Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мики Холър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brass Verdict, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 76гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
piki(2012 г.)

Издание:

Майкъл Конъли. Сребърен куршум

 

Превод: Крум Бъчваров, 2009 г.

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „БАРД“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978–954–655–016–3

История

  1. —Добавяне

33.

Бош караше след мен, но когато намалих на Санта Моника Булевард, за да отбия на площадката пред ресторанта, където клиентите оставяха колите си на служителя, за да ги паркира, продължи нататък. Видях го да завива по Доуни.

Влязох вътре сам и Крейг ме настани в едно от мечтаните ъглови сепарета. Беше оживена вечер ала клиентите постепенно оредяваха. Видях актьора Джеймс Удс да довършва вечерята си заедно с кинопродуцента Мейс Нойфелд. Двамата бяха редовни посетители и Мейс ми кимна. Веднъж се беше опитал да заснеме филм по мое дело, ала не се получи. В едно от сепаретата забелязах Корбин Бърнсън, актьоора, постигнал най-голямата прилика с истински адвокат, която съм виждал по телевизията. На друга маса вечеряха самият Дан Тана и жена му. Сведох поглед към карираната покривка. Стига кой, кой е в Холивуд. Трябваше да се подготвя за Бош. По пътя дълго и задълбочено бях разсъждавал върху случилото се току-що в кантората и сега исках да по мисля само как най-добре да подходя към детектива във връзка с всичко това. Все едно да се готвиш за разпит на прокурорски свидетел.

След десет минути той най-после се появи на входа и Крейг го доведе при мен.

— Изгуби ли се? — попитах го, докато се вмъкваше в сепарето.

— Не успях да намеря място за паркиране.

— Сигурно не ти плащат достатъчно, за да можеш да си позволиш да оставиш колата си на момчето отпред.

Не, това е страхотна услуга. Обаче нямам право да оставям служебния си автомобил на друг. Забранено е.

Кимнах и реших, че кара в багажника си най-малкото пушка.

Реших да изчакам, докато поръчаме, за да поведа играта с Бош. Попитах го дали иска да прочете менюто и той отговори, че нямало нужда. Когато дойде келнерът, и двамата си поръчахме пържола „Хелън“ със спагети и червен сос. Детективът поиска бира, а аз — бутилка минерална вода.

— Е, къде се изгуби напоследък партньорът ти? — попитах го.

— Работи по други аспекти на следствието.

— Радвам се да чуя, че има и други аспекти.

Бош дълго ме наблюдава изпитателно, преди да отговори.

— Това шега ли трябваше да е?

— Просто отбелязвам. От моята гледна точка не се случва почти нищо.

— Може би защото източникът ти пресъхна.

— Източникът ми ли? Нямам никакъв източник.

— Да, вече нямаш. Разбрах кой осведомява твоя човек и това приключи днес. Само се надявам да не си му плащал за информацията, защото от Вътрешния отдел ще го съсипят за такова нещо.

— Знам, че не ми вярваш, обаче нямам представа за кого и за какво говориш. Получавам информация от моя детектив. Не го питам той откъде я намира.

Бош кимна.

— Така е най-добре, нали? Изолираш се и после нещата не рикошират към теб. В същото време, ако някой капитан от полицията си изгуби работата или пенсията, какво да се прави, съдба.

Изобщо не бях подозирал, че източникът на Сиско е толкова високопоставен.

Сервитьорът се върна с напитките ни и панерче хляб. Отпих глътка вода, докато обмислях какво да кажа. Оставих чашата и погледнах Бош. Той повдигна вежди, като че ли очакваше нещо.

— Откъде знаеше кога ще си тръгна от кантората тази вечер?

На лицето му се изписа озадачено изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че си разбрал по осветлението. Чакал си на Бродуей и когато угасих осветлението, си пратил своя човек в гаража.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш, естествено. Снимката на мъжа с пистолета, излизащ от сградата. Фалшива е. Инсценирал си всичко и си го използвал, за да откриеш откъде изтича информация, после се опита да измамиш мен.

Бош поклати глава и погледна навън от сепарето, сякаш търсеше някой да му помогне да разтълкува за какво говоря. Не го биваше за актьор.

— Фалшифицирал си снимката и после ми я показа, понеже си знаел, че чрез моя детектив информацията ще се върне до неговия вътрешен човек. Знаел си, че информаторът ще е онзи, който те попита за снимката.

— Не мога да дискутирам с теб аспектите на следствието.

— И после я използва, за да се опиташ да ме изиграеш. Да видиш дали крия нещо и да ме подплашиш.

— Казах ти, не мога…

— Е, не се и налага, Бош. Сигурен съм, че е било така. Знаеш ли къде са ти грешките? Първо, че не се върна да покажеш снимката на секретарката на Винсънт, както ми каза. Ако мъжът на снимката беше истински убиец, ти щеше да й я покажеш, защото познава клиентите по-добре от мен. Втората ти грешка беше оръжието, затъкнато в панталона на твоя човек. Винсънт е бил убит с двайсет и пети калибър, прекалено малък пистолет, за да го затъкнеш в колана си. Когато ми показа снимката, това не ми направи впечатление, но сега ми е ясно.

Детективът погледна към бара в средата на ресторанта. По монтирания над него телевизор предаваха спортни новини. Наведох се над масата към Бош.

— Е, кой е човекът на снимката? Твоят партньор със залепени мустаци ли? Някой шут от Отдела за борба с порока ли? Нямаш ли си друга работа, освен да ми въртиш такива номера?

Бош се отпусна на стола си и продължи да зяпа наоколо. Очите му се движеха навсякъде другаде, само не и към мен. Обмисляше нещо и аз му дадох колкото време му беше необходимо. Накрая ме погледна.

— Добре, гепи ме. Наистина се опитах да те измамя. Ти си много умен адвокат, Холър. Също като твоя старец. Чудя се защо си прахосваш таланта да защитаваш отрепки. Не би ли трябвало да съдиш разни доктори, да защитаваш тютюневата промишленост или нещо благородно от този род?

Усмихнах се.

— Значи те хващат в мошеничество и в отговор ти обвиняваш другия, че е мошеник, а?

Той се засмя и когато се извърна от мен, лицето му пламна. Този жест ми се стори познат, а като спомена баща ми, Бош ми напомни за него. В ума ми изплува смътен спомен — баща ми неловко се смее и извръща поглед, отпуска се назад на стола си по време на вечеря. Майка ми го беше обвинила в нещо, което бях прекалено малък да разбера.

Детективът сложи ръце на масата и се наведе към мен.

— Чувал си за първите две денонощия, нали така?

— За какво говориш?

— За първите две денонощия. Вероятността за разкриване на убийство намалява почти наполовина с всеки изминал ден, ако не го разкриеш през първите четирийсет и осем часа.

Погледна си часовника и продължи:

— Аз наближавам седемдесет и два часа и нямам нищо. Нито заподозрян, нито сериозни улики, абсолютно нищо. И се надявах, че тази вечер ще успея да те уплаша и да изкопча нещо от теб. Нещо, което да ме насочи в правилната посока.

Седях и го зяпах, смилах чутото. Накрая си възвърнах дар слово.

— Наистина ли си мислеше, че знам кой е убил Джери и не ти казвам?

— Трябваше да допусна такава възможност.

— Майната ти, Бош.

В този момент се появи келнерът с пържолите. Докато ни сервираше, Бош ме погледна с многозначителна усмивка. Келнерът попита дали искаме още нещо и аз му махнах с ръка, без да откъсвам очи от събеседника си.

— Ти си арогантно копеле. Как можеш просто да си седиш и да ми се хилиш, след като си ме обвинил, че крия веществени доказателства или информация за извършено убийство. При това на мой познат.

Детективът сведе очи към пържолата си, вдигна ножа и вилицата и започна да се храни. Забелязах, че е левак. Той лапна късче месо и ме погледна, докато го дъвчеше. Беше отпуснал юмруците си от двете страни на чинията, стиснал вилицата и ножа, сякаш пазеше храната от някого. Много мои клиенти, които бяха лежали в затвора, правеха същото.

— По-спокойно, по-спокойно — каза Бош. — Трябва да разбереш нещо. Не съм свикнал да съм от една и съща страна на барикадата с адвокатите. В миналото те са ме обрисували като глупав, корумпиран, фанатик, как ли не. Тъй че, да, опитах се да те изиграя с надеждата да ми помогнеш да разкрия убиеца. Извинявай. Ако искаш, ще кажа да ми увият пържолата и ще си тръгна.

Поклатих глава. Бош имаше дарбата да те кара да се чувстваш виновен за собствените му прегрешения.

— Може би сега е твой ред да се успокоиш — отвърнах. — Исках да кажа само, че още от самото начало се държа открито и честно с теб. Максимално разширих етичните рамки на професията си. И ти казах всичко, което мога. Когато можех. Не заслужавах да ми изкараш ангелите тази вечер. И имаш страхотен късмет, че не прострелях твоя човек в гърдите, докато стоеше пред вратата на кантората. Беше лесна мишена.

— Не се предполагаше, че имаш оръжие. Проверих.

Бош продължи да се храни, държеше главата си наведена. Сдъвка парченце пържола и се прехвърли на страничната чиния със спагети. Първо ги накъса с вилицата и едва тогава лапна първата хапка. Преглътна и заговори отново:

— Та след като се разбрахме, ще ми помогнеш ли?

Засмях се.

— Майтапиш ли се? Ти изобщо чу ли какво ти казвам?

— Да, чух всичко. И не се майтапя. Все още ми предстои да разкрия убиеца на един адвокат, твой колега, и ти би могъл да ми помогнеш.

Отрязах първото си късче пържола. Реших, че той може да ме почака да похапна, както аз бях чакал него.

Мнозина смятат, че в „Дан Тана“ правят най-хубавите пържоли в целия град. Може да ме смятате за един от тях. И не се разочаровах. Без да бързам, се насладих на първата хапка, после оставих вилицата.

— За каква помощ става дума?

— Да измъкнем убиеца от дупката му.

— Страхотно. Не е ли опасно обаче?

— Зависи от много фактори. Но няма да те лъжа. Може да стане опасно. Искам да пораздвижиш някои неща, да накараш престъпника да си помисли, че е пропуснал нещо, че може да представляваш опасност за него. И тогава ще видим какво ще се случи.

— Но ти ще си там. Ще ме покриваш, нали?

— На всяка крачка от пътя.

— Как искаш да раздвижим нещата?

— Мислех си за репортаж във вестник. Предполагам, че те търсят от медиите. Ще изберем някого и ще му дадем материала, с изключителни права. И ще подхвърлим в него нещо, което ще накара убиеца да се замисли.

Замислих се и аз и си спомних предупреждението на Лорна да играя честно с медиите.

— Има един тип от „Таймс“ — казах. — Сключих нещо като сделка с него, за да го разкарам. Казах му, че когато съм готов да говоря, ще се обърна към него.

— Идеално. Ще го използваме.

Не отговорих.

— Е, съгласен ли си?

Вдигнах вилицата и ножа и отново ги забих в пържолата. По чинията потече кръв. Замислих се за това, че дъщеря ми вече ми задава същите въпроси като майка си, въпроси, на които никога не бих могъл да отговоря. „Ти като че ли винаги работиш за лошите“. Нещата не бяха толкова прости, но фактът, че го знам, не ме спасяваше от парещата болка и от онова, което бях видял в очите й.

Оставих ножа и вилицата. Изведнъж вече не бях гладен.

— Да. Съгласен съм.