Майкъл Конъли
Сребърен куршум (16)

15.

Бош дойде рано на другата сутрин. Беше сам. Предложението му за мир се изразяваше във втората чаша кафе, която носеше и ми подаде. Вече не пия кафе — опитвам се да избягна нова зависимост в живота си, — обаче въпреки това я взех, като си мислех, че ароматът на кофеин ще ме освежи. Беше осем без петнайсет, ала аз бях в кантората на Джери Винсънт от над два часа.

Заведох Бош в архива. Той изглеждаше по-уморен, отколкото се чувствах аз, и бях почти сигурен, че носи същия костюм, с който го бях видял предишния ден.

— Дълга нощ, а?

— О, да.

— Убиеца ли гонихте, или опашките си?

Веднъж бях чул един детектив да задава този въпрос на друг в коридора на съдебната палата. Предположих, че е запазен за братята по оръжие, защото не мина много добре с Бош — той издаде някакъв гърлен звук и не отговори.

В архива го поканих да седне до масичката. На нея лежеше жълт бележник, но нямаше папки. Заех второто място и оставих чашата си с кафе.

— Е — казах и вдигнах бележника.

— Е — повтори Бош, след като аз не продължих.

— Вчера се срещнах със съдия Холдър и измислихме план, който да ни позволи да ви дадем каквото ви трябва от делата, без да ви даваме самите дела.

Той поклати глава.

— Какво има? — попитах.

— Трябваше да ме предупредите още вчера до Паркър Сентър. Нямаше да си губя времето.

— Мислех, че ще оцените жеста ми.

— Няма да се получи.

— Откъде знаете? Защо сте толкова сигурен?

— Колко убийства сте разследвали, Холър? И колко убийци сте разкрили?

— Добре, съгласен съм. Вие сте детективът. Но пък мен ме бива да анализирам дела и да преценявам какво представлява сериозна заплаха срещу Джери Винсънт. Навярно заради опита си като адвокат по наказателно право дори бих могъл да открия заплаха, която вие бихте пропуснали в качеството си на детектив.

— Така твърдите вие.

— Да, аз.

— Вижте, само отбелязвам очевидното. Аз съм детективът. Аз съм човекът, който трябва да прегледа делата, защото знам какво търся. Не се обиждайте, обаче вие сте аматьор в тая работа. Тъй че сега аз трябва да приема каквото ми дава един аматьор и да повярвам, че съм получил всичко възможно от делата. Не става така. Не вярвам на други улики освен на ония, които съм открил сам.

— Отново съм съгласен с вас, детектив, но това е положението. Това е единственият начин, който одобри съдия Холдър, и трябва да ви кажа, че и от толкова трябва да сте доволен. Тя изобщо не желаеше да ви окаже съдействие.

— Значи искате да кажете, че сте се застъпили за мен, така ли?

Каза го със скептичен, даже саркастичен глас, като че ли е някаква математическа невероятност адвокат да помогне на детектив от полицията.

— Точно така — троснах се. — Застъпих се за вас. Вчера ви казах, Джери Винсънт ми беше приятел. Искам да заловите човека, който го е убил.

— Сигурно се страхувате и за собствената си кожа.

— Не отричам.

— И аз щях да се страхувам, ако бях на ваше място.

— Вижте, искате ли списъка, или не?

Протегнах му бележника, сякаш примамвах куче с играчка. Той посегна към него и аз си дръпнах ръката. Моментално съжалих и побързах да му го дам. Получи се неловко, като ръкуването ни предишния ден.

— В този списък има единайсет имена, с кратко обобщение на заплахата, която всеки е отправил към Джери Винсънт. Имаме късмет, че Джери е сметнал за важно да остави описание на всяка заплаха, която е получил. Аз никога не съм го правил.

Бош не отговори. Четеше първата страница от бележника.

— Подредил съм ги по важност.

Детективът ме погледна и видях, че е готов отново да ме захапе, задето взимам неговата роля. Вдигнах ръка да го спра.

— Не от гледна точка на вашето следствие. А като адвокат. Поставих се на мястото на Джери Винсънт, прегледах ги и определих коя от тях би ме обезпокоила най-силно. Например първата в списъка. Джеймс Демарко. Човекът влиза в затвора по обвинение в незаконна търговия с оръжие и смята, че Джери е прецакал делото. Такъв като него може да се хване за патлака още щом излезе.

Бош кимна и отново сведе поглед към бележника.

— Още какво имате за мен? — попита, без да вдига очи.

— Какво искате да кажете?

Детективът ме погледна и размаха бележника, сякаш е лек като перце и същото се отнася за информацията в него.

— Ще проверя имената и ще видя къде са сега тия хора. Оня с незаконното оръжие може да е излязъл и да търси отмъщение. Обаче това са стари дела. Ако заплахите бяха сериозни, най-вероятно отдавна щяха да са изпълнени. Също като заплахите, които е получавал като прокурор. Тъй че ме занимавате с празни работи, господин адвокат.

— Празни ли? Някои от тези хора са го заплашвали, когато са ги отвеждали в затвора. Може да са пуснали някой от тях. Някой може току-що да е излязъл и да е изпълнил заплахата си. А може да са поръчали убийството му от затвора. Има много възможности и не бива да се пренебрегват като празни работи. Не разбирам вашето отношение.

Бош се усмихна и поклати глава. Спомних си, че баща ми правеше същото, когато се канеше да каже на мен, петгодишния, че нещо не съм разбрал.

— Изобщо не ме интересува мнението ви за моето отношение. Ще проверим вашите улики. Но аз търся нещо малко по-актуално. Нещо от текущите дела на Винсънт.

— Е, тук не мога да ви помогна.

— Можете, естествено. Сега всички дела са ваши. Предполагам, че ги преглеждате и се срещате с новите си клиенти. Ще се натъкнете, ще видите или чуете нещо, което не пасва, което не ви се струва наред, което може би ще ви поуплаши. И тогава ще ми се обадите.

Вперих очи в него, без да отговоря.

— Човек никога не знае — продължи той. — Това може да ви спаси от…

После сви рамене и не довърши, но мисълта му беше ясна. Опитваше се да ме подплаши, за да ме накара да му окажа далеч по-голямо съдействие, отколкото позволяваше съдия Холдър и отколкото смятах, че е редно.

— Едно е да ви разкривам информация от закрити случаи — отвърнах. — И съвсем друго — да ви издавам, сведения от текущи дела. Пък и знам, че искате много повече от самите заплахи. Смятате, че Джери се е натъкнал на нещо или е знаел нещо, заради което са го убили.

Бош — не сваляше очи от мен — бавно кимна. Аз се предадох пръв.

— Какво ще кажете за известна взаимност, детектив? Какво ви е известно и не ми го разкривате? Какво е имало в лаптопа, че е било толкова важно? Какво е имало в папката?

— Не мога да разговарям с вас за следствие, което се води в момента.

— Вчера можехте, когато ме попитахте за ФБР.

Той ме погледна и присви тъмните си очи.

— Не съм ви питал за ФБР.

— Стига де. Попитахте дали е имал федерални дела.

Защо ще го правите, ако няма някаква федерална връзка? Предполагам, че се отнася за ФБР.

Бош се поколеба. Имах чувството, че съм познал и съм го приклещил в ъгъла. Като бях споменал Бюрото, го бях накарал да си мисли, че знам нещо. Сега щеше да му се наложи да даде, за да получи.

— Този път вие сте пръв — казах.

Той кимна.

— Добре, убиецът е взел мобилния телефон на Джери Винсънт — или от трупа му, или защото е бил в куфарчето му.

— Ясно.

— Вчера, точно преди да се срещнем с вас, получих разпечатките на телефонните му разговори. В деня на убийството три пъти са го търсили от Бюрото. Четири дни по-рано са му звънили още два пъти. Разговарял е с някого там. Или те са разговаряли с него.

— Кой?

— Не мога да кажа. Всички изходящи разговори от Бюрото се водят на главния телефон. Знам само, че са му се обаждали от Бюрото, без имена.

— Колко дълги са били разговорите?

Бош отново се поколеба, неуверен каква част да ми разкрие. Погледна бележника в ръката си и видях, че неохотно решава да ми каже още нещо. Щеше да се ядоса, когато установеше, че нямам какво да му дам в замяна.

— Всички са били кратки.

— Колко кратки?

— Никога повече от минута.

— Тогава може просто да са бъркали номера.

Детективът поклати глава.

— Прекалено често. Искали са нещо от него.

— Някой от там питал ли е за полицейското разследване?

— Още не.

Замислих се за всичко това и свих рамене.

— Е, може да го направят и тогава ще узнаете.

— Да, а може да не го направят. Не е в техния стил, ако разбирате какво искам да кажа. Сега е ваш ред. Какво знаете за федералната връзка?

— Нищо. Потвърдих, че Винсънт не е имал федерални дела.

Лицето на Бош потъмня: осъзнаваше, че съм го изиграл.

— Искате да кажете, че не сте открили федерални връзки, така ли? Даже визитка на човек от Бюрото в кантората?

— Точно така. Нищо.

— Носеше се слух, че федерален състав съдебни заседатели разследвал корупция в щатските съдилища. Знаете ли нещо за това?

Поклатих глава.

— Не съм работил цяла година.

— Благодаря за помощта.

— Вижте, детектив, не разбирам. Защо не може просто да им позвъните и да ги попитате кой се е обаждал на жертвата? Не е ли това начинът за водене на следствие?

Бош се усмихна, като че ли разговаряше с дете.

— Ако искат да знам нещо, те ще ме потърсят. Ако им се обадя, просто ще ме отсвирят. Ако е било в рамките на разследване на корупция и те продължават да работят по случая, вероятността да разговарят с местно ченге е нищожна, меко казано. А ако са го убили заради тях, вероятността е нулева.

— Как така ще го убият заради тях?

— Казах ви, търсили са го нееднократно. Искали са нещо. Притискали са го. Някой друг може да е научил за това и да е решил, че го заплашва опасност.

— Прекалено много догадки за някакви си пет телефонни разговора, които общо дори не правят пет минути.

Бош повдигна бележника.

— Тоя списък също е само догадки.

— Ами лаптопът?

— Какво по-точно?

— Да не би всичко да е заради него, заради нещо в него?

— Вие ми кажете.

— Как да ви кажа, след като нямам представа какво е имало вътре.

Той кимна и се изправи.

— Приятен ден, господин адвокат.

И излезе. Взе бележника, разбира се. Останах да се чудя дали ме предупреждаваше, или ме разиграваше.