Майкъл Конъли
Сребърен куршум (22)

21.

В четвъртък сутринта оставих дъщеря си на училище и продължих направо за кантората на Джери Винсънт. Още беше рано и нямаше много движение. Когато влязох в гаража до Юридическия център, установих, че мога да си избера почти всяко място — повечето адвокати отиват на работа чак към девет, когато отварят съдилищата. Имах най-малко един час преднина. Качих се на второто ниво, за да паркирам на същия етаж, на който се намираше кантората. От всяко ниво на гаража имаше директен вход в сградата.

Насочих се към мястото, където бяха убили Джери Винсънт, и паркирах по-нагоре по рампата. Докато крачех към моста, свързващ гаража с Юридическия център, забелязах паркирано субару комби с релси за сърфове отгоре. На задния прозорец имаше стикер със силует на сърфист, стъпил върху носа на сърфа. Отдолу пишеше „Уан Уърлд“.

Задните прозорци на колата бяха затъмнени и вътре не се виждаше нищо. Заобиколих отпред и надникнах през предния ляв прозорец. Облегалката на задната седалка беше спусната. Половината пространство отзад беше натъпкано с отворени кашони с дрехи и лични вещи. Другата половина служеше за легло на Патрик Хенсън, който спеше, скрил лице от светлината в гънките на спалния си чувал. Едва сега си спомних нещо, което ми беше казал по време на първия ни телефонен разговор. Аз го попитах дали иска да постъпи при мен като шофьор и той отговори, че живеел в колата си и спял на спасителски пункт на плажа.

Вдигнах ръка да почукам на прозореца, но после реших да го оставя да спи. Щеше да ми трябва чак по-късно сутринта. Нямаше нужда да го будя. Влязох в офис сградата, завих и се насочих по коридора към вратата, носеща името на Джери Винсънт. Пред нея стоеше детектив Бош. Слушаше музика и ме чакаше. Бе пъхнал ръце в джобовете си и изглеждаше замислен, може би дори малко тъжен. Бях съвсем сигурен, че нямаме среща, затова не знаех от какво е разстроен. Може би от музиката. Когато се приближих, детективът извади слушалките от ушите си и ги прибра в джоба си.

— Какво, няма ли кафе? — попитах вместо поздрав.

— Днес не. Вчера видях, че не го искате.

И се отдръпна настрани, за да отключа вратата.

— Може ли да ви попитам нещо?

— И да кажа не, пак ще ме попитате — отвърна той.

— Навярно сте прав.

Отворих вратата.

— Тогава просто питайте.

— Добре. Ами, не ми приличате на човек, който носи айпод. Какво слушате?

— Един човек, за когото съм сигурен, че никога не сте чували.

— Ясно. Да не е Тони Робинс, наставникът по самопомощ?

Бош поклати глава и не се хвана на въдицата.

— Франк Морган.

Кимнах.

— Саксофонистът ли? Да, познавам Франк.

Докато влизахме в приемната, на лицето му се изписа изненада.

— Познавате го?

— Да. Обикновено се отбивам да го поздравя, когато свири в „Каталайна“ или „Джаз Бейкъри“. Баща ми обичаше джаз и през петдесетте и шестдесетте беше адвокат на Франк, който постоянно се забъркваше в някакви проблеми, преди да тръгне по правия път. Накрая отиде да свири в Сан Куентин с Арт Пепър — чували сте го, нали? Когато се запознах с него, Франк вече нямаше нужда от адвокат по наказателно право. Беше се поправил.

На Бош му трябваше малко време, за да преодолее изненадата си, че познавам Франк Морган, скромния наследник на Чарли Паркър, който цели двайсет години прахосваше наследството си за хероин. Минахме през приемната и влязохме в кабинета.

— Е, как върви? — попитах.

— Върви.

— Чух, че преди вчера да дойдете при мен, цяла нощ сте потили заподозрян в Паркър Сентър. Обаче не сте го арестували, а?

Заобиколих бюрото на Винсънт, седнах и започнах да вадя папките от чантата си. Бош остана прав.

— Кой ви каза?

В този въпрос нямаше нищо непринудено. По-скоро прозвуча като заповед.

— Не знам — отвърнах нехайно. — Трябва да съм го чул някъде. Може би от репортер. Кой беше заподозреният?

— Не е ваша работа.

— Тогава каква работа имам с вас, детектив? Защо сте тук?

— Дойдох да видя дали имате още имена за мен.

— Какво стана с имената, които ви дадох вчера?

— Проверени са.

— Как може да сте ги проверили толкова бързо?

Той се наведе и опря длани върху бюрото.

— Защото не водя това разследване сам, разбирате ли? Имам помощници и проверихме всяко едно от вашите имена. Всички или са в затвора, или са мъртви, или вече не се интересуват от Джери Винсънт. Проверихме и неколцина от хората, които е пратил зад решетките като прокурор. Нищо.

Изпитах искрено разочарование и осъзнах, че може би прекалено много съм се надявал някое от тези имена от миналото да принадлежи на убиеца и арестът му да сложи край на всякаква опасност за мен.

— Ами Демарко, търговецът на оръжие?

— Лично се заех с него и не ми трябваше много време, за да го зачеркна от списъка. Мъртъв е, Холър. Умрял преди две години в килията си в „Коркоран“. Вътрешен кръвоизлив. Когато го отворили, открили в ректума му нож, направен от четка за зъби. Така и не се установило дали сам го е скрил там, или го е направил някой друг вместо него, обаче това било добър урок за останалите затворници. Даже поставили надпис: „Не си пъхай остри предмети в гъза“.

Отпуснах се на стола си, отвратен колкото от историята, толкова и от загубата на потенциален заподозрян. Овладях се и се опитах да продължа равнодушно.

— Е, какво да ви кажа, детектив. Демарко беше най-вероятният кандидат. Нямам нищо повече от онези имена. Предупредих ви, че не мога да ви разкрия нищо за текущите, обаче вижте какво ще ви кажа — няма нищо за разкриване.

Той поклати невярващо глава.

— Сериозно, детектив. Прегледах всички текущи дела. В нито едно от тях няма нищо, което да представлява заплаха или причина Винсънт да се е чувствал в опасност. В нито едно от тях няма нищо, което да е свързано с ФБР. В нито едно от тях няма нищо, което да загатва, че Джери Винсънт се е натъкнал на нещо опасно. Освен това, когато научавате лоши неща за клиентите си, те са защитени. Тъй че тук няма нищо. Искам да кажа, той не е защитавал мафиоти. Не е защитавал наркодилъри. Няма нищо…

— Защитава убийци.

— Хора, обвинени в убийство. И по времето на смъртта му е имал само едно дело за убийство, Уолтър Елиът, и там също няма нищо. Повярвайте ми, проверих.

Не бях толкова сигурен, докато го казвах, обаче Бош като че ли не забеляза. Най-после седна на ръба на стола пред бюрото и лицето му сякаш се промени, стана почти отчаяно.

— Джери беше разведен — казах. — Проверихте ли бившата му жена?

— Развели са се преди девет години. Тя е щастливо омъжена и скоро ще роди второто си дете. Съмнявам се, че жена, бременна в седмия месец, ще застреля бившия си съпруг, с когото не са разговаряли от девет години.

— Други роднини?

— Майка му живее в Питсбърг. Семейната връзка не води наникъде.

— Гадже?

— Чукал секретарката си, обаче няма нищо сериозно. И алибито й е истинско. Тя пък се чука с неговия детектив. И оная нощ били заедно.

Усетих, че се изчервявам. Този мизерен сценарий не беше много по-различен от положението, в което се намирах в момента. Поне връзките между мен, Лорна и Сиско бяха от различно време. Разтърках лице, сякаш съм уморен. Надявах се, че това ще обясни новата ми окраска.

— Много удобно — отбелязах. — Взаимно са си осигурили алиби.

Бош поклати глава.

— Имат свидетели. Били са с приятели на предпремиера в Арчуей. Оня ваш клиент, голямата клечка, им дал покана.

Кимнах и в този момент ми хрумна нещо.

— Човекът, когото сте потили в управлението първата нощ, е бил детективът, Брус Карлин — подхвърлих.

— Кой ви каза?

— Вие, току-що. Имали сте класически любовен триъгълник. И сте започнали оттам.

— Умен детектив. Но както казах, беше задънена улица. Цяла нощ се занимавахме с него и на сутринта пак бяхме доникъде. Разкажете ми за парите.

Връщаше ми го.

— Какви пари?

— Парите във фирмените сметки. Предполагам, ще ми кажете, че и те са забранена територия.

— Всъщност навярно трябва да поискам мнението на съдията по този въпрос, но няма да си правя труда. Моята деловодителка е една от най-добрите счетоводителки, които съм срещал. Тя провери документите и ми съобщи, че са чисти. Била отчетена и последната стотинка, получена от Джери.

Бош не отговори, затова продължих:

— Ще ви кажа нещо, детектив. Адвокатите най-често загазват заради пари. Счетоводните документи. Това е единственото място, където няма сиви зони. Това е единственото място, където калифорнийската адвокатска колегия обича да си пъха носа. Аз водя най-чистата документация в бранша, защото не искам да им дам никакъв повод да ме захапят. Затова щях да разбера, а Лорна, моята деловодителка, щеше да забележи, ако в счетоводните му книги имаше нещо нередно. Само че няма. Аз лично смятам, че Джери си е плащал прекалено бързо, обаче формално в това няма нищо незаконно.

Видях, че очите на Бош пламват от нещо, което бях казал.

— Какво има?

— Какво значи това, че си е плащал прекалено бързо?

— Значи… Ще трябва да започна от самото начало. Ето как стават нещата. Имате нов клиент и получавате аванс. Тези пари отиват в клиентската сметка. Парите са техни, но вие ги съхранявате, защото искате да сте сигурни, че можете да ги получите, когато ги заслужите. Дотук ясно ли е?

— Да, не можете да имате доверие на клиентите си, защото са престъпници. Затова взимате парите предварително и ги влагате в клиентската сметка. После си плащате от нея, докато вършите работата.

— Повече или по-малко. Така или иначе, те са в клиентската сметка и докато вършите работата, явявате се в съда, подготвяте делото и така нататък, вие взимате хонорарите си от нея. Прехвърляте ги в оперативната сметка. После от нея плащате собствените си разходи и заплати. Наем, секретарка, детектив, разходи по колата и така нататък. Плащате и на себе си.

— Добре, и как Винсънт си е плащал прекалено бързо?

— Е, не твърдя непременно, че е така. Това е въпрос на навик и практика. Но от счетоводната документация изглежда, че е обичал да поддържа малко пари в оперативната сметка. Случайно имал богат клиент, който платил голям аванс, и тези пари прекалено бързо били прехвърлени от клиентската в оперативната сметка. След разходите остатъкът е отишъл за заплата на Джери Винсънт.

Езикът на тялото на Бош показваше, че съм попаднал на нещо, което има връзка с нещо друго и е важно за него. Той леко се наведе към мен и раменете и шията му като че ли се напрегнаха.

— Уолтър Елиът — каза детективът. — Той ли е богатият клиент?

— Не мога да ви дам тази информация, но мисля, че не е трудно да се досети човек.

Събеседникът ми кимна. Видях, че обмисля нещо. Зачаках, но той не каза нищо.

— Това помага ли ви с нещо, детектив? — не издържах аз.

— Не мога да ви дам тази информация, но мисля, че не е трудно да се досети човек.

Кимнах. Връщаше ми го.

— Вижте, и двамата трябва да се съобразяваме с правилата. Ние сме двете страни на една и съща монета. Аз просто си върша работата. И ако не мога да ви помогна с нещо друго, ще се захващам за нея.

Бош впери поглед в мен и като че ли реши нещо. После попита:

— Кого е подкупил Джери Винсънт по делото Елиът?

Въпросът ме свари неподготвен. Не го очаквах, ала в секундите, след като го зададе, осъзнах, че е дошъл специално заради него. Всичко друго до този момент целеше само отвличане на вниманието.

— Какво, от ФБР ли ви казаха?

— Не съм разговарял с ФБР.

— Тогава за какво говорите?

— Говоря за подкуп.

— За кого?

— Нали точно това ви питам.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Вижте, казах ви вече. Счетоводните книги са чисти. Има…

— Ако вие искахте да подкупите някого със сто хиляди долара, щяхте ли да го впишете в счетоводните си книги?

Замислих се за Джери Винсънт и делото Барнет Удсън, когато бях отхвърлил тънкото му предложение за взаимна размяна на услуги. Отхвърлих го и го победих с присъда „невинен“. Това промени живота на Винсънт и той продължаваше да ми благодари от гроба. Но може да не беше променило методите му през следващите години.

— Предполагам, че сте прав — отговорих на Бош. — Нямаше да постъпя така. Тогава какво премълчавате?

— Тая информация е поверителна, господин адвокат. Но имам нужда от вашата помощ и мисля, че трябва да я знаете, за да ми помогнете.

— Добре.

— Тогава го кажете.

— Какво да кажа?

— Че ще запазите тази информация в тайна.

— Нали го направих. Ще я запазя. Ще запазя информацията в тайна.

— Даже от собствените си сътрудници.

— Ясно. Даже от тях. Казвайте.

— Вие имате служебните сметки на Винсънт. Аз имам частните му сметки. Казахте, че си е платил парите от делото Елиът прекалено бързо. Той…

— Не съм казал, че са от делото Елиът. Вие го казахте.

— Както и да е. Важното е, че преди пет месеца е събрал сто бона в индивидуална инвестиционна сметка и седмица по-късно се обадил на брокера си и му съобщил, че ги осребрява.

— Искате да кажете, че е изтеглил сто хиляди в брой?!

— Точно това казвам.

— И какво е станало с тях?

— Не знам. Но не можете просто да идете при брокера си и да вземете сто бона в брой. Трябва да направите поръчка за такава сума. Събирането й отнело два дена и едва тогава отишъл да си ги прибере. Брокерът му задал много въпроси, за да се увери, че не е застрашена нечия безопасност. Нали разбирате, например да държат някого за заложник, докато той изтегли парите. Откуп или нещо подобно. Винсънт го успокоил, че всичко е наред, че стоте бона му трябвали, за да си купи яхта, и ако платял в брой, щял да получи максимална отстъпка и да спести много пари.

— Тогава къде е яхтата?

— Няма яхта. Просто е излъгал.

— Сигурен ли сте?

— Проверихме всички сделки в щата и обиколихме Марина дел Рей и Сан Педро. Не успяхме да открием яхта. Два пъти претърсвахме дома му и прегледахме данните за движението по кредитните му карти. Няма фактури и данни за разходи, свързани с яхта. Няма снимки, ключове, рибарски прътове. Няма регистрация в бреговата охрана, каквато е задължителна при толкова голяма сделка. Не е купил никаква яхта.

— Ами в Мексико?

Бош поклати глава.

— Не е напускал Лос Анджелис през последните девет месеца. Не е ходил в Мексико и изобщо не е ходил другаде. Казвам ви, не е купил никаква яхта. Иначе щяхме да я открием. Купил е нещо друго и вашият клиент Уолтър Елиът сигурно знае какво.

Проследих логиката му и видях, че води до вратата на Уолтър Елиът. Обаче нямах намерение да я отворя, докато Бош ми наднича над рамото.

— Струва ми се, че грешите, детектив.

— Не смятам така, адвокат Холър.

— Е, не мога да ви помогна. Нямам представа за всичко това и не съм забелязал данни за такова нещо в счетоводните книги и другите документи, с които разполагам. Ако успеете да свържете този предполагаем подкуп с моя клиент, тогава го арестувайте и му повдигнете обвинение. Иначе още отсега ви казвам, че няма да получите достъп до него. Той няма да разговаря с вас нито по този, нито по какъвто и да е друг въпрос.

Бош поклати глава.

— Не бих си губил времето с опити да разговарям с него. Той е използвал адвоката си за прикритие и аз никога няма да успея да заобиколя адвокатската тайна. Но вие би трябвало да го приемете като предупреждение.

— Нима? И защо?

— Съвсем просто е. Убили са адвоката му, не него. Помислете за това. И запомнете, тръпките, които пълзят надолу от тила ви — това е усещането, когато осъзнаете, че трябва да се озъртате. Когато осъзнаете, че сте в опасност.

Усмихнах му се.

— А, това ли било? Аз пък мислех, че е усещането, когато осъзная, че ме будалкат.

— Само ви казвам истината.

— От два дни ме разигравате. Измисляте си някакви подкупи и ФБР. Опитвате се да ме манипулирате и ми губите времето. А сега трябва да си вървите, детектив, защото имам да върша истинска работа.

Изправих се и протегнах ръка към вратата. Бош също стана, ала не понечи да си тръгне.

— Не се заблуждавайте, Холър. Не правете грешка.

— Благодаря за съвета.

Той най-после се обърна и тръгна към вратата. После обаче спря и се върна при бюрото, вадеше нещо от джоба на сакото си, докато се приближаваше.

Беше снимка. Детективът я остави на бюрото.

— Познавате ли тоя човек?

Разгледах фотографията — зърнест образ, направен от видеозапис. Виждаше се мъж, излизащ от входа на офис сграда.

— Това е главният вход на Юридическия център, нали?

— Познавате ли го?

Снимката беше направена отдалеч и увеличена, с раздалечени пиксели и размазано изображение. Мъжът ми изглеждаше латиноамериканец. Имаше мургава кожа, тъмна коса и мустаци ала Панчо Виля, с каквито някога ходеше Сиско. Носеше панамена шапка и риза с отворена яка, а отгоре — нещо като кожено яке. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах защо са избрали да вземат точно този кадър от записа на охранителната камера. Минавайки през стъклената врата, мъжът беше разтворил якето си и забелязах нещо, което приличаше на пистолет, затъкнат в панталона му.

— Това оръжие ли е? Убиецът ли е това?

— Вижте, можете ли да отговорите поне на един въпрос, по дяволите, без да зададете друг? Познавате ли тоя човек? Само за това ви питам.

— Не, не го познавам, детектив. Доволен ли сте?

— Пак задавате нов въпрос.

— Извинявайте.

— Сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?

— Не съм абсолютно сигурен, обаче и снимката ви не е идеална. Откъде е?

— От улична камера на Бродуей и Второ. Заснет е за няколко секунди. Това е най-добрият кадър, който успяхме да извадим.

Знаех, че през последните няколко години градските власти без много шум инсталират улични камери но главните артерии. Улици като Холиуд Булевард се наблюдаваха изцяло. Най-вероятно и Бродуей. Денем там винаги беше претъпкано с пешеходци и автомобили. Освен това тази улица най-често се използваше за протестни маршове, организирани от долните класи.

— Е, тогава предполагам, че е по-добре от нищо. Мислите ли, че косата и мустаците са дегизировка?

— Оставете въпросите на мен. Възможно ли е тоя човек да е един от новите ви клиенти?

— Не знам. Още не съм се срещал с всички. Оставете ми снимката и ще я покажа на Рен Уилямс. По-вероятно е тя да го познае, ако е клиент.

Бош протегна ръка и си взе снимката.

— Нямам друго копие. Кога ще дойде на работа тя?

— След около час.

— Тогава ще се върна по-късно. И се пазете, адвокат Холър.

Насочи показалец към мен като пистолет, после се обърна и излезе. Останах зад бюрото, замислен над думите му и вторачен във вратата — почти очаквах Бош да се върне и да ми подхвърли поредното злокобно предупреждение.

Ала когато минута по-късно вратата се отвори, на прага се появи Лорна.

— Току-що видях в коридора онзи детектив.

— Да, беше тук.

— Какво искаше?

— Да ме уплаши.

— И?

— Доста добре се справи.