Майкъл Конъли
Сребърен куршум (21)

20.

Когато оставих Патрик при колата му в центъра и потеглих за Долината в натоварения вечерен трафик, вече знаех, че ще закъснея и ще се стигне до нов сблъсък с бившата ми жена. Обадих й се, за да й съобщя, но тя не вдигна, така че оставих съобщение. Когато най-после се добрах до жилищния й комплекс в Шърман Оукс, наближаваше седем и четирийсет. Заварих майка и дъщеря да ме чакат на тротоара. Хейли стоеше с наведена глава и зяпаше земята. Бях забелязал, че е започнала да заема тази поза винаги, когато родителите й се намират в непосредствена близост един до друг. Сякаш стоеше в телепортаторен кръг и чакаше да я прехвърлят далеч от нас.

Спрях и отключих вратите. Маги помогна на Хейли да се настани отзад с училищната си раница и сака с вещите й за пренощуването.

— Благодаря, че дойде навреме — произнесе безизразно.

— Няма проблем — отвърнах просто за да видя дали това ще запали пламъчета в очите й. — Трябва да отиваш на адски вълнуваща среща, че чак да ме чакаш навън.

— Всъщност не. Родителска среща в училище.

Това проби гарда ми и ме улучи в ченето.

— Трябваше да ми кажеш. Можехме да повикаме бавачка и да отидем заедно.

— Аз не съм бебе — обади се иззад мен Хейли.

— Веднъж опитахме — включи се от лявата ми страна Маги. — Спомняш ли си? Ти толкова гневно се нахвърли върху учителката заради оценката на Хейли по математика, без изобщо да имаш представа за обстоятелствата около нея, че ме помолиха в бъдеще аз да контактувам с училището.

Този случай ми звучеше съвсем смътно познат. Беше заключен на сигурно място някъде в повредените ми от оксикодона бази данни. Но усетих, че пламвам от срам. Нямаше какво да отговоря.

— Трябва да тръгвам — бързо каза Маги. — Обичам то, Хейли. Слушай баща си и ще се видим утре.

— Добре, мамо.

За миг погледах бившата си жена през прозореца, преди да потегля, и прошепнах:

— Разкажи им играта, Страшна Маги.

Отдалечих се от бордюра и вдигнах прозореца. Дъщеря ми ме попита защо наричат майка й Маги Страшната.

— Когато влиза в битка, тя винаги знае, че ще победи — отговорих.

— Каква битка?

— Всякаква.

Мълчаливо продължихме по Вентура Булевард и спряхме да вечеряме в „Дюпарс“. Това беше любимото заведение на дъщеря ми, защото винаги я оставях да си поръча палачинки. Хейли, кой знае защо, си мислеше, че като си поръчва закуска за вечеря, пресича някаква граница и това я караше да се чувства непокорна и храбра.

Аз си взех сандвич с бекон и дресинг и като имах предвид последното изследване на холестерола ми, всъщност аз се почувствах непокорен и храбър. Помогнах й да си напише домашното, фасулска работа за нея и мъчително изпитание за мен, после я попитах какво иска да правим. Бях готов на всичко — на кино, в мола, каквото пожелае — обаче се надявах просто да поиска да се приберем вкъщи и да постоим заедно, например да разгледаме старите семейни албуми с пожълтели снимки.

Тя се поколеба и ми се струваше, че знам защо.

— Вкъщи не е отседнал никой, ако те смущава това, Хей. Жената, с която се запозна миналия път, Лейни, вече не ми гостува.

— Искаш да кажеш, че вече не ти е гадже, така ли?

— Тя никога не ми е била гадже. Беше ми приятелка. Спомняш ли си, когато миналата година лежах в болница?

Запознахме се там и се сприятелихме. Опитваме се да се пазим един друг и Лейни от време на време ми идва на гости, когато не иска да остане сама у тях.

Това беше приглушената истина. С Лейни Рос се бяхме запознали в рехабилитационния център по време на групова терапия. Връзката ни продължи и след като напуснахме програмата, но не я консумирахме, защото бяхме емоционално неспособни. Зависимостта беше направила безчувствени тези нервни окончания и те се възстановяваха бавно. Правехме си компания и бяхме на разположение един за друг — двучленна група за взаимопомощ. Само че щом се върнахме в реалния свят, аз започнах да виждам в Лейни слабост. Инстинктивно усещах, че тя няма да извърви разстоянието, и не можех да се отправя на това пътуване с нея. При възстановяване човек може да поеме по три пътя. По-чистия път на трезвеността. И по обратния път към зависимостта. Третият път е най-бърз. Пътникът разбира, че обратният път е просто бавно самоубийство и че няма смисъл да чака. Не знаех кой от вторите два пътя ще избере Лейни, но не можех да я последвам по никой от тях. Накрая пътищата ни се разделиха — в деня, след като дъщеря ми се запозна с нея.

— Знаеш ли, Хейли, винаги можеш да ми казваш, ако не харесваш нещо или правя нещо, което те смущава.

— Знам.

— Добре.

Няколко минути помълчахме и ми се стори, че иска да ми каже още нещо. Оставих я да го формулира.

— Ей, татко?

— Какво, мъниче?

— Щом онази жена не ти е гадже, това означава ли, че с мама може пак да се съберете?

Въпросът за миг ме остави без думи. Виждах надежда в очите на Хейли и ми се щеше и тя да види същото в моите.

— Не знам, Хей. Когато опитахме миналата година, адски кофти обърках нещата.

В очите й се появи болка, като сенки на облаци по повърхността на океана.

— Но продължавам да работя по въпроса, мъниче — побързах да прибавя. — Просто трябва да го правим стъпка по стъпка. Опитвам се да й покажа, че отново трябва да бъдем едно семейство.

Тя не отговори. Гледаше в чинията си.

— Нали, мъниче?

— Да.

— Реши ли какво искаш да правим?

— Мисля си, че искам просто да се приберем вкъщи И да погледаме телевизия.

— Добре. И на мен ми се прибира.

Събрахме учебниците и тетрадките й и оставихме пари върху сметката. Майка й казала, разправи ми ти по време на изкачването по склона, че съм получил важна нова работа. Това ме изненада и в същото време ме зарадва.

— Е, не е точно нова работа. Пак ще правя същото, с каквото съм се занимавал винаги. Само че имам много нови дела и едно голямо. Майка ти каза ли ти го?

— Каза, че имаш голямо дело и всички много щели да ти завиждат, обаче ти си щял да се представиш адски добре.

— Наистина ли го каза?

— Да.

Известно време шофирах, като си мислех за това и какво би могло да означава. Може пък да не бях прецакал тотално нещата с Маги. Тя продължаваше да ме уважава донякъде. Това може би означаваше нещо.

— Хм…

Погледнах дъщеря си в огледалото. Навън вече беше тъмно, но видях, че извръща очи от моите. Не е трудно да разбереш какво си мислят децата. Ех, защо не е така и с възрастните.

— Какво има, Хей?

— Хм, просто се чудех, такова, защо не можеш да нравиш същото като мама?

— Какво имаш предвид?

— Ами, например да пращаш лошите хора в затвора. Тя каза, че голямото ти дело било с човек, който е убил двама души. Ти като че ли винаги работиш за лошите.

Помълчах малко, докато намеря подходящите думи.

— Човекът, когото защитавам, е обвинен в убийството на двама души, Хейли. Никой не е доказал, че е извършил нещо лошо. Засега той не е виновен в нищо.

Тя не отговори. Скептицизмът й почти осезаемо се усещаше от задната седалка. Толкова за детската невинност.

— Хейли, моята работа е също толкова важна, колкото и работата на майка ти. Когато в нашата страна обвинят някого в престъпление, обвиняемият има право да се защити. Ами ако на училище те обвинят, че мамиш, и ти знаеш, че това не е вярно? Няма ли да ти се иска да можеш да обясниш и да се защитиш?

— Ами да.

— И аз така мисля. Същото е и в съда. Ако те обвинят в престъпление, можеш да наемеш адвокат като мен, който да ти помогне да обясниш и да се защитиш. Законите са много сложни и е трудно да го направи сам човек, ако не знае всички правила за веществените доказателства и други такива. Затова аз им помагам. Това не значи, че съм съгласен с тях и с онова, което са извършили — ако наистина са го извършили. Но това е част от системата. Важна част.

Още в момента, в който го изричах, усетих, че обяснението ми звучи кухо. С разума си разбирах и вярвах в този аргумент, във всяка своя дума. Ала от гледна точка на отношенията между баща и дъщеря се чувствах като някой от моите клиенти, гърчещ се на свидетелската скамейка. Как да я накарам да повярва, когато самият аз не съм сигурен, че все още вярвам в това?

— Помагал ли си на невинни хора? — попита дъщеря ми.

Този път аз не я погледнах в огледалото.

— На неколцина, да.

Толкова можех да кажа, без да си изкривя душата.

— Мама е пратила много лоши хора в затвора.

Кимнах.

— Да, така е. Някога смятах, че двамата идеално се уравновесяваме взаимно. Това, което правеше тя, и което правех аз. Сега…

Нямаше нужда да довършвам изречението.

Включих радиото и натиснах бутона, за да превключа на музикалния канал на Дисни.

Последното, което си казах по време на пътуването ни към къщи, беше, че може би е също толкова лесно да четеш мислите на възрастните, колкото и на техните деца.