след себе си.

От моя гледна точка, Голанц беше допуснал основна тактическа грешка. Бе изчерпал отводите си преди защитата — и още по-лошо, бе оставил адвокат в съдебния състав. Заседател номер три беше „оцелял“ и инстинктът ми подсказваше, че прокурорът пази последния си неаргументиран отвод за него. Той обаче отиде за художничката и сега Голанц трябваше да се примири с оставането на адвоката.

Заседател номер три не практикуваше наказателно право, ала трябваше да го е учил, за да получи диплома, и от време на време навярно беше флиртувал с мисълта да го упражнява. Все пак не правят филми и телевизионни сериали за адвокати по вещно право, нали. Наказателното право има мощно привличане и заседател номер три не можеше да е имунизиран срещу него. От моя гледна точка, това го правеше идеален заседател за защитата. Той грееше целият в червено на схемата ми и беше първият ми избор за съдебния състав. Щеше да участва в процеса и обсъжданията, които идваха после, и познаваше закона и статута на защитата като онеправдана страна. Това не само го настройваше съчувствено към моята кауза, но и го правеше очевиден кандидат за председател — съдебния заседател, избиран от другите, за да контактува със съдията и да говори от името на всички. Когато съдебните заседатели се оттеглеха в стаята си, за да започнат обсъжданията, човекът, към когото първо щяха да се обърнат, беше адвокатът. Ако беше червен, щеше да привлече мнозина от колегите си към присъдата „невиновен“. И адвокатското му самолюбие най-малкото щеше да настоява, че неговата присъда е правилна, и той щеше да се бори за нея. Дори и сам, адвокатът можеше да повлияе на съдебните заседатели и да спаси клиента ми от осъдителна присъда.

Твърде много разчитах на него, като се имаше предвид, че заседател номер три е отговарял на въпросите на съдията, обвинението и защитата в продължение на по-малко от трийсет минути. Ала тъкмо до това се свежда изборът на съдебни заседатели. Бързи, инстинктивни решения, основаващи се на опита и наблюдението.

В крайна сметка щях да оставя двете овце да влязат в съдебния състав. Разполагах с още един отвод и щях да го използвам за заседател номер седем или номер десет. Тоест за инженера или за пенсионера.

Помолих съдията за няколко минути, за да се посъветвам с клиента си. После се обърнах към Елиът и плъзнах схемата си пред него.

— Това е, Уолтър. Остана ни един последен патрон. Как мислиш? Според мен трябва да се отървем от номер седем и десет, но можем да отстраним само единия.

Продуцентът активно участваше във всичко. Откакто предишната сутрин в ложата бяха седнали първите дванайсетима, той изразяваше категорични и интуитивни мнения за всеки заседател, когото исках да отстраня. Но никога досега не беше избирал съдебни заседатели. За разлика от мен. Търпях коментарите му, обаче накрая избирах сам. Но това последно решение беше като хвърляне на жребий. И двамата можеха да са опасни за защитата. И двамата можеха да се окажат овце. Изборът беше труден и се изкушавах да се доверя на инстинкта на клиента си.

Елиът посочи графата на заседател номер десет — пенсионирания автор на ръководства за употреба на играчки.

— Този. Отърви се от него.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Погледнах схемата. Върху десета графа имаше много синьо, но също толкова имаше и върху седма. Инженерът.

Струваше ми се, че авторът на ръководства е като озеленителя. Ужасно искаше да го изберат, но навярно по съвсем различни причини. Предполагах, че възнамерява да използва събрания опит, за да напише книга или киносценарий. През цялата си кариера беше писал ръководства за употреба на играчки. Като пенсионер, призна той по време на разпита, се опитвал да пише литература. А нищо не може да се сравнява с мястото на първия ред в процес за убийство, за да стимулира въображението и творческия процес. Това беше добре за него, но не и за Елиът. Не исках заседател, на когото му допада мисълта да съди друг човек — по каквато и да било причина.

Имах съвсем други основания да означа заседател номер седем в синьо. Той беше посочил, че е авиокосмически инженер. Промишлеността, в която работеше, имаше засилено присъствие в Южна Калифорния и затова през годините бях разпитвал неколцина инженери. Общо взето, те имаха консервативни политически и религиозни възгледи, две много сини характеристики, и работеха в компании, които разчитаха на огромни държавни поръчки и субсидии. Гласът за защитата представляваше глас срещу властта, нещо, което трудно можеха да направят.

Накрая, но може би на първо място по важност, инженерите съществуват в свят на логика и абсолюти. Това са неща, които често са неприложими към престъплението, местопрестъплението и дори към наказателната съдебна система като цяло.

— Не знам — казах. — Мисля, че трябва да си отиде инженерът.

— Не, той ми харесва. Хареса ми още отначало. Има честни очи. Искам да остане.

Извърнах се от Елиът и погледнах към ложата. Преместих очи от номер седем към номер десет и отново ги върнах върху номер седем. Надявах се да уловя някакъв признак, нещо, което да ми покаже вярното решение.

— Господин Холър — обади се съдия Стантън. — Искате ли да използвате последното си право на отвод, или приемате този състав съдебни заседатели? Напомням ви, че става късно, а ни остава да изберем алтернативни заседатели.

Докато съдията се обръщаше към мен, телефонът ми вибрираше.

— Хм, само момент, ваша чест.

Отново се обърнах към Елиът и се наведох към него, сякаш за да му прошепна нещо. Всъщност обаче исках да извадя телефона си.

— Сигурен ли си, Уолтър? — попитах. — Този човек е инженер. Това може да ни създаде проблеми.

— Виж, аз си изкарвам прехраната, като чета лицата на хората и хвърлям зара — също толкова тихо отвърна моят клиент. — Искам този човек да влезе в състава.

Кимнах и сведох поглед между краката си, където държах телефона. Бях получил есемес от Джули.

Фарвър: Изхвърли №10. Виждам измама. №7 отговаря на прокурорския профил, но виждам честни очи и открито лице. Интересува го твоята история. Харесва клиента ти.

Честни очи. Това решаваше въпроса. Пъхнах телефона в джоба си и се изправих. Блиът ме хвана за ръкава на сакото. Наведох се, за да чуя настойчивия му шепот.

— Какво правиш?

Отскубнах се от ръката му, защото не ми допадаше публичната проява на стремежа му да ме контролира. Отново се изправих и погледнах съдията.

— Ваша чест, защитата би желала да благодари на заседател номер десет и да го освободи.

Докато съдията освобождаваше автора на ръководства за употреба и призоваваше нов кандидат на десетия стол в ложата, седнах и се обърнах към Елиът.

— Уолтър, никога не ме дърпай така пред съдебните заседатели. В техните очи започваш да изглеждаш като задник, а вече и без това ще ми е достатъчно трудно да ги убедя, че не си убиец.

Обърнах му гръб и проследих с поглед новия и навярно последен съдебен заседател, който зае свободното място в ложата.