Майкъл Конъли
Сребърен куршум (35)

34.

Всички лъжат.

Лъжат ченгетата. Лъжат адвокатите. Лъжат клиентите. Лъжат даже съдебните заседатели.

Според една школа в наказателното право всеки процес се печели или губи с избора на съдебни заседатели. Аз никога не съм бил чак толкова краен, ала знам, че навярно в процеса за убийство няма по-важна фаза от определянето на дванайсетимата граждани, които ще решат участта на клиента ви. Това също е най-сложната и най-кратка част от процеса и зависи от капризите на съдбата, късмета и способността да зададеш съответния въпрос на съответния човек в съответното време.

И все пак започваме с нея всеки процес.

Изборът на съдебни заседатели по делото „Щатът Калифорния срещу Елиът“ започна по график в съдебната зала на съдия Джеймс П. Стантън в десет сутринта. Залата беше претъпкана. Половината места бяха заети от кандидатите, осемдесетте потенциални заседатели, произвол но избрани и призовани да се явят на петия етаж на съдебната палата, а другата половина — от журналисти, юристи, благожелатели и обикновени зяпачи, които бяха успели да се проврат вътре.

Седях на масата на защитата сам с клиента си — изпълнявах изричното му желание да има само един адвокат. Пред мен имаше разтворена, но празна папка, блокче самозалепващи се листчета и три маркера с различен цвят, червен, син и черен. Бях приготвил папката още в кантората — начертах с линийка таблица, състояща се от дванайсет графи, всяка с големината на самозалепващо се листче. Графите бяха предвидени за дванайсетимата съдебни заседатели, които щяха да бъдат избрани за процеса срещу Уолтър Елиът. Някои адвокати използват компютри, за да откриват потенциални заседатели. Дори имат софтуер, който обработва информацията, разкрита по време на изборния процес, филтрира я през програма за социалнополитически анализ и дава мигновени препоръки за задържане или отхвърляне на заседателя. Аз използвах табличната система на старата школа още откакто бях новак в Бюрото за служебна защита. Тя винаги ми вършеше работа и нямах намерение да я сменям сега. Не исках да използвам инстинкта на компютър, когато става въпрос за избор на съдебни заседатели. Исках да разчитам на собствения си инстинкт. Компютърът не може да чуе как отговаря някой. Не може да види очите на някой, който лъже.

Ето как става всичко. Съдията има компютърно генериран списък, от който вика първите дванайсет граждани и те заемат местата в ложата на съдебните заседатели. В този момент всеки от тях е член на съдебния състав. Те обаче запазват местата си само ако издържат разпита за миналото си, възгледите си и за разбирането си на законите. Отначало съдията им задава няколко по-общи въпроса и после прокурорът и адвокатът получават възможност да ги конкретизират.

Съдебните заседатели могат да бъдат отстранени от ложата по два начина. Могат да ги отхвърлят с аргументиран отвод, ако с отговорите, поведението или дори житейските си обстоятелства покажат, че не са способни да преценяват достоверността или да гледат делото безпристрастно. Броят въпроси е неограничен. Често съдията освобождава кандидата аргументирано още преди прокурорът или адвокатът да са повдигнали възражение. Винаги съм смятал, че най-бързият начин да се откачиш от участие в процес като съдебен заседател е да заявиш, че си убеден, че всички ченгета лъжат или че всички ченгета винаги са прави. Така или иначе, пристрастието е аргумент за отвод.

Вторият начин за отстраняване е неаргументираният отвод. Адвокатът и прокурорът имат право на ограничен брой такива, в зависимост от вида на делото и обвиненията. Понеже този процес беше по обвинение в убийство, обвинението и защитата щяха да имат право на по двайсет неаргументирани отвода. Тъкмо в разумното и тактическо използване на отводите влизат в игра стратегията и инстинктът. Добрият юрист може да използва отводите, за да превърне съдебния състав в оръжие на обвинението или защитата. Неаргументираният отвод позволява на адвоката или прокурора да отстрани съдебен заседател без друга причина освен инстинктивната си антипатия към него. Изключение от този принцип е очевидното използване на неаргументирани отводи с цел пристрастност на съдебния състав. Прокурор, който постоянно отстранява чернокожи заседатели, или адвокат, който прави същото с белите, съвсем скоро ще влезе в конфликт както със съперника си, така и със съдията.

Правилата за избор на заседатели целят да отстранят пристрастието и измамата от съдебния състав. Правният термин за този избор, voir dire, е френски и означава „да казвам истината“. Но това, естествено, противоречи на каузата на всяка от страните. В крайна сметка аз винаги искам пристрастен съдебен състав. Искам заседателите да са настроени враждебно към прокуратурата и полицията. Искам да са пристрастни към мен. Истината е, че най-малко искам в съдебния състав да има безпристрастни граждани. Искам вече да са на моя страна или да могат лесно да бъдат привлечени към нея. Искам в ложата дванайсет овце. Съдебни заседатели, които ще ме следват и ще са агенти на защитата.

И естествено, човекът, който седеше на малко повече от метър от мен в съдебната зала, искаше да постигне точно противоположния резултат от избора на съдебни заседатели. Прокурорът искаше да има свои овце и щеше да използва отводите си, за да оформя съдебния състав в тази насока и за моя сметка.

До десет и петнайсет ефикасно действащият съдия Стантън вече беше погледнал компютърната разпечатка с първите дванайсет произволно избрани кандидати, беше ги приветствал в ложата и бе съобщил кодовите номера, дадени им в стаята за съдебни заседатели на петия етаж. Шестима мъже и шест жени. Имахме трима пощенски служители, двама инженери, домакиня от Помона, безработна сценаристка, двама гимназиални учители и трима пенсионери.

Знаехме откъде са и с какво се занимават. Но не знаехме имената им. Съдебните заседатели бяха анонимни. По време на всички предварителни заседания съдията категорично държеше да защити заседателите от общественото внимание и интерес. Той нареди да монтират камерата на Съдебната телевизия на стената над ложата, тъй че да показва само залата, без самите тях. Освен това постанови самоличността на всички евентуални заседатели да остане скрита дори за обвинението и защитата и по време на избора всеки от тях да бъде наричан с номера на мястото му.

Отначало съдията попита всеки евентуален заседател как се издържа и в коя част на окръг Лос Анджелис живее. После продължи с основни въпроси — дали са били жертви на престъпление, имат ли роднини в затвора или такива, които работят в полицията и прокуратурата. До каква степен познават закона и съдебните процедури. Кой от тях и по-рано е бил съдебен заседател. Освободи аргументирано трима: пощенски служител, чийто брат беше полицай, пенсионер, чийто син беше жертва на убийство, свързано с наркотици, и сценаристката — макар че никога не беше работила в Арчуей Студиос, Стантън смяташе, че можело да е настроена зле към Елиът заради, споровете между сценаристите и ръководствата на студиата като цяло.

Четвърти кандидат — един от инженерите — си отиде, след като съдията се съгласи с молбата му да бъде освободен, тъй като бил консултант на свободна практика и ангажиментът в съда означавал две седмици само с пет долара дневно.

Всички те бързо бяха заменени с други четирима произволно избрани кандидати. И така нататък.

До обяд бях използвал два от неаргументираните си отводи за оставащите пощенски служители и щях да използвам трети за втория инженер от групата, но реших да го обмисля по време на обедната почивка. Междувременно Голанц пазеше целия си арсенал от отводи. Очевидно стратегията му беше да ме остави да изхабя своите и после да има възможност да придаде окончателния вид на съдебния състав.

Елиът беше заел позата на шеф на защитата. Аз вършех работата по избора на съдебни заседатели, ала той държеше да ми дава разрешение за всеки неаргументиран отвод. Това отнемаше допълнително време, тъй като трябваше да му обяснявам защо искам да изхвърля съответния заседател и той винаги ми даваше мнението си. Но накрая все пак началнически кимаше одобрително и заседателят биваше отстранен. Беше досадно, но можех да го изтърпя, стига да се съгласяваше с онова, което искам да направя.

Малко след дванайсет съдията прекъсна заседанието за обедна почивка. Въпреки че денят беше посветен на избора на съдебни заседатели, формално това беше първият ден от първия ми процес след цяла година. Лорна Тейлър също присъстваше, за да ми демонстрира подкрепата си. Бяхме се уговорили да обядваме заедно, след което тя щеше да се върне в кантората и да започне да събира багажа.

Когато излязохме в коридора пред залата, попитах Елиът дали иска да дойде с нас, но той каза, че трябвало да прескочи набързо до студиото и да провери как вървят нещата. Предупредих го да не закъснее за следобедното заседание. Съдията великодушно ни беше дал час и половина и нямаше да погледне благосклонно на каквито и да е закъснения.

С Лорна се позадържахме и оставихме кандидат заседателите да се натъпчат в асансьорите. Не исках да пътувам с тях. Някой неизбежно си отваряше устата, питаше нещо нередно и после трябваше да го съобщавам на съдията.

Когато единият асансьор се отвори, видях репортера Джак Макавой да си проправя път между заседателите. Огледа коридора и ме видя.

— Страхотно — въздъхнах. — Пак ще си имаме неприятности.

Журналистът се насочи право към мен.

— Какво искате? — попитах го.

— Да ви обясня.

— Какво да ми обясните, защо ме излъгахте ли?

— Не, вижте, когато ви обещах да излезе в неделя, не ви излъгах. Така ми бяха казали.

— А сега сме четвъртък и във вестника няма нищо, а когато ви потърсих и ви оставих съобщение, вие изобщо не ми се обадихте. Към нас проявяват интерес и други репортери, Макавой. Не съм приритал за „Таймс“.

— Вижте, напълно ви разбирам. Но просто решиха да задържат материала, за да излезе по-близо до процеса.

— Процесът започна преди два часа.

Той поклати глава.

— Нали разбирате, истинският процес. Свидетелските показания и веществените доказателства. Пускат го на първа тая неделя.

— На първа страница в неделното издание. Обещавате ли?

— Най-късно в понеделник.

— А, сега пък стана понеделник.

— Вижте, така е в новинарския бранш. Нещата се променят. Би трябвало да го пуснат на първа в неделя, обаче ако по света се случи нещо голямо, може да го прехвърлят за понеделник. Или — или.

— Няма значение. Ще повярвам, когато го видя.

Забелязах, че районът около асансьорите е опустял. С Лорна вече можехме да слезем, без да се сблъскаме с потенциални съдебни заседатели. Хванах я за ръката и я поведох покрай репортера.

— Разбрахме ли се? — попита Макавой. — Нали ще почакате?

— Какво да почакам?

— Да не разговаряте с никой друг. За изключителния репортаж.

— Зависи.

Тоест оставих го без ясен отговор.

Излязохме от сградата и извървяхме една пряка до градския съвет, откъдето бях казал на Патрик да ни вземе. Не исках някой потенциален съдебен заседател, забавил се около съдебната палата, да ме види да се качвам на задната седалка на линкълн. Можеше да не му направи добро впечатление. Сред предварителните ми инструкции за Елиът беше директивата да се въздържа от лимузината си и да шофира сам всеки ден до съда. Човек не знае кой какво може да види пред съдебната зала и какво отражение може да има това.

Казах на Патрик да ни закара във „Френската градина“ на Седма улица. После се обадих на мобилния на Хари Бош и той отговори веднага.

— Току-що разговарях с репортера.

— И?

— Най-после го пускат в неделя или понеделник. На първа страница, така твърди той, тъй че бъди готов.

— Най-накрая.

— Да. Нали ще си готов?

— Не се бой. Вече съм готов.

— Не мога да не се боя. Това е моя… Ало?

Вече беше прекъснал връзката. Затворих.

— Какво беше това? — попита Лорна.

— Нищо.

Усетих, че трябва да сменя темата.

— Виж, като се върнеш в кантората, искам да се обадиш на Джули Фарвър и да видиш дали утре може да дойде в съда.

— Нали Елиът не искаше консултант по съдебните заседатели.

— Няма нужда да знае, че я използваме.

— Тогава как ще й плаща?

— От общата оперативна сметка. Не ме интересува. Ще й плащам от собствения си джоб, ако се наложи. Но тя ми трябва и не ми пука какво мисли Елиът. Вече изхабих два отвода и имам предчувствието, че утре много ще трябва да внимавам с колкото са ми останали. Искам тя да ми помогне. Просто й кажи, че приставът ще има нейното име и ще се погрижи да й намери място. Предай й да седне в галерията и да не се приближава до мен, когато съм с клиента си. Може да ми праща есемеси, когато има нещо важно.

— Добре, ще й се обадя. Добре ли си, Мик?

Сигурно говорех прекалено бързо или се бях изпотил. Лорна усещаше възбудата ми. Бях малко нервен и не знаех дали е заради лъжите на репортера, рязкото прекъсване на разговора от страна на Бош или от все по-определеното усещане, че онова, за което се бях подготвял цяла година, скоро ще се стовари отгоре ми. Свидетелските показания и веществените доказателства.

— Добре съм — отвърнах остро. — Просто съм гладен. Знаеш колко съм гаден, когато съм гладен. — Ухилих се насила.

— Знам — отвърна тя. — Разбирам те.

Всъщност обаче не бях гладен. Изобщо не ми се ядеше. Усещах тежестта върху раменете си. Бремето на едно човешко бъдеще.

И нямам предвид бъдещето на клиента си.