Метаданни
Данни
- Серия
- Мики Холър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Brass Verdict, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 76гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- piki(2012 г.)
Издание:
Майкъл Конъли. Сребърен куршум
Превод: Крум Бъчваров, 2009 г.
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „БАРД“ ООД, 2009 г.
ISBN: 978–954–655–016–3
История
- —Добавяне
19.
Сценаристите или си бяха взели почивен ден, или бяха преместили демонстрацията си другаде. Минахме през портала на Арчуей Пикчърс, без да се забавим като предишния ден. Помогна ни и това, че с колата пред нас пътуваше Нина Албрект, която ни разчистваше пътя.
Беше късно и студиото опустяваше в края на работния ден. Хенсън успя да намери място за паркиране точно пред бунгалото на Елиът. Момчето се вълнуваше, защото за пръв път влизаше в киностудио. Казах му да се разходи и да го разгледа, но да държи телефона си подръка, защото не съм сигурен колко ще продължи срещата с клиента ми, а трябва навреме да взема дъщеря си.
Докато Нина ме въвеждаше, я попитах дали с Елиът можем да се срещнем някъде другаде освен в офиса му. Обясних, че се налага да пръсна документи върху масата, а неговата е прекалено малка. Тя отговори, че щяла да ме заведе в главната заседателна зала. Можело да се приготвя, докато отиде да доведе шефа си. Благодарих й, но всъщност нямаше да подреждам никакви документи върху масата. Просто исках да се видя с Елиът на неутрална територия. Ако седях срещу работната му маса, той щеше да владее положението. Това беше станало ясно при първата ни среща. Елиът притежаваше властно присъствие. Само че отсега нататък парада трябваше да командвам аз.
Около полираната овална маса в голямата зала бяха подредени дванайсет черни кожени стола. На тавана беше монтиран мултимедиен прожектор, а от продълговата кутия на отсрещната стена се спускаше екран. По другите стени висяха поставени в рамки плакати на филми, произведени в студиото. Предположих, че това са продукциите, които са донесли парите на Елиът.
Настаних се и извадих папките по делото от чантата си. След двайсет и пет минути — аз спокойно си преглеждах доказателствения материал на обвинението — вратата се отвори и Елиът най-после се появи. Не си направих труда да стана и да му подам ръка. Опитах се да си придам ядосан вид и му посочих стола срещу мен.
Главната му асистентка също влезе, за да види дали искаме нещо освежително.
— Нищо, Нина — изпреварих отговора на Елиът. — Трябва да започваме. Ще ви съобщим, ако се нуждаем от нещо.
Тя очевидно за миг се смая, че някой друг освен Елиът си позволява да издава заповеди. Погледна го за разяснение, но продуцентът просто й кимна. Госпожа Албрект излезе и затвори двукрилата врата. Елиът седна на стола, който му бях посочил.
Дълго го гледах, преди да заговоря.
— Не мога да те разбера, Уолтър.
— Какво искаш да кажеш? Какво има за разбиране?
— Ами, за начало, ти отделяш много време, за да твърдиш, че си невинен. Но се съмнявам, че го взимаш толкова на сериозно.
— Тук много грешиш.
— Нима? Наясно си, че ако изгубиш този процес, ще отидеш в затвора, нали? И с присъда за двойно убийство няма да те освободят под гаранция, докато обжалваш. Ако те осъдят, още в съдебната зала ще ти сложат белезниците и ще те отведат.
Елиът се наведе няколко сантиметра към мен.
— Напълно съм наясно с положението, в което се намирам. Затова не смей да ми казваш, че не съм го взимал на сериозно.
— Добре тогава, когато си уговорим среща, хайде да идваме навреме. Има много неща за обсъждане и няма кога да го направим. Знам, че трябва да ръководиш студиото си, обаче това вече не е толкова важно. През следващите две седмици имаш един, единствен приоритет. Делото.
Беше негов ред да ме изгледа продължително. Може би за пръв път в живота му го укоряваха, че е закъснял, и после му казваха какво да прави. Накрая кимна.
— Което си е право, право си е.
Кимнах и аз. Сега позициите ни бяха ясни. Намирахме се в неговата заседателна зала и в неговото студио, ала аз бях капитан на отбора. Бъдещето му зависеше от мен.
— Добре. Виж сега, първо трябва да те попитам дали тук говорим насаме.
— Разбира се.
— Е, вчера не беше така. Нина очевидно чуваше всичко, което говорехме в кабинета ти. Това може да е нормално за деловите ти срещи, обаче няма да мине, когато обсъждаме делото ти. Аз съм твой адвокат и никой не бива да слуша разговора ни. Никой. Нина не прави изключение. Може да я призоват да свидетелства срещу теб. И изобщо няма да се изненадам, ако се окаже в свидетелския списък на обвинението.
Елиът се отпусна на мекия стол, вдигна лице към тавана и каза:
— Нина. Изключи звука. Ако имам нужда от нещо, ще те повикам по телефона.
Погледна ме и разпери ръце. Кимнах, че съм доволен.
— Благодаря, Уолтър. А сега да се залавяме за работа.
— Първо имам един въпрос.
— Естествено.
— На тази среща ли трябва да ти кажа, че не съм го извършил, и ти да ми отговориш, че за теб това няма значение?
Отново кимнах.
— Не е важно дали си го извършил, Уолтър. А дали обвинението може да докаже…
— Не!
Той удари с длан по масата. Прозвуча като изстрел. Сепнах се, но се надявах да не си е проличало.
— Писна ми от тия юридически дрънканици! Че нямало значение дали съм го извършил, а само какво можело да бъде доказано. Има значение! Не разбираш ли? Има значение. Трябва да ми повярват, по дяволите! Ти трябва да ми повярваш. Не ме интересува дали уликите са срещу мен. Аз НЕ СЪМ го извършил. Разбираш ли ме? Вярваш ли ми? Ако собственият ми адвокат не ми вярва или не го интересува, тогава нямам никакъв шанс.
Бях сигурен, че Нина ще се втурне вътре, за да види дали всичко е наред. Отпуснах се на мекото си кресло и зачаках — и нейната поява, и за да се уверя, че Елиът е свършил.
Както и очаквах, едното крило на вратата се отвори и асистентката понечи да влезе в залата. Елиът обаче я отпрати с махване на ръка и рязко нареждане да не ни безпокои. Вратата отново се затвори и той срещна погледа ми. Вдигнах ръка, за да му дам знак да прекъсне тирадата си. Беше мой ред.
— Две неща са важни за мен, Уолтър — започнах спокойно. — Да разбера аргументацията на обвинението и да мога да я оборя.
Докато говорех, почуках с показалец по папката с доказателствения материал.
— В момента разбирам аргументацията на обвинението. Все едно е преписана от прокурорски учебник.
В прокуратурата смятат, че до голяма степен имат своите мотив и възможност.
— Да започнем с мотива — продължих. — Жена ти е имала любовник и това те е разгневило. И на всичко отгоре брачният договор, който е подписала преди дванайсет години, тъкмо я бил направил твоя съсобственичка и единственият начин да се отървеш от нея, без да разделиш всичко на две, е бил да я убиеш. После идва възможността. Те имат часа, в който колата ти онази сутрин е излязла от портала на Арчуей. Направили са многократни експерименти и твърдят, че спокойно си можел да стигнеш до къщата в Малибу навреме за убийството. Това определено е възможност. Прокуратурата разчита, че мотивът и възможността ще са достатъчни, за да убедят съдебните заседатели и да спечелят процеса, докато действителните улики срещу теб са доста неубедителни и съвсем косвени. Тъй че моята задача е да измисля начин да накарам съдебните заседатели да разберат, че има много дим, но не и истински огън. Ако успея, ти ще спечелиш делото.
— Все пак искам да знам дали вярваш, че съм невинен.
Усмихнах се и поклатих глава.
— Казвам ти, Уолтър, това няма значение.
— За мен има. Каквото и да е мнението ти, трябва да го знам.
Смилих се над него и вдигнах ръце в знак, че се предавам.
— Добре тогава, ще ти кажа какво мисля, Уолтър. Проучих делото отпред назад и отзад напред. Прочетох всички материали поне по два пъти, а повечето и по три. Тъкмо се връщам от вилата на плажа, където са се случили тези злощастни събития, тъй че съм запознат с географията на убийството. След всичко това виждам съвсем реална възможност да си невинен по тези обвинения. Това означава ли, че вярвам в невинността ти? Не, Уолтър, не означава. Съжалявам, обаче много отдавна се занимавам с тази работа и истината е, че не съм виждал много невинни клиенти. Затова най-доброто, което мога да ти кажа, е, че не знам. Ако това не ти е достатъчно, сигурен съм, че лесно ще си намериш адвокат, който да ти казва точно каквото искаш да чуеш, независимо дали го вярва.
Отпуснах се на стола си в очакване на неговия отговор. Той сплете пръсти на масата, докато осмисляше думите ми. Накрая кимна.
— Да, разбирам, че не мога да искам повече.
Постарах се да не забележи, че въздишам от облекчение. Делото продължаваше да е мое. Засега.
— Но знаеш ли в какво съм убеден, Уолтър?
— В какво?
— Че криеш нещо от мен.
— За какво говориш?
— Има нещо в това дело, което не знам и което ти не споделяш с мен.
— Нямам представа за какво говориш.
— Прекалено си самоуверен, Уолтър. Като че ли знаеш, че ще спечелиш.
— Наистина ще спечеля. Защото съм невинен.
— Не е достатъчно да си невинен. Понякога осъждат и невинни и дълбоко в душата си всеки го знае. Тъкмо затова никога не съм срещал напълно невинен човек, който да не се страхува. Да не се страхува, че системата няма да сработи, че тя е създадена да намира виновните за виновни, а не невинните за невинни. Ето какво пропускаш, Уолтър. Ти не се страхуваш.
— Не знам за какво говориш. Защо да ме е страх?
Вперих очи в него, опитвах се да проникна в мислите му. Бях сигурен, че инстинктът не ме лъже. Имаше нещо, което не знаех, нещо, което бях пропуснал да забележа в материалите по делото или което Винсънт бе носил в главата си, вместо в папките. Каквото и да беше, Елиът все още не искаше да го сподели с мен.
Засега нямаше проблем. Понякога е по-лесно да не знаеш нещо, което знае клиентът ти, защото щом изпуснеш духа от бутилката, не можеш да го върнеш обратно.
— Добре, Уолтър — казах. — Пак ще се върнем на този въпрос. А сега на работа.
И без да изчакам отговор, отворих папката на защитата и прегледах бележките, които си бях водил върху вътрешната страна на корицата.
— Мисля, че сме готови със свидетелите и стратегията, що се отнася до аргументите на обвинението. Обаче в делото не намерих последователна стратегия за твоята защита.
— Какво искаш да кажеш? Джери ме уверяваше, че сме готови.
— Може и да не сме, Уолтър. Знам, че не искаш да го видиш и чуеш, обаче ето какво открих в делото.
И плъзнах двете страници по полираната маса към него.
— Какво е това?
— Искане за отлагане. Джери го е съставил, но така и не го е подал. Обаче е ясно, че е искал да отложи процеса. Отпечатал го е в понеделник, само няколко часа преди да го убият.
Елиът поклати глава и побутна документа обратно към мен.
— Не, ние разговаряхме за това и той се съгласи с мен да започнем по график.
— В понеделник ли беше това?
— Да, в понеделник. Когато за последен път се чух с него.
Кимнах. Това отговаряше на един от въпросите ми. Винсънт пазеше отделни счетоводни документи за всяко дело и бях забелязал, че в деня на убийството е таксувал един час на Елиът.
— В кантората му ли проведохте този разговор, или в твоя офис?
— Разговаряхме по телефона. В понеделник следобед. Той ми беше оставил съобщение на телефонния секретар и аз му позвъних. Нина може да ти даде точния час, ако ти е нужен.
— Тук пише, че е било в три часа. За отлагането на процеса ли разговаряхте?
— Да, обаче аз му казах, че не искам да го отлагам.
Винсънт беше таксувал един час. Зачудих се колко време са спорили с Елиът за отлагането.
— Защо искаше да отложи процеса? — попитах.
— Просто имаше нужда от още време за подготовка и може би от още пари. Аз му заявих, че сме готови, както го заявявам и на теб. Готови сме!
Подсмихнах се и поклатих глава.
— Само че не ти си адвокатът тук, Уолтър, а аз. И се опитвам да ти обясня, че тук не виждам почти нищо по стратегията на защитата. Мисля, че затова Джери е искал да отложи процеса. Не е имал аргументи.
— Не, всъщност аргументи няма обвинението.
Елиът започваше да ми омръзва с упоритото си настояване да изземва моята роля на адвокат.
— Чакай да ти обясня как стават нещата — въздъхнах уморено. — И ме извини, ако вече знаеш всичко това, Уолтър. Процесът има две части, нали така? Първо започва прокурорът и излага своите аргументи. След като свърши, ние имаме възможност да ги оборим. После идва нашият ред и тогава излагаме своите доказателства и алтернативни теории за престъплението.
— Ясно.
— И след като се запознах с материалите, мога да ти кажа, че Джери Винсънт повече е разчитал на аргументацията на обвинението, отколкото на защитата. Има…
— Как така?
— Искам да кажа, че се е съсредоточил върху обвинението. Има контра свидетели и подробни планове за разпит на всички свидетели, които призове обвинението. Но ми липсва нещо откъм онази част на уравнението, която се пада на защитата. Ние нямаме алиби, алтернативни заподозрени, теории, абсолютно нищо. Поне в папките няма нищо. И точно това имам предвид, като казвам, че нямаме аргументация. Някога обсъждал ли е с теб как възнамерява да развие защитата?
— Не. Тъкмо щяхме да разговаряме за това, но го убиха. Каза ми, че работел по всички тези неща. Каза, че имал сребърния куршум и колкото по-малко знам, толкова по-добре. Щял да ми обясни, когато наближи процесът, но така и не го направи. Нямаше възможност.
Този термин ми беше познат. „Сребърният куршум“ има значението на картата „Излез от затвора и си върви вкъщи“ от играта „Монопол“. Това е свидетел или веществено доказателство, които пазиш в задния си джоб и с които или ще пометеш всички аргументи на обвинението като плочки домино, или решително и окончателно ще посееш основателно съмнение в главата на всеки съдебен заседател. Даже да имаше сребърен куршум, Винсънт не го беше отбелязал в делото. А и щом имаше сребърен куршум, защо в понеделник беше приказвал за отлагане?
— Нямаш ли представа какъв е бил този сребърен куршум? — попитах.
— Само каквото ми е казвал — че открил нещо, което щяло да прати обвинението на кино.
— Това не ми изглежда логично, след като в понеделник е настоявал за отлагане на процеса.
Елиът сви рамене.
— Казах ти, просто искаше още време, за да се подготви. А навярно и да ми вземе още пари. Само че аз му отговорих, че когато снимаме филм, определяме дата и филмът излиза на тази дата, независимо от всичко. Заявих му, че няма да отлагаме процеса.
Кимнах на тази негова мантра — „няма да отлагаме процеса“, — обаче си мислех за изчезналия лаптоп на Винсънт. Дали сребърният куршум беше там? Може би беше записал плана си в компютъра, без да го дублира в папката? Сребърният куршум ли беше станал причина да го убият? Толкова изобличаващо и опасно ли беше това откритие, че някой да го застреля заради него?
Реших да продължа обсъждането с Елиът, докато още е на мое разположение.
— Е, Уолтър, аз нямам сребърен куршум. Но щом Джери го е открил, и аз ще мога. Ще го намеря.
Погледнах си часовника и се опитах да си дам вид, че не ме смущава фактът, че не знам нещо, което несъмнено е разковничето на това дело.
— Добре. Да поговорим за алтернативна теория.
— Какво значи това?
— Това значи, че обвинението има своя теория и ние трябва да имаме наша. Според теорията на прокуратурата ти си бил разстроен от изневярата на жена ти и от това колко ще ти струва да се разведеш с нея.
Затова си отишъл в Малибу и си я убил заедно с любовника й. След това си се избавил от оръжието на убийството по някакъв начин — или си го скрил, или си го хвърлил в океана — и си се обадил в полицията, за да съобщиш, че си открил убитите. Тази теория им дава всичко необходимо. Мотив и възможност. Но в нейна подкрепа те разполагат със следите от изстрел и почти нищо друго. Веществените им доказателства твърдо се опират на тези следи.
— Положителният резултат от анализа е фалшив! — яростно заяви Елиът. — Никога не съм стрелял с каквото и да е оръжие. И Джери ми каза, че щял да доведе най-големия експерт в страната, за да ги опровергае. Някаква жена от колежа „Джон Джей“ в Ню Йорк. Тя щяла да свидетелства, че лабораторията на шерифството не е спазила нужните процедури и затова резултатът от анализа е положителен.
Кимнах. Страстното му отричане ми харесваше. Можеше да се окаже полезно, ако дадеше показания.
— Да, доктор Арсланян наистина ще дойде да свидетелства — потвърдих аз. — Обаче тя не е сребърен куршум, Уолтър. Обвинението ще извади срещу нея собствените си експерти, които ще твърдят точно обратното — че лабораторията се ръководи добре и са спазени всички процедури. В най-добрия случай ще елиминираме следите от изстрел. Прокурорът пак ще може да се позове на мотива и възможността.
— Какъв мотив? Аз я обичах и изобщо не знаех за Рилц. Мислех го за педал.
Вдигнах ръце в знак да забави топката.
— Сам ще си направиш услуга, Уолтър, ако не го наричаш така. В съда и където и да е другаде. Ако се налага да споменеш за сексуалната му ориентация, ще кажеш, че според теб е бил гей. Става ли?
— Става.
— Виж сега, обвинението просто ще твърди, че си знаел, че Йохан Рилц е любовник на жена ти, и ще измъкне доказателства и свидетелски показания, които ще покажат, че един развод, наложен от изневярата на жена ти, е щял да ти струва над сто милиона долара и навярно да те лиши от контрол върху студиото. Само да подхвърлят всичко това в умовете на съдебните заседатели и ти вече ще имаш идеален мотив за убийство.
— Всичко това са глупости.
— И аз ще мога да ги разбия на пух и прах по време на процеса. Много от техните позитиви могат да бъдат превърнати в негативи. Ще бъде като танц, Уолтър. Ще си разменяме удари. Ще се опитваме да изопачаваме и унищожаваме, но в крайна сметка те ще ни нанесат повече удари, отколкото сме в състояние да парираме, и тъкмо затова винаги е добре защитата да представи алтернативна теория. Ще дадем на съдебните заседатели правдоподобно обяснение за убийството на тези двама души. Ще прехвърлим подозрението от теб върху някой друг.
— Като едноръкия в „Беглецът“ ли?
Поклатих глава.
— Не точно.
Спомнях си пълнометражния филм и телевизионния сериал преди него. И в двата наистина имаше еднорък герой. Аз говорех за димна завеса, за алтернативна теория, измислена от защитата, защото не вярвах на уверенията на Елиът за неговата невинност, поне засега.
Разнесе се иззвъняване. Продуцентът извади мобилния телефон от джоба си и погледна дисплея.
— Уолтър, имаме работа — казах твърдо.
Той не отговори на обаждането и неохотно прибра телефона. Продължих:
— Добре, по време на обвинителната фаза от процеса ще използваме разпита на техните свидетели, за да направим едно нещо кристално ясно за съдебните заседатели. А именно, че щом анализът на следите от стрелба е дал положителен резултат…
— Фалшив положителен резултат!
— Няма значение. Въпросът е, че щом са получили убедително според тях доказателство, че ти съвсем скоро си стрелял с оръжие, те са заложили само на теб. Следствието се е фокусирало върху едно-единствено нещо. Върху теб. И в резултат са оставили много камъни непреобърнати. Например, Рилц е в страната едва от осем години. Нито един следовател не е отишъл в Германия да провери миналото му и дали е имал там врагове, които желаят смъртта му. Това е само едно от нещата. Те не са го проверили внимателно и в Лос Анджелис. Този човек е имал достъп до домовете и живота на едни от най-богатите жени в града. Прощавай за откровеността, обаче Рилц тъпкал ли и е други свои омъжени клиентки, или само жена ти? Има ли вероятност да е разярил и други видни и влиятелни мъже, или само теб?
Елиът не отговори на безцеремонните ми въпроси. Нарочно му ги бях задал толкова грубо, за да видя дали ще го вбеся и изобщо дали ще предизвикам някаква реакция, противоречаща на твърденията му, че бил обичал жена си. Обаче той не реагира по какъвто и да е начин.
— Разбираш ли какво имам предвид, Уолтър? Акцентът е бил върху теб почти от самото начало. Когато дойде ред на защитата, ние ще го прехвърлим върху Рилц. И така ще посеем съмнения, които ще пораснат като стебла в царевична нива.
Елиът замислено кимна, вторачен в отражението си върху политурата на масата.
— Но това не може да е сребърният куршум, за който е говорил Джери — продължих аз. — И насочването към Рилц крие рискове.
Клиентът ми вдигна поглед към мен.
— Защото прокурорът също е видял тази слабост, когато следователите са му предали делото. Имал е пет месеца да предвиди, че може да тръгнем натам, и ако го бива, а аз съм сигурен, че го бива, тайно се е готвил за тази възможност.
— Това не трябва ли да става ясно от доказателствения материал?
— Не винаги. Работата с доказателствения материал сама по себе си е изкуство. Обикновено е важно какво липсва в него и тъкмо от това трябва да се пазиш. Джефри Голанц е опитен професионалист. Знае точно какво е длъжен да включи и какво може да запази за себе си.
— Познаваш ли Голанц? Изправял ли си се срещу него в съда?
— Не го познавам и никога не сме се срещали в съда.
Но ми е известна репутацията му. Никога не е губил процес.
Погледнах си часовника. Времето течеше бързо и трябваше да се размърдам, ако исках да взема дъщеря си навреме.
— Добре — казах. — Трябва да обсъдим още някои неща. Да поговорим за това дали ще дадеш показания.
— Това не е въпрос. А факт. Искам да си изчистя името. Съдебните заседатели ще държат да кажа, че не съм го извършил.
— Знаех, че ще ми отговориш така, и оценявам емоционалността, с която твърдиш, че си невинен. Но показанията ти трябва да са нещо повече. Те трябва да дадат обяснение и тук вече си имаме проблем.
— Не ме интересува.
— Ти ли уби жена си и любовника й?
— Не!
— Тогава защо си отишъл в къщата?
— Имах подозрения. Ако беше там с някого, щях да се изправя лице в лице с нея, а него да го изхвърля най-позорно.
— Нали не очакваш съдебните заседатели да повярват, че човек, който ръководи киностудио за един милиард долара, си е взел цял следобед почивка, за да отиде в Малибу да шпионира жена си?
— Не съм я шпионирал. Имах подозрения и отидох да се уверя лично.
— И да се изправиш срещу нея с оръжие, така ли?
Елиът отвори уста да възрази, но после се поколеба и премълча.
— Виждаш ли, Уолтър? Ако се изправиш там, ще се подложиш на всякакви въпроси, повечето от които много опасни.
Той поклати глава.
— Не ме интересува. Това е факт. Виновните не дават показания. Всеки го знае. Ще свидетелствам, че не съм го извършил.
Насочваше показалец към мен при всяка сричка от последното изречение. Въпреки всичко неговата ярост ми допадаше. В него имаше правдоподобност. Може би щеше да оцелее, ако седнеше на свидетелската скамейка.
— Е, в крайна сметка решението си е твое — отвърнах. — Ще те подготвим да дадеш показания, но няма да решаваме окончателно, преди да сме навлезли в защитната фаза на процеса и не сме наясно кое как е.
— Вече е решено. Ще свидетелствам.
Лицето му започна да придобива тъмночервен оттенък. Тук трябваше да пипам леко. Не исках да даде показания, ала беше неетично да му забраня. Решението трябваше да се вземе от клиента и ако той някога заявеше, че съм го взел вместо него или че съм отказал да му позволя да свидетелства, адвокатската колегия щеше да ме връхлети като рой разгневени пчели.
— Виж, Уолтър, ти си влиятелен човек. Ръководиш студио, произвеждаш филми и ежедневно залагащ милиони долари. Всичко това ми е ясно. Свикнал си да взимаш решения, без никой да ги оспорва. Но когато започне процесът, аз съм шефът. И въпреки че ти сам ще вземеш това решение, аз трябва да знам, че ме слушаш и обмисляш съветите ми. Ако не го правиш, няма смисъл да продължаваме нататък.
Той грубо потърка лицето си с длан. Този момент беше много труден за него.
— Добре. Разбирам. По-късно ще вземем окончателно решение по този въпрос.
Каза го неохотно. Отстъпка, която не желаеше да прави. На никой не му се ще да предаде властта си на друг.
— Добре, Уолтър. Мисля, че сега и двамата сме на една и съща страница.
Отново си погледнах часовника. В списъка ми имаше още няколко неща и ми оставаше малко време.
— Да продължаваме — казах.
— Моля.
— Искам да включа двама души в екипа на защитата. Това ще са екс…
— Не. Предупредих те: колкото повече адвокати има обвиняемият, толкова по-виновен изглежда. Виж само Бари Бондс[2]. Опитай се да ме убедиш, че хората не го смятат за виновен. Той има повече адвокати, отколкото съотборници.
— Не ме остави да довърша, Уолтър. Не говоря за адвокати и когато процесът започне, обещавам ти, че на масата ще седим само двамата с теб.
— Тогава кого искаш да включим?
— Консултантка по съдебните заседатели и още един човек, който да поработи с теб върху имиджа ти и даването на показания, такива неща.
— Без консултантка по съдебните заседатели. Все едно, че се опитваш да скалъпиш нещата.
— Виж, жената, която искам да назнача, ще седи в галерията. Никой няма да я забележи. Тя си изкарва прехраната с покер и просто чете човешките лица, търси издайнически признаци. Това е всичко.
— Не, няма да плащам за такива дивотии.
— Сигурен ли си, Уолтър?
Цели пет минути се опитвах да го убедя, обясних му, че изборът на съдебни заседатели може да се окаже изключително важна част от процеса. Подчертах, че при косвените доказателства като неговия случай акцентът трябва да падне върху избора на съдебни заседатели с либерални възгледи, които не вярват, че нещо автоматично е вярно само защото са го казали полицаи или прокурори. Посочих му, че се гордея със способността си да избирам съдебни заседатели, но че няма да е зле, ако имам възможността да се възползвам от услугите на експертка, която може да чете лица и жестове. И след цялата тази пледоария Елиът просто поклати глава.
— Дивотии. Имам доверие в твоите способности.
За миг се вгледах в него и реших, че сме разговаряли достатъчно за днес. Следващия път щях да повдигна останалите въпроси. Бях осъзнал, че макар на думи да ме признава за шеф по отношение на процеса, няма съмнение, че именно той твърдо контролира положението.
И не можех да не си мисля, че има вероятност това да го отведе право в затвора.