Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Brass Verdict, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 76гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- piki(2012 г.)
Издание:
Майкъл Конъли. Сребърен куршум
Превод: Крум Бъчваров, 2009 г.
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „БАРД“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978–954–655–016–3
История
- —Добавяне
27.
Ейнджъл Ромеро беше една от онези истории за човешко съпричастие, които от време на време могат да се прочетат във вестника. Историята за гангстерчето, което преживяло тежко детство по улиците на Източен Лос Анджелис, но с много борба получило образование и дори завършило право, след което започнало да се раздава за обществото. Беше постъпил в Бюрото за служебна защита и защитаваше онеправданите. Работеше там цял живот и беше видял мнозина млади адвокати, включително мен, да идват и да си отиват, за да започнат частна практика и евентуално да получават големите пари, които вървят с нея.
След заседанието по делото Уимс, в което съдията уважи искането за отлагане, за да даде на нас с Джорджети време да подготвим сделката, слязох в Бюрото за служебна защита на десетия етаж и попитах за Ромеро. Знаех, че е действащ адвокат, а не началник, и че най-вероятно е в съдебна зала някъде в сградата. Секретарката написа нещо на компютъра, погледна екрана и каза:
— Отдел сто двайсет и четири.
— Благодаря.
С други думи, съдебната зала на съдия Шампейн на тринайсетия етаж, същия, от който идвах. Но това е животът в съдебната палата. Сякаш се върти в кръг. Взех асансьора, върнах се горе и отидох по коридора до сто двайсет и четвърта. Когато наближих двукрилата врата, изключих телефона си. Съдът заседаваше и Ромеро беше пред съдията, аргументираше искане за намаляване на определената гаранция. Вмъкнах се на задния ред в галерията и се надявах на бързо решение, за да хвана служебния защитник без отлагане.
Наострих уши, когато чух Ромеро да споменава клиента си по име — наричаше го господин Скейлс. Преместих се по-нататък на пейката, за да видя по-добре седящия до него обвиняем. Когато зърнах профила му, разбрах, че е Сам Скейлс, мошеник и мой бивш клиент. Доколкото си спомнях, беше отишъл в затвора, след като се призна за виновен и с моя помощ сключи сделка с прокуратурата. Това преди три години. Очевидно пак беше загазил още с излизането си — само че този път не се беше обадил на мен.
След като Ромеро аргументира искането си за намаляване на гаранцията, прокурорът стана и категорично се противопостави, като очерта новите обвинения срещу Скейлс. Когато го защитавах аз, прокуратурата го обвиняваше в измама с кредитни карти — беше ограбвал хора, направили дарение за фондация, подпомагаща жертвите на цунами. Този път изглеждаше още по-лошо. Отново го обвиняваха в измама, но жертвите бяха вдовици на военнослужещи, убити в Ирак. Поклатих глава и за малко да се усмихна. Радвах се, че Сам не ми се е обадил. Можеше да мине и със служебния защитник.
След като прокурорът свърши, съдия Шампейн бързо обяви решението си. Нарече Скейлс хищник и заплаха за обществото и остави непроменена сумата на гаранцията — един милион долара. При това отбеляза, че ако питали нея, сигурно щяла да я увеличи още повече. И тогава си спомних, че тъкмо Шампейн беше осъдила Скейлс за предишната измама. Няма нищо по-лошо от обвиняем, изправен повторно пред същия съдия за друго престъпление. Съдиите приемат недостатъците на съдебната система почти лично.
Когато поведоха Скейлс към килията, се смъкнах на мястото си и се скрих зад друг наблюдател в галерията, за да не ме види. След като излезе, пак се изправих и успях да срещна погледа на Ромеро. Дадох му знак да се видим в коридора и той ми отговори с разперени пръсти. Пет минути. Имаше да свърши още работа в съда.
Отидох да го чакам в коридора и включих телефона си. Не бях получил съобщения. Тъкмо се обаждах на Лорна да проверя дали има нещо за мен, когато чух гласа на Ромеро зад гърба си. Беше свършил четири минути по-рано.
— Онче, бонче, счупено пиронче, риба щука, хвани убиеца на кука. Ако адвокат му е Холър, пусни го на воля. Онче, бонче, привет, бонбонче!
Усмихваше се. Затворих телефона и двамата чукнахме юмруци. Не бях чувал това адаптирано стихче, откакто работех в Бюрото за служебна защита. Измисли го Ромеро, след като през деветдесет и втора извоювах оправдателната присъда по делото Барнет Удсън.
— Какво става? — попита той.
— Ще ти кажа аз какво става. Задигаш ми клиентите бе, човек! Сам Скейлс беше мой клиент.
Казах го с многозначителна усмивка и Ромеро ми се усмихна в отговор.
— Искаш ли го? Ами вземи си го. Бял мръсник. Щом надушат за това дело, медиите буквално ще го линчуват.
— Обирал вдовици от войната, а?
— Крадял им държавните застраховки живот. Казвам ти, защитавал съм много престъпници, извършили адски кофти неща, обаче Скейлс го поставям при изнасилвачите на малолетни! Не мога да го понасям тоя.
— Ясно. Обаче защо изобщо си поел бял? Нали работиш с престъпления, извършени от тийнейджърски банди?
Лицето му стана сериозно и той поклати глава.
— Вече не, мой човек. Решиха, че съм почнал прекалено да се сближавам с клиентите. Нали разбираш, щом веднъж си бил гангстер, оставаш си такъв за цял живот. Затова ме снеха от тийнейджърските банди. След деветнайсет години да ме снемат от бандите!
— Съжалявам да го чуя, приятел.
Ромеро беше израснал в Бойл Хайтс, в квартал, управляван от бандата Куотро Флатс. Доказваха го татуировките му, ако човек можеше да му види ръцете. Без значение колко е горещо, на работа винаги носеше ризи с дълги ръкави. И когато представляваше гангстер, обвинен в престъпление, правеше и невъзможното за неговата защита. Бореше се да го отскубне от лапите на бандитския живот. Свалянето му от делата на тийнейджърските банди бе идиотщина, каквато може да се случи единствено в бюрократична система като правосъдието.
— За какво съм ти дотрябвал, Мик? Нали не си дошъл наистина да ми вземеш Скейлс?
— Не, ще ти се наложи да си го задържиш, Ейнджъл. Исках да те питам за един друг клиент, който известно време си представлявал тази година. Ели Уимс.
Канех се да му припомня подробностите по делото, но Ромеро веднага се сети за него и кимна.
— Да, Винсънт ми го взе. И след смъртта му си го получил ти, а?
— Да, поех всички дела на Винсънт. Научих за Уимс едва днес.
— Е, желая ти успех с тях, брато. Какво те интересува за Уимс? Винсънт ми го взе преди три месеца, минимум.
Кимнах.
— Да, знам. Наясно съм със случая. Любопитен съм обаче защо го е поел Винсънт. Според Джоан Джорджети искал да го поеме. Наистина ли е така?
Ромеро потършува в база данните на паметта си, преди да ми отговори. Вдигна ръка и поглади брадичката си. По кокалчетата на пръстите му видях бледи белези, останали след отстраняването на татуировките му.
— Да, Винсънт отиде в затвора и убеди Уимс да го наеме. Донесе ми подписано писмо за освобождаване от адвокатски задължения. Оттам нататък делото стана негово. Дадох му папката и приключих.
— Каза ли ти защо иска делото? Нали не е познавал Уимс?
— Съмнявам се. Просто искаше делото. Многозначително ми намигна, нали се сещаш?
— Не. Какво имаш предвид? Как така ти е намигнал „многозначително“?
— Попитах го защо се заема с едно чернокожо момче, дето отишло в страната на белите хора и почнало да гърми по каквото му падне. При туй безплатно. Мислех, че има някакви расови съображения или нещо подобно. Нещо, което да му донесе малко реклама. Обаче той само ми намигна, все едно искаше да каже, че не е това.
— Ти продължи ли да го разпитваш?
— Продължих. Ама не щя да ми каже. Каза само, че Уимс бил изстрелял сребърния куршум. Нямах представа какво има предвид и нямах повече време да си играя на криеница с него. Дадох му папката и се заех със следващото дело.
Ето пак. Сребърният куршум. Приближавах се към нещо и усетих, че кръвта във вените ми започва да се движи все по-бързо.
— Това ли е всичко, Мик? Вече трябва да се връщам вътре.
Очите ми се фокусираха и видях, че Ромеро ме гледа странно.
— Да, Ейнджъл, благодаря ти. Това е всичко. Връщай се и им дай да разберат.
— Да бе, човек, нали това правя.
Той тръгна към вратата на отдел 124, а аз бързо поех към асансьорите. Знаех какво ще правя през остатъка от деня и вечерта. Щях да търся сребърния куршум.