Майкъл Конъли
Сребърен куршум (23)

22.

Лорна искаше да свика поредното събрание на колектива и да ме осведоми за нещата, случили се предишния ден, докато бях в Малибу и при Уолтър Елиът. Даже каза, че по-късно съм щял да имам съдебно заседание по някакво тайнствено дело, което отсъствало от съставения от нас календар. Ала аз имах нужда от време, за да помисля върху новите разкрития на Бош и тяхното значение.

— Къде е Сиско?

— Идва. Излезе рано, за да се срещне с един от източниците си, преди да дойде в кантората.

— Закусвал ли е?

— Не и с мен.

— Добре, почакай да пристигне и тримата заедно ще идем да закусим във „Вагон-ресторанта“. Там ще обсъдим всичко.

— Аз съм закусвала.

— Значи ти ще говориш, а ние ще ядем.

Тя изобрази фалшиво намръщване, но излезе а приемната и ме остави сам. Изправих се и закрачих, назад-напред, пъхнал ръце в джобовете си; опитвах се да установя какво означава информацията на Бош.

Според детектива Джери Винсънт дал порядъчен подкуп на неизвестно лице или лица. Фактът, че стоте хиляди идват от аванса на Уолтър Елиът, загатваше, че рушветът някак си е свързан с неговото дело, ала това в никакъв случай не можеше да се смята за сигурно. Винсънт спокойно можеше да е използвал парите от новия си клиент, за да плати дълг или да даде подкуп, свързан с друго дело или нещо съвсем различно. Можеше да е комарджийски дълг, който се е опитвал да запази в тайна. Единственият факт се свеждаше до това, че Винсънт е отклонил стоте бона от сметката си в неизвестна посока и е искал да скрие транзакцията.

На второ място, трябваше да анализирам момента на транзакцията и дали има отношение към убийството на Винсънт. Бош твърдеше, че прехвърлянето на парите е станало преди пет месеца. Джери беше убит само преди три дни и процесът на Елиът щеше да започне след седмица. Отново нямаше нищо окончателно. Заради отдалечеността на транзакцията от убийството всякаква евентуална връзка помежду им ми се струваше пресилена.

И все пак не можех напълно да отделя едното от другото и причина за това беше самият Уолтър Елиът. През филтъра на информацията на Бош започнах да попълвам някои отговори и да гледам по друг начин на своя клиент — а и на себе си. Сега виждах увереността на Елиът в неговата невинност и оправдаването му навярно като следствие от убеждението на продуценти, че те вече са купени и платени. Сега виждах нежеланието му да помисли за отлагане на процеса като проблем, свързан с даването на подкупа и избора на подходящ момент. Сега виждах и готовността му прекалено бързо да ми позволи да поема щафетата на Винсънт, без да поиска нито една препоръка, като ход, целящ да не допусне отлагане на процеса. Това нямаше нищо общо с каквато и да е вяра в моите способности и упоритост. Не му бях направил никакво впечатление. Просто бях единственият, който се беше появил. Просто бях адвокат, който щеше да действа по вече установена схема. Всъщност аз бях идеалният избор. Беше ме открил в Бюро изгубени вещи. Лежах на лавицата, жаден и готов. Можеше да ме отупа от праха, да ме облече в костюм и да ме прати да замествам Винсънт, без да задавам никакви въпроси.

След това разтърсващо осъзнаване на действителността се почувствах неспокойно, като първата нощ в рехабилитационния център. Но също така разбирах, че това самопознание може да ми даде предимство. Бях попаднал в някаква игра, ала сега поне го знаех. И можех да направя тази игра своя.

Имаше причина за това бързане с процеса и ми се струваше, че знам каква е тя. Беше даден подкуп. Парите бяха платени за конкретна услуга и тя беше свързана с условието процесът да започне по график. Следващият логичен въпрос беше защо. Защо процесът трябваше да започне по график? Още не знаех отговора, но щях да го открия.

Отидох до прозореца и разтворих щорите с ръка. На улицата видях ван от Канал 5, паркиран с две колела на бордюра. Снимачният екип и репортерката на тротоара се канеха да излъчат репортаж на живо и да съобщят на зрителите си най-новото по случая Винсънт, въпреки че това най-ново всъщност беше абсолютно същото като репортажа от предишната сутрин — нямаше арести и заподозрени, нямаше новини.

Продължих да крача из кабинета. Сега идваше ред на мъжа от снимката, която ми бе показал Бош. Тук имаше някакво противоречие. Първите улики сочеха, че Винсънт е познавал своя убиец и му е позволил да се приближи. Обаче човекът на фотографията изглеждаше дегизиран. Нима Джери щеше да отвори прозореца си заради него? Фактът, че детективът се е насочил към този непознат, ми се струваше нелогичен с оглед на данните от местопрестъплението.

Обажданията от ФБР до мобилния телефон на Винсънт също бяха неизвестни величини в уравнението. Какво знаеше Бюрото и защо не се бяха свързали с Бош? Имаше вероятност агентите да крият следите си. Но в същото време знаех, че ФБР може да не пожелае да излезе от сенките и да разкрие водено в момента следствие. В такъв случай трябваше да действам още по-внимателно. Ако се замесех във федерално разследване на корупция, никога нямаше да изляза чист.

Последното неизвестно беше самото убийство. Сега знаех, че Винсънт е дал подкуп и е бил готов за процеса. Защо се беше наложило да се избавят от него? Убийството му определено застрашаваше графика и представляваше крайно средство. Защо го бяха убили?

Засега имаше прекалено много въпроси и неизвестни. Нуждаех се от още информация, за да мога да направя каквито и да било сериозни заключения за това как да продължа нататък. Ала не можех да не стигна до един принципен извод. Колкото и да ми беше неприятно, изглеждаше очевидно, че собственият ми клиент ме манипулира. Елиът ме държеше на тъмно относно вътрешните машинации около делото.

Обаче това можеше да е нож с две остриета. Реших да изпълня настояването на Бош и да запазя информацията му в тайна. Нямаше да я споделя със сътрудниците си и засега определено нямаше да питам Уолтър Елиът за тези неща. Щях да плувам с глава над тъмните води на делото и да си държа очите широко отворени.

Откъснах се от мислите си и видях, че съм застанал пред зейналата уста на рибата на Патрик Хенсън.

Вратата се отвори и Лорна влезе в кабинета и ме завари вторачен в рибока.

— Какво правиш?

— Мисля.

— Е, Сиско дойде и трябва да тръгваме. Днес имаш ангажименти в съда и не бива да закъсняваш.

— Ами да вървим. Умирам от глад.

Последвах я в приемната, но не без да хвърля поглед към голямата красива риба на стената. Струваше ми се, че зная точно как се чувства.